ян. 08 2010

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио

Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците иекрайно време давидим как върви ипритях. Днес продължаваме соколосветското пътешествие наКоста. Както знаете, той поддържа собствен сайт запътуванетоси, апри нас публикуваме интересни части отнего. Започнахме сНъводари, Румъния, азапоследно стигнахме вНарашино, Япония

Днес щепрoдължим пътуването към Токио

Около света надясно (околосветско пътешествие смотор)

част20:

Нарашино— Токио

Ставам восем сутринта иидея синямам как времето сеизнизва— сякаш оправянето набагаж, разделянето мунапет купчинки („захвърляне“, „можеби захвърляне“, „май захвърляне“, „вероятно захвърляне“, и„незахвърляне“) ипрочее съпътстващи активности, като например колебаене вкоя точно купчинка дапоставиш поредния предмет, създава разрив във времево-пространствения континуум, ивремето някак сезасмуква вътре сотчетливо „Сшлюююп!“, оставяйки тезадъхан, обезвремен имигащ, чудещ секакво точно сееслучило.

Айя, агентката отяпонската компания миеписала, чещебъде вофиса сидопет-шест. Обикновено японците работят допет, така четова миеабсолютно, ужасно, невероятно най-последният срок насвета. Пиша мейл наАйя, чещебъда всклада даоставя мотора втри иведнага след това щесеотправя къмнея. Един иполовина ечасът, вкойтоМр. Мизуно, приятелят наШигеру, щебъде вмагазинаси. Шиге миеказал, четой неговори английски, нознае какво данаправи ищемечака— направо даотидатам. Половин час преди датръгна сипреговарям маршрута вГугъл мапс— нееблизо, ноима само две смени наномер напът, освен това използвам тази функция накартите, закоято разбрах скоро— казва се„стрийтвю“ иреално типозволява даседвижиш поулиците отедна панорамна снимка към друга— изключително полезно, защото можеш дазапомниш ориентири, аслед това просто трябва дасепостараеш данамериш ориентирите, иначе рискуваш даседезориентираш още повече. Запомням маршрута домагазина наМр. Мизуно. Запомням маршрута наобратно, запомням маршрута от„обратно“ допът357, виещ сепокрайбрежието, точно покрай пристанищата идоковете, изапомням, четрябва давляза вътре втунела след края наедин оттях. След тунела къде даходя имам само смътна идея— наляво, намирайки път 316по някакъв мистериозен начин, защото накартата нестава точно ясно как дастигна отединия надругия. Вкрайна сметка, този път имам карта на местоположениет-о насклада вонзи район, имисля даразчитам нанея. Въпреки чекартата енаяпонски инай лошото— нанея нямам отправна точка, ориентир, инезнам дори къде есевер… Тръпки мепобиват, когато сипомисля, чепак трябва дасеопитвам даполуча указания отяпонци. Боже, моляте, немеизоставяй…

Излизам навън, хванал каската иедна торбичка свторостепенни неща, които мисля просто дахвърля вътре вбатмобокса, който ибез това повечето митници тотално игнорират, мислейкиси, чеесамо обтекател. Ако мине— мине. Ако не— просто щегиизхвърля, което възнамерявах данаправя така или иначе. Жегата навън еужасяваща исъм само потениска. Изпотявам севмомента, вкойто сислагам каската, ноемного, много приятно отново дасекачиш намотора.

ОК. Пари. Пари вналичност— йок.Нито дори една малка, сладка, метална, японска йеничка. Ако трябва данаправя цялото упражнение без пукната йена вджоба, както сеочертава, това щемикоства още повече нерви… Немога дасеразбера. Наистина немога. Как винаги успявам дасигопогодя този номер симането напари вкартата, нонямане вналичност, итоточно когато митрябват? Несиспомням дори закой път сигоправя, дори исамо през това пътуване… Защо? Моляте, Господи, този път искам поне това дамине повода. След това обещавам дасеопитам дасеуспокоя. Моляте? Please! Щесеопитам това даезапоследно, наистина…

Намирам пощата без проблем точнотам, където очаквам даеоткартата. Имай банкомат, моляте, пощо… Имай банкомат, който даприема карти като моята, заразлика отповечето вЯпония. Несизатварям очите, докато влизам ипоглеждам към ъгъла, където очаквам давидя банкомат, само задасигиотворя внезапно, задаусиля съспенса. Бан-ко-мат. Да. Само спокойно, данеизпадаме векстаз все още— може данеприеме картата… Приемая… „Джъг-джъг-джъг-джъг“— казва машината. Phew. „Бззззт.“— Банкнотата отдесет хиляди сепоказва отслота. Йес. Неспирам инеизчаквам така, задасенасладя намомента, преди даявзема, анаправо ягепя изаминавам. Нямам време загубене. Нещо миподсказва, чеднес щебъде един отОНЕЗИдни.

