ян. 23 2010

Пътешествие из американския Запад

Да сте чували за Дивия Запад? Е, днес ще тръгнем натам, като пътешествието доста ще напомня пътуване из Дивия Запад – четете по-надолу и ще видите защо 🙂 Приятно четене:

Пътешествие из американския Запад

Краят на лятото малко по малко наближи,а с него и краят на моя престой в Америка. Беше лято пълно с много емоции и екскурзии. Бях изкачил най-високия връх на щата Ню Йорк,бях посетил столицата на щата — Олбани, бях разгледал Бостън и Провидънс, Ню Йорк и Филаделфия, най-високия връх във Върмонт, бях литнал до Virgin Islands, разгледах Портланд Мейн и разбира се Бърлингтън Върмонт (там, където живеех).

Но ето, че беше време за финалното пътуване преди завръщането ми в България. 13 дни скитане, спане където намеря, ядене каквото намеря и много очаквания.

И така:

Ден 1

Полет от Бърлингтън, Вермонт през Ню Йорк до Денвър, Колорадо.

Слизайки на летището установих, че се разболявам и имам температура. Уфф, да му се не види и то точно в началото,но какво да се прави не може всичко да е наред. Натъпках се с всевъзможни лекарства, взех кола под наем и тръгнах към града. Разгледах музея на науката в Денвър и продължих към планината.

Моята първа цел беше връх Албърт — първенец на Скалистите планини,

на щата и втори в САЩ след Уитни в Сиера Невада (без да се включва Аляска). По магистралата, която беше много стръмна имаше интересни знаци гласящи „Ако не ви раборят спирачките не се безпокойте и останете на магистралата“. Да, наистина наклонът беше умопомрачителен, а и моите спирачки влизаха в категорията на неработещи.

Не след дълго навлязох в планината и отбих по доста лош черен път, в края на който трябваше да нощувам и на сутринта да атакувам върха, но уви, не се случи точно така. След няколко километра пътят стана изключително стръмен и каменист. Колата не беше за такъв път и в един момент спря и отказа да продължи. Стана ясно, че ще трябва да е връщам и то карайки на заден, защото да обърна беше невъзможно – от едната страна пропаст, а от другата висок баир. Както се казва: да ми е честито.

Часът беше към 11, тъмницата – непрогледна, а един погрешен ход и оставах тук или по-лошо, отивах на дълга разходка надолу в дерето. Започнах да осъзнавам неприятната ситуация,в която се намирах и почти си представих как звъня на компанията, от която взех колата и им казвам да дойдат да си приберат возилото, а ако може и мен. За мой късмет не стана така – след дълго каране назад, слизайки на по-сериозните завои, за да погледна как да подходя, се озовах в началото на пътя, където нощувах на задната седалка с идеята на сутринта да тръгна пеша от тази точка.

Ден 2

На сутринта обаче табелите, които видях наоколо набързо избистриха съзнанието ми и осъзнах, че това не е правилното място и, че ако тръгна от тук ще видя върха през крив макарон. Наоколо пишеше „Частна собственост! Преминаването строго забранено! Нарушителите ще бъдат наказвани съгласно закона“. Доста красноречиво.

След 10 секунди вече се изнасях ни лук ял, ни лук мирисал от тук. Замислих се къде ли съм сбъркал и се сетих, че след като смених батериите на GPS-а не му дадох да рекалкулира маршрута.

Както и да е, след около 20 минути вече бях на правилното място и бързо крачех нагоре с раница на гръб. Не ми беше много добре, ама си викам, ако ще и на 4 крака, ще се кача на върха. Малко по-малко набирах височина и около 3700м усетих болка в гърдите, която след малко отшумя, за да отстъпи място на изтощението от височината, която вече беше малко над 4000 м. Върхът вече се виждаше и си казах, че е не повече от 20 мин, ама точно в този момент една група слизащи ме върнаха в действителността като обявиха, че това не е върха и, че остава поне още 1:30 часа. Вече правех по 10 крачки и спирах за почивка, но се замислих, че е нормално като за пръв път на тази височина, а и болен.

