В планините на полярна Норвегия (1)

Студеничко ли ви е? Студеничко е, знам – а има места, и то в Европа, където даже лятото е хладничко. Но за сметка на това – красиво! Днешният пътепис ще ни покажа лятото в полярните области на Норвегия – с много снимки. Приятно четене:

В планините на полярна Норвегия

Част първа
В периода от 25-ти Май до 14-ти Юли 2009-та предприех едно дълго самотно пътуване с  цел да заснема различни места в Северния полярен кръг – няколко островни групи в Северния Ледовит океан и Атлантика, както и някои планини на континента.  Пътувах сам близо 2 месеца през бурите и затишията по време на полярния ден, когато слънцето не залязва под хоризонта 24 часа в денонощието, създавайки илюзия за безвремие… Пътеписът  описва няколко дни от това пътешествие –  ежедневните задачи, но и преживявания, които ще останат в паметта ми завинаги…

Бележка: Авторът на този текст е твърдо ПРОТИВ самотните преходи в планината и далечни ненаселени области. Подобен род занимания са опасни, често и скучни, изискват устойчива психика и адекватен опит в планината. Подобен соло-вариант се налага понякога от спецификата на един дълъг работен фотографски проект, но в никой случай не е идеалния вариант да прекарате отпуската си. Макар част от казаното да звучи романтично в една или друга степен – добрата компания е всъщност незаменима. Всеки мислещ човек от нас, ходещите сами в планината, се е замислял многократно „Добре сега, а ако счупя крак, кой ще ме намери и кога?”.  Премисляйте добре преходите спрямо подготовката си, атмосферните условия и екипировката си – но и подбирайте добра компания.


Ден 15/  8-ми Юни 2009 – Тюлен в Конската Подкова

Вече две седмица съм в полярния кръг, а остават още близо 5, усещам онова странно сливане със средата, което идва да замести постоянния стрес. За първи път времето е хубаво по стандартите на синоптиците, бях прекарал 2 седмици на бури, най-силната от които, в продължение на 5 дни ме пусна едва на метри от палатката. Хубавото време, всъщност, е ужасно за мен като фотограф в тези дни – няма дори един самотен облак наоколо, а с наближаването на 21-ви Юни слънцето и в най-ниската си точка е прекалено високо за добра светлина… изглежда все едно е шест следобед през нашето лято. Замислих се: „А как ще посрещна тук „Джулай морнинг”, когато слънцето не залязва, камо ли да изгрява!?”.

В планините на полярна Норвегия

Голяма част от времето

Ужасното е обаче, че в случая съм готов да понеса няколко дни хубаво време… температурите скочиха до 10, дори 12 градуса, вятърът е не повече от 30 км/ч и това ме кара да се усмихвам повече. Сутринта бях хванал лодка от градчето Райне, която ме докара във вътрешността на фиорда, тук живеят 30-на човека – без пътища, без автомобили… просто няма нужда от тях, нито къде да бъде построен път за тях, благодаря на Планината за което. По пътя се разминахме с друга малка моторна лодка, в която две момчета на около 10-години се смееха, карайки бързо към градчето – попитах лодкаря къде отиват тези хлапета сами с лодката, а той ме погледна с онзи поглед, с който се отговаря на глупави въпроси: „Ами, как къде, пак закъсняват за училище, хаймани!”.

След кратка загрявка около рибарското селище поех към ненаселената северна страна на острова, заизкачвах планината до премката по гладка скала с „интересен” наклон, но страхотно сцепление – никога не е било толкова лесно да се ходи по монолитна скала, особено с 35-килограмовата ми раница, в която освен техниката и екипировката ми в този ден имаше запаси за следващите 5-6  дни. Изкачвам бързо, в последните години не помня да съм бил в по-добра форма, 3-те месеца подготовка ме бяха превърнали в машина за ходене и носене, а 40-километровите преходи в дъжд, от предишните дни, бяха образували мехури по ходилата ми, които с радост пуках, натискайки крачка след крачка по монолитния склон. След по-малко от час съм на премката, но ме бяха предупредили, че по-сложният терен е всъщност слизането по северния склон – решавам да направя първата си почивка и да се огледам, ето го и „Конската подкова” – район от няколко квадратни километра с жълто-бял пясък, за който сподели с мен един от многото „случайно” срещнати добри хора по пътя. Беше ме предупредил, че едва ли ще срещна там и 1 човек на седмица, някой ентусиаст с каяк, който прави обиколка на острова… а това ми звучи добре, след месеците на градски график и нерви имам крещяща нужда от това. Поредното неслучайно място, казано уж случайно, от уж случайно срещнат човек – кой вярва в съществуването на нещо случайно? Не и аз.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Поемам надолу към северния бряг, слизането е всъщност лесно, като изключим няколко стръмни пасажа по лабилни каменни блокове – интересно упражнение за равновесие, когато носиш на гърба си екипировка с тегло над половината от твоето. Два часа по-късно краката ми най-после срещат пясъка… прекрасно е, в мен напира желанието да продължа бос в следващия километър до брега, но студът и бръснещият северен вятър бързо потушават този пристъп на ентусиазъм.

