февр. 04 2010

Изкачване на връх Смоликас и да обиколиш Гърция с кола

Кой си мислеше, че в Гърция през лятото няма сняг? Има, естествено, но за целта трябва да се изкачим в планината, нали? Днешният пътепис разказва за едно качване на връх Смоликас в Гърция, но и продължава с един изгрев на плажа в Лептокария (кеф, а?) Наш водач ще бъде Христина. Приятно четене:

Изкачване на връх Смоликас и да обиколиш Гърция с кола

Тръгваме от София  в 3.45 сутринта след 2-3 часа сън и неуспешно изпълнение на плана за тръгване в 3, тъй като половин час се опитвахме да си натъпчем багажа в багажника. Накрая между Данчо и Краси седеше една раница по-висока от тях, а в моите крака – раница и една от 6-те торби с храна. Прогнозата за времето беше гръмотевична буря, а ние отивахме на палатки и да изкачваме връх. Какво пък, няма да се отказваме…

 

Понесохме се като катун към границата и бяхме много доволни от липсата на коли по пътя. Ранното тръгване си имало и някои предимства. Спящите красавици на задната седалка потънаха в блажен сън, като Данчо се оправда, че като му се спи не може да се вдъхнови да ръси простотии. На границата минахме бързо, само ни питаха къде отиваме и като видяха раниците, не се и усъмниха,че сме баир-будали. Но пред нас беше една жигула с русенска регистрация и като наизлязоха едни мургавки отвътре, веднага им направиха щателна проверка.

В Солун малко се заблудихме по заплетените магистрали, но скоро се ориентирахме в правилната посока. Бяхме приятно изненадани от пътищата – нови, големи магистрали, които ги нямаше на картата, но пък ние летяхме по тях, само дето още не бяха направили отбивки и места за облекчаване на естествените нужди. На първата, която видяхме, разбира се спряхме, разпънахме катуна и хапнахме сандвичи.

Да се изгубиш с GPS в Гърция

Да се изгубиш с GPS

Потеглихме отново по път, който го нямаше нито на картата, нито на GPS-а и разбира се в един момент се загубихме. Но какво е едно пътешествие без тръпката да се загубиш. Е, в последствие имаше още доста запомнящи се тръпки и тази дори не си я спомняхме.

След около 80км завои пред нас се откриха

заснежените горди масиви Тимфи и Смоликас.

Бяхме стигнали градчето Коница, полегнало в подножието им.

Планините Тимфи и Смоликас, Гърция

Масивът Тимфи

Оттам поехме по отбивка за с. Палиосели, 25км по много тесен и завоест път, но пък украсен от невероятни пейзажи. Това все още не беше най-лошото. Следващата ни отбивка беше по черен горски път, изровен от дъждовете, с паднали камъни на някои места, които спирахме, за да преместим и така – 8км.

Планините Тимфи и Смоликас, Гърция

Планината Тимфи

Стигнахме до хижата към 2ч. следобед, хапнахме набързо по един сандвич и след кратко съвещание с хижаря,

започнахме изкачването на връх Смоликас.

Той ни посъветва да не ходим до върха, защото има много сняг и ще ни отнеме към 5ч, вместо планираните 3, но Любо много уверено го убеди, че сме подготвени, което съвсем не беше вярно.

Снегът започна от самото начало, но не беше студено и крачехме нагоре с бодра крачка. Снимка тук, снимка там и неусетно небето се покри с гъсти черни облаци. Ситуацията започна да прилича на изкачването на Руен, но все още не ни минаваше през ум да се отказваме. Върхът през цялото време беше обвит в мъгла и не можехме да видим колко е далеч. Когато тръгнахме да изкачваме  най-стръмната част, за минути се спусна гъста мъгла, задуха силен вятър и започна да вали сняг на топчета.

Ставаше все по-студено, стръмно и трудно за ходене, а ние бяхме все по-уморени. Но Любо крачеше някъде напред, вече дори не го виждахме, защото знаеше, че стигнем ли го, ще го караме да се връщаме. Вече нe виждахме и маркировката, мъглата и снегът ни заслепяваха, беше просто бяло. Вървяхме близо един до друг, за да не се изгубим,защото не се виждаше и на 5 метра разстояние. Ръцете и мокрите ни крака замръзваха, мъглата беше толкова гъста, че можехме да се движим и по някоя козирка, без да го знаем. Стана си страшно и вече на никой не му беше забавно. Любо не искаше и да чуе за връщане, само повтаряше „почти стигнахме“, но вече никой не му вярваше. Ориентирахме се единствено благодарение на GPS-а, който показваше пътеката. Без него бяхме напълно изгубени.

