ян. 08 2010

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио

Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците и е крайно време да видим как върви и при тях. Днес продължаваме с околосветското пътешествие на Коста. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно стигнахме в Нарашино, Япония

Днес ще прoдължим пътуването към Токио

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 20:

Нарашино — Токио

Ставам в осем сутринта и идея си нямам как времето се изнизва — сякаш оправянето на багаж, разделянето му на пет купчинки („за хвърляне“, „може би за хвърляне“, „май за хвърляне“, „вероятно за хвърляне“, и „не за хвърляне“) и прочее съпътстващи активности, като например колебаене в коя точно купчинка да поставиш поредния предмет, създава разрив във времево-пространствения континуум, и времето някак се засмуква вътре с отчетливо „Сшлюююп!“, оставяйки те задъхан, обезвремен и мигащ, чудещ се какво точно се е случило.

Айя, агентката от японската компания ми е писала, че ще бъде в офиса си до пет-шест. Обикновено японците работят до пет, така че това ми е абсолютно, ужасно, невероятно най-последният срок на света. Пиша мейл на Айя, че ще бъда в склада да оставя мотора в три и веднага след това ще се отправя към нея. Един и половина е часът, в който Мр. Мизуно, приятелят на Шигеру, ще бъде в магазина си. Шиге ми е казал, че той не говори английски, но знае какво да направи и ще ме чака — направо да отида там. Половин час преди да тръгна си преговарям маршрута в Гугъл мапс — не е близо, но има само две смени на номер на път, освен това използвам тази функция на картите, за която разбрах скоро — казва се „стрийт вю“ и реално ти позволява да се движиш по улиците от една панорамна снимка към друга — изключително полезно, защото можеш да запомниш ориентири, а след това просто трябва да се постараеш да намериш ориентирите, иначе рискуваш да се дезориентираш още повече. Запомням маршрута до магазина на Мр. Мизуно. Запомням маршрута на обратно, запомням маршрута от „обратно“ до път 357, виещ се по крайбрежието, точно покрай пристанищата и доковете, и запомням, че трябва да вляза вътре в тунела след края на един от тях. След тунела къде да ходя имам само смътна идея — наляво, намирайки път 316 по някакъв мистериозен начин, защото на картата не става точно ясно как да стигна от единия на другия. В крайна сметка, този път имам карта на местоположениет-о на склада в онзи район, и мисля да разчитам на нея. Въпреки че картата е на японски и най лошото — на нея нямам отправна точка, ориентир, и не знам дори къде е север… Тръпки ме побиват, когато си помисля, че пак трябва да се опитвам да получа указания от японци. Боже, моля те, не ме изоставяй…

Излизам навън, хванал каската и една торбичка с второстепенни неща, които мисля просто да хвърля вътре в батмобокса, който и без това повечето митници тотално игнорират, мислейки си, че е само обтекател. Ако мине — мине. Ако не — просто ще ги изхвърля, което възнамерявах да направя така или иначе. Жегата навън е ужасяваща и съм само по тениска. Изпотявам се в момента, в който си слагам каската, но е много, много приятно отново да се качиш на мотора.

ОК. Пари. Пари в наличност — йок. Нито дори една малка, сладка, метална, японска йеничка. Ако трябва да направя цялото упражнение без пукната йена в джоба, както се очертава, това ще ми коства още повече нерви… Не мога да се разбера. Наистина не мога. Как винаги успявам да си го погодя този номер с имането на пари в картата, но нямане в наличност, и то точно когато ми трябват? Не си спомням дори за кой път си го правя, дори и само през това пътуване… Защо? Моля те, Господи, този път искам поне това да мине по вода. След това обещавам да се опитам да се успокоя. Моля те? Please! Ще се опитам това да е за последно, наистина…

Намирам пощата без проблем точно там, където очаквам да е от картата. Имай банкомат, моля те, пощо… Имай банкомат, който да приема карти като моята, за разлика от повечето в Япония. Не си затварям очите, докато влизам и поглеждам към ъгъла, където очаквам да видя банкомат, само за да си ги отворя внезапно, за да усиля съспенса. Бан-ко-мат. Да. Само спокойно, да не изпадаме в екстаз все още — може да не приеме картата… Приема я… „Джъг-джъг-джъг-джъг“ — казва машината. Phew. „Бззззт.“ — Банкнотата от десет хиляди се показва от слота. Йес. Не спирам и не изчаквам така, за да се насладя на момента, преди да я взема, а направо я гепя и заминавам. Нямам време за губене. Нещо ми подсказва, че днес ще бъде един от ОНЕЗИ дни.