Продължавам покрай реката, все някъде ще се стесни и ще мога да мина на другия бряг по камъни… но не, става все по-широка и тече само по пясък, в който затъвам и ме навежда на грубата мисъл, че може да затъна по средата на реката, без начин да се измъкна. Освен огромните снаряди от втората световна война, по пясъка намирам и много греди от разбит руски кораб – че е руски се вижда от надписите на кирилица за вахт-графика и търкалящата се каска с надпис „Труд”… Гибелта на един кораб ще е днес мост за някого – събирам греди и ги пренасям в реката, някои от тях се опитват да отплуват, но ги фиксирам с парчета дърво и камък – с тази си площ те ще ми помогнат да не затъна в меките пясъци. Тръгвам, нося  дъски в ръцете си, за да ги поставя, когато стигна до средата на реката. Балансирам по мокрите греди под водата, щеките не помагат в пихкавия пясък наоколо. Всичко това се оказва полезно занимание, след като усещам как дори дъските потъват в пясъка под краката ми… Не искам да си представям каква би била ситуацията бос и с раница, едва ли въртеливите движения от книгите по оцеляване са чак толкова ефективни… бррр!

Преминавам и оставям раницата си настрана, имам нужда да си почина, поредният мост в нищото е зад мен и повечето от гредите са вече отплували към океана. Продължавам по пясъка и нямам търпение да достигна тревистия сектор под близкия склон, прекосявам още една по-малка река, този път на подскоци в далеч по-стабилен пясък из плитчините. Отлив е, и целият плаж се вижда, намирам място за палатката си на тревистия полуостров и се впускам наоколо да огледам, има още няколко часа до времето за снимане – в часовете след полунощ.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

През „нощта” ниското слънце гали страните ми без да топли, планината и плажът са преобразени от златистите му лъчи и снимам от различни места, бягайки по пясъка и скалите между плажа и полуострова.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

На полуострова харесвам да завърша днешните снимки от малък скалист нос, чието достигане не се оказва толкова лесно – иначе монолитни, тук скалите са разделени от цепнатини чак до морето –  7 или 8 метра по-надолу, а вълните, разбиващи се в тях като в пералня, не правят усещането за сигурност по-силно… Откатервам 3 метра по здрава скала и стъпвам на площадка, голяма колкото да събера двата си крака, до тук добре – предстои обаче да скоча над цепнатината, а разстоянието е стабилно, никога не съм бил сила в скоковете от място. Това ще е един огромен скок за човека, но никакъв скок за човечеството, ако се пребия в прибоя. Скачам, кракът ми докосва ръба, коляното поема и отскачам от същия крак напред – годините лека атлетика все пак не са забравени, Благодаря! Всеки път, когато правя неща като тези си казвам „Дано да не се налага пак”, но ето че изненадата е на лице – тук съм твърде късно и светлината вече не е подходяща, ще трябва да се върна пак утре или друг ден, колкото е нужно да чакам Светлината. Все пак правя пробни кадри и мисля по композицията за следващите дни, толкова е приятно да стоя на тази черна скала, да усещам пръските от вълните… а и наистина не ми се прибира скоро, след като вече знам как трябва да се върна нагоре. Докато правя проба, погледът ми се плъзга по повърхността и се приковава от малка струйка пръски, които не биха стояли естествено в кадъра – ТЮЛЕН!? Стига бе… какво прави този тюлен в кадъра ми!? И то, когато съм с най-широкия обектив, разбира се!  Бях чувал, че живеят наоколо, но очаквах да ги видя след седмици, когато се кача на север.  Тюленът ми е интересен, но изглежда за него аз съм дори по-интересен – гледа ме някак втренчено няколко секунди и изчезва в дълбоките води край скалите…

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

На връщане не намирам по-сигурен път, липсват ми въжетата и приятелите, които са готови да те осигуряват, катерейки по места като тези. Концентрирам се в продължение на минута, правя още веднъж същия скок с не по-малко ужас, изкатервам се нагоре и поемам към палатката близо до ръба на скалите – преминавам край няколко гнезда на различни странни птици и всявам смут в редиците им, сега е периодът на мътене тук, трябва по-бързо да ги оставя на спокойствие и си проправям друг път през тревите.
Обичам дните като този, в които пристигам на ново място и всичко е толкова изненадващо и непознато, хиляди интересни неща и несънувани кадри ме дебнат зад всеки камък… Това е първата нощ от досегашните 16, в която мога да се убедя, че слънцето наистина е високо над хоризонта дори в най-ниската си точка. Влагата настъпва, вече съм свикнал, че тук може да бъде по-влажно и от плувен басейн, лягам в чувала с пухеното си яке и заспивам, заспивам усмихнат…