Изкачване на връх Смоликас, Гърция

На върха!

Накрая след 5ч. достигнахме връх Смоликас.

Разбрахме това по двата забити кола и бетонено стълбче, маркиращо височината – 2631м. Снимахме се набързо да увековечим този изстрадан момент, когато бяхме безкрайно изтощени, мокри, премръзнали и гладни и хукнахме обратно, защото вече беше 8ч. и започваше да се стъмва. След половин час вече беше напълно тъмно, сложихме челниците и отново включихме GPS-а, защото вече не си виждахме следите, нито маркировката, а на него скоро щеше да му свърши батерията.

Smolikas, Коница 44200, Гърция

Ситуацията стана съвсем драматична, когато съвсем близо зад нас чухме вълчи вой. Забързахме крачка, но в снега се ходеше трудно, а и краката вече сериозно ни боляха. Колкото и да се отдалечавахме, го чувахме отново и отново. Следваше ни. Тогава аз си извадих спрея и си го сложих в джоба, заедно с два по-големи камъка, а Данчо и Краси си извадиха ножовете. Чувствах се като във филм на ужасите, само, че този път участвах в него и съвсем не беше филм. Бяхме сами високо в планината, на поне 2ч път от колата и поне 20км от най-близкото населено място, гората около нас беше тъмна и зловеща, пълна с какви ли не гадинки, излезли да си търсят вечерята и дебнещи ни от тъмното. Опасността беше съвсем реална. В този момент искахме само да се доберем до колата, която все не се показваше. Накрая бяхме толкова гладни и изтощени, че дори забравихме да ни е страх. Отне ни 3ч. да се върнем и в 11ч. благополучно разпънахме палатките с последни сили. Приготвихме си хубава трапеза с топла супа, русенско варено, лютеница и украинска водка. След това сме заспали упоени от чист въздух, красота, умора и …водка 😉

Посрещнахме слънчевото утро с чаша Нескафе 3 в 1 и вафла Чудо. Е, някои не изменихме и на традицията с лютеницата. Казахме довиждане на планината, тишината, дивото и слязохме в човешкия свят. Минахме пак през Коница и спряхме да видим известния мост над река Аос. Беше един от онези стари каменни римски мостове, високо извиващ се над реката. Красиво…

Изкачване на връх Смоликас, Гърция

Каньонът

Малко по-надолу пак кривнахме от главния път, за да отидем до каньона Викос на река Войдоматис, горещо препоръчан ни от Иво. Пътят до подобно място също трябваше да е атрактивен – извиващи се серпентини завои, достойни за снимка на пощенска картичка. Каньонът Викос е в рекордите на Гинес като най-голям по отношение на дълбочина спрямо ширина. Беше наистина впечатляващ – огромни скали, прорязани някъде дълбоко в бездната от светло-синята река. За съжаление заваля дъжд и трябваше да приключим посещението си набързо.

Поехме надолу към град Йоанина, откъдето се оказа, че била прабаба ни. Дъждът вървеше с нас.Ако замалко успяваме да му избягаме, той пак ни настигаше и се изливаше отгоре ни упорито. А ние си търсехме място да спрем, да опънем трапезата на капака на колата и да хапнем. Това успя да се случи чак в 5ч. след много мрънкане от моя страна и след като Данчо каза, че е по-добре да ме нахранят, защото ставам зла 😉 Без да искаме бяхме избрали доста приятно място – с много жълти цветя и прекрасен залив. Доволно похапнали, тръгнахме отново и пак започнаха да се ръсят майтапи и простотии. Минахме през красивото морско градче с древно име Амфилохия, много крайпътни продавачи на ягоди, някакъв скален манастир, който беше събрал много хора и дъждът отново ни настигна. Този път беше много ядосан и си водеше мъглата и гръмотевиците. Притъмня, гледката на залива сигурно беше прекрасна, но дори водата не се виждаше. С нетърпение чакахме да видим величествения мост, “японското чудо” Рио-Анти Рио, свързващ континенталната част на Гърция с Пелопонес, а сега беше толкова задънено отвсякъде, че можеше да минем по него без изобщо да разберем. Е, разбрахме, по таксата от 12 Евро, която ни взеха. Мостът наистина беше грандиозен, пейзаж нямаше, но самият той се протягаше като огромна платноходка между двата бряга с платна от стоманени въжета.

