февр. 10 2010

A bloody long way – Австралия

Хм, всъщност не чак толкова дълъг – само половината на земното кълбо. Пък и щом няма проблем с разрешенията за влизане (визите) и като добавка човек има желание – ей, я къде е Австралия. Екатерина ще ни заведе днес до там. Приятно четене:

It’s a bloody long way! (Австралия)

Сидни, Австралия

Сидни, Австралия

Австралия – it’s a bloody long way!

Същият надпис стои върху туристически сувенир магнит, който изразява най-характерната черта на този континент и най-големия комплекс на австралийците – това, че са дяволски далече от всички останали. Тази мисъл е и най-трудното нещо за преодоляване, ако случайно сте решили да тръгнете натам. Просто човек като че ли не е устроен да се мести толкова много. Накрая обаче се оказва, че най-големият стрес не е нито отдалечеността, нито пътуването, а осъзнаването на факта, че само за 24 часа можете да се озовете на другия край на земята от обратната страна на кълбото и да гледате Южния кръст на нощното небе! Наистина не е за вярване. След няколкото дългички полета – общо 17 часа, ми се струва, че всички хора по света кръжат като мухи около земното кълбо и това е една много проста работа. Трябва само да се освободиш от чувството, че си насекомо, забодено с карфица върху едно малко пространство на географската карта.

В добавка дългата и сложна процедура с австралийските визи вече е минало.

За граждани на ЕС от м.г. е въведена услугата evisitor,

чрез която по електронен път получавате безплатна виза в рамките на броени минути. Това също не е за вярване, но е истина. (повече подробности за вадене на виза с e-visitor – Ст.)

За съжаление не всички държави, през които минавате, проявяват същата напредничавост в комуникациите. „Госпожо, страхувам се, че нямате виза”, ми казва представителен гръцки служител на Атинското летище, който трябва да ми издаде бордни карти до Сидни и очевидно очаква да види печат, а не принтирана версия на имейл, получен от Австралийските власти. Вече си представям как завинаги губя едни кървави пари, дето съм платила за билет и безславно се връщам удома, а познатите ми ме майтапят до края на живота ми. За щастие австралийците са оставили един телефон за връзка, на който денонощно има служител и този хубав човек убеждава точно за една минута недоверчивия грък, че да, госпожата има виза, макар и без печат.

Изобщо, ходенето до Австралия е станало фасулска работа.

Като доказателство, в навечерието на Коледните празници, телевизията там съобщава, че в Мелбърн са заловили внушителна група от няколко десетки джебчийки, върлуващи по трамвавите и всичките те – мили наши сънароднички от ромски произход. Да-а, ние много се лъжем, че тези хора са мързеливи. Представяте ли си докъде само са стигнали, в буквалния смисъл! И това ако не е предприемчивост – да биеш толкова път, за да намериш топла страна и заможни хора, които не си пазят чантите. Обаче суровата австралийска полиция е безмилостна. Пуснала цивилни агенти и ги сгащили за нула време. Тюх! Язък да парите!

Живот без сирене и чушки не е живот”

(ударението на „живот” да се чете върху първата сричка)

Това ми казва македонски емигрант в Сидни, който е живял една година и в Нова Зенландия. С последното иска да илюстрира предимствата на Австралия, където очевидно има сирене и чушки. И аз виждам, че има, но като цяло храната в тази страна е доста скъпа за нашите, макар и вече европейски, разбирания. Ще ви кажа само, че най-евтиният хляб е около 4 австралийски долара (горе-долу 5 лева), а за зеленчуците да не говорим. Мервам тиквички по 7-8 долара и се питам да не би в тях да са скрити Тихоокеански перли? Не са. Но макар и с топъл климат, тази страна не е много приятелска за земеделските култури – суша, пожари и градушки често съсипват каквото има за съсипване. Затова австралийците наблягат на скара (барбекю) и бира. Горе долу с това се изчерпва националната им кухня. Добре че са азиатците да разнообразят положението. А азиатци – дал Бог по тия земи. Македонците са многобройно малцинство, но чак на 11-то място в тоя пъстър континент. Първите две места се заемат от китайци и индийци. Последните две националности сякаш са намерили своята обетована земя, където да си поживеят нашироко и да не се гъчкат като сардели. Работата дотолкова напреднала, че преди години и австралийците си завъдили националисти, макар и само за един мандат. Партията им се казвала One Nation (една нация), а на майтап й викали One Asian (един азиатец) – очевидната крайна и очевидно непостижима цел на националистите. Заради тях обаче удължили периода на чакане за постоянно местоживеене в Австралия от 2 на 4 години. Като говорим за малцинства, най-голямата българска диаспора е в Мелбърн, където си имат неделно училище, българска църква и достатъчно дребнави поводи за постоянни дрязги. Като цяло в Австралия има достатъчно работа и който иска да работи – работи. Има и такива, които предпочитат да стоят на социални помощи. Като цяло обаче за емигрант е трудно да се издигне в йерархията. А в кариеризма азиатците са доста по-успешни от източноевропейците например. Втората отличителна черта на полагането на обществено-полезен труд е големият обем работа. Повечето хора споделят, че не им е проблем характера на работата, а количеството, което трябва да свършат за един ден. Разбира се, възнаграждението обикновено си струва. Изглежда обаче най-хубаво е да си държавен чиновник. От обява във вестника виждам, че за длъжност директор в държавната администрация предлагат 200 000 долара годишна заплата. Решавам, че веднага бих приела. Защото, освен храната, и транспортът също е доста скъп.