В трафика Скитник се държи много по-добре сега, когато е абсолютно олекотен и отпред, и отзад. Скоро ще тежи още по-малко, когато сложим резервната задна гума… Дано да стане бързо. Заобикалям кола след кола, изпреварвайки, въпреки непрекъснатата линия и тесните улици, когато имам видимост… Нямам време. Нямам избор. Газ. Спирачка. Светофар. Газ. Спирачка. Светофар…

Накрая! Това е мястото,

което съм видял на снимка в Интернет, и когато паркирам отпред симпатичен японец се приближава към мен — това е приятелят на Шиге, Мр. Мизуно. Почти не говори английски, въпреки че се опитва и аз успявам да разбера, че до сега не е сменял гума на такъв мотор — само на оффроудъри, и не разбирам дали ще го направи или не, и не разбирам дали изобщо може или не… Обяснявам му, че трябва в три да бъда на доковете — ако днес до пет не съм оставил мотора на склад… Положението ще бъде З. Л. Е. Всъщност, положението ще бъде V.E.R.Y. З. Л. Е. Човекът се хваща за главата, гледайки мотора — няма средна стойка, разбираме се, и няма как да го повдигнем, защото неговият крик със специална форма е твърде висок, за да влезе под почти долепения до земята Скитник. Разбирам, че планът му е да изтърколи задната гума назад, откачайки задния калник. Това няма да е достатъчно — обяснявам, че калникът е прикачен с милион кабели, които няма как да разкачим, а и за да го махнем, трябва да свалим и стойката на куфарите — не кой знае какъв зор, тъй като тя се крепи на четири болта, но все пак — това също отнема време. Хващаме кой каквито инструменти намери и започваме.

Минава около час, когато накрая успяваме да освободим гумата от оста. Ситуацията е странна, или поне изглежда странна отстрани. Аз съм застанал от задната страна на Скитник, повдигайки колкото мога едновременно и калника, и рамката за куфарите, която също няма как да махнем от там, защото по нея вървят кабелите за ГПС тракъра — двете части са прикачени към основното тяло на мотора. Чувствам се буквално облегчен, когато гумата тупва в земята и човекът я изтъркаля настрани, навеждайки се да я вдигне. Помага ми, слагайки един от куфарите под калника, за да мога да пусна всичко.

Гумата поставя на земята, стъпвайки с крака по бортовете, за да ги разкачи от стените на джантата. Процедурата ми е позната само и единствено затова, че бях на уоркшоп по въпроса в Германия на срещата на Хорайзънс — сега, гледайки приятеля на Шиге до мен, не се чувствам като индианец, а напротив — сега знам какво прави.

Двайсет минути, и новата гума е на мястото си, а старата гума лежи някъде встрани.

25 хиляди километра с нея. Тази гума си свърши работата… Може би съм сантиментален, но някак си дори ми е криво, нечестно да я зарязвам просто така. Мисля, че трябва да я погреба някъде с почести, да я изгоря на клада като джедай мастър или нещо такова, не просто да я оставя някъде в Япония, тотално лишена от грайфери… От друга страна — именно защото това е Япония, мога да съм сигурен, че тя ще се прероди в нещо друго, не по-малко смислено.

Три и половина е, когато сме готови. Не мога да повярвам. През цялото време съм се опитвал да не бъда напрегнат — това не е първият ми последен момент… Но все пак, твърде много е заложено на карта този път. Час и половина път има до квартала, в който са складовете, казва човекът, и не, не трябва да хващам магистралата, защото магистралата е претъпкана с народ по това време на деня, по-добре да карам по паралелния, но безплатен път… Показва ми по-кратък маршрут до път 357. Запомням всичко. Поне… Надявам се, че съм запомнил всичко. Коремът ми е свит на топка, направена от компресирано олово, когато се сбогуваме. Качвам се на мотора и тръгвам.