Вече беше време да се замислим за място за лагеруване. Но не спираше да вали. Палатка в дъжд опъва ли се?А и да я опънем, колко време ще издържи преди да протече? Към 8ч. поизбягахме от дъжда и кривнахме в едно градче. Свихме по тясно чакълесто пътче между оградите на къщите. Разстоянието между някои от тях беше толкова малко, че едва минахме и на последния наклон колата изпърпори, позачуди се, но не спря и успя да се изкачи. Ако беше спряла нямаше да можем да издрапаме в калта по наклона, но явно и тя си го знаеше и не ни предаде. Озовахме се в маслинова овощна градина точно над къщите. Не беше най-доброто място за лагеруване, защото всеки момент можеше да дойде някой с пушка, но вече беше почти тъмно и нямахме избор. Трябваше да сме възможно най-тихи и незабележими, шептяхме и не палехме светлина. Така нелегално в чуждата овощна градина, опънахме палатката между маслиновите дръвчета и отново си приготвихме заслужено угощение след дългия път.

На сутринта станахме в 6ч.,за да се измъкнем в ранни зори и да не ни спипат. Но пък видяхме изгрева над морето, което поне на мен не ми се случва често. Беше магическа, свежа и цветна утрин. Така поехме към Атина, към изгрева и новите приключения, които ни очакваха днес. Минавайки пак по тясното пътче покрай оградите, мернахме едно дърво с мандарини, които просто си висяха там, мокри от сутрешната роса и казваха “откъсни ме”. Спряхме небрежно до дръвчето и Краси ловко се протегна през оградата и откъсна десетина. Бяхме доволни от сутешния улов на закуска и набързо се измъкнахме от местопрестъплението.

Малко преди да влезем в Атина аз огладнявам, сигурно и другите, но не си го признават. Спираме на едно от най-подходящите места за закуска върху капака на колата – в покрайнините на Атина пред представителството на Тойота, Рено и т.н. Данчо отказва да се излага заедно с нас и небрежно си яде вафли, а ние извадихме лютеницата и сиренето и си опънахме трапезата пред озадачените погледи на минувачите.

Улиците към Акропола – Атина, Гърция – Greece_24-27.04.09

Към Акропола

След това славно изпълнение вече можем да посетим

Атина

Движението беше ужасно, имахме чувството, че GPS-ът искаше да ни накара да опознаем хубаво града преди да стигнем там, където трябва, а именно Акропола. Проведохме разузнаване сред минувачите къде е безплатен паркингът, но никой не ни даде ясен отговор и безславно се паркирахме на платения паркинг като истински туристи – аматьори.

Към Акропола – Атина, Гърция – Greece_24-27.04.09 282

Към Акропола

Акрополът започна да ни впечатлява с Театъра на Дионис

и многото хора, сред които пълзиш. Изплуваш сред тълпата за снимка пред Партенона, който се издига на върха и е най-внушителната сравнително запазена постройка. Другата е Ерехтейонът и май приключихме с разглеждането на Акропола. Погледната от върха Атина се простира докъдето стига погледът и всичко е един безкрай от бели къщички, които са пропълзяли и заели всяко свободно пространство.

Театър на Дионис на Акропола – Атина, Гърция – Greece_24-27.04.09

Театърът на Дионис

Разходихме се също из старата част на града – Плака, където уличките са много тесни и на тях се помещават малки чаровни кафенца. Някои улици се превръщат в пътечки, влизат в задните дворове на къщите, минават между саксиите в градинките, под просторите и точно, когато си мислиш, че стигаш до задънено място, уличката завива, провира се през храсти, минава отново под нечий прозорец и те извежда в реалния свят. От него побързахме да се измъкнем възможно най-бързо, тъй като в Атина движението е ад.