Ден 16/  9-ти Юни 2009 – Тия три неща: боулдъринг, телефон и скок над пералнята

Отварям очи… нямам никаква идея колко е часът, тук със същия успех може да е 3 през нощта или 3 следобяд – в палатката няма да забележа разликата. Чувствам се добре наспал се и разбираемо, оказва се спал съм 9 часа, най-после, имах нужда да се събудя една сутрин без да се чудя дали палатката ми няма да отлети от вятъра, дали дъжда и снега ще ми позволят да стигна до следващата си цел този ден – да, има нещо хубаво дори и в хубавото време, колкото и ужасно да е то за снимане.
Днес е време да се обадя на близките си, на приятели и видя как вървят нещата по един работен проект. Естествено, и за късмет на търсещите спокойствие, обхват на мобилния телефон от северната страна на острова няма, така че трябва да се изкача обратно до билото на планината – обядвам и тръгвам, избирам още от началото да вървя по скалистия склон, по-трудно е, но така избягвам пясъците и прекосяването на реката. Всъщност, прекосявам я, но в горната й част, където е детска играчка… И като си спомня какъв градеж бях сътворил с отломки от разбития руски кораб предния ден, направо ми иде да запея „Градил Илия килия…”.

Обаждането по телефона отне сумарно около 4 и половина часа преход, този път само с малката раница за въже, в която нося снимачната си техника, аптечка, яке и бутилка за вода – чувствайки разликата между тези 9 кг с 35-те кг от предишните седмици, отново обмислям брак по интереси с красива жена – шерп от хималайско село.
Да чуеш гласовете на най-близките си хора е удивително преживяване всеки път. По време на самотни проекти оценявам времето си още по-добре – някак помниш по-ясно, че всяко обаждане е потенциално последно. Никой не отива в планината за да остави костите си там, съсредоточен си на 100%, но това не е достатъчна гаранция за успешно прибиране вкъщи. А и се притеснявам за тях самите, градът е значително по-опасен от природата, ужасно нездравословен отгоре на всичкото.

Прибирам се към брега и привечер решавам да се раздвижа с малко боулдъринг по камъните до палатката ми, предпочитам това пред   опцията да мисля как така са стигнали тези камъни от планината чак до полуострова – макар че все пак ми е чудно. Студено ми е и спира да ми е чудно, правя няколко бързи изкатервания по различни варианти на лесния боулдър и вадя пухеното яке, наближава време за снимане и паля примуса за да приведа вечерната порция макарони със захар в ядивен вид, а шоколадът утолява вечерния ми пристъп на шокохолизъм.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Отново няма кьораво облаче на хоризонта, нещо, което да „прецеди” Светлината… пристига обаче влагата и със силата на своите безбройни миниатюрни призми пречупва спектъра до интересно червеникаво, морето е по-спокойно днес и птичите крясъци отекват в скалите, обикалям по пясъка, докато стане време за подхода към скалистия нос.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Е, време е, откатервам 3-те метра и заставам на площадката със събрани крака, няма къде да стъпя другаде, този път не мисля много, всичко е отработено, остава да скоча и… го правя в изненадващ дори за мен самия момент, когато неочаквано голяма вълна се разбива долу в „пералнята” между скалите, сякаш нарочно за да вдигне адреналина ми в горната граница. Този път съм на локация за снимане в точното време, разпъвам статива, позиционирам филтъра и правя кадъра, който бях замислил предния ден. Пейзажната фотография е въпрос на това да обикаляш, да изчакваш и да имаш сърце, отворено за света наоколо – нищо толкова сложно.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Прибирам се към палатката, ще поспя и ще стана за да събера лагера,  време е да се местя в друга част на фиорда – до там няма пътека или маршрут, който да не изисква истинско катерене и осигуровка, но утре следобяд от южния склон има планиран курс на местната лодка, с която мога да стигна до там по вода, идеално. Не съм виждал хора, откакто лодката ме остави във фиорда преди 2 дни, явно наистина сме тюленът и аз. Прозяяяв…

Ден 17/ 10-ти Юни 2009 – Изгарящо спускане

Събуждам се от свирещия по стените на палатката вятър, показвам сънената си глава – всичко е наред:  облаците се завръщат, ято корморани се гмурка отпред, а изумруденият океан носи огромни вълни,мдааам, още една прекрасна сутрин в полярния кръг, за която да благодаря на Бог.