Втрафика Скитник седържи много по-добре сега, когато еабсолютно олекотен иотпред, иотзад. Скоро щетежи още по-малко, когато сложим резервната задна гума… Дано дастане бързо. Заобикалям кола след кола, изпреварвайки, въпреки непрекъснатата линия итесните улици, когато имам видимост… Нямам време. Нямам избор. Газ. Спирачка. Светофар. Газ. Спирачка. Светофар…

Накрая! Това емястото,

което съм видял наснимка вИнтернет, икогато паркирам отпред симпатичен японец сеприближава към мен— това еприятелят наШиге, Мр. Мизуно. Почти неговори английски, въпреки чесеопитва иазуспявам даразбера, чедосега неесменял гума натакъв мотор— само наоффроудъри, инеразбирам дали щегонаправи илине, инеразбирам дали изобщо може илине… Обяснявамму, четрябва втри дабъда надоковете— ако днес допет несъм оставил мотора насклад… Положението щебъдеЗ.Л.Е.Всъщност, положението щебъдеV.E.R.Y. З.Л.Е.Човекът сехваща заглавата, гледайки мотора— няма средна стойка, разбирамесе, иняма как дагоповдигнем, защото неговият крик със специална форма етвърде висок, задавлезе под почти долепения доземята Скитник. Разбирам, чепланът муедаизтърколи задната гума назад, откачайки задния калник. Това няма даедостатъчно— обяснявам, чекалникът еприкачен смилион кабели, които няма как даразкачим, аизадагомахнем, трябва дасвалим истойката накуфарите— некой знае какъвзор, тъй като тясекрепи начетири болта, новсе пак— това също отнема време. Хващаме кой каквито инструменти намери изапочваме.

Минава околочас, когато накрая успяваме даосвободим гумата отоста. Ситуацията естранна, или поне изглежда странна отстрани. Азсъм застанал отзадната страна наСкитник, повдигайки колкото мога едновременно икалника, ирамката закуфарите, която също няма как дамахнем оттам, защото понея вървят кабелите заГПС тракъра— двете части саприкачени към основното тяло намотора. Чувствам себуквално облегчен, когато гумата тупва вземята ичовекът яизтъркаля настрани, навеждайки седаявдигне. Помагами, слагайки един откуфарите под калника, задамога дапусна всичко.

Гумата поставя наземята, стъпвайки скрака побортовете, задагиразкачи отстените наджантата. Процедурата миепозната само иединствено затова, чебях науоркшоп повъпроса вГермания насрещата наХорайзънс— сега, гледайки приятеля наШиге домен, несечувствам като индианец, анапротив— сега знам какво прави.

Двайсет минути, иновата гума енамястотоси, астарата гума лежи някъде встрани.

25хиляди километра снея. Тази гума сисвърши работата… Можеби съм сантиментален, нонякак сидори миекриво, нечестно даязарязвам просто така. Мисля, четрябва даяпогреба някъде спочести, даяизгоря наклада като джедай мастър или нещо такова, непросто даяоставя някъде вЯпония, тотално лишена отграйфери… Отдруга страна— именно защото това еЯпония, мога дасъм сигурен, четящесепрероди внещо друго, не по-малко смислено.

Три иполовинае, когато сме готови. Немога даповярвам. През цялото време съм сеопитвал данебъда напрегнат— това неепървият мипоследен момент… Новсепак, твърде много езаложено накарта тозипът. Час иполовина път има доквартала, вкойто саскладовете, казва човекът, ине, нетрябва дахващам магистралата, защото магистралата епретъпкана снарод потова време наденя, по-добре дакарам попаралелния, нобезплатенпът… Показва ми по-кратък маршрут допът357. Запомням всичко. Поне… Надявамсе, чесъм запомнил всичко. Коремът миесвит натопка, направена откомпресирано олово, когато сесбогуваме. Качвам сенамотора итръгвам.