Защо на Кевин Руд му викат Кевин Плазмата?

Прякорът на Австралийския премиер е пряк резултат от мерките, предприети от правителството за борба срещу кризата. И въпреки че мерките се оказали доста ефикасни, на човека му излезнало име. Вместо да налива пари в банките и после да ги моли да дават кредити и да намаляват лихвите, австралийското правителство решило да стимулира потреблението като даде по 800 долара на калпак. И ги дало. Като гледате прякора на премиера, веднага разбирате на какво са наблегнали австралийците в харченето. И няма какво да се чудим. В края на краищата и те са хора като нас! По същия неоригинален начин австралийските власти действат и при първите признаци на намаляване на прираста на населението. Когато преди няколко години устаноливили, че 27-те милиона австралийци не се увеличават според очакваното, управляващите веднага обявили,че дават по 4 бона на новородено. Така за около година балансът се възстановил. В Австралия обаче по много деца раждат не само от малцинствата. Нормално е в австралийското семейство да има 3-4 деца.

Освен за парите на калпак със и без повод има на какво да завиждаме на тези хора и по отношение на осигуровките. Всъщност австралийците не плащат здравни осигуровки или по-точно, това, дето ние го получаваме срещу 8 %, те го получават срещу 0 %. Ако искаш нещо отгоре – можеш да си плащаш в частен фонд по желание или да си доплатиш за услугата съответно. Работодателят пък плаща осигуровки ни повече, ни по-малко, а 9 %. ДДС-то е 10 %. Данък печалба – 30 %. При нас, както знаете съотношението в размерите на съответните % е обратно. Също и резултатът за джоба на данъкоплатеца и за икономиката. И още малко за социалната политика. Учебниците за всички класове в училище са безплатни. Виж, в държавния университет е малко по-иначе. Дъщерята на моите приятели и моят син учат една и съща специалност. На тях обаче тя им струва 16 000 долара годишно (макар и чрез студентски заем), а на мен – няма и 500 лева. Предполагам обаче, че и в качеството има известна разлика.

Как аборигените станаха импресионисти

Аборигени – музиканти, Австралия

Аборигени – музиканти или импресионисти?

„И да внимаваша с аборигените!”, шегува се мой познат преди да замина за Австралия. В средностатистическото съзнание една от отличителните марки на този континент си е неговото коренно население. Необходимо е обаче наистина много голямо внимание, за да видите такъв хомо сапиенс. Те са станали редки като птицечовката или тасманийския дявол. Вярно, че съм била за малко и само в един, макар и голям щат (Нов Южен Уелс), но с голяма мъка успявам да открия абориген точно веднъж, колкото да се снимам с него. Говори се, че са им дали някаква област някъде в Северозападна Австралия, където да си пребивават на спокойствие. Също така се говори, че обикновено живеят в мизерия и се пропиват…горе долу като индианците в резерватите на САЩ. Ей такива работи…Обаче само се говори, няма жив свидетел така да се каже. Изобщо това белите англосаксонски протестанти (WASPs) много ги бива да говорят за демокрацията. Иначе я практикуват малко по-различно.

