Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля света наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина и Огнена земя

Днес ще продължим към националният парк Torres del Paine в Чили

Приятно четене:

Torres del Paine в Чили

част пета ot

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

16 дек 2009

Сутринта в 8:25 се строих край пътя и зачаках Андреас. С пословичната немска точност той се появи след не повече от 6-7 минути и тръгнахме към парка.

Джипът беше добър (наемът му естествено скъп, а разходът на гориво голям) и летеше по чакълените пътища с респектираща скорост. Решихме да влезем през близкия вход на парка, който не е толкова популярен, колкото другия. Това решение го взех главно аз, защото така маршрута ми се връзваше най-добре.

С колата отидохме до лаго Грей, за да видим големите парчета лед, плуващи из водата, след което Кристиан ме върна почти до входа, разделихме се и хванах гората. В началото не беше гора де, беше само поле. След 6 километра стигнах един от безплатните къмпинги, оставих си раницата и тръгнах по баирите да търся място за снимки, тъй като от къмпинга нямаше никаква гледка. След 1 час блъскане из бодливи храсти по хълмовете не намерих добра гледна точка и се върнах долу. Реших да продължа по пътеката напред и така минах около 6-7 км, докато стигнах до едни хълмове край брега на лаго Пеое. Гледката беше много добра, а вятърът, ооо вятърът… брутално силен. След като мръкна тръгнах обратно и някъде към 12 се прибрах в къмпинга с около 21 км за деня. Не видях да има други палатки, самият аз не опънах моята, а направо легнах под заслона.

На сутринта ме събудиха тропащи крака и с изненада установих, че е имало 2 палатки наоколо. Запознах се с едната двойка – момче и момиче от Германия, с които тръгнахме към къмпинга до ледника Грей – около 21 км напред. Първите 10 км бяха лесни, а после стигнахме до къмпинга на лаго Пеое, където се успокоих, когато видях, че има хляб на поносима цена.
Другата пътека обаче беше трудна – много вятър, много баир. Точно на средата обаче, в най-високата точка гледката беше жестока. Виждаше се целият ледник с трите му езика, обграден от всичките заснежени върхове. Мястото беше толкова добро за снимки, че реших да остана да чакам залеза. Реших, че мога да спя някъде край пътеката. Довърших си книгата, а междувременно дойде време за залеза, който отново беше в невероятни цветове. Към 9 движението по пътеката замря и след като мръкна реших, че мога да легна и да спя директно до пътеката, без да опъвам палатката. Времето изглеждаше да бъде добро.

17 дек.2009
Към 5:30 станах да чакам за изгрева, ама се оказа, че малко съм окъснял, та го изпуснах за малко. След още снимки трябваше да взема трудното решение дали да ида до самия ледник, което значеше още 5 километра напред и обратно, или да продължа. Няколко пъти тръгвах назад и се връщах, но в края на краищата хвърлих раницата в храастите и тръгнах към ледника. Все пак съм платил маса пари за тоя парк, по-добре да видя колкото може повече. Пътеката определено не беше от най-лесните, а ледникът не изглеждаше толкова впечатляващо отблизо, но все пак не съжалявам, че отидох. После се върнах обратно, хапнах на къмпинга, ударих един душ, купих хляб и продължих към следващата точка.

Пътеката беше лесна, но изминатите вече 17 км си казваха думата и след още 7 километра ходилата ми направо капитулираха. Планът да стигна до Valle del Vrances явно нямаше да го бъде. Исках да спя там горе, заради евентуалният залез и изгрев, но пътеката нагоре е една от най-стръмните и каменисти, затова останах в Campamento Italiano в основата на Torre Paine Grande.

Къмпингът беше пълен с хора и палатки, но аз отново реших да спя само със спалния чувал. Нощта беше тиха, а от време на време в долината се носеше ехото от падащи лавини от ледника Glaciar del Frances, които звучат почти като далечни гръмотевици.

На сутринта станах по изгрев за няколко снимки на голямата река, която се пресича с въжен мост, след което продължих да спя като труп до обяд. Израелците, чиято палатка се намираше до мен бяха разтревожени за мен, защото смятаха, че времето е прекалено студено само за спален чувал, но на мен ми беше съвсем добре.

Все пак реших да се кача горе в долината. Към 4 стегнах багажа и полека лека залазих по стръмната пътека, която час по-късно стана не толкова стъмна и започна да прекосява красиви ленгови гори с много нападали сухи дървета. По това време почти всички хора се връщаха надолу. Горният къмпинг почти не се ползва и вечерта бяхме общо 3 палатки и аз. 2 двойки французи и 1 двойка поляци. Тук определено беше доста по-студено от долния къмпинг, може би заради по-голямата надморска височина, но аз пак реших да спя само с чувала – само се заврях под един брезент, опънат на няколко дървета, служещ за нещо като навес.