Задръстване. Задръстване докъдето мивидят очите.

Изпреварвам при всяка възможност, която имам, нотакива почти няма. Замомент симисля, чещесезагубяпак, намирайки сенаоще един отонези разклони, където път седна исъща маркировка отива втри посоки… Бенеечестнобе, хорабе, нямали някакъв по-прост начин просто пътищата давървят отедна посока вдруга, без дасеразделят, иедновременно даостават един исъщпът… Това миобърква цялата концепция запространство— азживея само вчетири измерения, егахси!

Олеквами, когато излизам напът357. Да. О, да.Така седиша. Може идазакъснявам, нопоне закъснявам вправилната посока.

Газ. Спирачка. Светофар. Промъкване между камиони. Газ. Спирачка. Светофар. Промъкване между камиони.

Слънцето тук залязва къмпет. Ниское. Слънце, спри дазалязваш, моля тисе, сериозно тисемоля… Каквото искаш прави, нонезалязвай, неипреди дасъм стигнал. Дори идазакъснея заофиса няма даефатално, защото просто мога дасеобадя наАйя идаяпомоля дамеизчака, ноако неуспея дапоставя мотора насклад днес… Опитвам седакарам, без дагледам постоянно колко точно пръста още сееспуснало слънцето. Карам. Засега поне знам къде отивам— докрая натозипът. Сложното започва оттам. Дано неетолкова сложно, колкото симисля…

Това реално епървиятпът, когато виждам Токио през деня.

Сградите срещу мен стават все повече ивсе по-високи. Магистралата, вървяща точно вдясно отмен, епрепълнена сколи иавтобуси— тук наистина е по-спокойно, инемога даразбера какво елогиката дасиплатиш, задакараш втакава гмеж. Някъде надмен, поспециална рампа профучава влак, пълен спътници. Вътре във вагоните есветло— виждам отчетливо силуетитеим, дори илицата. Странно. Хора, които отиват някъде, всеки със своите симисли, никой незнаейки иникой недавайки плъши гъз , чеазсенадпреварвам със времето, борейки сестрафика… Итова есъвсем нормално. Защо дадават? Азнесъм по-специален оттях, моят живот имоите мисли не са по-важни…

Постоянно напрежение, постоянно бързане, постоянно притеснение… Разбирам отлично, чевмомента няма смисъл оттова, четова само мипречи, чеедостатъчно данаправя всичко посилитеси, както иправя, иостаналото даоставя наБог. Мисля затова цяла сутрин, още отмомента, вкойто разбирам, чегумата няма дастане бързо. Опитвам седанемисля изобщо затова, колко много неща могат дасепрецакат, опитвам седамисля завсички предишни пъти, когато съм бил вточно такава ситуация, когато съм бил впоредния последен момент, само задамога после, когато работата отново сееотървала накосъм, даспра, дасиотдъхна идасикажа „Phew.“

Искам дамога данезабравям как съм стигнал дотук, споредица последни моменти, споредица не-случайни случайности, която винаги мееводила НАНЯКЪДЕ. Каквото идастане, дори итова даепрецедент, дори итози последен момент даеонзи, вкойто няма дауспея— значи това епросто част отПътями. Част отмен миказва данесепритеснявам. Всичко щебъде наред. Просто трябва дапродължавам, даправя каквото мога, дасепредвижвам напред, ищеуспея… Дотук Бог мееводил точно натам, накъдето трябва— точно тогава, когато трябва. Просто трябва дамуимам малко доверие. Малко доверие…

Усмихвам сеисеотпускам. Запърви път успявам дасеотпусна истински, осезаемо— сякаш наистина оставяйки севръцете наБог. Побиват метръпки. Усмивката мистава още поширока, аочите мисенасълзяват— това нееотвятъра, който духа влицетоми. Това епросто облегчение. Азнаистина Муимам доверие. Последните лъчи наслънцето облизват хромираното кормило наСкитник. Азсъм точнотам, където трябва дасъм.

Пътят свършва иазнеуцелвам тунела, минавайки покрай него. Налага седаобиколя половин квартал, правейки огромен правоъгълник, задасевърна отново наглавния път итози път давляза вътре. Тунел. Светлини, които профучават, профучават, ипосле пак профучават, или азпрофучавам покрай тях— незнам. Немеинтересува. Продължавам дапрофучавам покрай още иоще, докато накрая тесвършват иазизлизам насветло. Сега накъде?