Събирам лагера бавно, наистина с мъка ще напусна „Конската подкова”, толкова добре се чувствам тук. Няма причина да бързам, лодката би трябвало да акостира от другата страна на острова чак в 15:30, което предвид престоящото местене по непознат терен би ме притеснило навсякъде другаде, но не и тук по време на полярния ден – вече бях направил няколко „нощни прехода” в дъжда и бяха дори по-приятни от дневните, ходенето в хубава светлина е далеч по-красиво занимание от простото ходене.

Обядвам дълго, нужно ми е време да се сбогувам с това място, гледам кормораните и отхапвам бавно от ябълката си за десерт. Понякога се чудя на акъла си да нося по една ябълка дневно, в случая имах 6 – но на дълги проекти нуждата от витамини и нормална храна става все по-осезаема с всеки изминал ден и ако 2-те изминали седмици бяха ОК, то трябва да мисля и за оставащите 5. Все още имам ясни спомени от едно късно есенно самотно ходене из Юлийските Алпи, на което заминах болен на антибиотици – дните в палатката, литрите чай в студа… не, не беше приятно изживяване и сега се старая да се пазя колкото мога.

Нарамвам раницата и потеглям, вече знам оптималния маршрут, тук трябва сам да си прокарвам пътеката почти до билото и това е приятно – дава ти шанс да мислиш оптимални варианти, да затъваш, да се връщаш… Малко преди премката излизам на голяма тревиста площадка и решавам да си почина, използвам случая да извадя камерата и да погледна назад.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Продължавам и не след дълго правя още една почивка на билото, не съм изморен, просто панорамата е страхотна, а и искам да подготвя краката си за наближаващото слизане по монолитната гладка скала, което при това сцепление е нещо лесно, но определено натоварва глезените, че и психиката ти… Вече виждам рибарските къщички долу, а някъде в края на фиорда се вижда отново океанът, там е и градчето Райне.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Спускам се бързо, теренът е лесен, през повечето време, вече съм на 500-600 метра от кея, чувствам се пристигнал, правя големи крачки по гладката скала. Спирам за няколко секунди, пред мен се стичат тъмни струйки вода от последната за сезона преспа сняг… няма как да ги прескоча,  изглежда хлъзгаво и при този наклон не е добра идея. Решавам да проверя сцеплението, опирам се на щеките в сухото и прокарвам десния си крак по мокрия склон… в този момент се обърква единственото нещо, което можеше да се обърка – мразя ги тези Ви закони, мистър Мърфи! Щеката ми се хлъзва извън миниатюрната дупка, в която я бях заклещил и тежестта ми се пренася върху предния крак, след секунда и задният крак вече е върху хлъзгавата мокра скала.

Едно мигване по-късно и вече набирам скорост в поза скейтър надолу по склона… чувствам се като на лед, но там можеш да спреш, забивайки сечиво или пикел, а тук какво да забия, хилти!? По това време тежах сумарно 95 кг с раницата на гръб, това се оказва една бързо ускоряваща маса, и в опит да изляза от мокрия участък падам по задник… нямам идея колко бързо съм се движил, помня само жегата от триенето. Четох някъде, че в такива моменти мозъкът ти работи до 10 000 пъти по-бързо – вярно си е, макар че и с нормална скорост мога да преценя, че се спускам стремглаво на една страна по стръмния гладък склон към голям скален блок. Да се разбия в този блок би означавало сериозно почупване или дори… Не, не сега, бях обещал на всички да се върна – все още нямам идея как, но успявам да се обърна на едната си страна, въпреки съпротивлението на раницата, и видях малка туфа трева на около 3-4 метра преди скалния блок – моят единствен шанс. Прицелвам се и когато я достигам вкопчвам ръцете си в основата на туфата, молех се да е вкоренена в някоя дълбока цепнатина. Първите стръкове започват да се вадят като детска играчка… но в долния си край туфата се оказа вкоренена дълбоко, спирам… Лежа там, все още вкопчил ръце в растенията, дишам дълбоко и с пулс като шевна машина – как се случи това!?

Вече седнешком, се втренчих в скалния блок пред мен – това можеше да е последния скален блок, видян от мен някога, спрях с глава на 3 метра от него. След  минута започвам да оглеждам пораженията, като за такъв случай все едно без нищо съм се отървал – мембранният ми панталон е прогорен от триенето и има огромна дупка на задника, както и няколко по-малки на едното коляно; седя с болка, а и двете ми ръце са охлузени до лактите, коляното също – това е, все поправими неща, значи сме ОК. Вадя аптечката и се заемам с раните, отдавна не съм се подреждал така, но предполагам до 2 седмици кожата ще си е пораснала, където й е мястото. Продължавам до кея с най-внимателните крачки на света, не ми се повтаря подобен екшън, как можах да си помисля, че вече съм стигнал до крайната точка на прехода? Да, даа, знам къде се давят власите.