Залезът отново окървави върховете, а след това хапнах и предупредих французите за евентуалните мишки, които могат да им налазят храната, затова им казах да я окачат по дърветата.

Torres del Paine, Чили

22 дек 2009

На сутринта станах за изгрева, ама този път още по-рано – в 5. Покатерих се по пътеката нагоре до камъка, който носи названието Marador и зачаках слънцето да зачерви върховете, което стана съвсем скоро, но продължи само петнайсетина минути, тъй като от някъде се появиха облаци, които скриха светлината. Слязох към къмпинга и забелязах, че торбите с храната на едните французи, които бяха окачени доста ниско бяха разпиляни по земята. След това легнах да поспя още.

След като се събудих официално, говорих с поляците и се оказа, че една лисица е причината за разпилените торби, а мъжът дори ми показа снимков материал от случката. Всъщност лисицата дори била минала два пъти – явно първият е останала гладна и е минала пак, за да си дояде.

Другата двойка французи – Rejis и Virgini бяха в моята посока и мислеха да спят по средата на пътя между двата къмпинга, тъй като общото разстояние до последния безплатен къмпинг е твърде голямо за 1 ден. Затова аз се групирах с тях и тръгнах надолу. Оказа се, че те са срещнали в Пунта Аренас Alex и Esterelia и са прекарали с тях един ден, след което заедно са стигнали до парка.

Когато стигнахме до първия платен къмпинг, в който би трябвало да има магазинче, се оказа, че такова почти няма. Или по-скоро няма такова, каквото имаше в предния къмпинг, където купих хляба. ЛОШО. Храната ми беше в крайно недостатъчно количество за още 2 дни. Тоест реално няма хляб, имах половин кексче, един шоколад, малко dulce de leche и известно количество бадеми, които поляците ми бяха дали малко преди това. В къмпинга имаха хляб, но се опитаха да ми го продадат за 5000 песос, което е около 10 долара, докато в другия къмпинг цената беше 1000. Аз естествено не купих, след което продължихме напред. Някъде на средата на пътя намерихме добро място за палатките и се установихме за вечерта. Тоя път палатката беше нужна, защото бяхме прекалено близо до склоновете на планината, където се мотаеха тажки облаци и почти постоянно прехвърчаха капки. Недостатъчно за да се нарече дъжд, но напълно достатъчно за да не може да се спи само с чувал.

Rejis и Vivi решиха че имат повече супи отколкото са им нужни и ми дадоха една от техните, с което закрепихме положението за вечерта. На другия ден в следващия къмпинг щях да мисля за нататък – надявах се поне там да има хляб на нормална цена.

След като двамата си легнаха, аз реших да се покатеря по близкия стръмен баир, което като цяло си беше едно безсмислено мазохистично занимание, от което не спечелих почти нищо освен още няколко далечни езера, добавени към тези, които запълваха почти целия пейзаж долу.

28 дек 2009

Цяла нощ прехвърчаха капки, които общо взето бяха достатъчни само да намокрят палатката, а хубавото беше, че изобщо нямаше вятър. Директно продължихме, защото водата ни беше свършила, а наблизо нямашже никакви реки. След двайсетина минути намерихме голяма река и спряхме да хапнем от каквото е останало от запасите ни.

Към края на пътеката, пътищата ни се разделяха – французите искаха да продължат към Лос Торрес, а аз исках да сляза към изхода, за да ида малко извън парка, където има интересно езеро с хубав изглед. Когато стигнах следващото място, където трябввахсе да има магазин, се оказа че там изобщо няма хляб, затова се принудих да си купя едни обикновени бисквити за 1000 песос (към 2 долара). И точно докато се мотах и се чудех дали да ги купя или не, видях отново Режис и Виви. Отказали се да ходят до горе, защото било облачно и нямало да видят върховете. Затова след малко поехме заедно към изхода на парка – те искаха да идат по една друга пътека, където има гуанацо. От мястото, където се намирахме имаше път, така че направо стопирахме първият камион в движение. Той естествено спря и ни натовари отзад в каросерията, която беше ниска и затворена отстрани. Режис се изкефи – “като животни се возим”:)). Долу на изхода ми връчиха още 2 питки от техните – нямало да им трябват, защото щели да стоят с 1 ден по-малко. Трябва да отбележа, че тяхната диета беше също доста строга – определено недостатъчна за натоварването, на което се подлагахме вече 5 дена.

