ян. 10 2010

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля света наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина.

Днес ще продължим към остров Огнена земя, разделен между Чили и Аржентина

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част четвърта

Към края на света — Огнена земя

Tierra del Fuego, или на български Огнена Земя. Това е остров, разположен в най-южната част на Аржентина и Чили, и както вече сте разбрали, до тук се стига с ферибот през Магелановия проток. Името на острова идва от времето, когато първите европейски колонизатори са достигнали до него.

Когато са пресичали протока, те видели много огньове по бреговете. Това били огньовете на местните индианци, които от своя страна извървели дългото пътешествие от Азия преди около 10 000 години. Те се състояли основно от 3 племена с малка численост — по около 2000—5000 души. Заради влажното време нормалните дрехи не им вършели добра работа и затова ходели почти голи — мажели кожата си с лой от морски лъвове, ползвали само кожени наметала, и през повечето време се подвизавали край големи огньове.

Хората от едно от племената били добри майстори на канута, като огънят ги е придружавал дори и върху плавателният съд. Вследствие на колонизаторското нашествие, местното население почти изчезнало и сегашното, както и в останалата част от държавата е главно потомство на европейски заселници.

В началото на миналия век основният начин за стимулиране на заселването е бил раздаването на земя на европейските имигранти — нещо, което се е случвало в цяла Патагония и резултат на което са сегашните естанции, притежаващи десетки и дори стотици хиляди хектари. Най-голямата естанция в света — Мария Беети се намира недалеч от Рио Гранде — един от трите основни града на острова. Тази естанция притежава повече от 100 000 овце. А овцете естествено се използват за добив на вълна, което прави Аржентина един от най-големите износители в световен мащаб, а почти 60% от вълната идва от Патагония.

В днешно време насърчаването на заселването става с ниски данъци и такси — да имаш кола тук е много евтино. Годишните данъци са минимални, а колите се внасят безмитно, както и всичко друго. Дори цените на горивата са по-ниски от нормалното за континента. В резултат на това, индустрията в Рио Гранде в последните няколко години се развива с много бързи темпове и градът расте. Строителството е ниско, ползват се основно дървени и метални конструкции, като въпреки студеният климат, не се отделя никакво внимание на топлоизолацията. Покривите са пластмасови или ламаринени, стените гипсокартонени, прозорците единични, като на места дори не се ползва стъкло. За сметка на това газта е евтина и печките могат да бичат по цял ден без това да бърка дълбоко в джоба дори на хората с невисоки доходи. Разрастването на града е донякъде предпоставка за увеличаване на престъпността, която доскоро е била непознато явление, но все още нещата са под контрол и в градовете няма ясно изразени бедни квартали и население.

Като добавка към всичките хубави неща, заплатите на острова също са доста по-високи от на континента. Да работиш като учител в частно училище тук се заплаща добре — 5—6000 песос, което е около 1000 евро.

Но всички хубави неща си имат цена и цената тук е отдалечеността, и климата. Хората са малко или много затворени на острова, защото за да излезеш от него е нужно да да изминеш около 300 км, да преминеш на два пъти през границата и да прекосиш протока.

Времето почти през цялата година е студено. Зимата е дълга, тъмна и снежна — слънцето изгрява към 10 сутринта, а залязва около 5. За сметка на това летните дни са дълги — изгревът е много рано, залезът е към 10, а небето остава почти светло през голяма част от нощта. Но въпреки това, максималните температури не надвишават 15 градуса, а времето е меного променливо — днес, докато пишех този разказ, беше слънчево, час по-късно валеше суграшица и духаше вятър, след това спря, след това заваля дъжд без вятър, след което отново изгря слънце, а в момента е просто облачно. Снощи беше минус два градуса, а е началото на лятото.

