ян. 08 2010

Мелник и неговите чудеса

Днес ще се разходим из китната ни родина. На ред е най-малкият град в страната — Мелник и неговите околности. Наш водач ще бъде Горица, която завършва разказа си с думите: „Много ми се искаше да напиша един изключително позитивен разказ за това пътешествие, но…“

Приятно четене:

Мелник и неговите чудеса

Няма нищо по- хубаво да отпрашиш, към някое кътче от нашата родина със задругата от детството. В ранната петъчна утрин се запътихме към Мелник.

Пътят беше, дълъг тъй като първо спряхме в Дупница, за да сръбнем по едно кайве с моя приятелка от университета, заселила се в родния град на русата харпия Сашка Васева. Седнахме на мегдана, побъбрихме, Сашка така и не се мерна и продължихме към Сандански. Там изгладнели до припадък хапнахме пиле с ориз и мусака и незабавно се запътихме към парка, където се шляхме безцелно около час.

След тези две посещения заключихме за кой ли път, че по-пострадал град от човешката глупост от София няма и

се запътихме към Мелник.

Бръм, бръм, бръм и ето ни в центъра на най — малкия, сгушен между жълти, купчинести „мелове“ градец. Тук са трите най- незабравими за мен дървета.

Първият 800 годишен чинар, като добър и стар домакин ни посрещна още на входа на града. Там беше и мястото, където отседнахме, но за него по- късно. Другите двама негови събратя се ширят край реката, в която има вода, когато и е кеф на майката Природа. Единият е пред сладкарницата, останала непроменена не знам от кога, с грозновата синя дограма, но предлагаща най — вкусните крем карамел и принцеси с кайма и кашкавал, с шунка и кашкавал и само с кашкавал. Имайте в предвид, че принцесите доста се бавят, но са много вкусновати. Третия чинар е малко преди сладкарницата. Може би има и други големи чинари наоколо, но тези тримата са се запечатали в съзнанието ми завинаги.

Такаа… вече сме в града и понеже малкото ни спи в колата спираме да пием чай и да опитаме крем карамела, преди да се разтоварим в квартирата. На площада е тихо, леко студено, но много свежо. Минават някакви японци с голям фотоапарат и щракат яко. Други хора почти няма и е много уютно. Заради самото разположение на града се чувстваш сякаш си в стая а не навън, но си навън. Чаят ни беше в много сладки жълти чашки и много подходящ за момента. Човечето се събуди и отидохме да разтоварим багажа в „Стария Чинар“, където е и самият стар чинар, за който ви споменах. Мястото е обикновено, доста скромно, но за пръв път от много време не се чувствахме сякаш пречим на собствениците и трябва да си изхарчим всичките пари там, за да им се харесаме. Дадоха ни ключовете и ние превзехме една стая, в която окупирахме леглото и започнахме да ядем портокали. След няма и час пристигнаха другите bandidos и дружно поседнахме да пийнем кой ракийка, кой домашно мелнишко винце.

Съботната сутрин се разви доста мързеливо и около 10.30 всички се запътихме към Кордопуловата къща. Е нема такава къща! Построена е още през 1754 г. от неизвестни майстори специално за производство, съхранение и търговия на вино. Манол Кордопулов си правил винце в подземната изба, която събирала 300 тона вино и успявал да го пласира дори и във Венеция- демек бил много даровит търговец Манолис Кордопулос, а не като днешните! Стопаните на тази интересна къща ни посрещнаха с по чаша вино налята, докато ние се разхождахме из сложния подземен лабиринт на избата. Атмосферата е приятна, неангажираща и доста позитивна.

Естествено след цялата тази идилия в механата малко по -нагоре, нямаше как да не се сблъскаме с другото лице на българския търговец. Човечецът, собственик на механата изскочи из вратата и някак лицемерно ни покани да опитаме и от неговото вино. Не казвам, че ни беше лошо, но просто усетих разликата от това да влезеш някъде и неангажиращо да те почерпят вино и пак да си го платиш по 2 лева, които си дал за вход и да ти изскочат на пътя с предложението да влезеш да си платиш 2 лева за вход и да си купиш вино, за да го опиташ. Както и да е виното на второто място не беше никак лошо, а и сиренце хапнахме с него. После доволни седнахме да обядваме и да си бърборим навън под топлите лъчи на ноемврийското слънце, което между другото си е чисто и просто последствие от промените в климата.