Задръстване. Задръстване докъдето ми видят очите.

Изпреварвам при всяка възможност, която имам, но такива почти няма. За момент си мисля, че ще се загубя пак, намирайки се на още един от онези разклони, където път с една и съща маркировка отива в три посоки… Бе не е честно бе, хора бе, няма ли някакъв по-прост начин просто пътищата да вървят от една посока в друга, без да се разделят, и едновременно да остават един и същ път… Това ми обърква цялата концепция за пространство — аз живея само в четири измерения, егахси!

Олеква ми, когато излизам на път 357. Да. О, да. Така се диша. Може и да закъснявам, но поне закъснявам в правилната посока.

Газ. Спирачка. Светофар. Промъкване между камиони. Газ. Спирачка. Светофар. Промъкване между камиони.

Слънцето тук залязва към пет. Ниско е. Слънце, спри да залязваш, моля ти се, сериозно ти се моля… Каквото искаш прави, но не залязвай, не и преди да съм стигнал. Дори и да закъснея за офиса няма да е фатално, защото просто мога да се обадя на Айя и да я помоля да ме изчака, но ако не успея да поставя мотора на склад днес… Опитвам се да карам, без да гледам постоянно колко точно пръста още се е спуснало слънцето. Карам. Засега поне знам къде отивам — до края на този път. Сложното започва от там. Дано не е толкова сложно, колкото си мисля…

Това реално е първият път, когато виждам Токио през деня.

Сградите срещу мен стават все повече и все по-високи. Магистралата, вървяща точно вдясно от мен, е препълнена с коли и автобуси — тук наистина е по-спокойно, и не мога да разбера какво е логиката да си платиш, за да караш в такава гмеж. Някъде над мен, по специална рампа профучава влак, пълен с пътници. Вътре във вагоните е светло — виждам отчетливо силуетите им, дори и лицата. Странно. Хора, които отиват някъде, всеки със своите си мисли, никой не знаейки и никой не давайки плъши гъз ©, че аз се надпреварвам със времето, борейки се с трафика… И това е съвсем нормално. Защо да дават? Аз не съм по-специален от тях, моят живот и моите мисли не са по-важни…

Постоянно напрежение, постоянно бързане, постоянно притеснение… Разбирам отлично, че в момента няма смисъл от това, че това само ми пречи, че е достатъчно да направя всичко по силите си, както и правя, и останалото да оставя на Бог. Мисля за това цяла сутрин, още от момента, в който разбирам, че гумата няма да стане бързо. Опитвам се да не мисля изобщо за това, колко много неща могат да се прецакат, опитвам се да мисля за всички предишни пъти, когато съм бил в точно такава ситуация, когато съм бил в поредния последен момент, само за да мога после, когато работата отново се е отървала на косъм, да спра, да си отдъхна и да си кажа „Phew.“

Искам да мога да не забравям как съм стигнал до тук, с поредица последни моменти, с поредица не-случайни случайности, която винаги ме е водила НАНЯКЪДЕ. Каквото и да стане, дори и това да е прецедент, дори и този последен момент да е онзи, в който няма да успея — значи това е просто част от Пътя ми. Част от мен ми казва да не се притеснявам. Всичко ще бъде наред. Просто трябва да продължавам, да правя каквото мога, да се предвижвам напред, и ще успея… До тук Бог ме е водил точно натам, накъдето трябва — точно тогава, когато трябва. Просто трябва да му имам малко доверие. Малко доверие…

Усмихвам се и се отпускам. За първи път успявам да се отпусна истински, осезаемо — сякаш наистина оставяйки се в ръцете на Бог. Побиват ме тръпки. Усмивката ми става още по широка, а очите ми се насълзяват — това не е от вятъра, който духа в лицето ми. Това е просто облегчение. Аз наистина Му имам доверие. Последните лъчи на слънцето облизват хромираното кормило на Скитник. Аз съм точно там, където трябва да съм.

Пътят свършва и аз не уцелвам тунела, минавайки покрай него. Налага се да обиколя половин квартал, правейки огромен правоъгълник, за да се върна отново на главния път и този път да вляза вътре. Тунел. Светлини, които профучават, профучават, и после пак профучават, или аз профучавам покрай тях — не знам. Не ме интересува. Продължавам да профучавам покрай още и още, докато накрая те свършват и аз излизам на светло. Сега накъде?