Спрях да хапна, почерпих един щурец с хляб и продължих да се клатушкам нагоре, като стар дядо на митинг на БСП, подпирайки се на трипода при липса на щеки. Благополучно се дотътрих до горе и оглеждайки се мигновенно се съвзех. Гледката беше поразителна, но студът и вятърът – свирепи. Поседях около 20 мин, поснимах и поех надолу.

В не много добро състояние се добрах до колата и се проснах на седалката. Преходът беше около 8:30 часа. Не е хич много, но се чувствах като, че беше 2 пъти повече. Премерих си температурата — над 38 градуса. Лошо! Хапнах и заспах отново на задната седалка на безлюдния паркинг.

Към 10 часа се събудих от полицейски светлини. Надигнах се и видях патрулката на около 5 метра от мен, а до нея ИЗНЕНАДА! — полицаят си дръпна гащичките и започна да дриска на 2 метра от колата ми, а светлините от патрулката огряваха задника му в синъо и червено. Сега то, че е на зор ясно, че си е човещинка разбирам, ама защо на средата на паркинга бе човек, като гората е на 10 метра. Видях достатъчно и оставих човека да си върши работата.

Към 12 отново се събудих от тропот и видях как от един фургон стоварват коне и тръгват на нощна езда. Ми щом ги влече да яздят, аз лично не знам какво виждат в тая тъмница, ама пък може да са няк′ви тесни специалисти по нощна езда знам ли.

Ден 3

Идеята беше да изкатеря втория по височина връх в Скалистите планини, ама плановете ми бързо се попромениха след вчерашното катерене. Ставайки се натъкнах на следите от среднощното облекчаване на полицая. Абе, бая е бил на зор човека, но вниманието ми се привлече от парцала, с който се беше изтъркал след деянието си. Аз така го осъдих, а той даже тоалетна хартийка не е имал човека. Между другото, в Америка е забранено даже да пикаеш до пътищата, пък какво остава за такива деяния и то от страна на човек на закона.

И така потеглих към

Колорадо Спрингс и националния парк „Градините на Боговете“.

Много интересно място. Малко наподобява Белоградчик. Едно малко вмятане — да се шофира сред прериите на Колорадо е истинско удоволствие, особено под съпровода на Deep Purple, Rainbow, Uriah Heep, Foreigner and many more. Специални благодарности на групите създали такава яка музика, без чиито съпровод пътуването ми нямаше да е същото.

Наоколо цари есенен пейзаж и цветовете играят и се преливат, за да създадат приказни гледки спиращи дъха. След националния парк се отправям обратно към Денвър, разглеждам града и се отправям към хостела, където ще нощувам. Урааа най-сетне ще се изкъпя!

Хостелът

ми беше възможно най-евтиното място. Влизайки разбрах, че получаваш това, за което плащаш. От стаята ме лъхна миризма на евтина пиячка и съзрях моите съквартиранти — един полу-американец полу-мексиканец и разбира се негър, ама от тия най-ортодоксалните. И двамата си приличаха по едно — приличаха на масови убийци. За момент обмислих вариант да спя пак в колата, но силното ми желание за душ надделя и влязох в стаята. Започнах да си говоря с двамата „симпатяги“ и установих колко лъже външния вид. Хората бяха печени.

И така влизайки в банята съзрях дупка в тавана колкото футболна топка, от която висяха разни мухъли и миазми, но това не беше важно, имаше ли душ? — имаше! Тогава всичко е наред. След скромна вечеря, състояща се от хляб, крема сирене и царевица се метнах на леглото в спалния чувал и закъртих.

Ден 4

Станах и отпраших към

зоологическата градина на Денвър

Много готино местенце. Помотах се там към 3 часа и отидох на летището, че беше време да връщам колата. После прекарах там около 6 часа в чакане на полета ми за Сан Франциско, но пък имаше уайърлес интернет и то безплатен та отбих времето. Вечерта късно кацнах в

Сан Франциско

и тръгнах да си търся закътано местенце за спане, че след 5 часа имах резервация за друга кола, която да ме заведе до Йосемити. Намерих си местенце на една пейка до едно стълбище, заключих си багажа за пейката и заспах. Не предполагах,че мога да спя толкова добре на летището.