Дълго чакам лодката на кея, закъснява – нека кажем условно, че се намирам на втората й спирка и отивам към третата. Ето я и лодката, качвам се и разбирам, че днес са решили спирка 3 да им е първа и отиваме към градчето… Ама, как така!? Ами така… Е, не, наистина не ми се губи един ден в градчето, а да наема друга лодка би било твърде скъпо удоволствие, та все пак ги питам отново дали правилно сме се разбрали, а човекът ме измерва с очи – млад, с голяма раница и гъста черна брада – явно не иска да му тежи на съвестта, че е върнал такъв човек преждевременно в града и прави завой към Винстад, след 10 минути сме там. Това е квартал във фиорда от около 30 къщи, но реално постоянните жители в последните години се свеждат до една жена, която обича това място и не иска да го напуска дори през 2-та месеца мрак през зимата – зарежда огромната си червена къща с провизии, има своите книги, сателитна чиния и моторна шейна в двора, какво повече му трябва на човек?

Този път подходът към северната страна на острова е наистина лесен, изкачвам един хълм и слизам от другата му страна, пясъчното поле е с колосални размери, само в пустинята съм виждал повече пясък на едно място…

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Тръгвам да си наливам вода от ручея в горната му част, но дори в малкия водопад всичко е пълно с пясък, а аз не нося филтър из подобни чисти и вододайни райони на света… Малко по-надолу водата се влива в пясъка и изчезва без да достигне океана… Чувам обаче една по-мощна река някъде в ляво от мен и я съзирам в края на плажа, снеговете се топят бързо. Отнема ми 10 минути да прекося по-малко от половината плаж по ширина, а после слизам по 15 метрова дюна в дерето и достигам до истинска почва, водата е чиста като кристал – зареждам 3 литра, за да изкарам до сутринта, раницата ми пие много вода все пак. Време е да си намеря място за палатката, какви прекрасни закони има из Скандинавия – можете да опънете палатка навсякъде в Норвегия, Швеция и Финландия, стига да сте на поне 150 метра от най-близката къща, да не палите огън през светлите месеци от годината и да не оставате повече от 2 нощи на същото място.

Разхождам се дълго там, където вълните достигат плажа – за първи път температурата позволява да ходя бос, макар и леко настръхнал, след  17 дни ходене само с високи трекинг-обувки усещането е разтоварващо като руска баня… Никсъна (http://f-start.com/)  ми беше заръчал да се топна в океана и за него – затичвам се във водата и… бях забравил, че е 4 градуса, брррр! Никсън, дано топването до коленете се брои за изпълнено, аз излизам…
След полунощ слънцето започва да пробива през облачната пелена. Друг скалист нос се врязва в морето по правя линия на 15 минути пясъчно трамбоване от палатката ми, там бях харесал по-рано една плоска скала, на която да разпъна статива си. Композирах, макар да изглеждаше напълно безпреспективно откъм светлина – хубавото на нещата, които изглеждат безнадеждни е, че те само изглеждат така за да те откажат. Половин час по-късно слънцето отново намира пролука, през която да ми подари няколко минути за снимане.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

След час слънцето вече е неприлично високо и дори да се покаже, то светлината ще е безинтересна, поемам криволичейки по плажа за да огледам. И тук снаряди от Втората световна война, толкова много са и постоянно напомнят за човешкото безумие и глупота, дори на това диво и самотно място.  Вниманието ми обаче се спря на странна бяла грамада, полузаровена в пясъка  – започвам да откопавам това кънтящо странно нещо, има костна структура, но ми се струва прекалено голямо за да е кост… симетрично е, това буди още повече любопитството ми и се заемам да го изправя, което отне около 20 минути повдигане, подпиране, копаене… Успявам, огромно е, поставям щеката си до него, която е висока 1,20… Прешлен от кит!? Или… динозавър? (бележка:  седмица по-късно намерих още един прешлен като този на друг остров на север)

Прешлен от кит – в планините на полярна Норвегия

Прешлен от кит

Прешлен от кит – в планините на полярна Норвегия

Прешлен от кит

Прешлен от кит – в планините на полярна Норвегия

Прешлен от кит

Колко е хубаво, че всички животни с такива грамадни прешлени не са хищни… или поне така се надявам.