Из Огнена земя

Въпреки, че матракът на пода на Каролина беше удобен, не можах да спя много добре през нощта… или по-скоро на сутринта. Не зная защо, но някакви подсъзнателни притеснения нарушаваха съня ми — кога ще станат Каролина и останалите у тях, дали ще мога да тръгна навреме… В будно състояние подобни мисли едва ли биха ме вълнували — отдавна мина времето, в което се притеснявах как ще изляза от града, кога ще тръгна и колко километра ще мина за деня. И все пак, очаквах предстоящият ден да бъде един от сложните — имах за прекосяване 2 граници и един M агеланов проток.

Когато се събудих естествено не остана и следа от сутрешните вълнения — хапнах спокойно и към обяд с Каролина слязохме към центъра, а аз продължих пеш към изхода. След петнайсетина минути чакане ми спря един ван със симпатична двойка. Отивахa към Пунта Аренас — идеално, поне едната граница щях да мина с тях. Доста аржентинци ходели към Пунта Аренас, който е в Чили, за да пазаруват от там. Този град, както и Ушуая са зона франка, тоест безмитна зона. Цялата Огнена земя е с много облекчен данъчен режим с цел подпомагане на населението, което живее толкова далеч от останалия свят.

Минаването на границата беше формалност, свързана с няколко листчета и за мое учудване също толкова формална проверка на багажа. По принцип в Чили не е позволено внасяне на плодове, зеленчуци, млечни и месни изделия, но кашкавала и салама ми останаха непокътнати в раницата.
Въпреки, че ферибота беше на около 15 км извън посоката на хората, с които се возех, те се отклониха, за да ме закарат до него.

Ферито го нямаше още, а на брега чакаха само два камиона и една кола с туристи. Отидох до брега и забелязах един пингвин. Истински, жив и облечен в официален смокинг! Ето на… нямаше нужда да ходя до супер туристическите места, където си плащаш, за да стигнеш до пингвините. Е, вярно, че беше само един, ама като за без пари — толкова. После се заех със задачата да намеря някой, който да ме вземе със себе си на ферибота, както и на отсрещния бряг. Двата камиона имаха по двама души в кабините, хората в една от колите ми отказаха, но човекът в следващия пикап ме взе. След петнайсетина минути ферито дойде, всички на брега се натоварихме и отплавахме. Вятърът брулеше яко, а около ферибота се появиха нещо като делфини, които подскачаха насам натам. След само двайсетина минути вече бяхме на

Огнена Земя (Tierra del Fuego).

Юхууу, вече съм на остров!!!
От начало пейзажът си остана като на континента — широки леко хълмисти пространства покрити с ниски туфи трева. Постепенно обаче започна да се появява вода — в началото по някоя и друга локвичка край пътя, а после дори и ручейчета. Асфалтираният път обаче свърши скоро след като минахме от другата страна. Това е чилийска територия, но пътят се използва само от Аржентинци и чилийското правителство не си мръдва пръста да асфалтира този участък, дълъг около 120 км.

Ние обаче отпрашихме по един по-неофициален, по-кратък, но също толкова неасфалтиран път. Въпреки чакъла, пикапът се носеше с над 80 км/ч, а вдигнатият прах се развяваше от патагонския вятър. От време на време пустощта се нарушаваше от появата на дървените постройки на разни ферми, но през повечето време човек наистина има усещането, че се намира на много изолирано място.
Прекосяването на другата граница също мина без проблеми — дори полицайката взе да се радва на сините ми очи… все пак тук не се срещат често.

Привечер най-сетне стигнахме и до

единия от трите града на острова — Рио Гранде.

Тук имах уговорен хост от Couchsurfing, затова се добрах до първото лукоторио и му звъннах.
Много хубаво, ама никой не ми отговори.
След десет минути пак звъннах — пак никой.
Проверих в нета за някакви хостели и намерих един с цена 50 песос.
След още 40 минути звъннах отново — пак никакъв отговор. Всяко неуспешно позвъняване ми вземаше половин песос, така, че реших да не правя повече опити — така и така беше вече 9 и половина. И ето че стигнах първото си замръкване в голям град, без да има къде да спя.