Ден 5

И така алармата издрънча, изядох една ябълка и се отправих към офиса на фирмата да взема колата. Сътрудникът ми погледна българската шофьорска книжка и заяви, че това е третата българска,която вижда. Не се учудих.

Взех си возилото, което се оказа доста хубава Хюндай Соната. Не даваше да ѝ пипна педала за газта без да литне,а като светнах фаровете стана като ден. Чакаха ме към 400 км + разглеждане на парка и връщане още толкова.

Йосемити

След няколко часа стигнах, платих си таксата от 20$ и отпраших към

Glacier point — мястото, от което се вижда долината като на длан.

Имаше големи участъци от пътя в ремонт затова се позабавих, но като стигнах просто не можех да откъсна очи от невероятната гледка, разкриваща се пред мен. Цялото място е било ледник преди много години и при стопяването му се е образувала тази приказна долина. Седях там часове , нахраних няколко безстрашни катерици с бисквити. Едната даже се осмели да се намъкне в раницата, за да търси още. Отбих се и до

Taft point — друго известно място за съзерцаване.

Хубаво е да се погледне долината от различни ъгли, за да се придобие цялостна картина за околността. С удоволствие бих останал тук цяла седмица, но за жалост не разполагах с това време.

Отправих се към изхода на парка, но от друга страна, кадето един рейнджър ми бе обяснил, че има гигантски секвои. И наистина: ЛЕЛЕ КОЛКО СА ОГРОМНИ!!! В сравнение с тях другите големи дървета бяха като крехки фиданки. През една от секвоите се минаваше като през тунел. Беше удивително, но се мръкваше,а аз имах не малко път!

Обратно към Сан Франциско

спрях да спя на една отбивка до пътя на половината от разстоянието. Този път на предната седалка за разнообразие.

Ден 6

Към 3 часа посред нощ се събудих от тропот по стъклото и след като фокусирах видях нещо като човек, по-скоро жена, изглеждаща умопомрачително, която ми говореше нещо с гробовен глас. Започнах да се замислям дали не спя още. Тя си говореше, а аз просто я гледах и така около минута. После си тръгна, а аз реших, че е време да се омитам от тук. Газ до заварка и скоро бях в покрайнините на

Сан Франциско.

Спрях да заредя и поглеждайки бронираното стъкло на бензиностанцията, от което през миша дупка си подаде носа човека, за да вземе парите, си дадох сметка на колко неблагоприятно място се намирам, а и то посред нощ. Отпраших към летището и след известни перипетии с намирането на обходен маршрут, защото основния беше в ремонт се озовах там навреме,за да върна колата.

После си пооправих малко багажа и хванах влакчето за центъра, за да открия хостела, където ще нощувам довечера. Бързо го намерих и се запознах с австралиеца Пол, който също като мен пътешестваше. Оставих си нещата и двамата тръгнахме да разглеждаме великия град, където европейското влияние е оставило траен отпечатък в архитектурата. Доволен, че поне един ден няма да бродя сам, бодро закрачих към прочутия кабелен трамвай. По пътя Пол ме светна защо австралииците пътували много. Те можели да си позволят половин година да работят и половин да пътуват. Ех, Австралия — страна мечта!

И така изчакахме дългата опашка и се метнахме на трамвая. Много готино заслужава си 5-те долара. Интересното е, че постоянно прииждаха хора и се мятаха в движение, а трамвая заприличваше на претоварен керван. Хората стърчаха на почти метър от трамвая, а в ситуация на разминаване с друг наставаше истинска суматоха, но все пак всички успяваха да спасят себе си и багажа навреме. Стоварихме се на доковете точно с изглед към прочутия затвор Алкатраз. Разгледахме го отдалече и продължихме към моста Голдън гейт (истинско японско чудо). Обърнахме му доста внимание все пак си го заслужаваше, но имаше още доста запланувано за деня, така че потеглихме към

Ломбард стриит — най-кривата улица в света.

