февр. 01 2010

В планините на полярна Норвегия (2)

Продължаваме с красивия пътепис на Владимир за планините на северна Норвегия. Разгледахме фиордите край градчето Рейне, а сега продължаваме с още много снимки из Норвегия над Полярния кръг. Приятно четене:

В планините на полярна Норвегия

част втора

В периода от 25-ти Май до 14-ти Юли 2009-та предприех едно дълго самотно пътуване с  цел да заснема различни места в северния полярен кръг – няколко островни групи в Северния Ледовит океан и Атлантика, както и някои планини на континента.  Пътувах сам близо 2 месеца през бурите и затишията по време на полярния ден, когато слънцето не залязва под хоризонта 24 часа в денонощието, създавайки илюзия за безвремие… Пътеписът  описва няколко дни от това пътешествие –  ежедневните задачи, но и преживявания, които ще останат в паметта ми завинаги…

Бележка: Авторът на този текст е твърдо ПРОТИВ самотните преходи в планината и далечни ненаселени области. Подобен род занимания са опасни, често и скучни, изискват устойчива психика и адекватен опит в планината. Подобен соло-вариант се налага понякога от спецификата на един дълъг работен фотографски проект, но в никой случай не е идеалният вариант да прекарате отпуската си. Макар част от казаното да звучи романтично в една или друга степен – добрата компания е всъщност незаменима. Всеки мислещ човек от нас, ходещите сами в планината, се е питал многократно „Добре сега, а ако счупя крак, кой ще ме намери и кога?”.  Премисляйте добре преходите спрямо подготовката си, атмосферните условия и екипировката си – но и подбирайте добра компания.

Обзор на дните от 13-ти до 26-ти Юни 2009

Знаеш ли, за 5 седмици тук нещо отдавна потулено в мен излезе от клетката си. Всичко е прекрасно – природата, планините, фиордите, животните в тях… но за мен Хората в този район са най-удивителният обитател тук, време е да направим резерват за тях. Доста странно изказване за човек като мен, обсебен от планините?

Тук къщите не се заключват. Тук ключовете от колите стоят на таблата им, те служат само за да запалиш двигателя. Тук се случва поради незнание (защото няма огради, нито нужда от тях) да опънеш палатката си на нечия земя край брега, а собственикът да дойде след 2-3 дни и да пита как си изкарал бурята и имаш ли нужда от храна или вода, дори да те покани на чай. Тук си върнах вярата, че човеците се раждат добри по природа.
Практически

в селата престъпленията

годишно варират между нула и едно – случва се през зимата някой да се поднесе с колата си на леда и да влезе в двора ти, трошейки храстите с бронята си, толкова с престъпленията. Полиция има само в 3-те „големи” града в района, които са с население от 5, 10 и 17 хиляди жители – там има и престъпност (като за местните разбирания), има и аларми, и всички онези ужасни градски неща, които точно сега не желая да виждам. Този контраст между селата и градовете надгради впечатленията – явно човеците се раждат наистина добри по природа, после обаче градът им разказва играта.

Къща – В планините на полярна Норвегия

Къща

След кадъра от първия пътепис до днес изминаха 15 денонощия, доколкото това може да се каже по тези земи на 24-часовото слънце. Получих възпаление от една рана на дясното слепоочие, която се поду страховито и издърпа кожата от лицето ми вдясно, притваряйки едното ми око. Колко неподходящо точно по време на малкия ураган, който в рамките на 10 минути потроши 4 от 7-те палатки на брега при известния плаж Утаклев – събори ги като замъци от кибритени клечки, за щастие моята беше сред 3-те оцелели конструкции, все пак беше виждала и къде по-силни бури в първата седмица след пристигането ми. Когато вятърът и дъждовете започнаха да утихват, се преместих  на някакви си километри от болницата и в тази нощ отокът започна да спада, явно се уплаши от перспективата да срещне скалпел и изкара съдържанието си…

В продължение на 10 дни се движех без да заснема нещо смислено, в първите 7 изобщо не извадих камерите и обективите си от чантите им  – времето беше или с ураганен характер, или потресаващо добро, а аз търсех един особен вид буря. По това време на годината, когато из родните географски ширини е равноденствието, тук слънцето е прекалено високо, дори в най-ниската си точка около 1 ч. след полунощ. Мога, разбира се, да вдигна камерата и да направя поредния скучен кадър – мога, но не търся това.

Използвах времето си за да плавам на кораби и да стопирам на север, оставих далеч зад мен островите Лофотен и преминах през островите Андой и Сеня. Там ме застигна така чаканата буря, най-нормалното състояние по тези места, толкова се зарадвах. Точно тогава отказа левият ахилес, петата ми категорично не ми позволяваше да нося раницата си, не беше честно или може би беше… Спрямо тях не е честно това с 35-килограмовата раница, краката са предвидени за да служат вярно на хора, а аутдоор фотографите с всичката си техника и екипировка са случай, който вероятно в упътването за употреба на човешките долни крайници е записан като „извънгаранционно събитие”. Не знам, не съм го чел това упътване, но болката е гарантирано истинска.