Хващам първото спускане от магистралата и слизам на паралелния път. Някъде тук се предполага да отбия… Колите в трите ленти до мен се носят като бесни и ми е трудно да намеря пролука, в която да се шмугна отстрани и спра пред пазача на някакъв паркинг. Викам го, вадейки картата. Човекът е услужлив, но не и убедителен, въпреки че ми маха в посоката, накъдето и аз очаквам да е мястото… Завивайки вляво на следващия светофар се озовавам на широка, многолентова магистрала… Не ми изглежда да е това, мисля, че ми трябва по-тесен път, а слънцето продължава безкомпромисно да залязва. Тик-так. Тик-так. Милиметър след милиметър надолу в небето… Напрягам всички сили да не извадя телефона си, който така или иначе не работи, за да видя колко е часът… Няма значение. Има значение само да намеря мястото.

Спирам. Отново японци, които не говорят английски.

Продължавам. Накрая табела, и да, това е път 316. Една идея по-близо, но оттук накъде?

Едната лента на пътя е цялата задръстена от ТИРове, стоящи с изключени двигатели. Светофарът е червен. Колебая се, след това завивам в тяхната лента и заставам пред първия — не изглежда, като да се канят да тръгнат от тук скоро.

Оставям мотора паркиран на диагонал и се затичвам към първия ТИР, вадещ картата в движение. Човекът се подава през прозореца, а аз му подавам картата. Взима я. Разглежда я, а веждите му се присвиват замислено. Не говори английски. Рови нещо в някаква папка, а аз чакам, оглеждайки се. Светофарът се сменя със зелено, всички коли потеглят, някакви жени на скутери ме гледат, усмихвайки се, и аз им се усмихвам обратно, макар че изобщо не ми е до смях. Не, няма да се притеснявам. Опитвам се да се накарам да се отпусна за пореден път. Залязлото вече слънце не ми помага, осветявайки по-голямата част от небето с последните си лъчи.

Стига нерви. Всичко ще се случи точно както си му е редът. Не, няма да отида да си взема картата от човека и да дам газ нанякъде, докато намеря някой друг. Чакам.

Човекът слиза от кабината с лист и химикал в ръка, чертаейки ми схема — напред, четвъртият светофар в ляво, и там да питам — благодаря му сърдечно и тръгвам, докато някакъв работник в ярки дрехи на скутерче отсреща ми маха да освободя лентата.

След мен тръгват и ТИР-овете, но аз ги оставям далеч назад. Първите двама човека, които питам за насока след четвъртия светофар изобщо не спират, а третите са двама младежи, които говорят английски. Не мога да се сдържа и възкликвам „Слава Богу“, когато ми отговарят. Насочват ме някъде наляво. Тръгвам. Минавам около двеста-триста метра, търсейки начин да завия надясно, но път просто няма — има отбивки само наляво, и аз взимам следващата. Тук вече трябва да съм близо. Тук вече трябва да могат да ми кажат. Все пак картата е на японски, а не на български, нали?

Някакъв склад. Явно вече затварят — всичко е пусто. Слизам от мотора и изтичвам до антрето, вадейки картата, за да попитам някого, но няма кого. „Мамка му“ — възкликвам под носа си, и се обръщам, за да се върна.

Двама японеца са седнали на един товарач в отсрещния ъгъл на двора и ме гледат любопитно. Изтичвам до тях и им показвам картата. Питам ги за „Шинко“ — така се казва складът, в който трябва да оставя мотора си. Замислят се, вдигат рамене, но някакъв трети човек, минаващ оттам казва нещо на японски. Сочи надясно — правилно ли съм разбрал, че е през една сграда от тук? Не може да бъде! Благодаря им, паля и тръгвам.

Набивам спирачки пред сградата, където ме пращат в предишната. Навън е вече тъмно, и когато влизам в двора, голяма част от решетките са спуснати — да, пише Шинко, но е затворено и сърцето ми тотално изстива… В единия край на сградата виждам светлинка, завивайки натам. Няколко човека седят пред един товарач, където спирам и аз.