А, да не забравя! Можете да видите аборигените и на друго място, макар и косвено. В националната галерия на Сидни или в магазините за сувенири (при това тежкарските). Там имената им висят до големи абстрактни картини или снимките им са закачени върху ръчно изрисувани сувенири. С две думи единствената професионална реализация на аборигените, която видях, е, че са станали артисти. Част от тях свирят на огромни местни инструменти – диджириду, и забавляват туристите на точно определени места. Други…творят. Впрочем картините им са наистина чудесни, рисувани в топлите цветове на земята, която са обитавали от векове и често в един особен поантилистичен стил, подобен на импресионизма. Десените стоят страхотно и върху чанти, шалове и други такива. Докато съм в Австралия, в столицата Камбера идва изложба на импресионисти и пост-импресионисти от Музея Д’Орсе в Париж. Навалицата е страшна, прииждат отвсякъде, за да видят нещо, което си мислят, че никога не са имали. А всъщност грешат. Поантилизмът на аборигените е много по-древен от този на френските импресионисти. Само че пред техните картини няма такива тълпи.

Със 110 км/ч

Сигурно няма да ви изненадам, като ви кажа, че в тая страна има страхотни пътища и… страхотни разстояния. Последното се комплицира допълнително от факта, че максимално разрешената скорост е 110 км/ч, при това не през цялото време. Електронни пътни знаци означават допустимата скорост в момента, в който минавате през даден участък, според времето и според натовареността на пътя. Всичко това прави минаването на разстоянията бавно. Нищо че има магирстрала, която опасва целия континент (Federal Highway) и една, която го прекосява напряко. Всякакъв вид балкански и други бабаити на пътя биват озаптявани много лесно по отношение на скоростта. Освен солените глоби, които ако не платиш ти изпращат съдия изпълнител, много бързо можеш да загубиш и шофьорската си книжка. А в тая страна без кола си като без крака.

Обиколната магистрала е любим маршрут на австралийските пенсионери, някои от които след като предстанат да работят, тръгват да обиколят континента на четири колела. Отнема им около година. Магистралата, която пресича страната на пряко обаче не е за предпочитане. Защото и бензиностанциите са нарядко. Една австралийска двойка решила да прекоси континента и по пътя свършила горивото. Решили да се разделят. Мъжът тръгнал в едната посока, а жената – в другата, за да търсят бензиностанция. Така и не стигнали доникъде. След време ги открили умрели по пътя.

По пътищата на континента обикновено няма билбордове. Можете да видите обаче огромен транспарант с надпис Депресия? Ти не си сам! Обади се на телефон… „Страшното тук е, че много лесно можеш да останеш сам”, ми казва съседът-македонец. Защо ми се струва, че това не важи само за Австралия?

Тревата е зелена, небето е синьо

Когато отиде толкова далеч, човек обикновено очаква да види напълно различна природа – нещо като лилаво небе и оранжева трева образно казано. А всъщност точно тогава си дава сметка, че Земята е една обща екосистема, която изобщо не е толкова различна в отделните си точки. Има много пейзажи, които ако поставим един до друг с място от България, няма да откриете и десет разлики, въпреки че ние сме в умерения, а Нов Южен Уелс – в субтропичния климатичен пояс. „Ами да, тревата навсякъде е зелена, а небето и морето са сини”, ми казва местна австралийка. Така е. Ключът обаче, както обикновено, е в детайлите. А различното е в животните, които обитават това място от планетата. Така както всичко изглежда еднакво, изведнъж с изненада установяваш, че птиците, които хвърчат наоколо, всъщност са папагали. В морето никой не плува, а само се плацика по вълните, защото през последната година само в Сидни трима души са загубили крайниците си от акули. Върху лимона, който гледаш в двора си, постоянно пребивава силно отровен цветен паяк. Ти обаче изобщо не го интересуваш и той никога на изоставя задачата си да тъче Кръста на Сент Андрю, което е и истинското му име. В сувенирните магазини ще намерите шеговити макети на пътни знаци, на които усмихнат крокодил казва – I love tourists! Много скоро обаче разбирате, че австралийското чувство за хумор е малко странно. Защото и туристите – жертви на крокодили, особено в тропичния пояс, изобщо не са рядкост. Казват, че те са си виновни, защото не спазвали указанията. Както знаем обаче човек трябва по-настойчиво да бъде предпазван от собствената му глупост и все ми се струва, че след като непрекъснато има жертви, някой нещо не прави както трябва. Иначе, докато си вървиш по плажа, виждаш малки същества, които приличат на отрязани пипала от медуза, имат тънък син кант и едно дъ-ъ-ълго като конец нещо. Това са „блу ботъл” и ако те парнат няма да умреш, но много ще те боли. За тях обаче пише в аквариума, откъдето разбираш, че в такъв случай трябва спешно да отстраниш остатъците от „конеца” и да измиеш мястото или с вряла, или си ледена вода. Не че обикновено са ти под ръка на плажа…И въпреки всичко, като цяло, хората в тази страна живеят в съгласие и хармония с екзотичните си животни. Значи може.