Ден 18/ 11-ти Юни 2009 – Робинзон Крузо

Това е един от онези странни дни, в които нито има буря, нито пък има какво да се прави… Прочитам една от книгите за втори път, списанието вече изхвърлих в кофата след  4-тото прочитане, а още не съм си намерил нито една книга на английски тук. В такива дни седя и мисля, работя по следващия си проект „Африка: по вертикал” – пиша в тефтера ред след ред. На места като това умът ми действа най-ефективно – нямам обхват на телефона, интернет или грижата да гоня влак на някъде… Само мисли в главата ми, химикалка и един тефтер – ако трябваше да свърша това в града, щеше да ми отнеме 3-4 пъти повече време.
В късен следобед  е време да се раздвижа – отивам за вода и това запълва около час отиване и връщане по пясъка, опънал съм палатката си под срещуположния склон, а реката се спуска от този, който снимам и трябва да мина по целия плаж. Връщам се и изправям един дънер, започвам да забивам ножа си в него от все по-далеч… в един момент ме загризва нещо, не искам да потроша дръжката на ножа – това е рибарския нож на Баща ми, който не е вече между нас, винаги ползвам един от неговите ножове на път – мога да си купя много по-стабилен, остър или  многофункционален нож, но не искам – този е специален за мен и когато си помагам с него, тогава се чувствам в добра компания. Поставям един малък камък върху дънера и започвам да го целя със себеподобните му от 5-6 метра… И така повече от час, това ме провокира да мисля на друга вълна, спирам когато ме заболява китката, явно съм похвърлял малко повече. Оставете един сам човек някъде по време на 24-часовия ден и му гледайте сеира…

Вечерта минава бързо в работа по новия проект, правя една обиколка за кадри, но светлината не предлага нищо интересно, а и аз заснех своя кадър предния ден. Време е да ида до градчето, имам храна за още 1 ден, а времето се разваля и ако лодката спре да изпълнява курсове – зле, от тази страна на острова е плитко и не намерих подходящи места за риболов. Отделно – 1 от 4-те батерии за камерите ми изгоря, а 2 от останалите са празни, както и батериите на телефоните – като не съм си взел слънчев панел със зарядно – сам съм си виновен, ще се местя.

Ден 19/ 12-ти Юни 2009 – Лодка на лодко-стоп в полярен фиорд

С последния запас от батерията си, телефонът звъни в 6:40 , но аз съм вече буден и треперя – един кат термо-бельо, полар, сериозно пухено яке и… с всичко това в чувала, все пак, а треперя – не, влагата не прощава  и на най-екипираните. Изскачам пред палатката и започвам да правя упражнения и лек крос, само така мога да се стопля и да събера лагера навреме, лодката е след  3 часа и имам час преход  до кея.
Бързо изкачвам хълма и слизам от южната му страна, пътят до кея е утъпкан от няколкото ремаркета за лодки, които са влачени тук с кварталния мотокар за да избегнат плитчините в тази част на фиорда. Пристигам половин час преди лодката и оставям раницата си, започвам да се мотая наоколо, никога не съм се чувствал на по-сигурно място – на този остров всички къщи са отворени, в колите из градчето виждате ключовете на таблото… Не мисля дори, че тук има и един полицай, освен ако работата му не е да пази сушащата се риба от гларусите и орлите…

Лодката закъснява вече с 30 минути… дори с още 10… нещо не е наред, мисля си. На кея има малък дървен заслон за дъждовните дни, все пак по статистика тук вали средно от 18 до 28 дни в месеца, вътре намирам страхотна одая и… разписание. Не, важно пояснение –  намирам вярното разписание! Оказва се, че лодката ще пристигне след още 5 часа. Не, стига бе… Какво да правя 5 часа, вече обиколих всичко, а и ще закъснея много – исках да прекарам нощта в къмпинг на 25км на север от Райне. Оглеждам каква е възможността да се стигне по брега – никаква, отвесни скални стени и дълбока зелена вода под тях…
На кея двама млади дърводелци разтоварват материал от една лодка, поправят стара вила наблизо, след малко пристига още една лодка с двама мъже – решавам да ги попитам дали биха ме хвърлили до брега, ако ще се връщат скоро. Биха, но няма да се връщат днес, ясно. В този момент един от дърводелците изсвирва:

– Хей, попитай колегата ми, май няма да ни стигне материала и ще прескочим до Райне за още.

– Страхотно, имате ли място за мен и раницата?

– Да, след  час тръгваме, няма проблем, знам какво е да чакаш лодка тук.

– МНого благодаря! Мога ли да ви помогна с разтоварването?

– Идеално, така ще тръгнем дори по-бързо.

Разтоварваме и товарим на кварталния мотокар, днес го ползват те – местен дърводелец и помощникът му, аржентинец, дошъл е тук на работа от другия край на света. Товарим с много шеги, говорим също за Патагония и природата на Аржентина – отдавна мечтая да видя тази земя с очите и обективите си. Страхотно, мисля си, неочаквано хващам лодка на стоп в полярен фиорд, колко ще има да беснее един приятел – заклет стопаджия!
Време е да тръгваме, но те не се качват в моторницата, от която свалихме гредите и тухлите. Русият грамаден дърводелец започва да дърпа към кея въжето на гумена лодка за рафтинг, но с огромен двигател. Скачаме в нея, седалка има само за „шофьора”, а аз и аржентинеца сядаме на предните бордове, там няма седалки, спасителни жилетки… нищо, само едно невдъхващо доверие канапче, за което да се държиш. Дърводелецът повдига раницата ми, която се оказа неочаквано тежка в ръцете му:

– Какво носиш вътре, златни кюлчета!?