Всъщност тази пета си ме тормози от времето, когато се състезавах в бяганията на дълги дистанции, но това време отмина, а следите останаха в контузии.Е, поне бях блокиран да си почина принудително на удивително място, в

една чудна гора на десния бряг от фиорда Хюса.

Фиорд Хюса – В планините на полярна Норвегия

Фиорд Хюса

Прекарах там 3 дни, денем лежах в палатката с компреси под формата на бутилки ледена вода от реката и мажех петата си с различни,  богати на диклофенак мазила. Четях  „Повелителят на мухите”, на английски, не че не я бях чел преди  – бях, но това беше единствената книга на познат за мен език, която привлече вниманието ми на пристанището в Анденес преди да се кача на един

кораб към остров Сеня

На руски имаше само някакви скучни четива за туристи-новобогаташи. Друго едно изискване за книга в подобен случай е да е лека, с меки корици и на евтина негланцирана хартия – те са най-леки, което в градски условия не би било фактор за избора ми на книги, но тук е от значение.

Та, през вечерите нарамвах втората си раница за въже, в която взимам само камерите, статива, пухеното яке и  бутилка вода – общо 8-9 килограма, с които поемах към близкия връх. Висок  е 620 метра над фиорда и ми отнема час да се изкача до най-високата му точка с предпазливото ми темпо и натискайки основно на щеките, за да щадя ахилеса максимално.

Прекарвах средно по 2 часа там горе, чакайки светлина, слушайки музика… След цял ден в палатката с ледена бутилка под петата и четейки вече прочетена книга, да се наслаждаваш на гледка към целия фиорд и малкия рибарски остров в него – това е привилегия, на която трябва да посветиш време.

Фиорд Хюса – В планините на полярна Норвегия

Фиорд Хюса от върха

Трите дни почивка се бяха отразили прекрасно и вече ходенето с основната раница си беше поносимо занятие с известна доза стискане на зъби.

На 4-тия ден отидох до малкия рибарски остров и попитах за автобус към вътрешността на основния остров Сеня, а жената от магазина се усмихна „Разбира се, има редовна линия, утре вечер ще тръгне.” Северна Норвегия, бяха ме предупредили да не се надявам на редовни автобуси.

Но вече беше време да тръгвам , задаваше се нова буря и пръскаше дъжд,  изпробвах петата си нагоре по хълма, като ползвах щеките дори по асфалта.  Стараех се да се движа близо до единствения път и стопирах – явно Някой там се грижеше да срещам правилните хора в правилните моменти. Докато съм в България или някоя друга страна, в която работя, не се движа на автостоп, но тук е основния ми начин да срещам интересни  хора, с които да говоря – когато си сам вече месец имаш осезаемата нужда да размениш колкото може повече изречения с някой. А и е прекрасно да знаеш, че го правиш въпреки наличието на достатъчно пари за автобус в джоба и че, ако не стане просто ще повършиш повече и ще опънеш палатката си нейде, а след ден ще дойде автобусът. Но стига човек да е позитивен и усмихнат искрено, с готовност да срещне интересни хора – тогава ги среща и равновесието в света е попълнено.
Изминах на стоп нови 80 км до един резерват в противоположния край на Сеня, за да установя, губейки още 2 дни в дъжда, че там няма нищо интересно за снимане в момента, поне за мен. Тогава реших да се върна на континента за първи път след пристигането ми преди месец с влака в Нарвик, това не беше планирано, нито плаването ми до Сеня и много други неща, но, ако искаш да разсмееш Господ – разкажи му плановете си.
И без това след като напуснах остров Андой бях изчерпал местата, от които бях разгледал снимки в Google Earth преди заминаването си. Вече се ориентирах само по карта и интуиция, понякога с правилото на показалеца. Не е трудно да видиш на картата къде има осезаемо по-висок от околните му връх и локация за снимане от северната му (огряната от слънцето) страна. Така със сигурност гледката ще те изненада, когато не си подготвен от видяното в интернет.

Не съм влизал в мрежата от 34 дни и не ми липсва, една мисля заслужена почивка от технологичния транс, на която се наслаждавам. Все едно не знам какво се случва – из фотографските форуми се дрънкат все същите теми за техника; из катерачните сайтове се съобщава за нови, изкатерени от някой друг и незаснети от никого маршрути, а в онлайн-медиите под статиите е пълно с псуващи се хора, както винаги. Мне, мерси, предпочитам да гледам играещите си пред палатката ми делфини, докато приготвям поредната си сладка вечеря от макарони със захар. Ще вляза в интернет, когато се прибера и започна да организирам следващия си снимачен проект „Африка: по вертикал” (www.VerticalAfrica.com ), тогава това ще е една наистина полезна база от информация и средство за комуникация, но за момента гледката на делфините ми е напълно достатъчна, колкото и олд-скуул да изглежда някому това.

Ден 34/ 27-ми Юни 2009

Вървя към края на пътя в планината, високо над Барду, там някъде след като свърши асфалта според картата има долина с голяма река и немаркирана пътека по левия бряг, която след 42 километра извежда в Швеция. От двете страни на каньона се мъдрят 1000+ метрови върхове с постоянни ледници. Този район е на близо 50 километра навътре в сушата и океанските течения не играят роля – температурите варират от минус 45 градуса през тъмната зима до плюс 18 през август, което е кратък повод за бурна радост.