„Това Шинко ли е?“ — питам задъхано. „Да“ — отговаря някой. „Слава Богу!“ — въздъхвам. „Помислих си, че съм закъснял…“

Някакъв човек с папка се приближава към мен и това е Мр. Мураока, когото трябваше да намеря. Да, аз съм Мр. Атанасов. Вадя всички нужни документи, подготвени в специална папка. Оставям ключовете на куфарите и се „сещам“, че съм забравил да си оставя там каската. Слагам я в централния куфар пред погледите на всички, заедно с ръкавиците — ако мине, мине. Не изглежда, като да има проблем.

Вкарвам Скитник в едно от халетата, където са ми посочили, и оставям ключовете на него. Това е. Готов съм. Излизам, погалвайки го по батмобокса за последен път в близкия месец.

„Ще се видим в ЛА.“ Дръж се, приятелче.

Мр. Мураока изключва светлините на халето след мен. Вратата на релси се спуска с метално скърцане, докато накрая се блъска в земята. It is done.

Влизаме в офиса им, където подписвам документа, че съм си оставил мотора, а те ми дават такъв, че са го приели. Моля да използвам телефона, за да се обадя на Айя. Часът е пет и десет. „Мр. Атанасов, къде се загубихте!“ Обяснявам ѝ за гумата, японската карта и проблемите на японците с английския — за разлика от на повечето, нейният е просто отличен. Моля я да ме изчака, а аз ще си хвана такси, за да стигна максимално бързо при нея. Така или иначе ще и се наложи да остане до седем, така че ще ме изчака.

Олеква ми неимоверно, докато слушам обясненията и кой автобус да си хвана до гарата. Когато затварям слушалката, Мр. Мураока ми предлага просто да изчакам да затворят и да си хванем заедно автобуса до гарата, а фирмата на Айя е на само една спирка с влак. От гарата до самия офис знам как да стигна, защото вече имам принтирана карта. На английски. С червена пунктирана линия там, откъдето трябва да мина. Дурако-устойчива карта. Чудя се дали има начин да се загубя този път… Каквото ще да става, най-важното е свършено. Моторът е в склада. Phew!

Автобусът спира точно на съседната улица и заедно с нас се качват още десетина работници от съседни складове, чието работно време също е свършило. В целия квартал, където са разположени складовете — нещо като огромен полуостров — минава само един автобус, отиващ до гарата. Седим заедно с Мр. Мураока, говорейки си — той е изключително приятен човек, говорещ много добре английски, и десетте минути до гарата минават бързо. Около три минути ще ми трябват, за да стигна до следващата спирка, ми обяснява той, докато си пробиваме път през огромната тълпа хора на гарата. Всички бързат в едната или другата посока… Стигаме до машините, от които се купуват билети — идеята е да погледнеш таблото със схемата на Токийската влакова система, да откриеш спирката, която искаш, и да си купиш билет за съответната цена, написана на спирката. Проблемът е, че спирките са на японски и идея си нямам коя коя е — всичките изглеждат еднакво, и единствените йероглифи, които разпознавам, си ги знам само аз под условните заглавия „Нинджа прави шпагат“, „Жена с копие“ и „Обикновена решетка“, което, естествено, не може да ми помогне по никакъв начин. 130 Йени струва най-евтиният билет, както ми казва Мр. Мураока, и точно такъв ми е нужен. Купувам си го. Двамата слизаме до коловозите, откъдето той си хваща влак в посока, противоположна на моята.

Не се обърквам и не се загубвам никъде, дори съм с час и половина по-рано от крайния срок. Влизам в последния магазин преди офиса на Айя и купувам бутилка вино и кутия бонбони, които и връчвам, откривайки къде точно в голямата офис сграда се намира… Всичко останало минава бързо, макар че отнема час да оправим документите, изясним всички въпроси и копираме каквото трябва… Това е. Готов съм да тръгвам. Съвсем свободен съм да си хвана полета за Хонолулу и да правя квот’ си искам през следващите няколко дни… Важните неща са свършени, отново в последния момент, отново на ръба, но свършени.