– Хах, по-ценни за мен неща, нося техниката си, така споделям преживяното.

– Ок, фотографе, качвал ли си се преди на лодка като тази?

– Да, много пъти, прекарвах летата си край голяма река.

– Хм, съмнявам се обаче да си имал двигател като моя!

Той каза това и мълчаливо запали, определено го бях засегнал без да искам. После ми се усмихна някак странно и натисна газта – лодката изправи нос неочаквано високо и огромният двигател вече ни изстрелва с рев напред. Ако кажа, че не ме е страх, ще излъжа, но докато няма вълни в закътаната част на фиорда се чувствам стабилен. След по-малко от 2 минути обаче навлизаме във вълните и вятъра, подскачаме с бясна скорост по малките вълни и все още се чувствам ОК. Но не за дълго – ето и една голяма вълна, приближаваме и… скок… приводняваме се, а тялото ми се обръща към водата на изпадане – заклещвам крака в раницата си и се закрепвам отново на борда. Не, вече не намирам идеята да хвана лодка на лодкостоп с този бесен тип за много добра. Още една вълна, този път по-голяма, дърводелецът я посреща със странен блясък в очите, седнал удобно в седалката си с кърпа на лицето, от която вуждам само очите му. Скоковете ми изглеждат безкрайни, краме с мисля 60 -80 км/ч, опитвам се да седна от вътрешната страна на борда, но той ми прави знак да се върна в средата и че не е добра идея това. На четвъртия скок съм сигурен, че този път изпадам, да му се не види, преценявам – 4 градуса вода, аз съм с дебели дрехи и тежки обувки, сигурно ще съм потънал в бездънния фиорд, докато този луд обърне за да ме прибере… Инстинктивно се отлепям от борда и коленича в лодката, после сядам обратно, явно това ще е моята тактика за скоковете, щом не ми се плува в дълбокото студено. Поглеждам към дърводелеца – очите му се смеят, колко забавно е да хвърчим над вълните с този ужасен южняк на предния борд, който обиди двигателя ми, нали!?

С наближаването на плитчината вълните станаха още по-големи, това не е честно, но и аз вече отработих тактиката си, здраво стискайки канапчето в ръце за фалшиво успокоение.  Минута по-късно сме зад вълнолома на пристанището в Рейне, водата е гладка и за първи път пулсът ми е низходящ… Бях погледнал часовника преди да тръгнем – взели сме разстоянието за 7 минути. Лодката, с която дойдох преди дни взима разстоянието за 20 минити и ми се струваше, че е бърза. Поемам въздух още няколко пъти и казвам в своя защита:

– Е, в Дунав си нямаме такива вълни.

– Да, предположих. – усмихва се дърводелецът и сваля разбойническата кърпа от лицето си.

Аржентинецът го гледа критично, явно му е свикнал, но не изглежда очарован от идеята му да докара клетия фотограф до потрес. Слизаме от лодката на ужасите и им благодаря, поемам по кея и се радвам на твърдите дъски под краката си като босонога девойка на хума…

Град Райне – В планините на полярна Норвегия

Град Райне, Норвегия

(снимката на Райне е правена в няколко дни по-рано, в деня на заминаване за Конската Подкова)

Райне е региолнален център, тук живеят около 340 човека и това минава за голямо населено място тук. Като се замисля, само в моя вход в София в 70-апартамента живеят близо 200 души – гледката обаче далеч не е толкова вдъхновяваща… Малко след пристанището е къщичката на компанията „Reine Adventure” (http://www.reineadventure.no ) – срещнах създателя на фирмата на около 150 км от тук преди седмица, бяхме направили лагер до един обект за катерене и той ме заговори, след вечеря беше ясно, че плановете ми са променени и поемам с него на юг, сподели с мен как да стигна до тези планини и ме докара. Тези хора изпитват невероятно удоволствие да ти покажат техния край, убедих се в това вече няколко пъти.

Срещам го отново днес, не сме си казали имената си, когато се срещнахме първо, а вече е някак неудобно да се питаме подобни въпроси… Запознаваме със съпругата си – тя е австралийка, и двамата са обикаляли по 11 години около  света за да карат ски там, където е зимата, срещнали се на един склон преди 7 години и от тогава не са се отделяли един от друг . Разказвам им за лудия си лодкостоп с дърводелеца, смеейки се ми казват „Да, тук големите двигатели са на почит, има кой да си ги позволи и пожелае…”. Оставам около час с тях, разменяме си истории от различни земи – те имат още една компания като тази, но в Мароко, където прекарват всяка пролет. Да, определено са изпълнили една от мечтите ми, симпатична двойка!