Сидни – гигантската Венеция или Тихоокеанския Стокхолм

Не съм била в Стокхолм, но знам, че го наричат Северната Венеция. И понеже Сидни е нещо много голямо и много красиво, намиращо се върху много вода, реших, че тези два града може би създават някаква база за сравнение. Най-смешното е, че на австралийците – кореняци, Италия, по която ние направо припадаме, обикновено не им харесва. Не се учудвам, защото тези хора са свикнали да живеят сред огромен простор и спокойствие, а в някой неотразим италиански град с крясъци, шум, теснотия и непрекъснати тълпи, сигурно се чувстват като диви животни в зоопарка.

Операта в Сидни, Австралия

Операта в Сидни

Има три неща в Сидни, които трябва да се видят задължително, казват моите домакини – това са Операта, Моста (Харбър бридж) и Бондай бийч.

Операта

е една от най-красивите сгради, които съм виждала в живота си. Има нещо общо с Храма на Лотоса в Делхи, но е по-интересна, защото е много разчупена и изглежда различно от всички страни. Нейният автор има тъжна история, защото никога не е виждал на живо построения си проект. Това е датският архитект Йорн Утсон, който след като над 10 години не успява да убеди държавата, че проектът си струва парите, напуска обиден Австралия и повече никога не се завръща там. Днес австралийците малко се срамуват, че са били такива тесногръди еснафи, но, както се казва, късно е либе за китка. А този човек наистина им е направил мно-о-ого голяма услуга с гениалния си проект. Интересно е, че той никога не е казал какво е имал предвид с тези форми – платноходи, портокалови кори, шапки на монахини…Това са все предположения. На мен ми приличат на опашки на огромни китове, които се гмуркат в океана. А може би в това е номерът – да приличат на много неща и за всекиго – различни.

Мостът Харбър бридж

е мястото, от което всяка година излизат новогодишните фойерверки, с които се отбелязва първото посрещане на новата година в света.

Мостът Харбър бридж – Сидни, Австралия

Мостът Харбър бридж

За да присъствате на тези фойерверки обаче трябва да си запазите място на някое удобно хълмче от 12 ч на 31 декември и да не мърдате оттам до полунощ. Въпреки това изпитание желаещите са достатъчно. Това, което виждаме по телевизионните новини всъщност е много кратко – фойреверките траят над 10 минути и наистина са внушителни. Иначе за туристи-любители на силни усещания се предлага и катерене по дъгата на моста, със съответното обезопасяване разбира се, и срещу скромните 200 австралийски долара (виж дребните фигурки най-отгоре). Ако тези пари все пак не са ви излишни, минавате по моста пешком, около километър от единия край до другия, и също ставате свидетели на много красиви гледки.

Бондай бийч – Рай за сърфистите – Сидни, Австралия

Бондай бийч

Бондай бийч е световно известен плаж за сърфисти.

В Австралия всички, малки и големи, карат някакъв сърф. За най-големите лаици има бодисърф, който представлява половин дъска, колкото да се проснеш по корем по вълните. Но и това не е толкова лесно, колкото изглежда. Както ще видите от снимките, на този плаж няма нито кафене, нито чадъри. Истинските австралийци се крият от слънцето в…палатки. А тези, които са се напроскали на слънцето по бански са неразумни туристи, които не знаят какво ще им се случи после. Ако не си намазан поне с фактор 30 и не се мажеш допълнително след всяко намокряне, те чакат неприятни изненади – нещо като изгаряне от попарване с вряла вода. По тия места на планетата слънцето направо ти прави дупка, ако не внимаваш. Дори при температура от … 21 градуса.

Бондай бийч – Рай за сърфистите – Сидни, Австралия

Бондай бийч

Бондай бийч – Рай за сърфистите – Сидни, Австралия

Бондай бийч

Иначе в Сидни има не три а триста места за гледане. Само време да имаш. Той е един гигантски курорт, в който можеш едновременно да живееш и да прекарваш прекрасно отпуската си.

И все пак защо в Австралия?