Въпреки хладното, почти студено ветровито време, нощувката в хостел беше само краен вариант. Затова се заех с план А — да изляза от града.
Не знам защо, но бях останал с впечатлението, че градът е разположен по протежение на брега на океана, а в другата посока е тесен. Затова взех да вървя точно напречно. Вървях, вървях, вървях, около 20 минути, но край не само че не се виждаше, ами дори и нямаше признаци да го наближавам.
Отляво ми се стори, че една от пресечните улици свършва нанякъде — въпреки, че мястото изглеждаше като беден квартал, все пак реших да ида да видя какво има там. И там наистина имаше нещо като край на града, само че двайсетина метра след последните къщи започваше нещо като езеро — тресавище или знам ли какво… в тъмното не го разбрах много. На брега му имаше равно място, добро за палатка, но мястото гъмжеше от деца, тичащи наляво надясно, така че и този план се провали.

Май остана само хостела. Тръгнах да се връщам към центъра, но вътрешно се бунтувах срещу този вариант, колкото и удобен да изглежда… това са си 50 песос… 9 евро… повече от тридневния ми бюджет.
Взех да си мисля за един резервен план, който до сега не ми се беше налагало да изпробвам — спане в нечий двор.
Вървейки покрай къщите, оглеждах някоя за подходящо място и само след няколко пресечки намерих — скромна къща, с широко затревено място и няколко западнали постройки зад нея. Но някак не можех да се престраша да попитам. Затова продължих. Само след 1 пресечка, реших, че при всички положения нищо не губя и тръгнах назад. Стигнах до вратата на къщата и почуках силно.
Едно момче се появи и аз му обясних, че съм беден пътешественик и искам да опъна палатката си в двора му — „няма проблеми“ — беше отговорът.
Замъкнах се отзад, опънах палактката на завет и си поспах хубаво през нощта.

На сутринта след като станах се опитах отново да звънна на Адриан, но пак никой не вдигна, затова се насочих да излизам от града. Впечатленията ми за посоката за изход се оказаха напълно погрешни, но набързо се коригирах и тръгнах в правилната посока. Градът се оказа по-голям, отколкото очаквах. Вървях дълго докато стигнах до място, което изглежда подходящо за стопиране. Вятърът беше много силен и студен, и дори се опитваше да вали дъжд. След около 40 минути едно момче ми спря — отиваше до втория град — Толуин — точно на средата на пътя до Ушуая. Говореше добре английски и успяхме да проведем нормален разговор. На около 50 километра след Рио Гранде, пейзажът рязко се промени — изведнъж се появиха дървета, които прерастнаха в гъсти стари ленгови гори, отрупани с лишеи и мъхове.

Толуин е много малък — само 6000 жители

и прилича повече на село, отколкото на град. Разположен е почти на брега на голямото езеро Фагнано. Момчето ми каза,че до брега на езерото има само 3—4 км и аз реших да ида да го видя, а ако ми хареса и да остана.

Доколкото разбрах, градът се изхранва главно от дърводобив и това е колкото хубаво, толкова и лошо. Изсичането на големи площи от ленговата гора в последните години е променило в голяма степен климата и вятърът се е усилил значително.

След няколко километра по чакълест път стигнах до езерото, което беше почти огромно, а шумът от вълните, разбиващи се в брега се носеше надалеч. Мястото беше много ветровито и отначало почти бях решил да продължа към Ушуая, но няколко изоставени къщи на брега промениха решението ми.
Досега се е случвало да спя на какви ли не места, повече или по-малко удобни, но никога не си бях намирал къща. А тук имах избор между цели три! Харесах си едната от тях и реших да остана през нощта. Предполагам, че някога тези постройки са били ползвани за туристически цели, защото брега на езерото е местна атракция, а само на 50 метра има къщички за гости, къмпинги и други туристически екстри, но сега те бяха само за мен.

Прозорецът на долният етаж зееше без стъкло, в банята естествено нямаше вода и всички контакти бяха изкормени, но на втория етаж стъклата си бяха на мястото, а гледката през тях беше като от рекламна брошура — заснежените върхове на планините се белееха зад кристалносините развълнувани води на езерото. А като последна екстра имах и легло. Е, беше без матрак, но все пак да не ставаме нагли…
Мястото беше перфектно както за писане на разказ, така и за чакане на залеза, който дойде чак към 9 и половина.