Автобус до края на пътя имало… но не и през ваканцията на няколкото ученици от кацналите наоколо къщички, така че стигнах до тук на два стопа. Предупредиха ме за комарите, но аз съм прекарвал летата от детството си си в Лом покрай Дунава и комбинацията от този опит и спрея против комари в раницата, ми дават увереност да не се притеснявам. До мен спира кола, шофорът е мъж на средна възраст, живее в последната къща точно на края на пътя и ще ме метне за тези 3 километра. Говорим си:

– Къде си тръгнал?

– Мисля да премина през долината, надявам се да направя някой кадър, а после да вляза в Швеция и да стигна до международния път в тундрата за да се прибера в обратно в Норвегия. Някакви идеи как е пътеката?

– О да, минавал съм по цялата пътека някога, преди много години, бъди нащрек, никой не минава по нея с месеци и пътеката се губи в растителност, тук лятото е кратко и растенията никнат като подивели. Следвай реката за 16-17 км и после се качи нагоре, така или иначе нямаш избор, скалите там стават отвесни. В онзи район минават само ловци на елени и мечки, когато определят някое старо животно за отстрел, рядкост е.

– Мечки? Не знаех, че тук все още има мечки, дано да са като тези у нас, които бягат при най-лекия шум.

– О, да, не се притеснявай – мечките се завърнаха по нашия край от Швеция през долината, беше някъде през 70-те, когато се чу някой да е видял мечка, за първи път от началото на века насам. Но никога не е имало проблем с хората, отмъкват по някое агне веднъж-дваж годишно и толкова. Стига само да издаваш звук като се движиш и да повдикваш като почиваш, не е добра идея да се почувстват изненадани. Реално лосовете са по-опасни и упорити понякога, а северните елени над горите са кротки, с изключение на мъжките в редки случаи.

Това кратко описание на животните в района ме върна 3 години назад, когато ни изпратиха да снимаме едри диви животни из България, в продължение на близо 2 месеца, бях си изградил някои навици… но аз да дебна, а не мен да ме дебнат. Надявам се, че наистина няма проблеми, тук местните нямат причина да лъжат.

Спираме пред раздрънкана бариера в края на асфалта, благодаря и се здрависвам за довиждане, не знам какво ще има за снимане по пътя и колко дни ще съм в долината, така че е редно да запомня добре този човек – следващ друг хуманоид се очертава да срещна чак в Швеция.

Водопад – В планините на полярна Норвегия

Водопад

Чувствам се на друга планета, никога не съм виждал толкова водопади, десетки водопади да се изливат от всички страни, разбивайки се от височината на ледените шапки в горите по двата склона… Пътеката в началото се различава ясно, широка е и вероятно с добра кола 4х4 може да се стигне до някъде. Скоро обаче гората става все по-гъста, светлината все по-малко, папратите са с човешки ръст, а комарите са като дунавските, но 2 пъти по-големи и 10 пъти по-нагли!

Ще ми се да спра да снимам папратите, да похапна, но тормозът е от всички страни, стига да спра за секунда и цели орди се лепят по мен, хапейки през термо-бельото и влитайки под панталоните ми. Сега разбирам защо в района са популярни едни тениски с огромен зъл комар на тях.

Реката е буйна, с размерите на Янтра и вода, синя като небето – и как няма да не е буйна, гледайки как всички тези ледени и снежни шапки се топят с бясна скорост, това е първия месец с постоянни температури над нулата и вероятно най-високото ниво на реката през годината. Засега това не ме притеснява особено, пътеката е суха в първите 5 километра.

Намирам малка дървена къщичка в гората,

построена е от дъски, които имат смътен спомен от това да са били червени, някога… като от филм е, личи да е изоставена преди години… десетки години. Едно от момчетата по пътя насам ми разказваше как цели села на дървосекачи са били изоставени от жителите си след  2 поредни години свръх-популация на комарите, повечето напуснали още първата година. Не мога да разгледам къщата обстойно, комарите ме карат да се изселя от това място по-бързо.

С напредването си пътеката така напредва, че чак се изгуби – явно от тук нататък наистина не минават хора, проправям си път през папрати, по-високи от мен, липсва ми едно мачете – това е истинска джунгла с всички екстри, ала без анаконди, все пак е в полярния кръг.

Прескачам няколко потока и  прецапвам с обувките през плитки ручеи, засега поточетата са по-досаден проблем, защото не усещам кога съм стъпил в калта, просто не виждам нищо от папратите. В отделни моменти между дърветата мервам невероятни водопади, но е ранен следобяд, а и определено достатъчна видимост за снимане липсва. В един момент чувам шум от буйна вода нейде прекалено близо пред мен, това не е добре, но пък може да има мост. Излизам в просека, всъщност, оказва се не просто просека, а река – широка около 12-15 метра, дълбока и буйна, видимо е излязла от обичайното си корито, горе снегът се топи бясно. Това изобщо, ама изобщо не ми харесва.