Отделям един момент да спра да мисля и да благодаря на Бог за пореден път. Благодаря, благодаря, благодаря. Мерси. Phew. Wow.

Прибирам се с влака, правейки само едно прехвърляне някъде, разпитвайки хората на информация — правилно съм схванал, че би трябвало да говорят английски. Купил съм си отново най-евтиния билет — когато не знаеш колко ще струва, купуваш най-евтиния, пътуваш докъдето си искаш и после просто доплащаш разликата на излизане от гарата. Слизайки, хващам автобуса от спирката, която вчера Миуако ми е показала, и минавайки по вече познати улици, се прибирам у тях…

ден 132

Токио

Качваме се в колата на бащата на Шигеру. Той работи в Исузу, фирмата за камиони, и е взел два билета за авто-мото изложението „Токио Мотор Шоу“. Мястото се намира недалеч от тук, но ни отнема около половин час да стигнем до там. Изложението още не е отворило врати и ние сме едни от първите, които стигаме до входа. Колко странно се чувствам отново — чувал съм за Токио Мотор Шоу, ама да пукна, ако някога съм предполагал, че ще попадна на такова — и ето че стоя точно пред входа, чакайки изложението да започне. Ъ. Как стана това? Разглеждаме програмката, която има карта на помещенията вътре, показваща коя компания къде е — за съжаление Кавасаки не присъстват тази година, но пък другите компании излагат, включително и Харли Дейвидсън, които изглежда са доста популярни в Япония. На входа един от проверяващите японци ме спира, питайки откъде съм. Когато разбира, ми казва „Добър ден!“ и ме пита как съм на български, оставяйки ме с увиснала челюст.

Хората малко по малко започват да се събират, и от трийсет чакащите стават триста за отрицателно време, продължавайки да стават все повече и повече, докато на края някъде някаква електронна камбанка казва „Динг-донг“, вратите се отварят и хората нахлуват в огромното хале…

Гледката е впечатляваща още преди да се спуснем по стълбите към самото пространство на изложението — навсякъде наоколо е пълно с щандове, реклами, светещи джаджи, хора, и най-странното, над цялото това огромно пространство има покрив, някъде високо горе. В брошурата за изложението сме открили нещо много интересно — тест драйв на нови модели на мотори, за който трябва да се запишеш. Необходимо е да имаш валидна шофьорска книжка.

Откриваме щанда за записванията, но той още не е отворил и ще отвори чак към единайсет — тогава вече е късно, защото следобед бащата на Шигеру има работа. Уви, защото новият ВФР е изключително красива машина, а и от всички мотори на изложението най-много ми харесва DN-01 — туристически концепт, за когото по-късно разбирам, че всъщност вече се произвежда. Моторът е хибрид между крузър и турър, което е най-близко до това, което на мен по принцип ми харесва. Въпреки това, нещото не е чак пък толкова готино, че да искам да заменя Скитник с такова…

Просто му се кефя, но някак без да се ангажирам особено. Чувството няма нищо общо с това, както когато за пръв път видях Drifter като моя на снимка — тогава бях като треснат с мокър парцал…

Обикаляме изложението около два часа, успявайки да видим доста интересни неща. Много хибриди, които работят и с електричество, някои от които — много странно изглеждащи. Много концепции, като например някакъв невероятен джип на Нисан, Скайлайн-ът на Хонда, който също е много впечатляващ — когато затваря вратите си, около самата врата пробягва синя светлинка, която все едно я „запечатва“ — изглежда едновременно анимационно, симпатично и някак футуристично…

Симпатично и футуристично явно е темата в това авто прет-а-порте, защото концепциите на повечето фирми са бели, имат синьо във фаровете си и са с някакви или весели, или жални „погледи“ — да ти се прииска да ги погалиш…

Не разбирам особено много от коли, и когато свършваме с разглеждането на мотори, останалото минаваме на „тъгъдък“. Има някои готини превозни средства, спор няма, но някак ми се ще да имаше повече мотори. На излизане ни изпраща някаква псевдо-холограма на жена, която се оказва просто плосък екран изрязан във форма на жена — сигурно трябва да е впечатляващо, но не и когато очакваш да е холограма-холограма…