На сутринта вятърът ме събуди — беше толкова силен, че успяваше да разклати дървената къща, а после видях, че дори е успял да отвори вратата, която бях подпрял отвътре с един голям пън. Малко по-късно продължих напред по пътя край брега на езерото и излязох отново на шосето, но на няколко километра след градчето. Времето беше облачно и на всеки 10 минути нов облак се появяваше, и преръсваше ситен дъждец, чиито капки вятърът носеше във всички възможни посоки. Мрачното време, близкото градче с ниските си къщички сред всичките гори наоколо силно ми напомниха на Туин Пийкс — атмосферата беше почти същата. Затова си пуснах саундтрака на Туин Пийкс — да засиля още повече усещането.

Въпреки, че мястото не беше много добро за стопиране заради наклона, един пикап ми спря и тръгнахме към Ушуая. След около петдесет километра пътят навлиза в планинската верига се изкачва до един невисок проход, след което слиза отново надолу. Въпреки дъждовното време заснежените върхове издигащи се край пътя изглеждаха впечатляващи. След още 50 км стигнахме до

Ушуая — най-южният град на планетата

и единственият град в Аржентина, който се намира от другата страна на Андите.
Добре дошли на края на света! Е, добре де, не е баш края, защото на юг има още доста острови, но поне не са населени.

В представите ми Ушуая беше малко градче, почти селце, разположено сред горите, но реалността ми разкри един доста голям град, пръснат по хълмовете около брега на канала Бийгъл. Всъщност хълмове не е точната дума, защото това на практика си е подножието на планината — градът на места почти стига до линията на снега. Улиците на места са изключително стръмни и ми е трудно да си представя какво приключение е да се кара зимно време по тях. Някога aржентинското правителство се е опитало да насърчи заселването, чрез премахване на митото върху вноca, но времената са се променили, и сега основният поминък на града е туризма. По улиците се редуват туристически агенции, магазини за екипировка, магазини за сувенири, хостели и хотели от всякакъв ранг. И тъй като да се намери Couchsurfing хост в толкова туристически град граничи с невъзможността, реших да ползвам за пръв път хостел. Имах нужда от малко пране и почивка, а още повече, че времето беше доста студено и никак не предразполагаше към спане на палатка.

Естествено намерих най-евтиния хостел — The end house — 35 песос (12.5 лв), който се оказа пълен с израелтяни. Не можех да повярвам, как е възможно само в един хостел, в един такъв малък град да има почти 15 израелтяни, които на всичкото отгоре дори не пътуват заедно! Единствените хора с друга националност бяхме аз, един американец и един бразилец. Останах на това място 2 дена, на вторият от които реших дори да си позволя да си изпържа картофи и наденичка, с което надхвърлих малко бюджета си, но така или иначе по пътя до сега бях успял да карам с по-малко от предвиденото.

Обикновено при престоя си тук хората правят разходка по канала, за да видят колониите от пингвини, морски лъвове и корморани, но това беше прекалено скъпо за мен. Времето пък беше достатъчно мрачно и дъждовно, за да обезсмисли по-продължителен трек из планината, затова се разходих само покрай брега на канала.
На третия ден реших, че се наслушах достатъчно на израелска реч и си тръгнах. Толкова с хостелите — определено са място, което може да предложи някаква почивка за пътника, но определено не са място, което ми харесва.

Рио Гранде — Пуерто Наталес

Задържах се в Рио Гранде повече, отколкото очаквах. Апартаментите на Фернандо и Адриан се оказаха много комфортни и направо не ми се искаше да си тръгна, но естествено накрая дойде време да се разделим. Нарамих багажа и тръгнах към другия изход на града, който беше дори по-далеч, отколкото този към Ушуая. Повечето коли бяха местни — все пак целият трафик към континента се измерва с мерната единица един ферибот в час, а от своя страна един ферибот събира не повече от 6—7 камиона и още толкова коли. Въпреки това, след не-повече от 50 минути един камион СПРЯ. СПРЯ е с големи букви, защото камион да спре на пътя за стопяджия е изключително рядко срещано явление, което ми се случваше едва за втори път.