Толкова е крива и стръмна, че малко снежец ако падне и става като Бобслей. Общо взето минаването по нея е истинско предизвикателство за спирачната система на всеки автомобил. Сигурно хората, които живеят наоколо сменят накладки 5 пъти по-често от другите, но пък живеят на интересно място. Продължавайки към парка Аламо с хубавите викториански къщички предричаме центъра и какво да видим точно сега е

парада на любовта в Сан Франциско

Оглеждайки се наоколо виждам хиляди надрусани, напушени и пияни младежи, които се поклащат неадекватно под звуците на техно музиката. На около три метра от мен виждам добре изглеждащо момиче, проснало се на четири крака и повръща та ушите ѝ пукат, но пък това не ѝ пречи паралелно с това да се смее с цяло гърло. Още не мога да си обясня как го постигаше. Наоколо имаше тонове бутилки и всякакви боклуци.

С Пол решихме единно, че нямаме работа тук и минахме транзит, но пък какви ненормалници видяхме просто без коментар, че нямам думи да ги опиша. Денят бързо се изниза, ядохме някакви отвратителни американски боклуци за вечеря и всеки се отправи към стаята си. Разменихме си координати с Пол и се разбрахме пак да се видим някой ден. На него утре му предстоеше път към Лос Анджелис, а на мен полет до Лас Вегас.

Отивайки в стаята се запознах със съквартирантите си — един канадец (от руски произход) и едно доста надрусано момиче от Камерун. Това им харесвам на хостелите, че срещаш интересни хора от цял свят, събрани тук с една обща цел — да пътуват и да откриват света. Е, това понякога може да се окаже и не чак толкова хубаво, но това е тема на друг разговор.

Ден 7

Станах рано, за да поразгледам още малко, защото следобеда ме чакаше полет. Беше ред на разходка из центъра и китайския квартал. Нищо кой знае какво, но пък е хубаво да добие представа човек и за тези места.

Най-значимото за деня беше като стигнах до

Pier 39

Това е място с много ресторантчета и сувенирни магазинчета, но това не е същественото. Интересното тук са стотиците морски лъвове и тюлени налягали по доковете и по няколко плуващи платформи. Направо страхотна гледка. Тази животни са истински симпатяги. Стоях да ги наблюдавам и снимам около 1 час, а за това време вярвам, че дадоха най-доброто от себе си. Като на истински театър те се хапаха, целуваха, газеха, бутаха, караха и какво ли още не под звуците на гърления им рев.

Уви, беше време да тръгвам. Казах им довиждане наум и потеглих към летището, където със самолета и право към

Лас Вегас

Пристигайки във Вегас веднага взех кола под наем за една седмица, напазарувах си храна и тръгнах на североизток без да съм още наясно накъде точно. А Вегас щях да го разглеждам след няколко дни като се върна обратно.

Времето минаваше, а аз карах ли карах, но вече беше посред нощ и не беше зле да поспя малко, а подходящи места за спане не видях. Единственото, което видях беше стоянка на тирове и, какво да правя, спрях да спя при тях. Не ги знаех що за стока са, така че опитах да скрия колата зад една огромна купчина земя и заспах на предната седалка.

Ден 8

Будих се често и към 4 часа сутринта реших да потеглям вече с ясното съзнание, че отивам към

националния парк Zion — моята първа спирка.

Около 6 часа вече бях близо до входа, спрях за малко да снимам и неусетно съм заспал отново.

Към 8 часа приятните слънчеви лъчи ме пробудиха и ме подканиха да влизам в парка. Платих 25 долара такса вход, оставих колата на паркинга и се качих на автобусчето, което обикаля из парка, защото за коли е забранено натам. Много хубаво измислено, вместо да стават някакви задръствания по така или иначе не много широкия път. Имаше много спирки по пътя, на които слизах да снимам и да разглеждам като после хващах следващия автобус.

Паркът е много живописен и интересен. Като цяло скалите в Юта са уникални сами по себе си, а тук бяха концентрирани всякакви видове. Навсякъде из парка имаше предупредителни табели за свирепи катерици, които нападат доброжелателни туристи, които ги хранят, а за да няма съмнение бяха снимани нечии ръце издрани до кокал. Сетих се за катериците, които бяк нагостил на Йосемити и се зачудих дали наистина събратята им тук са толкова враждебни.