Пръските вода правят това място непривлекателно за комарите и използвам случая да седна и да похапна, мислейки дали да се опитам да пресека или да се върна обратно. Хубаво би било сега да има едно въже в раницата, да го прехвърля като двойно през някое дърво и после да си го изтегля от другия бряг… Немислимо, би било прекалено тежко. А още по-хубаво би било да има един добър Приятел наоколо. Но няма, сам съм, пак, сам ще си гледам сеира поне.

Събувам се по бельо  и прибирам дрехите си в раницата, обувките връзвам отвън. Стъпвам с двата крака до глезените за да свикна, изтръпвам… сигурно е логично водата от топящ се ледник да е ЛЕДЕНА, дали!? Може би, но тази ми се струва с отрицателна температура направо, течен лед… Вижда се, че няма да свикна и правя 3 крачки напред, потъвам почти до кръста, водата ме блъска и облите камъни по дъното изобщо не ми помагат да не мисля за това как да изляза, ако водата ме отнесе към местния аналог на Янтра, която река е 35 метра по-надолу по течението… Щеките са моя спасител за момента и ги държа забити, така имам 4 опорни точки – първо премествам един крак, после една щека и след това друг крак, само така съм на 3 точки постоянно. В средата на реката  съм вече уморен, водата ме блъска най-силно тук, но имам нужда да си почина, ако ще и половин минута само, спирам. Това обаче носи други проблеми след себе си – студът е пронизващ, започвам да крещя за да се стопля, а и това нахъсва да продължиш. Тук мога да си крещя колкото ми глас държи, хора няма, а едва ли мечките ще се комплексират от мен. Продължавам, имам чувството, че напредвам с тези малки крачки от час, а сигурно всичко минава за 2-3 минути. Отново става плитко, вече е малко над коленете ми, после до глезените… УРА! Толкова съм щастлив, че все още не поглеждам към белите си като платно крака, и по-добре. Съхна и си правя масаж около 15 минути, продължавам и след половин километър намирам още една река, която иска събуване, този път, за щастие, само до коленете.

Изведнъж пътеката става по-видима, има и много

следи, но не човешки – от лос са,

веднага ги познавам, само те от едрите копитни живеят тук, в самата гора,  а и бях виждал доста от тях из северните райони на САЩ преди. Явно минават от тук редовно – стелеща се козина, пресни следи, екскременти… честно, не ми се среща с лос  точно сега, а вятърът духа срещу мен, подвиквам периодично за да оповестя за пристигането си.

След около 3 часа ходене стигам до препятствие, което не беше описано на картата – голямата река, в която се вливат всички останали, е излязла от коритото си и е върху пътеката, а отстрани има отвесна ронлива скала. Знам си урока вече и се събувам, така разлятата между дърветата и туфи с горски цветя река изглежда като идеално място за крокодили, някакви полярни крокодили например  – вече май харесвам студената вода, предпочитам в краката ми да се удари някоя соьмга пред  перспективата за тракащи зъби и люспи.

Движа се край реката вече 5 ч., напредвам бавно – газенето в реката, почивките за съхнене и стопляне, проправянето на пътека в папратите отнемат доста време и сила. Намирам малък заслон с чифт рога от лос над вратата, залостен е само с резе заради животните – вътре е уютно, има 6 дървени нара, одеяла, фенер и дори спални чували на всеки нар. Замислям се да остана тук за да поспя, но все още съм в тъмната гора и не виждам своя кадър наоколо, тук няма опасност да настъпи нощ в близките месеци, така че решавам да вървя докато си харесам място за снимане през близките дни.

Следите от мечка на пътеката

ме карат да спра, гледам ги втренчено – да, знам, че бягат от хората, и все пак това не попречи през тялото ми да премине една особена тръпка, която застига дръзналите да ходят сами в гората. Виждам на кой ствол е острила ноктите си… продължавам из високата папрат, някак странно забързан, защо ли? Стигам до поредната буйна река, изкопала дълбоко и стръмно ждрело пред мен, това вече няма минаване без въже… перспективата да се връщам обратно не ми харесва, но понякога просто се налага. Все пак тръгвам срещу течението по брега и зад следващата скала откривам въжен мост – воала! Мостът подскача като див на 15м над водата и определено е правен от екстремисти за екстремисти, но на мен ми харесва. Откакто се катеря височините ми доставят удоволствие, наместо страх. И без това бързо разбираш, че важното е да работиш с инвентара адекватно, височината е без значение – така или иначе при падане на земята от 25 или 250 метра – крайният резултат би бил един и същ.
Най-после стигам до мястото, в което каньонът се стеснява, а моят път продължава нагоре високо над реката. Излизам от гората, ордите комари са вече сведени до единични скитащи комари-единаци, най-после!

Склонът е покрит с тънък слой пръст и се хлъзга, но дори това е в пъти по-приятно от дългото газене из ледената река долу „в джунглата”.  Изкачвам се все по-бързо и постоянно се обръщам за да видя долината, през която дойдох… изведнъж няколко странни кафяви стълба се показват зад близкия хълм, не са стълбове – движат се,

северни елени!