След около половин километър край пътя бяха застанали момче и момиче, и за мое най-голямо учудване, спряхме да ги вземем. Двама стопаджии се бяхме возили веднъж, но трима — никога. Хубаво, че камионът имаше легло, иначе нямаше да стане номерът. Момчето и момичето се казваха Алекс и Естерелия, и бяха от Франция. Английският им не беше никак добър, испанският им още по-лош, така че в камиона говорехме на 3 езика, а още по-смешното беше, че аз служех за преводач от испански на английски и в края на краищата никой никого не разбираше както трябва. Доколкото успях да разбера, Алекс и Естерелия прочели книгата на Соня и Алекс Пусен и се вдъхновили да извървят Рута 40 пеш.

Рута 40 е един от най-известните пътища — простира се на 5000 км по цялата дължина на Аржентина, но повечето от южната му част е дива пустош без населени места, а повечето от северната му част е… също пустош:). Двамата обаче изобщо не направили никакво проучване, събрали някакви пари и за 2—3 седмици напазарували разни екипировки, и тръгнали. Още на Tierra del Fuego се сблъскали с реалността и установили, че това което са замислили е почти невъзможно, защото разстоянията са брутални, няма нито храна, нито вода, нито нищо. И ето ги с мен на камиона.

Шофьорът Кристиан беше голям пич и начинът му на говорене беше супер спокоен и интересен. Минахме двете граници с камиона, а някъде малко по-нататък той сви един джойнт, който изпушиха заедно с Алекс. Пресичането на Магелановия проток също направихме с камиона, а двайсетина километра по-късно и тримата слязохме от него, защото всички се бяхме насочили към Пунта Аренас или Пуерто Наталес, а Кристиан отиваше към Буенос Айрес, както може би почти всички камиони тръгващи от Ушуая или Рио Гранде.

Беше вече доста късно, отиваше към залез и решихме да опънем палатките заедно. Естествено духаше вятър, поради което още на кръстовището се заоглеждахме за подходящ подслон. Съвсем наблизо имаше някакви постройки, които приличаха отчасти на хотел, пред който бяха спряни много лъскави пикапи и джипове. На мен ми се стори прекалено луксозно, но Естерелия реши все пак да питаме дали може да си опънем някъде на завет палатките. Двамата се намъкнаха в сградата, къдего ги посрещнаха някакви хора от обслужващия персонал. След 5—10 минути излезе един човек, който явно беше управителят на мястото и се наложи аз да се включа, заради по-добрия ми испански. Обясних му какви сме и за какво се борим и той каза, че няма никакъв проблем да се разположим където си поискаме край сградата, а по-късно да влезем вътре, за да ни сервират вечеря. Ухаа, вечеря… звучеше по-добре от хляб и дулсе де лече… Французите се зарадваха даже повече и от мен. Отзад имаше много добро място, което явно служеше за барбекю и беше заслонено с дъсчени огради — идеално за палатките.
Интересно е колко леки бяха раниците на французите, а още по-интересно е, че двамата спяха в палатка Ферино Лайтент 1, каквато аз имах, но смятам за прекалено малка за един човек. Определено моята раница има нужда от олекотяване…
Вечерята се състоеше от зеленчукова супа, голяма пилешка пържола с ориз и някакъв крем за десерт, и дойде точно навреме, за да ни стопли.

