февр. 09 2010

До Миджур през Сърбия

Признавам си, че харесвам необичайния подход над обичайни неща. В случая това е един връх в Стара планина, за който единствено знам, че има кръстена улица в София на негово име. Е, този връх се оказва, че е и най-висок връх на… Сърбия. Любомир ще ни разкаже за неговото изкачване. Приятно четене:

Едно пътуване до… първенеца на Сърбия, така познатият ни връх Миджур –

най-висок в Западна Стара планина

И така след дълго отлагане най-после дойде ред и на най-високия връх в Сърбия. След като Косово се обособи като самостоятелна държава сърбите си останаха с първенец Миджур. Имах желание да изкача най-високите върхове на балканите и след родния Мусала; Гръцкия Митикас в Олимп; Румънския Молдовяну в Карпатите; Черногорския Колац в Проклетия, Миджур изглеждаше като едно лесно допълнение.

Приготовленията бяха направени, стартовия пункт е село Горни лом, а групата ясна – Аз (Любо), Иван и Краси. Лягам си , но нещо не ми дава мира – сякаш не ми се струва уместно да качваме сръбския първенец откъм България. Дали не може откъм Сърбия? А защо пък не?


Ставам и се лепвам за компютъра. Информация за качване от Сърбия нищожна, но пък разбрах поне, че трябва да стигнем до хижа Бабин Зуб и от там е подхода. Поориентирах се за някое по-близко населено място, до което да стигнем и си казах, че това е достатъчно, а за точния път ще се ориентираме на място (няма да е за първи път).

Лягам си и ставам към 4:30, звъня на другите да си вземат паспортите и да не ме питат защо, че по-късно всичко ще им стане ясно. Срещаме се към 5:30 пред блока, споделям за идеята, която се приема радушно и завъртам ключа. Двигателят на колата доволно изревава, че пак ще се разходи из чужди земи и потегляме към Калотина.

Пътят до там минава неусетно и ето ни на границата. Малко ми е странно, защото предния ден пак бях минавал през Калотина за съботната разходка до Погановския манастир, а два пъти в Сърбия за два дни не ми се беше случвало. Минаваме бързо и след Пирот се отклоняваме на север. Скоро подминаваме много живописен водопад край пътя, но ще спрем на връщане. Без проблеми стигаме до споменатата хижа като пътя до там е предимно хубав с малки изключения. Поглеждам километража и какво да видя, то даже по-близо отколкото през България – точно 154км като спестихме и Петрохан.

Стара планина – пейзаж от към Сърбия

Стара планина – пейзаж от към Сърбия

Времето не е много обещаващо – мъгливо е, но поне не вали. Влизам в хижата да питам за пътя, като решавам да вкарам в действие македонския си, който усъвършенствах през последните няколко месеца живеейки с македонци, та от тях знам, че те със сърбите се разбират чудесно, а аз от собствен опит знам, че на български не винаги ме разбират. Разбираме се идеално на моя малко недодялан македонски, показват ни пътя и ни плашат колко страшно било там в мъглата и хич да не ходим. Ами то, че гледка няма да има ясно е, ама пък заради мъглата да не се качим е неприемливо, че нали за това дойдохме.

Тръгваме, маркировка няма, ама пътеката си личи поне засега. Добре, че пътят не е много тежък, защото Иван е със сравнително прясна операция на коляното и малко се притеснявам как ще му понесе, ама той търчи нагоре като планинска коза и не дава признаци, че има проблеми (за щастие).

Ама тия сърби може ли да не сложат някаква маркировка до най–високия си връх.

То пътя е горе-долу ясен де, ама в мъглата би било добре да има. Верния приятел ГПС-а ни помага в такива моменти да не затрием пътеката. Само по едно време нагазихме в преспите, защото на някой му хрумна гениалната идея да минем на пряко, та после драпахме по снежния склон като мравки в пясъчна дупка. Не след дълго срещнахме двама сърби–ентусиасти, които също се качваха към върха. Като ни видяха веднага извадиха бутилка с ракия джобен формат, която се развъртя из групата. Аз отхазах. Не ми е до пиене, а и съм шофьор. Те сякаш се обидиха от отказа ми, но на мен не ми дреме особено.

Тук пътеката свършва, върха е някъде там горе в мъглата – толкова близо и все пак някъде в неизвестното. От тук пътят ни е само нагоре и би трябвало да стигнем. Така и става, след около 15 мин сме горе на

връх Миджур (2168м)

Връх Миджур – най-високият връх на Сърбия – Стара планина

На връх Миджур

До тук от хижата е 2:40 часа. Времето е много лошо със силен леден вятър, който носи замръзнали топчета мъгла, които ни брулят по лицата. Няма да оставаме много, правим си снимки с триангулачния знак на върха и поемаме надолу. Приисква ми се да слезем през България, но пък няма как, че нали колата ни чака в Сърбия.

Поглед към Бабин зъб – Стара планина, Сърбия

Поглед към Бабин зъб

Смъкваме се обратно и влизаме в хижата да хапнем сандвичите, които сме приготвили за похода. Там ни гледат като, че сме дошли от Нова Зеландия, а не от България. Не се застояваме, тук сякаш го няма уютът на хижите, както е в България. По пътя на обратно нищо интересно с изключение на едно доста откъснато село, където нещо ни грабва.