Да, това наистина е дяволски дълъг път и със сигурност изглежда малко екстравагантно да се метнеш чак дотам. Защо наистина да ходим в Австралия? Все още много народ се точи натам с намерение да остане завинаги. И то не само от нашите ширини. Отиват и много млади хора от Западна Европа, защото знаят, че има повече възможности за работа. Народът в тази територия на Нейно Величество живее наистина добре (в повечето случаи) и понеже на такъв континент му трябват хора, той предоставя доста добри възможности на тези, които се решат да останат. Само че трябва да си млад и да имаш време да почакаш. След 35 нямаш много големи шансове. Освен това със сигурност не е място за сам. Както впрочем и целият свят. Така че единият от отговорите на въпроса „Защо в Австралия?” е – за да живееш по-добре. Сериозен довод. В България например поне още едно поколение няма да живее така, както му се иска. Ще получава ниски заплати, ще кара по пътища с дупки и ще се радва на всеки километър магистрала като туземец на огледалце. И все пак това е трудно решение. Защото рано или късно всички тези хора минават дългия път обратно, само за да присъстват на погребенията на най-близките си.

Другият отговор на въпроса „Защо в Австралия?” е – за да се забавляваш! Има достатъчно много хора с възможности, които редовно си позволяват екзотични екскурзии, при това за достатъчно дълго време, за да видят всичко, каквото има за гледане. Прави ми впечатление обаче, че дори те рядко избират тази дестинация, което определено е грешка. Земята наистина е красиво място и си струва обикалянето дори на най-далечните й места.

Има и трети случай. С годините, по стечение на обстоятелствата или просто с времето, животът ти постепенно заприличва на скучен филм, а някои от най-добрите ти приятели отиват толкова далече, че или трябва да се откажеш от тях, или да отидеш да ги видиш. Ето тогава е моментът.

Край

Автор: Екатерина Виткова

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “A bloody long way – Австралия”

  1. радо каза:

    класическа публикация 🙂 благодаря

    Population clock – http://tr.im/ozpop

  2. […] Mind, По пътя Моята мечта. Цък за музиката докато четете тук. Вашият коментар No Comments Yet засега Вашият коментар RSS […]

  3. Ema каза:

    Екатерина, щастливка си ти! Да видиш всичко това наживо. Благодаря ти, че го разказваш. Направо се захласнах , докато четях и кой знае на какъв идиот със зинала уста съм приличала. Добре, че наоколо нямаше кой да ме види. Помниш ли как Мамалев в последните издания на шоуто „НЛО“ разказваше разни весели неща , а накрая казваше „Хвала на таквъзи…“ И аз сега казвам „Хвала на таквъзи като теб!“

  4. Alex каза:

    Благодаря за споделеното,чудесно написано Екатерина.Наистина щастливка..Пожалавам ти още много такива пътувания,и не забравяй да ни ги описваш 🙂

  5. keranka каза:

    „И още малко за социалната политика. Учебниците за всички класове в училище са безплатни. “ Да добавя малко за обучението.Учебници децата нямат имат само учителите.По тази причина чантите им са почти празни .Носят 2-3 тетрадки в които пишат с молив не с химикал. Всеки учител копира материалите за часа на листи и ги раздава на учениците върху които те работят. Единствено по математика имат учебници които са служебни, на училището и тях си носят в къщи. Домашни почти нямат с малки изключения ако не са успели в час да си довършат материалите ,довършват ги в къщи. Бележници нямат,текущи оценки също. Пред дъската не ги изпитват. Правят често тестове ,които оценяват с точки. Например 28/30,което значи от 30 възможни ученика е получил 28 точки. По математика правят и тестове в къщи,които са чисто практически. Например последния тест на моя внук беше да начертае неговата стая да я оразмери, вкл.врати,прозорци и да изчисли колко боя е необходима да се боядиса стаята,колко ще струва боята. Колко мокет е необходим за да се смени и мокета и колко ще струва мокета.
    Изобщо обучението е насочено по-вече към практическите неща от живота.
    Мога да разкажа още много наистина интересни дори малко странни неща за образователата система. Например до 6 клас учениците са в 1-2 клас първата година,2-3 клас втората година,3-4,4-5,5-6 петата година и 5-6 клас шеста година. Това означава ,че всяка година децата изучават материал за 2 учебни години.
    Малко ми е трудно да ви обясня,но ако дететето ви е вундеркин може да завърши 6 клас за 3 години от 1-2 да отде директно в 3-4,после в 5-6 и готово за 3 години завършва 6 клас. Преди много години имаше публикация в наши вестници как 10 годишно Австралийче завършило основното си образобание като вземало 2 учебни години за една година. Тогава много се чудих как може да е станало това? Ето сега разбрах,надявам се да сте разбрали и вие.

Leave a Reply