На сутринта оставих двамата да стопират преди мен и час по-късно излязох на шосето. След около 30—40 минути едно камионче спря, помогнах на шофьора да премести един голям двайсет килограмов пакет с месо в каросерията и тръгнахме към Пунта Аренас. Аз обаче слязох на кръстовището, където се отклонява пътят за Пуерто Наталес. Вятърът беше особено силен, а трафикът особено слаб. Опитваше се и да завали. Почти час прекарах там и за цялото това време минаха едва 5—6 коли, но накрая един джип спря. Веднага усетих, че човекът е чужденец — Андреас от Германия. Работел в някаква голяма немска банка, като прекарал доста години в Босна, но решил да попътува, напуснал и дошъл в Чили, където обикалял в последните 2 месеца с коли под наем и самолети. Общо взето, доста високобюджетно пътуване, което отивало към края си. Беше решил да прекара 3 дни в Пуерто Наталес и междувременно да прескочи до Торес дел Пайне.

Когато стигнахме Пуерто Наталес намерихме хотела му — един от най-големите хотели в града, разположен на брега на морето. След това той реши да ме закара някъде към края на града, където да си намеря подходящо място за спане. Задачата изглеждаше сложна, защото градът е изключително туристически и хотелите са буквално на всяка крачка. След недълго оглеждане край шосето мернах една малка заключена къщурка, около която имаше доста поляни и никакви хора. След малко по-подробно проучване установих, че цехчето за неизвестно какво, което се намираше на трийсетина метра вляво, е изоставено и отзад има още по-добро място за палатка. А още по-якото беше, че един от прозорцитe беше отворен. Метнах си там раницата и тръгнах към града да поснимам по крайбрежието. Морето трудно може да се нарече море, защото е по-скоро съвкупност от канали — недалеч навътре има множество големи острови, върху които се издигат планини, покрити със сняг. Във водата плуват черноврати лебеди и разни други патки, а вятърът брули силно и носи студен въздух и мрачни облаци откъм морето.

По залез се мотах и снимах по брега, и когато минах край хотела на Андреас го видях да вечеря точно до витрината на ресторанта. Той също ме видя и ми махна да вляза. Още когато се разделихме, той ми беше предложил да мина за вечеря и това беше идеалната възможност да се възползвам от поканата. На следващият ден щял да ходи към Торес дел Пайне и се разбрахме, ако искам и аз да ида, да го чакам в 8:30 на шосето към изхода на града. Проблемът беше, че се колебаех много силно — входът на парка е около 30 долара, а на всичкото отгоре съм бил вече там преди.
Когато отидох към цеха, установих, че пред една от уж изоставените къщички има паркиран бус и лампата свети, което малко ме притесни, но все пак се намъкнах в кухничката на фабриката и легнах да спя. На сутринта се събудих от самосебе си точно 10 минути след изгрева и отскочих набързо до брега за няколко снимки. Колебанията си стояха все същите, но май клонях към неходене до парка. Още повече, че нямах и чилийски пари в мен. Легнах си пак и продължих да спя. По-късно дори реших да не си тръгвам все още от града, а да почна да чета някоя книга. Избрах си 1984 на Оруел, което май не беше добър избор, защото изглеждаше доста депресираща, което пък се подсилваше от студеното облачно време и силните колебания какво да правя. Цяла следобед лежах край фабриката край някакъв контейнер, който ме защитаваше от вятъра. Постепенно назря идеята все пак да ида в парка. Само на стотина километра съм и е срамота да не ида, още повече, че предният път преди две години съвсем не можах да видя целият парк. Вечерта отидох към центъра, изтеглих пари, напазарувах храна и после отидох пак да чакам за залез край брега. Завъртях се край хотела на Андреас, за да видя дали случайно няма да го засека отново в ресторанта и да го питам дали ще ходи пак към парка.

Извадих късмет — той пак беше там и влязох отново — този път само да поговорим. Не беше сигурен какво точно ще прави, но когато разбра, че твърдо съм решил да ида до парка, реши и той да иде отново, и да ме закара.

Продължението:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(5): Чили: Torres del Painе>>>

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Разказът е със запазени права, включителното и правото по преценка на автора разказът да бъде изтрит от интернет

Авторът се нуждае от финансова подкрепаМожеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля света наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина и Огнена земя […]

Leave a Reply