Хващам първото спускане отмагистралата ислизам напаралелнияпът. Някъде тук сепредполага даотбия… Колите втрите ленти домен сеносят като бесни имиетрудно данамеря пролука, вкоято дасешмугна отстрани испра пред пазача нанякакъв паркинг. Викамго, вадейки картата. Човекът еуслужлив, нонеиубедителен, въпреки чемимаха впосоката, накъдето иазочаквам даемястото… Завивайки вляво наследващия светофар сеозовавам наширока, многолентова магистрала… Немиизглежда даетова, мисля, чемитрябва по-тесен път, аслънцето продължава безкомпромисно дазалязва. Тик-так. Тик-так. Милиметър след милиметър надолу внебето… Напрягам всички сили данеизвадя телефонаси, който така или иначе неработи, задавидя колко ечасът… Няма значение. Има значение само данамеря мястото.

Спирам. Отново японци, които неговорят английски.

Продължавам. Накрая табела, ида, това епът316. Една идея по-близо, нооттук накъде?

Едната лента напътя ецялата задръстена отТИРове, стоящи сизключени двигатели. Светофарът ечервен. Колебаясе, след това завивам втяхната лента изаставам пред първия— неизглежда, като дасеканят датръгнат оттук скоро.

Оставям мотора паркиран надиагонал исезатичвам към първия ТИР, вадещ картата вдвижение. Човекът сеподава през прозореца, аазмуподавам картата. Взимая.Разглеждая, авеждите мусеприсвиват замислено. Неговори английски. Рови нещо внякаква папка, аазчакам, оглеждайкисе. Светофарът сесменя със зелено, всички коли потеглят, някакви жени наскутери мегледат, усмихвайкисе, иазим сеусмихвам обратно, макар чеизобщо немиедосмях. Не, няма дасепритеснявам. Опитвам седасенакарам дасеотпусна запореденпът. Залязлото вече слънце немипомага, осветявайки по-голямата част отнебето споследните силъчи.

Стига нерви. Всичко щесеслучи точно както симуередът. Не, няма даотида дасивзема картата отчовека идадам газ нанякъде, докато намеря някой друг. Чакам.

Човекът слиза откабината слист ихимикал връка, чертаейки мисхема— напред, четвъртият светофар вляво, итам дапитам— благодаря мусърдечно итръгвам, докато някакъв работник вярки дрехи наскутерче отсреща мимаха даосвободя лентата.

След мен тръгват иТИР-овете, ноазгиоставям далеч назад. Първите двама човека, които питам занасока след четвъртия светофар изобщо неспират, атретите садвама младежи, които говорят английски. Немога дасесдържа ивъзкликвам „Слава Богу“, когато миотговарят. Насочват менякъде наляво. Тръгвам. Минавам около двеста-триста метра, търсейки начин дазавия надясно, нопът просто няма— има отбивки само наляво, иазвзимам следващата. Тук вече трябва дасъм близо. Тук вече трябва дамогат дамикажат. Все пак картата енаяпонски, аненабългарски, нали?

Някакъв склад. Явно вече затварят— всичко епусто. Слизам отмотора иизтичвам доантрето, вадейки картата, задапопитам някого, ноняма кого. „Мамка му“— възкликвам под носаси, исеобръщам, задасевърна.

Двама японеца саседнали наедин товарач вотсрещния ъгъл надвора имегледат любопитно. Изтичвам дотях иим показвам картата. Питам гиза„Шинко“— така секазва складът, вкойто трябва даоставя мотораси. Замислятсе, вдигат рамене, нонякакъв трети човек, минаващ оттам казва нещо наяпонски. Сочи надясно— правилноли съм разбрал, чеепрез една сграда оттук? Неможе дабъде! Благодаряим, паля итръгвам.

Набивам спирачки пред сградата, където мепращат впредишната. Навън евече тъмно, икогато влизам вдвора, голяма част отрешетките саспуснати— да,пише Шинко, ноезатворено исърцето митотално изстива… Вединия край насградата виждам светлинка, завивайки натам. Няколко човека седят пред един товарач, където спирам иаз.