Доволен от видяното се върнах при колата, изядох една консерва с царевица и потеглих под звуците на Whitesnake. Тази музика много си отива с пейзажа наоколо. Напуснах пределите на парка и започнах да си търся място за нощуване.

Видях табела за разклон от главния път, която гласеше „Червения каньон 5 мили“ и си казах защо пък не. След малко пътя стана без настилка, но все така равен и не след дълго стигнах до видимо разширение, което беше не лошо място за спане. Пренебрегнах табелата „No Camping“. Ами то аз палатка няма да опъвам така че…

Вече се мръкваше но красивите червени скали на коньона ме дърпаха и тръгнах на бърз поход. Не беше много мащабно, но пък доста красиво и интересно. Поснимах малко и бях при колата точно като се мръкна съвсем. Хапнах и легнах да спя, въпреки че беше към 8:30 часа, защото изведнъж стана изключително студено.

Не подозирах, че ми предстои

най-гадната нощ от цялото пътуване

Скоро след като задрямах се събудих и лицето ми се беше схванало от студ, водата ми беше замръзнала и като пиех ми дрънкаха кристали по зъбите, а по стъклата имаше дебел слой лед. Не беше трудно да се досетя, че беше страшен клинч, а то и надморската височина си беше не малко. Дадох на контакт, за да проверя температурата на дисплея на колата и отчетох стойност 19 по Фаренхаит. Това нищо не ми говореше, затова извадих вярната Нокия, за да обърна мерните единици и установих, че е замръзнала. Посгрях я малко и подкара. В Целзии беше −7, а екстремната температура на спалния чувал беше −4, а комфорта – 0 градуса. Беше време за драстични мерки, а по-точно сложих си ръкавици на краката, които след още някой друг час смених с обувки омотани с найлони и така в чувала. Температурата със сигурност продължи да пада още доста, защото при тази ми проверка часът беше само 11:00.

С нетърпение очаквах утрото, но времето не минаваше. Бях се пренесъл в страната, където времето е спряло. Сън не ме ловеше! Бях облечен с блуза, полар, зимно яке и чувала, а на главата шапка и две качулки, а в един момент си покрих и лицето. Спрях да гледам колко е температурата, но мисля, че към 3—4 часа сигурно е била към минус 12. Едва дочаках първите слънчеви лъчи, за да тръгна. Само едно не ми стана ясно защо не запалих двигателя да подгрее за малко, а и при тоя евтин бензин там. Явно и мозъка ми е бил замръзнал, за да се сетя.

Ден 9

След ужасната нощ трябваше да се преборя с леда по стъклата на колата и

потеглих към Bryce Canyon

Беше близо. Платих си 25 долара за вход и започнах да разглеждам. Времето беше ясно тихо и все така студено. Гледките бяха феноменални. Който не знае за какво говоря нека да го потърси в Гугъл. За мен това беше може би най-красивото място, което съм виждал. Направо не можех да се откъсна поглед. Обикалях от точка на точка и направо не вярвах, че съм тук. Слязох и долу в каньона, за да го разгледам от друг ъгъл и после

потеглих към Monument valley

Това е мястото, където са снимани куп каубойски филми. Тук се усеща истински духа на Дивия запад. Огромни скални колоси се издигат от прерията, за да зарадват всеки пътешественик любител на природата. В района има много индианци, вече доста поамериканчени, но тук все още се усеща полъха на славното индианско минало, лова на бизони и многобройните битки. Мястото се намира точно на границата между Юта и Аризона.

Правя доста снимки и се насочвам към

Grand Canyon,

който е на около 400 км оттук. По пътя виждам орел, който разкъсва скоро уловен заек и много се впечатлявам. Пристигам на входа на националния парк към 10 часа и влизам безплатно, защото няма на кой да платя. Това си беше изненада. Спирам на доста големия паркинг и се приготвям да спя. То е забранено, ама съм достатъчно изморен, че да не ми пука. Лягам на задната седалка и заспивам дълбоко. Това беше най-комфортното ми спане в колата.