Спряхме да хапнем на един плаж, където Данчо ни показа как се яде филия с половин буркан лютеница върху нея. По-нагоре по пътя си харесахме едно заливче на име Сурпи, където евентуално да нощуваме на плажа. Но представите ни далеч се разминаваха с реалността – заливчето се оказа градче с пристанище, корабостроителница, фабрика и маслинови овошки, където заседнахме в един храст, защото се изливаше дъжд и разкаля всичко, а колата боксуваше. Наложи се да я бутаме в дъжда с риск  кален душ да се изсипе отгоре ни, но Любо майсторски я измъкна. Очевидно Сурпи не ставаше за палатков лагер и продължихме да се лутаме в района на Корфалаки, като си мислехме, че не може да няма някое хубаво място около градче с такова забележително име 😉

Свихме по един черен път в търсене на полянка, но вместо това ни намериха няколко огромни и недружелюбни овчарски кучета, които ни погнаха с бесен лай и набързо направихме обратен, за да се измъкнем от там. Малко по-надолу свихме по черен път в другата посока, който се движеше по хълмче между две рекички, където отново ни намериха злобни песове и се нахвърлиха върху колата, а тя беше станала неуправляема в калта. Дъждът не спираше да вали, наоколо беше пълно с кучета, а вече беше почти тъмно.

Последното място, на което се спряхме беше зад някакъв цех, където разбира се отново имаше кучета и единствената възможност беше да опънем палатката върху чакъл на пътя под електрически стълб, което никак не беше добра идея в дъжда. След кратък анализ и обсъждане на ситуацията, решихме да продължим нагоре по магистралата и да стигнем до

Лептокария,

където Любо е ходил на плаж и твърдеше, че става за палатки. Пропусна да спомене, че това е обществен плаж, където по принцип е забранено за палатки. Но вече беше 11 вечерта, бяхме уморени и искахме само да спим. Опънахме палатката на плажа пред къщите и до пътя с уговорката да станем в 5.30 сутринта и да се измъкнем преди някой загрижен гражданин да ни е издал на полицията.

Изгрев над Лептокария, Гърция

Изгрев над Лептокария

Цяла нощ спахме сред плясъка на вълните, а на сутринта посрещнахме изгрева, който се беше облякъл в лилаво – розово….магическа картина. По съненото и гладко като стъкло море заплуваха ранобудни рибарски лодки.

Изгрев над Лептокария, Гърция – Greece_24-27.04.09

Изгрев над Лептокария

Побързахме да съберем палатката, но все пак не можахме да си спестим учудените погледи на ранните минувачи, неразбиращи нашата лудост и очарованието на това да посрещнеш утрото и изгрева, откопчавайки ципа на палатката на плажа. Пихме кафе и хапнахме соленки на капака на колата в най-красивата утрин, след което поехме към къщи. Малко след Кресна си направихме пикник до реката, денят беше прекрасен и не ни се прибираше още. Беше хубаво приключение, за което дълго ще си спомняме и разказваме.Защото пътуването не е просто да стигнеш от точка А до точка Б, а това, което ти се случва по пътя… а то винаги е вълнуващо…

Автор: Христина Миловска

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Континентална Гърция – на картата:

Континентална Гърция


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


10 коментара

10 коментара to “Изкачване на връх Смоликас и да обиколиш Гърция с кола”

  1. svetlozar каза:

    Браво Христина! Чудесно пътуване – с дух и визия!

  2. Emil каза:

    Чудесен разказ, свежо, приятно, с чувство за хумор и много „визионерски“ написан – виждат се местата, които сте посетили.

  3. fen каза:

    Страхотно пътешествие.

  4. Дени каза:

    Само да отворят границата и тръгвам и аз! 🙂

  5. Navi каза:

    Страхотен разказ, интересно прежиивяване невероятни снимки на каньона и изгрева, непременно да напишите и за следващото си пътуване 🙂

  6. Hristina каза:

    Благодаря ви!Наистина беше интересно пътешествие, радвам се,че съм успяла да ви предам духа му 🙂

  7. Liubo Petrov каза:

    Еххх, тоя Смоликас не се дава лесно, а каньона Викос наистина е неповторим и внушителен!Браво на Христина;-)

  8. Anna каза:

    Браво! Написано със страхотно чувство за хумор, истинско удоволствие!!!

  9. Jeni каза:

    3 в 1 си ти, злато- златно момиче, истинска пътешественичка с ум и сърце и даровита разказвачка! Истинска гордост за родата! Пътешествай и ни води по следите си!

  10. жулиян каза:

    много красиви места и браво на фотографката и +6 за човека който е разказал и споделил в интернет,много е красиво,направо не мога да се накефя,а ако го видя наживо тогава ще остана без думи още един път браво 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version