С бащата на Шигеру се прибираме в Нарашино, минавайки първо през фирмата му,

която се намира точно до изложението. Показва ми специално място, където се провеждат аукциони за стари камиони — тук пристигат хора за да наддават за използваните машини. Преди са идвали доста руснаци, казва, но сега има по-малко хора… Въпреки това, залата, приличаща на АУЛА-та на НБУ, винаги е пълна. На стените и пред седалките висят специални устройства с бутони, като наддаването става с натискане на бутона. Представям си какво бясно кликане пада и съжалявам, че не сме минали оттук в някой от онези дни…

В Нарашино обядваме в ресторанта до блока на Миуако. С бащата на Шигеру си говорим за него — той е на път за цели две години, минавайки през всички континенти. Това е дълго време, смята баща му, а аз не му казвам, че е дори по-дълго, отколкото си мисли — времето тече по различен начин, когато пътуваш. Това, с което Шигеру се е заел няма да е никак лесно — сигурен съм, че вече не е — но той ще се справи отлично. Казам на баща му, че много се радвам, че съм го срещнал — Шигеру е изключително точен човек и за мен е чест да се запозная и с него, и с безкрайно готините му приятели.

Докато Миуако се върне я чакам в къщата на майка и. Тя ми показва огромната си колекция от миниатюрни неща — най-различни играчки, фигурки, сервизи — всичките от малки до микроскопични и безкрайно интересни. Поласкан съм да видя, че е сложила зайчето, което направих за нея, на видно място върху поставка в антрето.

Не след дълго идва Миуако, аз набутвам целия останал багаж в чантата и двамата тръгваме за Токио, където имаме среща с Тифани и Кауаи.

Налага се да се облека с тежките дрехи — просто няма къде в багажа си да ги сложа. Чантата тежи 25 килограма, но това са от онези 25 килограма, които сякаш са от олово и всъщност имаш чувството, че тежат повече от нормалните килограми. Надявам се искрено чантата да издържи, защото никак не бих се обзаложил, че може — все пак струва петнайсетина лева и е направена в Китай. Шевовете около основния цип са напрегнати до краен предел… Дръжте се, шевове, остава ви да издържите само до Щатите, само докато се кача на Скитник отново — този път с два пъти по-малко багаж…

В Токио отиваме с влака,

слизайки на гарата в Акинабара — градът на електрониката — едно от най-характерните места в Токио. Идеята ми е да намерим капсул-хотел тук, където да остана. За разлика от нормалните хотели не спиш в стая, а в нещо като малка, отделна капсула — вероятно доста клаустрофобична-, но за сметка на това евтина. Така или иначе искам да разгледам Токио днес, и трябва да пренощувам някъде тук. Чакаме Тифани и Кауаи известно време, и накрая те се появяват — и двамата усмихнати. Прегръщаме се. Радвам се да видя и двамата отново. Запознавам ги с Миуако, и четиримата се отправяме към мястото, където се предполага да има капсул-хотел. Оказва се грешно — хотелът е обикновен и безбожно скъп, и Кауаи предлага да остана при него. Той живее в нещо като голям гараж, който е същевременно и фото студио, и в момента Тифани спи на пода в спален чувал. Има още един спален чувал за мен, и аз приемам — хората ни обясняват, че капсул-хотели в Акинабара повече няма така или иначе. Едвам успяваме да набутаме чантата и якето ми в едно от големите отделения за багаж с електронни ключалки — надявам се да не забравя точното място, когато си го взимам. Кауаи и Тифани предлагат направо да си го взема утре, когато се прехвърлям на тази станция към летището така или иначе — няма смисъл да го мъкнем към студиото.

Разхождаме се. Сградите са огромни, целите окачени с разни светещи банери и банерчета, мигащи реклами, потоци от хора и коли. Влизаме направо в първия магазин, който се оказва многоетажен магазин за електроника, пълен с всевъзможни неща. Не си търсим нищо конкретно, просто се кефим на атмосферата — докато накрая се сещам, че ми трябва резервна батерия за фотоапарата и лепенки за мотора — искам да си сложа нещо готино, весело и японско, от рода на „хелоу китти“ или нещо не по-малко лигаво. Задачата се оказва истинско предизвикателство, защото батерии има, но са оригинални, на ужасяващо високи цени, а други не успяваме да открием.