След подкрепителния обяд нашите хора потеглиха пеш към Роженския манастир, а ние към квартирата да спим с детето, че беше капнало. Полегнахме си и веднага си заспахме и така час и половина. Събуди ни трополенето на новопристигналите ни още двама приятели, с които незабавно се отправихме да си приберем другите от манастира, че вече намирисваше на стъмване. Горе беше много хубаво преди здрачаване. Откриваше се страхотна гледка към песъкливите скали наоколо. Набързо пребродихме двора на манастира, запалихме свещички и се изнизахме, като по терлици, защото този манастир си е истински манастир. Тук го няма комерсиализма на Рилския манастир, тук винаги е тихо и дори и да си тих се чувстваш много шумен. Слязохме надолу по криволичещия път за 15 минути и за малко да отнесем стадо кончета, които се сливаха с тъмнината и спокойно се разхождаха по шосето.

Вечерята премина в приятни разговори и спомени от детството и за кой ли път се убедих, че няма нищо по — ценно от това да запазиш приятелите си от детските години. Те са изпитани от времето и с тях винаги си сигурен, че ще прекараш времето си пълноценно и каквото и да им причиниш те търпят.

Неделната сутрин прекарахме във взаимно изчакване, мъкнене и мотане, докато всички се събрахме в сладкарницата, дето е на центъра срещу третия чинар. Там всеки си яде каквото му харесва, всички усетиха приятното дълго чакане на вкусните принцеси, всеки си зададе въпроса дали не са забравили точно неговата…глад…мани…

От тука се поразделихме за малко с Бойка и Краси, а ние потеглихме нагоре

към стара църква, наречена Свети Никола,

което по- късно разбрахме. Тук Събина, беше палаткувала някога с приятели и искаше да се потопи в спомени, та затуй тръгнахме аз, Витан, Митко, Съби, Калин, Ива и дребосъка Никола, нагоре по една стръмна пътечка. Разбира се горе отново се откри прекрасна гледка към жълти каньони… Църквата беше реставрирана по нашенски, разбира се по някаква Европейска програма. Реставрацията личеше единствено по величествената синя табела от ламарина, на която в горните два ъгъла имаше българското и европейското знаме, а текстът с историята на църквата беше единствено и само на английски. Защо му е на българския турист да чете своята история на български? Господа, които сте „реставрирали “ ама Вие не познавате ли естествените материали? Според Вас красиво ли е да плеснеш оцветена в турско синьо табела в гората да бележи маршрута и пред църквата, която е най старата в Мелник и с огромна историческа стойност за нашата страна? Няма ли дърводелци да сковат тези табели и докога за нас бетона, ламарината и блажната боя ще са символ на неща правени от държавата! Ама и аз какво задавам тъпи въпроси — важното е да има конкурс и да го спечелят наши хора и да си делнеме откраднатите пари! Ако искаш да заснемеш пък църквата е невъзможно да го направиш без да участва ТЯ -синята табела. Центъра на композицията е ТЯ и отровният и цвят!

Продължихме разходката още малко и виждахме все по красиви места от високо и ти идва направо да полетиш! Красота!

Слизаме на долу, Никола заспива в колата и всички сядаме да пием кой кафе, кой чай, кой фрапе…, необезпокоявани от малкото чудовище. След половин час припек под най-стария чинар се

юрваме към Рупите да видим къщурката на баба Ванга.

Пристигаме и какво да видят очите ни: Българското чудо! Още преди входа на паркът има ужасяващи сцени, които баба Ванга не е имала дори и в най-ужасните си видения. Някаква грозна схлупена сграда предлага бира, скара, кебапчета, кюфтета, а предполагам и шкембе. От вътре познайте какво дъни! В Дупница не я видяхме Сашето, но тук я чухме! Боклуци, хартийки, прашуляк… Решихме да видим кръста дето се изгражда в скалите отсреща, по заръка на баба Ванга, понеже там е имало древен град в кратера на вулкана сега наречен Кожух планина, в която според нея се крие тайната на древното минало на нашия народ… Такаа…може и да го е заръчала това нещо, но как е изпълнено думи нямам.

На склона на планината е изграден кръст от бял мрамор, което разбира се никак не се вписва в заобикалящата среда, но защо да го правим ние сме над природата и щом искаме шлифован мрамор в изваяните от магмата скали ще го поставим! Грозна и много тъжна картина… Крадени, крадени пари дори и от милата баба Ванга, завещала всичко на държавата с надеждата, че тя ще ги похарчи подобаващо. Дворът и е заграден с яка бетонова сива ограда, за която пак е харчено излишно и крадено достатъчно. Тая мания да има зид никога няма да я разбера.

Още сме извън зида, покрай мраморния кръст та до там дето

извира 75 градусова минерална, лечебна вода,

извираща от магмените скали — нещо на което малко хора в света могат да се любуват и да използват свободно. Оценили ли сме го ние? Хаххаха! Мястото, от където извира чудната вода е покрито с ламарина, както се досещате и то не нещо специално за случая, ами от тези вълнообразно нагънатите дето се покриват с тях бараки или навеси. От там тя се стича към полянката наблизо и образува невероятно бистри и красиви гьолчета с бяло дъно, получено от лечебната тиня. Като си топнеш ръката усещаш топлината на водата, а достигайки дъното пипаш меката кал. Много готино местенце.

