ян. 18 2010

Ботсвана (1): Африка за ценители

Винаги съм се чудел, как бих се почувствал, ако замина за Африка и там някъде срещна… щъркел:-) Та днес отново ще бягаме отново към топлите страни, а освен това ще открием още една страна за нашия сайт — Ботсвана. Димитър (Домосед) ще бъде наш водач. Приятно четене:

Ботсвана: Африка за ценители

част първа

Зебра

Ботсвана. Четирима души. Два ландровера,

екипирани с брезентови палатки на покрива и прочие такъми за същинско сафари. Обядваме с диня и бяло сирене край напечена от слънцето бензиностанция. Току след границата. Под сянката на тухлен дувар, боядисан в националните цветове — светло синьо със зебрени ивици. Зебра: националното животно на Ботсвана.

Продължаваме по шосето. Глоба. Африкански пазарлък

— почваме от 190 пари, стискаме си ръцете на 100 пари. Пазарлъкът буди респект в погледа на кибиците (не е ставало дума да го правим тайно) и укор в погледа на борците с корупцията.

Франсистаун. Вторият по големина град в Ботсвана.

Вдигаме палатки по тъмно. Текат ведра пот, докато хванем цаката. Вечеряме с местния специалитет — seswaa sa kgoma with mabele and morogo. Научаваме, че означава недонакълцано говеждо с царевично-полентова гарнитура.

На сутринта зареждаме с нафта и бира и продължаваме по право като шосе до пановете — плитки (на теория) сезонни езера с плоско като тепсия дъно и диаметър от няколко метра до неколкостотин километра. През дъждовния сезон изглеждат дълбоки. Стигаме портата на

националния парк Най панс.

Най-после зарязваме разрешаващия над 120 км в час хубав асфалт в плоза на пясъчните коловози. Дълбоки и тесни. Шокова терапия за шофьори!

Баобаби

Зебри, орикси, импали, рибоци, слонове, чапли, бозави орли… подвижните и неподвижните африкански забележителности. Неподвижни са например баобабите на Бейнс. Има и сезонно-подвижни забележителности. Или поне сезонно-променливи — от рода на състоянието на пътищата. Тук-там сух път, тук-там — кален. Кръщаваме колата на кал.

Четем в пътеводителя: за да стигнем до баобабите да сме минели по заобиколния път, че през дъждовния сезон прекият по пана криел неизветности. Къде ти? Не е валял дъжд няколко дни и вече е пресъхнал. А кой изобщо е този Бейнс? Дали не е известен, само защото е оставил името си на тези няколко баобаба.

А на входа на лагер ни посреща слон. Даваме му път да се оттегли с достойнство, преди да продължим към бариерата. Вдигаме палатки по светло и без пот. Установяваме със задоволство наличието на слоноустойчив клозетен блок, субсидиран от Европейския съюз.

Бира. Скара: чакалачена наденица и стекчета. Само едни съседи в целия къмпинг. Двойка на средна възраст с по-компактна от нашите палатка, разпъваща се от каросерията на пикап нисан с по-аеродинамична от нашите класики форма. Отдалеч не чуваме отчетливи думи, но ни се струва, че говорят на немски. Малко по-късно — на френски. От бирата да не е? Елементарно, Уотсън — швейцарци са.

Буксир

Изсулваме се от парка, без да се обадим на дежурния, защото миналата вечер нещо не му е харесало във ваучера ни. Никога не бил виждал ваучер.

На 25 км преди да се върнем на асфалта моята кола закъсва. Температурата скача, мощността пада, нещо пръска черно масло под капака на двигателя. Какъв e планът?

Теглене до дупка. Тоест до град Маун на около 150 км.

Стоманеното въже се къса (по-точно — куката му) още на пясъка. Оставаме на лента. Нервно! Лентата е къса, а скоростта гони сто. А ако се наложи внезапно спиране? Глупави козички самоубийци — колкото искаш. Че и магаренцата им се вързват на акъла да пресичат шосето заедно, което усложнява ситуацията.

Имаме късмет — спирането е плавно. На бариерата на полицията. Не е разрешено да се теглите! Оставете колата тук и идете да си докарате влекач с твърд теглич от града. Или се обадете по телефона. Ама няма покритие. Колко е далече градът? 50 км. Така ли — 50 км, ще ги вземем на собствен ход, заявявам аз.