Влизайки в поредния голям мол, отново не успяваме да намерим каквото търсим, но за сметка на това Тифани изпробва някакви масажори за крака. Струва ми се странно как може да седи така и просто да цикли с крака в някакъв уред, докато не успява да ме убеди да опитам. Наистина не ми се струва добра идея, и първоначално се съпротивлявам. След много увещавания склонявам и пъхам краката си в нещо като шушлякови чорапи, поставени в друго нещо, което прилича на кухненски уред. С известно колебание натискам копчето, и почти се изправям на стола от изненада, когато нещо започва да мачка стъпалата ми. Това не е нежното масажиране, което съм очаквал, а съвсем сериозно мачкане, огъване, натискане, все едно много тежки, оловни топки, обвити в гума, се търкалят по краката ти от всички страни. Чувството е неочаквано приятно и не мога да спра да се хиля. Наистина е готино, Тифани е права. Отнема известно време на всички ни да се отделим от своите си машинки за масаж — след което отнема още известно време да се отделим от следващите, които изпробваме, масажирайки един друг с нещо като масажорни бластеро-сешоари в коридора на секцията, правейки нещо като самомасажиращо се, смеещо се и пуфтящо влакче.

Накрая намираме някакви лепенки, но са прекалено средно-гейски. Тук може би трябва да обясня, защото е сложно: kогато нещо е прекалено мачо, то то определено е гей. Когато нещо е прекалено гей, то то е очевидна шега, обаче когато нещо е средно гей, то то си е чисто гейско, и никой няма да схване майтапа — изобщо. Не си купувам такива.

Навън вече се е стъмнило когато излизаме — целите улици светят, дори и някои от камионите, които минават, са целите със светещи страни с принтирани реклами.

С Миуако влизаме в някаква будка — нещо като тези, в които можеш да се снимаш, само че това освен всичко е направено като игра. Първо се снимаме заедно, и после под звуците на някаква напрегната японска музика и двамата украсяваме снимките с най-различни предварително подготвени картинки, докато става възможно най-пълен кич.

Оказва се удивително забавно — накрая машината ни принтира снимките и дори ги праща на и-мейла на Миуако.

Сбогуваме се с Миуако на гарата — тя отива на горния етаж, качвайки се на друг перон, а ние ще продължим към квартала на Кауаи, който се намира доста далеч от тук. Миуако ще ми липсва — времето с нея и Кай беше невероятно. Много се радвам, че срещнах Шигеру — като си помислиш, от толкова „случайна“ среща за около час и половина по средата на казахстанската пустиня, като по магия срещнах толкова много от неговите приятели, които станаха и мои. Тъжно ми е да се разделям с Миуако — махаме си, докато тя изчезва някъде нагоре с ескалатора.

По пътя към мястото на Кауаи минаваме покрай огромен, огромен, огромен паркинг за колела. Никога през живота си не съм виждал толкова колела на едно място…

Хващаме от магазина някаква готова риба за вечеря, хвърляме багажа си в студиото на Кауаи, където той ми показва картата на местата от където е минал — практически навсякъде — и се отправяме към японската баня. Идеята е на Тифани, на която мястото много и е харесало — намира се близо до студиото.

По пътя виждаме най-странния паркинг за коли на света — явно, че е на принципа на някакъв асансьор, но Кауаи не иска да ни обясни как става, а на нас не ни се чака някой да тръгне от тук, че да видим как работи. Изглежда много интересно.

Това беше последният ми ден в Япония. Времето мина толкова бързо, беше толкова различно, толкова интересно, толкова много, че не успях да и се наситя. Не вярвам да можех да и се наситя и за цял месец, и за два, и за четири, така че съм щастлив и от това, което видях.

Утре ще бъде дълъг ден. Може би един от най-дългите в живота ми, защото излитайки от Япония в седем вечерта, ще кацна в седем сутринта на същия ден. Странно, нали?

Очаквайте продължението

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио”

  1. Здравко каза:

    Пътешествието дали продължава

  2. Стойчо каза:

    Пътешествието не само продължава, но и завършва успешно, но пътеписът поне засега е спрял дотук – авторът не го е дописал още

Leave a Reply