Наоколо разни хора се мажат с лечебната кал и напълно изключват присъствието на воайорите, дето се лутаме около тях и цъкаме на природното чудо. Но простакът не е пожалил и това мааалко кътче чудо и е хвърлял чашки, бутилки и какво ли не наоколо… Даже една жена показваше на приятелката си как една пластмасова бутилка красиво се е покрила с някакъв налеп от минералите! Блазя ѝ, че в такова нещо успя да намери красота!

Вече влизаме вътре в бетоновата ограда. На входа, преди портата, която е много хубава, от дясно има „страхотно“ заведение от описания по горе тип. Но това далеч не е достатъчно на българския търговец. Той е решил да плесне на зидчето на заведението перилни препарати! Мисля, че леко ми прилоша от гледката и естествено споделих възмущението си с някой от нашите хора. Бдителната продавачка чу и веднага се оправда с репликата: „Е, какво да напрааа, вътре не ми дават да продавам!“.

Разходихме се, разгледахме и изпълнени с противоречиви чувства, които за ваше успокоение няма да споделя, се събрахме на импровизирания паркинг, за да решим по-нататъшния маршрут. Всички бяха гладни и измислихме да отидем до Петрич, понеже Митко и без това трябваше да зареди газ. Бойка пък ни зариби с идеята, че преди време била в едно село Марикостиново, където има кални и минерални бани. Там, като си потопиш телото идват мааалки рибенца и правят лечебни чудеса, като те хапкат навсякъде, колкото и перверзно да Ви звучи. При думата рибки на Митко му светнаха очите и дружно решихме, че няма да пропуснем да посетим туй село!

В Петрич

се лутахме да намерим къде да ядем в неделя. Изобщо падна лутане, каквото е присъщо на нашата компания от как се помня. Намерихме чудна пицария до реката, където за 60 лева всеки от деветима ни яде каквото му се иска. Вкусно и много евтино! Пицарията се казва „Ан Джи Ли“, посетете я, ако ви се отвори път на там.

Марикостиново се намира на 16 километра от Петрич.

Пристигаме и влизаме в портал с изгнила комунистическа ограда. Времето тук е спряло. Това е било някакво място, изпълнявало функциите на балнеоложки център по време на комунизма. Сега е:“Специализирана болница за рехабилитация Марикостиново“, но е ЕООД. На входа ни посрещат чичковци, леко подпийнали седящи на едно масе. Външно съсътоянието е плачевно! Питаме ние може ли да видим рибките, а единия се смее и казва, че е невъзможно, понеже не сме пациенти и трябвало да си платим нощувки и тея риби били заградени, а и без това е почти невъзможно да ги видим, понеже не се появявали лесно. Калните бани, където са те бяха заградени познайте с какво, с ламарина! Грозноо, мани! Питам аз как е възможно някой да печели на гърба на природните богатства по този кощунствен начин. Ако видите сайта на тази болница, ще речете, че е нещо чудесно, а може и да е така…вътре не сме влизали, но външно е страховито. Прилича на отдавна изоставена лудница. Чичката не ни позволи да е разходим, но се опита да ни продаде Мелнишко вино. Имаше друг чичко, който беше склонен да ни пусне, но другия му надви. И така с не задоволили любопитството си си тръгнахме.

Много ми се искаше да напиша един изключително позитивен разказ

за това пътешествие, но за съжаление нямаше как да не споделя възмущението си по някои въпроси. В заключение мога да кажа, че България е една изключителна страна, която въпреки разрушителните действия на своите граждани и техните безкрайни кражби е оцеляла и още има места, където да цъкаме от възхита. Моля Ви нека да ги пазим, като очите си, за да може да цъкат и идните поколения!

Автор: Горица

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Мелник и неговите чудеса”

  1. Hristina Georgieva каза:

    Mnogo si prava Gorica v zakluchenieto si !
    I az izpitah tezi smeseni chustva predi 2 godini kogato posetih tozi rajon.
    Neveroiatnoto velichie na planinata,gostopriemstvoto i spokoinata atmosfera v Melnik i otvratitelnata komersialnost, sachetana s nai-otvratitelnata gledka“za men pone“ot nayloni, plastmasovi kofichki i tem podobni bokluci i nai-veche omraznite darveni i lamarineni baraki na vhod za mnogo ot selistata v Bulgaria.
    pozdravi ot Burgas!

  2. Chereshkata каза:

    По вашите стъпки тръгваме към срещата ни с Мелник. Чували сме много позитивни отзиви за кухнята и виното. Въобще не говорим за природата – знаем, че тя е величествена.
    Мерси за споделената обиколка 🙂
    Беше ни много приятно, почти все едно сме там 🙂

Leave a Reply


Switch to mobile version