Следобед тръгвам по пътя на север към Рамберг, пред мен са 25 километра и това би било страхотно, стига да не беше този асфалтов път. Завой след завой зяпам огромните скални блокове по брега долу, тук е истински рай за почитателите на телената четка от Четпром Тетевен ( иначе казано – запалените боулдър-катеренето), поне когато не вали.
Тук е трудно да вървиш по тесния път така натоварен и да не те качи някой на стоп, независимо дали си стопирал – те са симпатична шведска фамилия от младеж на моите години и неговите майка и сестра, които са дошли да го посетят на работата му тук в Норвегия. Понякога е стряскащо колко живо се интересуват от мотивите ми да дойда тук, от това как прекарвам дните си още хиляди въпроси, но хората са наистина много добронамерени. Красивата шведска девойка от предната седалка се е обърнала с кръстосани крака към мен ми хвърля откъслечни премрежени погледи, в момента обаче ми е наистина трудно да преценя дали ме омайва или се опитва да прецени от колко дни не съм се виждал в огледалото… Според мен са 8 или 9, но е трудно човек да разбере, защото преди да поема на това пътуване подстригах много късо косата си, а оставих брадата си и не мисля да се бръсна през тези 2 месеца тук – едва ли човешкият род ще се самопогуби от възмущение?

Оставят ме пред най-домашния къмпинг, който съм виждал някога – опъвам палатката си и се впускам да се радвам на уютната кухня, пералнята и душовете – о, да, душовете, обичам топлата вода и дори леко ме е яд, че тук за всеки 4 минути топла вода трябва да пускам по 3 лева в автомата. След 8 или 12 минути спирам, сега разбирам защо слагат тези автомати на север – инак бих прекарал час или два под душа. Излизам и оглеждам бунгалата в края на къмпинга, следващ път бих наел с гордост онази малка червена къщичка, наречена Лом!

Къщичка Лом в град Райне – В планините на полярна Норвегия

Къщичка Лом в селцето Рамберг, Норвегия

Вечерта поемам по белия плаж, пясъкът е наистина искрящо бял, вятърът е повече от достоен северен вятър и бурята настъпва осезаемо с всяка изминала минута, облаците се гонят с вълните като бесни.
Всъщност не гледах на това място като на локация за снимане, дойдох тук за да заредя храна и батерии в къмпинга, но ето че наоколо се заформя една от онези „перфектни бури”, в които обожавам да снимам, тогава се чувствам в стихията си, светлината ми действа като наркотик. След около половин час обикаляне около огради и скали намирам начин да стигна до скалист нос, който се врязва на 250-300 метра в морето, където вълните са наистина впечатляващи. Обичам такива вълни, особено когато не скачам по тях седнал на левия борд на гумената лодка с леко луд водач… Намирам своето място, скачайки от скала на скала, светлината е магическа, по гърба ми полазва онази тръпка, която ме спохожда само при възможност да направя някой от своите кадри.

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

В планините на полярна Норвегия

Норвегия

Прекарвам на скалата час и половина, слънцето вече се вдига над облаците и магията е само спомен, поемам обратно към къмпинга, след днешния ден бих поспал, след като си сваря един чай. По плажа няма никой, а аз никога не разбирам защо на места като тези 95% от хората проспивата часовете, в които пейзажът наоколо изглежда най-добре. На крачки от къмпинга се обръщам, белият пясък блести, вълните шумят и слънцето отново пробива зад къщите от квартала.

Град Райне – В планините на полярна Норвегия

Рамберг, Норвегия

Вече в кухнята на къмпинга си сипвам горещ чай и сядам с тефтера до прозореца, днешният ден трябва да бъде записан, записан незабавно, ще спя някоя друга слънчева нощ…

Край на част първа

Продължението:

В планините на полярна Норвегия (2)

Автор: Владимир Донков

Снимки: авторът



Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. Joruel каза:

    Ъъ-ъ-ъ, нямам думи! Поразително!!! Детската ми мечта е Норвегия, сега с тия снимки направо се поболях, че още не съм я осъществил! Страхотно!!! Какво нещо е тая планета, братче! Прешлен от кит!!!

  2. Стойчо каза:

    Това наистина е егати планетата! (в най-добрия смисъл)

  3. Mitko каза:

    Neveroiatna krasota!Iskreno ti zavijdam nadqvam se nqkoi den i az da imam vazmojnost da q opoznaq.I vse pak edni bezkraino netakticen vapros-kolko pari ti izleze razhodkata dotam?Imam useshtaneto che v tozi jivot nqma da moga da si go pozvolq…

  1. 01.02.2010

    […] за планините на северна Норвегия. Разгледахме фиордите край градчето Рейне, а сега продължаваме с още много снимки из Норвегия […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.