Ден 10

Събуждам се рано и какво да видя — снежна буря, ама вали та се къса. Ето това се казва лош късмет — нищо няма да видя. Решавам да поспя още малко и към 8:30 времето се е поизяснило малко. Ставам и тръгвам.

Последни метри преди грандиозната гледка и ето го пред мен с цялото си величие!

Еххх, Гранд Каньон, колко дълго те чаках!

Не е кристално ясно, но се вижда достатъчно, за да се усивя колко е мащабен. Правя снимки и тръгвам към следващия viewpoint. Идеята ми е да му отделя целия ден и да обходя целия южен ръб. Започва да вали, но това не се оказва толква лошо, а напротив при следващото ми спиране попадам на уникална гледка — двойна дъга над каньона. Ето това се казва да улучиш момента. Наоколо се чуват възторжени възклицания, породени от природния феномен.

Следваща спирка и отново нещо ново. Времето вече е кристално ясно и контраста е чудесен за снимане. Долу в ниското се прокрадват няколко планински кози и съзерцават недоверчиво туристите. Но какво виждат очите ми точно на ръба е застанал един представител на азиатската раса и прави салта. Моментално вадя апарата, приближавам и снимам. Получи се уникална снимка. Около мен има група японци, които са на седмото небе от видяното представление.

Продължавам нататък и по пътя се натъквам на две диви прасета, които се шляят близо до пътя. Изхвърчам от колата почти в движение, за да ги снимам. Отново се получават добри кадри. После снимам и елен, който си чеше рогата на едно дърво и потеглям.

Вече е късния следобед, южния ръб е обходен и се отправям към градчето Флагстаф, в чиято близост на следващия ден ще изкачвам

най-високия връх на Аризона — Хъмфри’с пиик(3851м).

Следайки зорко показанията на ГПС-а започвам да се лъкатуша по доста лош черен път, който в един момент става почти непроходим и така яко почесах колата по коремчето в един камък, че чак мен ме заболя. Връщам се, от тук няма да стане, не и с този Шевролет Кобалт. Намирам нормалния път и започвам да се изкачвам по него. Не щеш ли в един момент пред колата се метна един скункс–самоубиец и започна да тича на зиг-заг, а и аз така по него с колата с идеята да не го смачкам. В момента, в който спрях, а той беше между предните две колела точно под двигателя тази гад си изпърдя всичките зловония, а услужливия вентилатор на колата ги вкара в купето. ЛЕЛЕЕЕЕЕ няма такава смрад — нещо между септична яма и токсично. Изкарвам си главата през прозореца, но няма полза, защото сигурно всичко в радиус от половин километър вони.

Опитвам се да проветря, но безуспешно. Всичките ми дрехи, аз, а и храната даже смърди. Това даже беше по-лошия вариант, отколкото да ме напръска директно. Прескачам малко напред, за да кажа, че се измирисах след 30 часа.

Както и да е пристигам не след дълго на паркинга вонящ, но за щастие няма кой да го констатира. Хапвам миризлива на скункс храна (просто няма друга) и лягам да спя. Предстои ми много студена нощ почти като онази на Червения каньон, но няма да се впускам в подробности.

Ден 11

Ставам много рано и без да ям тръгвам нагоре към върха. Вече имам някакъв тренинг след изкачването на колорадския първенец и се надявам да нямам проблеми.

Така и стана – изкачих го на един дъх само с една почивка от 5 минути. Горе е свирепо и негостоприемно. Тъкмо се качих и падна гъста мъгла. Духа суров вятър и със сигурност е поне минус 15. Екипировката ми хич не е добра особено надолу (платнен панталон и отгоре полиестерен анцуг да спира вятъра). Въпреки това не ми е чак толкова студено, което ме учудва. Камъните наоколо са сковани от студ и лед и създават много добра представа какъв свиреп студ бушува тук постоянно, а и все пак е средата на октомври.

Седя около 10 минути, снимам се и се спускам надолу. След мен идват още няколко човека и като им казвам, че горе е още по-студено – те бързо падат духом, но продължават. Слизам почти тичайки, защото днес ми предстои връщене до Вегас (около 500 км) и разглеждане.