Залягам по навик и вадя камерата си от раницата, слагам дългия обектив и започвам да лазя, светлината не е перфектна, но кога друг път ще имам шанса да снимам тези прекрасни животни – не знам. Вятърът е срещу мен, стигам доволно близо и се показвам иззад един храст…

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

След 2 кадъра ме усещат и се обръщат, сега е времето да се изправя, ще имам време за 1-2 кадъра преди да са побегнали. Съвсем вярно, оглеждат ме ошашкано и обръщат гърбове в галоп…

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Жалко, макар да не съм тук, за да снимам животни, усещам колко силно е желанието ми да ги срещна отново в по-добра светлина.

Изкачвам се до най-високия хълм в района и в основата му опъвам палатката си, ще остана тук за ден-два, срещу мен, от отстрещния склон се разбива един водопад с височина около 150-200 метра, шумът е стряскащ, но след час свиквам, а и от тук виждам идеално какво прекосих, за да стигна до това райско кътче.

В планините на полярна Норвегия

Бях тръгнал от място, далеч зад последното видимо парче гора на снимката.

Към 23 ч. поглеждам на около 200 метра от палатката – северните елени са поне 70, може би  доста повече, защото не виждам голяма част от тундровата поляна. Гледайки към другата страна на долината в посока шведската граница, едва ли теренът долу ще е по-лек за преминаване, но в този момент подобни неща не ме притесняват, привилегия като това да си сам с прекрасните животни наоколо, да слушаш ревящия водопад, о да, това трябва да се заслужи и ако цената е да газя в ледената река още 100 километра, ще я платя, сега вече знам защо. Има нещо пречистващо в спокойствието наоколо, без път, без шум от коли, без туристки по токчета, мрънкащи от вятъра.
Започва да вали, това ще ми помогне да заспя, навивам будилника си за 3:00 с надеждата от другия край на долината да пробие среднощното слънце и да освети реката долу.

Ден 35/ 28-ми Юни 2009

В 3 след полунощ вали, както и в 4, в 5, 6 и така до 8 сутринта – будилникът звъни на половин час, поглеждам през вратата на палатката и отново се прибирам в чувала, въздухът е влажен и е трудно да постигна илюзията за топлина, но пухеното яке идва на помощ поне за горната половина от тялото. Малко завиждам на северните елени за козината, която сега сменят – не е ли много рано за смяна , бррр?

Варя чай на примуса в предверието на палатката и вече с лекото яке излизам да се разтъпча, тежки облаци са затиснали масивите от 2-те страни на долината и до хоризонта.

На палатка – В планините на полярна Норвегия

Лагерът – В планините на полярна Норвегия

Водопад – В планините на полярна Норвегия

Водопад

Отдава ми се възможност да огледам внимателно околните склонове – елените не са 70 или 100… стотици са! Мога да различа с повече взиране различните стада – някои от по-близките са предимно от малки и женски, други са групи мъжкари, а трети са смесени, виждам 5 различни големи стада, колко ли още има?

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени - Някои пасат на метри под палатката ми, явно свикнаха с нея

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Светлината е скучновата , докато… докато не забелязвам как слънцето огрява част от реката през изключително тънък облак, който прецежда както само един истински облак знае!

Речна долина – В планините на полярна Норвегия

Реката

Добре, ето че макар слънцето не изгря през нощта, ми подари няколко минути светлина на сутринта. После всичко отново потъва в сенките на сивите облаци. Днес смятам да разуча част от маршрута към Швеция, когато тръгна отново ме чака много път и жокер в ръкава за това къде е оптималния за ходене терен ще ми е от полза. Взимам малката раница и поемам, срещам още няколко стада елени, вече не се крия, оставям ги да ме видят и да избягат без стрес, дори ми е гузно, притеснявам ги в техния квартал все пак. Стадата с женски и малки еленчета, придружавани от по двама млади мъжки, са най-плашливи, препускат чак до билото и се скриват от другата страна.
Стигам до река, по чиито брегове все още има сняг, прокопала е дере – очевидно е бърза, а вероятно и дълбока –това изобщо, ама изобщо не ми харесва в случая, честно. Качвам се нагоре по течението и намирам място, където водата едва ли е над кръста, макар и да е по-бърза тук. Предвид вчерашното прекосяване в долината, мисля, че тук ще е по-лесно, но не смятам да опитвам сега – далеч съм от мисълта да се правя на руските моржове за удоволствие, а и днес е няколко градуса над нулата с тези облаци , едва ли бих изсъхнал бързо.

Обръщам в обратна посока, ще му мисля като тръгна към Швеция.

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Близо до палатката попадам на стадо с повече и по-едри от средното мъжки елени, появил съм се търкулвайки се по склона с камера до един храст и това на тях не изглежда да им е нито забавно, нито интересно – по-скоро изглежда като да са се карали за някое апетитно стръкче трева и да съм ги прекъснал. Челната група мъжки тръгва към мен много уверено, този път нямат никакво намерение да бягат – този път трябва да бягам аз. Бях чувал от горските в русенско, че ако благородни елени тръгнат към теб заплашително – достатъчно е да им обърнеш гръб и да забързаш крачка – явно това работи и тук при северните колеги по рога, защото след 20 метра спират да ме следват и продължават с пашата…

Те наистина не са хулигани, които искат да се бият с мен, може би единственият хулиган тук е този с камерата, който се търкулна по склона така некултурно. Извинявам се засрамен, а те продължават с пашата.