Сръбско село в Стара планина

Сръбско село в Стара планина

Тук просто времето е спряло преди век и така си е останало. Не мога да не спра и да не снимам стария човек с изнурено лице пред почти срутената си къщичка с тъжен поглед вперен в няколкото си овчици, които са го наобиколили. Приисква ми се да го попитам има ли нужда от нещо, за момент се поколебавам, но после поздравявам и потегляме. В колата настава мълчание. Сякаш всеки размишлява над видяното, за тежкия живот на хората по широкия свят и за истински стойностните неща в живота.

Водопад в Стара планина – Сърбия

Водопадът

Стигаме до споменатия в началото водопад малко преди смрачаване. Страхотно местенце за къмпинг и е само на 100км от София.

Прекарваме малко време тук и тръгваме към границата, а там – някаква „чудесия”. От края на Димитровград до границата едното платно е пълно с тирове и движението се извършва само в едната лента. Естествено, не е регулирано и да стигнеш до границата е малко като да играеш на руска рулетка и естествено в един момент, когато автовоз се срещна с тир, а отляво е пропаст, пък отдясно е запушено с тировете – ела да видиш какво става. Аз бях зад автовоза, а зад мен цяла колона и като се започна едно ръкомахане да се мръднем на някъде, абе, направо не е за разправяне. Няма да коментирам как стана цялата система, но ясно си спомням едната гума на тира потъваща в ронливия склон в стремежа си за разминаване. Чиста случайност е, че не се обърна.

На границата попадам за пореден път на малоумни и прости митничари.

Естествено български! Не мога да разбера защо все такъв ми е късметът и все на дебили попадам, а може би всичките се такива. Миналата година на турската граница ме питаха къде е акцизната стока и не мижаха да повярват, че се връщам от Истанбул без да съм си купил нищо освен една пръчка локум. Толкова ли е трудно да проумееш, че има хора, които пътуват на екскурзия, а не на пазар, но явно е, защото после ме закараха в едно хале на един канал и 2:30ч разглабяха колата да търсят наркотици. Свалиха колоните, праговете, задните седалки, корите под калниците, изтърсиха ни чантите с багажа, абе цирк, ама хич не ми беше забавно. Няколко месеца по-късно на македонската грница пак някакъв абсолютен изтърсак си бърка в косматия нос и ме гледа опулено без да издума нищо и след като така се погледахме минутка и на мен ми прикипя тръгнах, а той взе да мучи, опитвайки се да свърже смислено изречение, но устата му успя да сътвори само „спирай го тоя таралясник веднага”. Ама просто нямам думи да опиша за каква ДОЛНА ПАПЛАЧ ставаше въпрос. Извинявам се за отклонението, ама просто не можех да не се разпаля отново и да споделя.

Та да се върна отново на Сърбия. Спирам на митницата, а там се събрали трима ‘хубустници’ да си говорят, а отзад колоната си чака. Гледам ги аз и те се блещят презрително без да дават никакъв признак, че ще ми обърнат внимание, а отпред бариерата вдигната. Чакам си аз и после още, и още, и в един момент реших, че е крайно време да спра да чакам и тръгнах, при което единия се изстреля като от нисък старт и само дето не се метна на предния капак ревейки като орангутан – „веднага спри автомобила”. После започнаха култовите въпроси:

– От къде идвате?

– Ами от връх Миджур.

– Че има ли такъв връх?

Ами има и винаги е имало, ама който не е поглеждал никога географска карта как да знае.

    – И к’во сте пра’или там?

    – Ами планинари сме качвахме го логично!

    – А къде ви е екипировката? Я отвори багажника.

Отварям аз, а вътре щеки, едни обувки и малка раница, защото останалите раници бяха на задната седалка. После му ги показах и дойде време за най-култовото изказване.

    – Абе не знам к’во сте изкачвали, ама кат’ гледам как са ви запотени стъклата. . . Ареееееееее

Аз, а и никой друг не хвана никаква логика в тия думи, ама то нормално глава с нулева мозъчна дейност, пълна с умрели от глад бръмбари, защото няма какво да ядат вътре, да ражда такива мисли.

Не знам всички ли митничари са такива, ама все на такива попадам и винаги българи ги правят тия простотии, затова съм толкова афектиран.

Влизаме в България и какво да видим пътя блокиран. Имаше катастрофа на тир с кола и беше ужас. Едвам минахме с някакви магически маневри и се добрахме до София. Като цяло беше хубав ден.

Автор: Любомир Петров

   Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “До Миджур през Сърбия”

  1. Tosho каза:

    Хубав разказ, но малко снимки биха придали живост на самия разказ.

  2. Liubo Petrov каза:

    Да така ще пратя на Стойчо, въпреки че този път не се много добри, че беше яко мъгла, ама ще пусна няколко.

  3. Стойчо каза:

    Вече има и снимки 🙂

  4. Иван каза:

    Забавно и колоритно разказче, евала 🙂

  5. Georgi каза:

    interesen razkaz. Zhiveq v Piran, Slovenia (na granicata s Italia i Harvatska) i se vrashtam 4esto do Sofia. Do sega sam nqmal seriozni problemi na granicite…

  6. TrooperLFC каза:

    „– Че има ли такъв връх?

    Ами има и винаги е имало, ама който не е поглеждал никога географска карта как да знае“.

    Vinagi ne go e imalo. predi niakolko miliona godini tozi vruh vuobshte ne e bil tam. nito puk Balkanskiat poluostrov.

    prosto utochniavam.

Leave a Reply