Много хора чакаха автобуса за Пуерто Наталес, а аз бях убеден, че ще се измъкна лесно на стоп от парка… все пак французите бяха дошли на стоп също.

Хапнах и дори си купих един хляб за 1900, защото бях зверски гладен и дори и двете питки не бяха достатъчни. Питките естествено бяха гарнирани само с горчица и кетчуп, които бяха основните ми подправки през цялото време… особено когато малкото ми кренвирши и наденички свършиха…

Когато се наядох, прецених, че е твърде рано да излизам от парка и има достатъчно време да ида по пътеката с гуанакото. Горе на скалите все още виждах Режис и Виви да ядат, затова метнах раницата на гръб и се затичах към тях. Хвърлих я в една падинка край пътя и тръгнахме нагоре. Пътеката беше много лесна, а съвсем скоро видяхме и първото гуанако, после още едно, още едно, няколко гонещи се в далечината и по едно време… цяла долинка пълна с животни. Двамата отдавна ме бяха оставили, защото се мотах твърде много със снимането, така че останах сам. Стоях в долинката много време и гледах животните. Общо взето не се страхуват от хората – оставят те да се доближиш на около 7-8 метра и ако опиташ да се приближиш повече, просто отстъпват малко по-далеч. Винаги има някое гуанако по високите хълмове наоколо, което се оглежда за пуми, а останалите кротко си стоят долу. От време на време сравнителната тишина се разцепва от пръхтенето и реването на гонещи се със дива скорост двойки. Въобще красота.

Трябва да отбележа и удивителният брой кости, които срещнах по пътеката. Не зная дали са следствие от нападения на пума, или някаква друга смърт, но бяха наистина много. На това място паркът свършва и има телена ограда, която за гуанако изобщо не е пречка, но въпреки това, видях на две места останки от животни, които са направили погрешен опит за прескачане и са оплели краката си в телта… предполагам че смъртта по този начин е изключително бавна и болезнена… ако не от пума, то навярно от глад.

Когато наближи вечерта слязох до входа на парка, напълних си вода и тръгнах по пътя към езерото, където исках да спя. Духаше доста неприятен вятър, защото няма почти нищо, което да го спира в този район. След около 5 км стигнах езерото и тръгнах по брега му да търся място. Когато вече стана наистина тъмно, най-накрая бях открил мястото – нямаше изгледи за дъжд, така че отново щях да спя само с чувала. На около 300 метра на брега имаше спряни множество каравани.

Когато станах на сутринта за изгрева, установих, че върховете са скрити в облаци, но така или иначе пак беше красиво. А като за капак, в единия край на соленото езеро имаше ято фламинго.

Стегнах багажа и зачаках от рано. Някои от караваните се изнизваха, затова се опитах да ги стопирам, но нещо не искаха да ме вземат. Откъм парка пък нямаше никакъв трафик. Почти всичките каравани бяха германски, с няколко изключения от Австия и Холандия. Явно бяха голяма група, която прави пресичане на двете америки.

Най-накрая една от тях спря и ми каза да питам една от другите, защото вероятно имат място. Бяха останали само 3, така че попитах общо – казаха че няма проблем, само трябвало да оправят някакъв проблем по едната – не искаше да завърти стартера. След двайсетина минути я поправиха и тръгнахме.

Движехме се много бавно – с около 30 км/h заради лошия неасфалтиран път и големината на колите. След не знам колко километра най-накрая стъпихме на асфалт, но тогава колата с проблема спря – генератора не зареждал акумулатора и той свършил. Наложи се да ги теглим до Церро Цастило, където е граничният пост с Аржентина. Цялата група отиваха към Ел Цалафате, където всъщност и аз трябваше да ида, но нямаше как, тъй като си бях оставил голяма част от багажа във фабриката в Пуерто Наталес.

След като ме оставиха, чаках само 1 минута и едно момиче с пикап ми спря и ме откара до града. Името и беше Каролина – каза че работела за някаква голяма фирма – кланица и подбирала купуването на агнета от естанциите. Попитах я за заплатата и – каза че работата и изисквала више образование и вземала около 1200 EUR месечно. Испанският и беше удивително разбираем, а самата тя доста разговорлива, така че останалите 50 км до града бяха много приятни. Остави ме на около 2 км от града, след което се отправих към фабриката да си взема нещата и да видя какво ще правя по-нататък.

Продължението:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral>>>

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Разказът е със запазени права, включителното и правото по преценка на автора разказът да бъде изтрит от интернет

Авторът се нуждае от финансова подкрепа „Можеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив

Други разкази свързани с Чили – на картата:

Чили