Бай Ганьо, ако един ботсвански полицай, ако не може да преметне…

След първия завой вадим лентата и продължаваме с тегленето на буксир. И как иначе, като е пробит радиаторът и не държи вода. Все пак малко преди града спираме за обяд край една автобусна спирка с козарник, разполагаме масата, разстиламе покривката, и нарязваме динята за удоволствие и очарование на кибиците от профучаващите маршрутки. И швейцарците от снощи. И привикваме механика Майк. Бял южноафриканец, отворил доходоносна работилница в град Маун, за да обслужва такива като нас. Ботсванските граждани не се хващат да бачкат! Чужденците им вършим всичката работа тук. И само за нас важат правилата. Например, кой, къде, с какво може да се тегли.

Юпита и хипита

Оставя ни на къмпинг на моравата на хотел Седия. Точно до барчето с басейнчето.

И швейцарците са там. Биричка, стекове и бушфелдски лакърдии. Вместо на изток били свърнали в западния дял на резервата и видели лъвове. Останалите клиенти се изсипват от типичен оверландърски камион с типични за тоя вид туризъм… физиономии. Едното момиче едва ли не го разпознавам, като същото, което съм срещал във всички подобни групи навсякъде в Африка. Оверландъри-юпита. Или изгряващи в кариерите си юпита.

Но тук са и последните овърландери-хипита. Или по-точно — поддържащи нюанс на хипария в овърландерския си имидж двойка германци. Тръгнали от Пасау на Дунава с 60-годишен камион, самоделна каросерийо-каравана и мотопед за локално придвижване, товарен върху караваната с нарочна лебедка. Дали все още съществува вариант да прекосиш Африка с кола, който да ти излезе по-евтино, отколкото със самолет. Съмнявам се. Особено, ако включиш параметъра време в уравнението…

Чудя се как слоновете и антилопите търпят врявата, вдигана от квакащите цяла нощ жаби. Да бяхте млъкнали ли, що ли. Всички разбрахме, че сте тук…

Хиени

Чакаме да запушат радиатора. Убиваме времето с разходка до централата на националните паркове, откъдето да добием правилната документация.


Остава ни време да караме по светло само до

портата на резервата Мореми,

където съвсем естествено, не ни правят никакъв проблем да си разпънем палатките. В най-тихия (и мокър) сезон никакви други посетители не се мяркат. Но хиените са тук. И са гладни. И се навъртат на по-малко от хвърлей около бивака, докато си готвим болонезките макарони и им святкаме в очите с фенерчета. Гадни сме и не им хвърляме даже огризки. Най-малко две са и то от конкуриращи се видове — кафяви и петнисти. И бушбебета — дребни лемурчета — се навъртат. Те пък се опитват да ни омилостивят със серенади. И досадни пърхащи нощни пеперуди, които не налитат на храната, а на светлината. А какво щяха да правят, ако не им бяха дошли туристи да си запалят фенерите, а?
И от закуската с бекон, яйца и боб (любителят готвач сред нас е англичанин) няма да им оставим на хиените.

Мопане

За такъв ден си заслужава да се живее в Африка и да се инвестира в сафарита. С ландровери и палатки на покрива. Навлизаме бавно, но сигурно

в сърцето на делтата на Окаванго по Мопаненото езиче.

Клинообразен полуостров покрит с характерните пеперудолисти дървета мопане. Една от малкото зони в делтата, които позволяват някакво придвижване по суша. Но бавно!

Три и половина часа ни отнемат 50-те километра до лагера Трети мост.

Локви, дълбока кал и скрити под калта изненади от рода на ехидно изкопани от слонове и брадавичести прасета ями, в състояние да глътнат цяло колело. Наколко бъка от любопитни сеирджии — освен ехидните слонове и брадавичести прасета — импали, зебри, жирафи, червени лечвета, щъркели (прелетели от България?), свещени ибиси, щрауси, гвинейски кокошки, гушести жерави, сини жерави, корморани, яребици най-различни и прочие, и прочие. Спираме за обяд в пустия лагер точно до езерото под носа на излязъл с риск да слънчаса ненаситил се нощес на паша хипоптам.