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Долина – В планините на полярна Норвегия

Слънцето все по-често започва да пробива през облаците...

Чета, вече за 3-ти път на това пътуване препрочитам една малка, но важна за мен книга, научих дори повечето реплики наизуст. Следобед отивам да заредя вода от близкия поток и срещам няколко наперени млади елена…

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Тези животни дотолкова свикнаха с палатката ми за 2 дни, че по време на следобедна дрямка се събудих от шума на пасящо трева от предверието на входа ми пале – показвам се и това изглежда не го притеснява, защото спира на метри от мен. Такова нещо не бях и сънувал, че ще мога да снимам -северно еленче, без дори да излизам от спалния си чувал … Е, и то не е от най-разумните същества, все още.

Северен елен – В планините на полярна Норвегия

Северен елен

Ден 36 / 29-ти Юни 2009

Часът е около 6, а очите ми са отворени – значи всичко е наред, нали?

Напоследък не съм ходил за риба и протеиновият глад ме събужда, посягам към шоколада си, това няма да промени баланса в тялото ми, но залъгва и дава енергия за преход, днес ми предстоят още много километри, вероятно без пътеки. Обичам чувството за сутрешна неизвестност, а тук то се проявява в истинския си вид – когато знаеш само посоката на компаса и крайната точка на прехода. Пробиването на път по непознат терен е нещо точно толкова непредвидимо, колкото и хубавата Светлина за снимане – напоследък е изчезнала някъде, но Тя винаги се завръща, ако си достатъчно упорит да я преследваш и издебваш, с нужното уважение.

Времето е ясно днес и да се измъкна от чувала си не изисква онази доза мотивация, която често е нужна тук, за да излезеш вън сред Голямото Студено. Събирам лагера и… не тръгвам, не веднага. Около половин час стоя там, на скалата, срещу водопада. Имам нужда от време да се сбогувам с това място, защото днес, ако условията ми позволят, съм се запътил към цивилизацията за да заредя провизии и батерии, което би трябвало да е хубава новина, но не е – не и гледано от тази скала.

Попивам всеки звук, всеки квадратен метър непокътната от човек красота наоколо – водопада, изгледа към долината, реката пред мен и северните елени, препускащи свободно на големи стада по склоновете… Искам да запазя поне част от това усещане, да го съхраня дълбоко в себе си за мъгливи ноемврийски следобеди в някой град по света. И така някой ден, когато очите ми се уморят от коли и кофи за боклук, когато ушите ми се запушат от нечии псувни и оплаквания – тогава ще затворя очи и ще бъда за малко тук, отново. Отделих този половин час в наблюдение от скалата, за да си построя укритие, вътре в себе си.

Пътят обаче си е път, особено когато ти предстои, и е време да тръгвам към Швеция. В последните години явно ми стана навик да прекосявам държавни граници пеш, някой може да намери перверзна символика в това, не знам, на мен просто ми се случва както си вървя с раницата и камерите ми.

Знам какво предстои само до реката под ледника, вървя бързо, но се налага да заобиколя 2 стада елени с повечко мъжкари на предна линия – взел съм си бележка от вчера и няма нужда да се изнервяме взаимно на това иначе толкова спокойно място. Стигам до реката след час и намирам „тъй начерения” от мен брод. Използвам кавичките, защото го нарекох брод, предвид очевадно дълбокото корито наоколо, иначе си е дълбоко, може би до под кръста или по-малко… или повече.
Това, само по себе си, вероятно е проблем, но не мога да се съсредоточа над него веднага – на другия бряг пасат голямо стадо елени, водата е буйна и те ме виждат, но нито ме чуват, нито подушват – съответно не виждат причина да се дръпнат от това така важно за мен място, след като аз съм на другия бряг, и според тях, няма да ми дойде на акъл да пресичам тук. Това е разликата между мен и група северни елени – те знаят повече от мен, защото знаят къде реката става плитка нейде нагоре по склона, а аз и това не знам. Сега не е точният момент да нарека човека  „най-разумното същество”

Викам към тях много пъти, но в най-добрите ми опити едва 2-3 женски надигат глава за секунди и после пак се съсредоточават над сочната паша. И аз какво сега – да се съблека и да се озова посред неясно дълбока ледена река с раница, щеки и с насочени срещу мен n на брой чифта рога на изненадани северни елени?  Хм, би било интересно, но не, Благодаря.

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени на снега

Спомням си, преди 3 години снимахме през брачния сезон на благородните елени в долината на Черни Лом, тогава един водач от горските едва не беше премазан пред нас от два големи мъжки елена, биещи се за това кой да продължи рода… Бягаха право към този иначе едър мъж без да го видят и удряйки се с рога взаимно, тогава той издаде един рев, ужасяващо силен рев от диафрагмата си – елените побягнаха стреснати в друга посока. Самият водач бе леко уплашен, но беше използвал правилния звук.