Карам доста бързо (добре, че нямаше полицай, че със сигурност щях да изгърмя) и стигам

Лас Вегас.

Минавам покрай великото инженерно творение Hoover Dam, но не му обръщам особено внимание.

Намирам си хостел точно в центъра, паркирам колата, взимам си не много бърз душ и тръгвам на вечерна обиколка. Всички, които бяха ходили тук преди ми бяха казали, че през деня хич не си струвало и аз им се доверих.

Започвам да крача не много бодро и да разглеждам столицата на хазарта. Мен лично никога не ме е влечало да играя и така и не поиграх. В един момент усещам много неприятна болка между пръстите и на двата крака. Пренебрегвам я, но след малко става непоносимо и влизам в хотел Цезар, най-демонстративно си свалям обувките и какво да видя – два огромни мазола и на двата крака едновременно. Уффффф, гадничко, ама продължавам.

Стигам до танцуващите фонтани пред хотел Беладжио и им отделям доста време — много са готини. Продължавам, но не след дълго умората ме поваля след безсънната нощ, изкачването на върха, дългия път, а и сега Вегас. Мисля, че съм видял достатъчно и тръгвам обратно по дългия път към хостела.

Наоколо кипи от живот. В хостела се запознавам със съквартиранта ми за тази вечер, който отново е австралиец и ето ти изненада — бил е в България. Срещал съм трима австралийци в Америка и двама от тях са били в България. Единия даже знаеше български думи. Говорим си с него за пътешествия и за впечатления и доста късно се мятам да спя.

Ден 12

Ставам рано доста трудно с идеята да стигна до Лос Анджелис, но отивайки до колата виждам огромна локва изтекло масло. Не се учудвам. Няма съмнение, че съм спукал картера в Аризона по каменистия път. Отварям капака, дърпам пробката и виждам, че все още има малко останало. Момент на размисъл… Ясно е, че да тръгна да карам около 1200 км през пустинята така, не е оферта и решавам да отида и да сменя колата на летището. Ако ми кажат да плащам нещо ще се държа като американец и ще се репча. То, че съм виновен спор няма, ама толкова пари им дадох за застраховка, а сега и да плащам още няма да стане.

Запалвам двигателя и явно от налягането маслото направо започва да пръска. Стигам максимално бързо, обяснявам за проблема и без никакви перипетии за 10 минути съм с нов договор и нова кола — Pontiac G5. Вече много съм се забавил и решавам днес да разгледам Death valley, да се приближа после до ЛА максимално и на сутринта да го разгледам. Речено сторено.

Пресичам пустинята Невада и много се кефя. За мен в това място, както и в друдите пустини си има някакъв чар. Стигам до

Death valley,

и пак влизам без вход. Криввам по някакъв пустинен малък път без настилка и решавам да се понакефя малко с офроуд пустинно каране. Вдигнах такава пушилка, че сигурно и отвъд океана я видяха;-)

След това малко лирично отклонение се заемам със същинската си цел тук, а именно да разгледам националния парк. Невероятно е, вятър не подухва, муха не прехвърча, няма никакъв признак на живот, а и е невъзможно тихо. Отправям се към най-ниската точка в Америка: минус 85,5 метра.

Странно място. Наоколо е само солни полета. Красиво е! Колко е спокойно тук снимам и сядам да хапна, каквото ми е останало, а то не е много, но това няма значение сега. Важното е, че съм тук, на това уникално по себе си място.

Мръква се, снимам великолепния залез и потеглям.

Някъде към 10 часа колите изчезнаха напълно, пътните знаци и маркировката също, както и какъвто и да е обхват на телефона. Намирах се на някакъв път по средата на нищото, а лошото беше, че бензина ми хич не беше толкова много. След около 40 минути видях първата кола и се успокоих, че все пак има някакви признаци на живот. След още малко стигнах първото населено място и спрях да заредя. Бензинът беше на кошмарна цена, но няма как – сипвам и продължавам. Вече на около 140 км от Лос Анджелис поизморен спирам в

градчето Мохаве

на един паркинг да спя. Видя ми се добро място, но ночно след 10 минути разбрах, че идеята не е била добра. Градът беше пълен с мексиканци и точно там започна полицейска акция за нелегални имигранти. Започнаха да ги изкарват от едни пикапи по половин дузина хора, а аз реших, че не ми е там мястото, въпреки че си бях съвсем легален, ама хич не ми се занимаваше с полицаи посред нощ и се оттеглих на друго място, което хич не ми допадна, ама какво да се прави.