На стоп в леговището на лъва

Дали да останем да нощуваме тук? Рано е още. Хайде да се вдигнем до Каканака (първото и третото „к“ се пишат с хикс и произнасят с прецъкване) да видим и там каква е хавата.

Пътят е още по тежък, но шокът е, че налитаме на стопаджии. Бели! Момче и момиче по шорти и тенски като за плаж на Индийския океан! Позапотени. Бързали са да ни пресрещнат, защото не било съвсем ясно по кой коловоз между кои баобаби и акации сме щели да минем. И те били с кола, но заседнали в някаква локва по алтернативно трасе между същите два лагера и преценили, че с чакане в колата няма да се оправят предвид пустия откъм почти всякакво човешко движение сезон в резервата. Решили да се придвижат пеша до лагера (около 15 километра) и там да търсят съдействие от някакъв рейнджър, който иначе щял да се сети за тях чак вечерта. Евентуално. На теория това е най-неправилното решение. Освен че могат да се загубят, местността, в която са закъсали, се казва… Лъвски парк. Надали е безоснователно.

Но в случая с нас имат късмет. Докарваме ги благополучно, а те ни дават ценна информация, че снощи са минали по прекия път от Южната порта, при това — по тъмно, ще рече — отворен е. Съмнявали сме се, защото сме получили противоречива информация, че с малки изключения пътищата в Мореми са наводнени.

Все пак за делтата на Окаванго става въпрос!

Слизаме на водата за кратка разходка в плоксодънна моторница, за да усетим делтата и от тази гледна точка. Лилии, тръстики, орли-рибари, ситатунги. Ситатунгата е рядка езерна антилопа, която в делтата се чувства като дявол в коприва.

Джапане с джипиес

Да се обикаля Африка с кола през дъждовния сезон спрямо сухия е като зимно ходене на планина спрямо лятно. Придвижването е по-тежко, изисква по-сериозна екипировка и не всички преки пътища са открити. Но това е Африка в най-красивата си премяна (Като че ли е скатала Африка и грозна премяна в някоя ракла. Нищо подобно!). А освен това е и по-топло.

Същевременно е тест за издържливост на шофьорските нерви. И на гумите.

Сменяме една спукана. Оставаме с една резервна за двете коли. До най-близкият град, който е на поне 3 дни път. А тук 180 километра ни отнемат около 9 часа. II скорост — III скорост — I скорост — пак II — пак I — и така — през 20—30 метра.

Други участници в движението по пътищата, доколкото може да се говори за пътища, не срещаме цял ден. Препятствията са от рода на дълбоки локви, дълбоки бавни пясъчни коловози, плитки локви (за които обаче не си сигурен дали са плитки), съборени от слоновете дървета и храсти и слонове, събарящи дървета и храсти в реално време. За крокодили не сме съвсем сигурни. Но се налага да газим през наводнените зони напук на риска да им се натъкнем, за да отгатнем трасето, по което някой някога е минавал.

Женски роботски глас се опитва да помага от джипиеса, но и тя, естествено, не ги знае коловозите. Обаче знае да се изнерви и да ми натяква да правя обратни завои и да се въртя в кръг около сезонните блатца за забавление на патките и гъските. А понякога стига до изблици на истерия превключва на хашлашки жаргон — примерно „Завийте!“ преминава във фалцетно “Свийте!“

Поне в един момент газенето се е оказало от критично значение. Метър вдясно да бяхме свили, бихме потънали до козирката. На ландровера.

А, както внимаваме за препятствията, така се и разсейваме и любуваме на зеленината. И на душевния мир на обитаващата я многобройна фауна. Сред която мнозинство държат

слоновете

Просто защото най-трудно се крият в тревата. И жирафите. Защото са дългучи. И импалите. Защото са многобройни. Горките — според дебелата книга заради многобройността си, си били изкарали прякор „хлебарки на буша“. Но късметът ни се усмихва и с мимолетни явявания на по-редки сърнички. Примерно стенбок. Или едно друго, за което Б. твърди, че го е разпознал по картинките в справочника като грейсбок на Шарп. Птичето царство в този сезон е неизброимо по видове. И българските щъркели са тук. И националната птица на Ботсвана — лилавогушестата червеношийка. Впоследствие ще ни бъде разяснено, че Ботсвана всъщност нямала официална национална птица. Това било туристическа залъгалка. Правителството не се поддавало на натиска да я обяви в Държавен вестник. За да не се обезцени положението на кралската дропла кори, най-едрата летяща птица в Африка, вековен символ на племенната власт.