Поразително е колко добре може човек да помни един звук 3 години по-късно, това все пак е нещо, което си чул само за 2 или 3 секунди и толкова. ОК, нека пробвам – поемам въздух и… не, нищо не излиза. Трябва да сменя подхода, да впрегна диафрагмата си наистина добре. Опитвам отново, в първите 2 секунди не излиза и звук… след което сякаш изригвам. Не мисля, че мога да докарам подобни дисциплини с вик, самият аз съм уплашен от себе си, а и не само аз – сега на другия бряг имам десетки очи вперени в мен. Благодаря за вниманието, стадни братя!

Издавам още 3 пъти последователно този рев, а те не чакат до третия и побягват стремглаво по склона над коритото на реката… не се вижда кьорав еленски рог наоколо, мога да се събличам и да пробвам да прекося реката по-спокойно.

Докато свалям дрехите си се чудя: на какво ли им заприличах с този рев? Тук могат да се страхуват единствено от мечки. Аз, мечка? Стига бе, вероятно по-скоро е било като звук от моторна резачка за разфасоване на еленски бутове. Да, това ще да е било, събудил съм кофти спомени…
Сега мога да прекося спокоен, доколкото спокоен мога да бъда в неизвестно дълбока река от ледник – т.е. не много спокоен по моята си скала за спокойствие. Нагазвам… да, напълно наясно съм защо им казваме ледници и без да ми е толкова ледено, но добре де. Само след  5 бавни крачки вече положението е минало далеч покрай розовото – благодарение на щеките не се обръщам по хлъзгавите големи камъни на дъното, но е дълбоко към 70см , още 5-10см и ще ми стигне до… ъм, до там, дето може да ти е най-студено. Течението ме бута бясно, това е колкото изморително, толкова и страшно като перспектива.

Крещя профилактично, за да се стопля и напредвам бавно. За щастие по-дълбоко не става, а дъното е все по-равно и аз съм един все по-щастлив и все по-бял като платно, изморен човек с 30+ килограмова раница. Излизам. Още една премината река, която ще помня… много дълго.

Вече спокоен изваждам камерата си от раницата, обличам се и излизам на високата част от брега. Изненадата е, че голяма част от елените са се върнали, а аз съм на няколко метра от тях – изненадата, да си го кажем, е взаимна. Веднага се усещам и поемам дъх… този път само един рев от онези е достатъчен, на тази къса дистанция и без река между нас – успявам да снимам само гърбовете им под обедното слънце. Всъщност е едва 10 сутринта, но тук слънцето се издига още от 1ч. след полунощ, така че вече си е обедно.

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Поемам напред, използвам различни странни пътеки, прокарани от животните, но често около стръмни участъци стават прекалено стръмни за човек с раница. В един момент ми писва да губя време из лабиринта от техните пътечки и поемам само направо, вървя над долината, така че няма как да се изгубя – според картата тя свършва до голямо езеро в Швеция, което трябва да заобиколя от север и да изляза на международен път, за да се прибера отново в Норвегия, просто е.

Ще вървя бързо, надявам се за около 5 до максимум 7 часа да стигна пътя, зависи от терена и дано долу в тундрата да няма много блата край езерото, тук е пълно с тях по традиция. Продължавам да се изкачвам и вече виждам по-ясно долината зад мен. Този район не изобилства с остри алпийски върхове или нещо подобно… не, тук красотата е това, което покрива земята и живее на нея.

Северни елени – В планините на полярна Норвегия

Северни елени

Минават още 3 часа и езерото изглежда все така далеч, аз аз се успокоявам с трофея, който си намерих – еленов рог с много разклонения, намерих няколко по пътя, но взех само този, впечатляващ е някак си. Ще го подаря за рождения ден на моя много добра приятелка – Александра, с подходящо пожелание за сила и мъдрост.

Мдам, човек трябва да бъде изключително внимателен в пожеланията, когато подарява някому рога, пък било то и от северен елен. Отделям време да измисля добро място на раницата за новия багаж,  ще нося този рог още 15 дни, надявам се, преди да се прибера на 51-вия ден.

Долина – В планините на полярна Норвегия

Долина

Граничното с Швеция езеро – В планините на полярна Норвегия

Граничното с Швеция езеро

Вървя надолу и се замислям – нещо липсва тук. Не на мен, не на мястото, но нещо… Боклук! Не съм виждал нито един фас, хартийка или какъвто и да било друг отпадък в последните 3 дни за около 45 километра преход! Никога не съм имал подобен шанс преди и при мисълта за това изпадам в еуфория. Чувство като това може да се роди спонтанно у сам човек в природата – изведнъж се чувствам по-свеж, вървя усмихнат. Човек може да обиколи света и да не мине през участък от 45км без нито парченце боклук. Изведнъж навлизам от храсталака в гъста широколистна гора.