Бяха много неспокойни няколко часа сън. На всеки 10 — 15 минути се будех. Този път за разнообразие спах на предната седалка.

Ден 13 последен

Към 3:30 реших, че повече няма да спя и потеглих към Лос Анджелис. Приближавайки се към града трафикът стана много интензивен, въпреки че още нямаше 5 часа. Първата ми спирка беше

Холивуд

Там беше мъртвило в този ранен час. Паркирах на една малка уличка и неусетно заспах. Събудих се към 7:30 видях прословутия надпис HOLLYWOOD (нищо особено) и се отпавих към прочутия

Бевърли Хилс

Леле, ама тия хора там наистина са кошмарно богати съдейки по къщите и автопарка наоколо. Спрях на улицата, а до мен паркира една бабка на около 70 години сигурно, която слезе от мерцедес и беше толкова нагримирана сякаш с мистрия си беше хвърляла грим. Абе, нещо не се чувствах много на мястото си тук. Направих една обиколка с колата из квартала, минах по скъпарската Rodeo drive и реших, че нямам повече работа тук и реших да се отправя към плажовете.

Първа цел Venice Beach.

Бая път си беше докато стигна до там, ама то като се има пред вид мащабите на града няма как иначе. Тук да се паркира е кошмарно скъпо (установих го и в Ню Йорк и Бостън няколко месеца по-рано), ама аз след около 30 минути обикаляне се заврях на едно уж безплатно място и отидох на плажа. Какво да кажа: плаж като плаж, нищо кой знае какво. Реших все пак да видя и

Santa Monika, където е сниман хитовия сериал Спасители на плажа

Паркирах и видях, че времето на човека, който е бил спрял тук преди малко не е изтекло и си казах, че днес явно ми върви с паркинга. Готино местенце. Като оазис сред многомилионния град. Оттук се разкриваше хубава гледка към Малибу.

Полюбувах се известно време и се налагаше да потеглям, че ме чакаше доста път обратно към Вегас, а вечерта и полет през Чикаго към Бърлингтън. Тръгнах и в един момент се зачудих дали ще стигна навреме. Намирах се на магистрала с 6 платна в едната посока и до където ми виждаше погледа – кола до кола, които за мое щастие поне се движеха макар и бавно. То това софийските задръствания са смешна работа в сравнение с това чудо. Чак след около 1:30 часа движението се поразреди и поех отново през пустинята.

Стигнах във Вегас, качих се на върха на Стратосферата (най-високата сграда във Вегас) за последен поглед и потеглих към летището. Завърнах се обратно в Бърлингтън,а след два дни и в България и това беше края на едно пътешествие изпълнено с доста емоции и незабравими спомени от видяното и преживяното!

Автор: Любомир Петров


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Пътешествие из американския Запад”

  1. Росалин каза:

    Това е материал за цяла книга а не за ограничен пътепис. Твърде много събития. Имам чувството че сме на границата с художествената измислица. Затова може би ми хареса.

  2. Стойчо каза:

    Хм, по-скоро е стил на писане. Да не издавам тайни, но се пече още един пътепис от същия автор 🙂

  3. Любомир Петров каза:

    Ами да наистина доста неща се пострупаха, а това е максимално съкратеното, което успях да изстискам, че иначе вярно за книга щеше да бъде 🙂 Радвам се, че все пак се е харесал!

  4. Hristina каза:

    Уникално приключение, предадено увлекателно и с хумор!А и идеята за книга не е лоша:)

  5. Иван каза:

    Евала Любо, три дни подред се приспивах с твоя пътепис … просто е много дълъг, не че е толкова скучен 🙂 историята със скункса ме изкефи, пожелавам ти пак да ходиш и пак да ни разкажеш за други приключения. Благодарско 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version