Прогизнало газибо

Крайната цел за деня е Савути — лагер с гледка към презсъхналия през 80-те естествен канал, в наши дни населен с мирно пасящи си импали и прочие безобидни животинчета. Б. предполга, че около становете на хората се чувстват в по-голяма безопасност. Чунким хиените се страхуват от хората. При положение, че изобщо дойдат да нощуват хора. Освен рейндърите някъде зад хълмчето. Хълмче? Да! Изненадващо релефно разнообразие след няколко дни по равната като тепсия савана. Да има къде да нощуват леопардите. И в Савути не забелязваме други палатки. Но забелязваме кокетничещи пред огледалото на колата жълточовчи рогочовки от оранжевочовчия подвид. И ококорено любопитни червеночовчи яребици.

Среднощна буря! Скачаме от палатките да спасяваме вдигната във въздуха походна тента (gazebo, англ.). Трудна работа след попитото вечерта край скарата винце. Щяло е да стане зян, защото мехчето е тръгнало да се пука от подскачене по бабуните, та сме му видели сметката. И едната диня е паднала жертва на бабуните. Палатките подават от бурята. А конструкцията им е такава, че ако влезе вода се събира по средата, на сгъвката по кръста ти. Доспиваме си на прогизнали тюфлеци без перспектива за скорошно изсъхване. Слънцето грее на сериозно само сутрин, докато сме в движение.

Глиган в банята

Африка за ценители! След цял ден сравнително еднообразно каране по два безкрайни пясъчни коловоза сред непроницаем гъсталак сме достигнали до лагера Ихаха на брега на река Чобе в едноименния национален парк. Тъмна, но ясна нощ. Звезди, огнище, мъждукащи светлинки на намибийския бряг отсреща. А Африка знае ли, че това отсреща е друга държава? И трябва ли и да знае. Отново сме съвсем самички. Ако не броим: слоновете, които в хрупат храста на една ръка (буквално!) разстояние зад паркиринте с разпънати палатки на покривите коли; хипопотамите, които са излези от реката и хрупат тревата на брега току пред нас; жабите, които държат исото на нощния хор; и… брадавичестото прасе в банята. Б. ме беше предупредил, но…
Отивам да си хвърля един душ и измия праха от пътя и потта от вдигането на палатките. Докато водата тече, чувам шумове отвъд стената, но решавам, че ги издава Р., която си взима душ в женската секция под общия сламен покрив. Приключвам и излизам. От другата кабинка излиза глиганът. Пълногабаритен мъжки екземпляр (Без съмнение, ако беше женски, би влязъл в женската баня). Гледаме се взаимно с недоверие — и двамата голи — и след кратко изучаване и двамата съобразяваме, че е по-добре да отстъпим назад — всеки в кабинката си и да затворим вратата. След още кратко изчакване, пак едновременно открехваме и надникваме, след което аз му давам тактично път и той недоволен, че е допуснал да го надмина по джентълменство, напуска помещениети и се оттегля в буша. За кратко. На сутринта П. го заварва пак под душа, но този път — безпомощно залостил се — и го пуска на свобода.
Свобода ли? Само да си тръгнете и се връщам в банята!

Тръгваме си. Бавно по серпантините на реката. Внимаваме да не пропуснем някое рядко животно. От рода на ендемичната за този резерват антилопа пуку. И сме възнаградени. Диви кучета! Усещаме, че са наоколо по паниката сред импалите. Цяла глутница. Е, те обикновено се движат на глутници. И са много по-редки от лъвовете, за които всъщност се оглеждаме. Ама ги няма никакви. Сигурно са във ваканция на море в Намибия.

Продължението:

Ботсвана (2): Африка за ценители>>>

Автор: Димитър Тодоров

Снимки: авторът

Разказът и снимките са с лиценз Всички права запазени!

Още снимки>>>

…………………………………………………………………………………………………

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Ботсвана (1): Африка за ценители”

  1. […] с пътуването на Домосед из Ботсвана. Вече бяхме в няколко национални парка на страната, а сега ще продължим из нея, като за малко ще минем и […]

Leave a Reply