Следващите 3 часа предпочитам да не си спомням, ако не искам да започна да се чеша панически – ключовите думи са:

тундра, блата, комари, комари, комари, спрей, комари, комари…

Дори не съм ги отразил в тефтера си тогава. Помня само, че вървях без да спирам, разгледах заключена малка хижа в ниското, преминах границата, отбелязана с някакви колчета, и продължих. Вече имаше пътека от шведската страна, вероятно заради другата малка заключена хижа – опитах да се скрия в отключеното предверие, да си почина от комарите.  Но те бяха и там… продължих, бях вече адски уморен и прегрял, те обаче ме мотивираха да не спирам, успях да хапна само малко шоколад, ходейки. Дори в кратките просеки в гората, където е слънчево и добрата логика говори за територия без комари – това не е така. Вървя и се опитвам да си представя какво ли щеше да бъде тук, ако имаше нощ по това време на годината… Вероятно комарите щяха да вдигат палатката ми и да летят с мен наоколо, бррр.
Зървам пътя малко преди 5 следобед… преходът ми е отнел 9,5часа, когато стигам до него вече едвам влача крака, сядам на раницата си и дишам – тук е открито и ветровито, няма постройки или спирка, но поне комарите са зад мен. Нямам сила дори да стана и да стопирам, първо си почивам около 5  минути.
След това спирам едно сиво Волво, шофьорът се представя за норвежец – мургав е, с гъста брада и черни вежди, прилича повече на мен, отколкото всеки местен в радиус  100 км. В процеса на разговора се оказва от Афганистан, избягал е тук през войната и не желае да си спомня за родината си. „8 години са малко време, още не искам да си спомням за това място, сега живея в Норвегия и тук е моят дом” – така казано, вече го разбирам по-добре. Прозява се като лъв и се оплаква, че е пил с приятели до 3 сутринта… е, това са рисковете на автостоп – колкото и да ми се спи от умора, говоря постоянно и му задавам въпроси, това ще ни държи по-далеч от инцидентни.

Малко преди границата моят спътник се оплаква, че е взел със себе си двойно повече алкохол от позволеното – няма проблем, сега сме двама, така че това количество вече е ОК- казвам аз. Този момент ме кара за първи път да се почувствам някак домашно тук… и това далеч не ми е неприятно, след толкова време сам с мислите си. Скоро пътищата ни се разделят, аз стопирам още веднъж и след 20 минути съм в Нарвик – най-големият град в района с население от едва 17 000 жители. Това не му пречи да има 2 огромни мол-центъра и всички онези неприятни неща, присъщи обикновено на по-големи градове. Ще пренощувам в къмпинга близо до града, който видях след като слязох от влака тук в края на Май. Края на Май… хах, след 2 дни ще е вече Юли… как лети времето. Тази равносметка ме успокоява донякъде, че времето все пак тече – когато е светло по 24 часа на ден, е толкова лесно да изпаднеш в безвремие… сякаш дните изобщно не се нижат един след друг, сякаш времето е спряло.

Вечерта минава бързо в разходка по брега, вечеря и душ. Около полунощ слънцето свети над планините наоколо, а аз седя в палатката оглеждам по картата накъде да се местя утре, искам час по-скоро да се отдалеча от този град, от всеки град.

Остават още 2 седмици преди да се върна тук, за да хвана влака за ново 20-часово клатушкане до Стокхолм и още 2 самолета до Мюнхен и София. Искам да ги използвам пълноценно, слънцето отново започва да слиза по-ниско над хоризонта през нощта и респективно шансовете за добра Светлина се повишават…

Оглеждам къмпинга наоколо и си спомням в какъв Рай се събудих тази сутрин. Някой ден ще се върна, вероятно с компания, вероятно през някоя зима. Някой ден… а сега заспивам, усмихнат. Още се чувствам там, на скалата срещу водопада съм, а стадо северни елени препуска към мен… в съня ми.

Край.

Автор: Владимир Донков

Снимки: авторът

––––––––––

Повече фотографии от проект „В планините на полярна Норвегия” можете да разгледате тук – Галерия

   Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “В планините на полярна Норвегия (2)”

  1. metachrom каза:

    Точно по това време в края на юни началото на юли 2009 бях в Норвегия. Фантастична страна. Хората също. А времето беше не просто топло, а направо горещо! Езера, фиорди, фериботи, водопади, приказни планини, ледници и тесни но безупречни пътища (Тролстиген!), червени къщи с черен покрив и отзивчиви бели руси със сини очи норвежци! Не знам дали ще се върна някой ден пак там…..беше хубаво като мечта

  2. Росица каза:

    А какво се случва с времето през май? Интересуват ме именно островите Лохотен!
    Комплименти за страхотните снимки!!!

  3. Благодаря 🙂

    Времето през Май е идея хладно, аз отидох в края на Май и имах едноседмична буря от Северния Ледовит Океан, но опира до късмет, а и с подходящите дрехи си е идеално.

    За любителите на Зимата – времето е прекрасно, малко по-топло от България през тези месеци, но с много сняг!

  4. Росица каза:

    Благодаря ти, извинявай за късното ми включване! Пътувах и нямаше как да ти пиша.

Leave a Reply