„Това Шинколи е?“— питам задъхано. „Да“— отговаря някой. „Слава Богу!“— въздъхвам. „Помислихси, чесъм закъснял…“

Някакъв човек спапка сеприближава към мен итова еМр. Мураока, когото трябваше данамеря. Да, азсъмМр. Атанасов. Вадя всички нужни документи, подготвени вспециална папка. Оставям ключовете накуфарите исе„сещам“, чесъм забравил дасиоставя там каската. Слагам явцентралния куфар пред погледите навсички, заедно сръкавиците— ако мине, мине. Неизглежда, като даима проблем.

Вкарвам Скитник ведно отхалетата, където самипосочили, иоставям ключовете нанего. Товае.Готовсъм. Излизам, погалвайки гопобатмобокса запоследен път вблизкия месец.

„Щесевидим вЛА.“ Дръжсе, приятелче.

Мр. Мураока изключва светлините нахалето следмен. Вратата нарелси сеспуска сметално скърцане, докато накрая себлъска вземята. Itisdone.

Влизаме вофисаим, където подписвам документа, чесъм сиоставил мотора, атемидават такъв, чесагоприели. Моля даизползвам телефона, задасеобадя наАйя. Часът епет идесет. „Мр. Атанасов, къде сезагубихте!“ Обяснявам ѝ загумата, японската карта ипроблемите наяпонците санглийския— заразлика отнаповечето, нейният епросто отличен. Моля ядамеизчака, аазщесихвана такси, задастигна максимално бързо принея. Така или иначе щеисеналожи даостане доседем, така чещемеизчака.

Олеква минеимоверно, докато слушам обясненията икой автобус дасихвана догарата. Когато затварям слушалката, Мр. Мураока мипредлага просто даизчакам дазатворят идасихванем заедно автобуса догарата, афирмата наАйя енасамо една спирка свлак. Отгарата досамия офис знам как дастигна, защото вече имам принтирана карта. Наанглийски. Счервена пунктирана линиятам, откъдето трябва дамина. Дурако-устойчива карта. Чудя седали има начин дасезагубя тозипът… Каквото щедастава, най-важното есвършено. Моторът евсклада. Phew!

Автобусът спира точно насъседната улица изаедно снас секачват още десетина работници отсъседни складове, чието работно време също есвършило. Вцелия квартал, където саразположени складовете— нещо като огромен полуостров— минава само един автобус, отиващ догарата. Седим заедно сМр. Мураока, говорейки си— той еизключително приятен човек, говорещ много добре английски, идесетте минути догарата минават бързо. Около три минути щемитрябват, задастигна доследващата спирка, миобясняватой, докато сипробиваме път през огромната тълпа хора нагарата. Всички бързат ведната или другата посока… Стигаме домашините, откоито секупуват билети— идеята едапогледнеш таблото със схемата наТокийската влакова система, даоткриеш спирката, която искаш, идасикупиш билет засъответната цена, написана наспирката. Проблемъте, чеспирките санаяпонски иидея синямам коя коя е— всичките изглеждат еднакво, иединствените йероглифи, които разпознавам, сигизнам само азпод условните заглавия „Нинджа прави шпагат“, „Жена скопие“ и„Обикновена решетка“, което, естествено, неможе дамипомогне поникакъв начин. 130Йени струва най-евтиният билет, както миказваМр. Мураока, иточно такъв миенужен. Купувам сиго. Двамата слизаме доколовозите, откъдето той сихваща влак впосока, противоположна намоята.

Несеобърквам инесезагубвам никъде, дори съм счас иполовина по-рано открайния срок. Влизам впоследния магазин преди офиса наАйя икупувам бутилка вино икутия бонбони, които ивръчвам, откривайки къде точно вголямата офис сграда сенамира… Всичко останало минава бързо, макар чеотнема час даоправим документите, изясним всички въпроси икопираме каквото трябва… Товае.Готов съм датръгвам. Съвсем свободен съм дасихвана полета заХонолулу идаправя квот’ сиискам през следващите няколкодни… Важните неща сасвършени, отново впоследния момент, отново наръба, носвършени.

Отделям един момент даспра дамисля идаблагодаря наБог запореденпът. Благодаря, благодаря, благодаря. Мерси. Phew. Wow.

Прибирам сесвлака, правейки само едно прехвърляне някъде, разпитвайки хората наинформация— правилно съм схванал, чеби трябвало даговорят английски. Купил съм сиотново най-евтиния билет— когато незнаеш колко щеструва, купуваш най-евтиния, пътуваш докъдето сиискаш ипосле просто доплащаш разликата наизлизане отгарата. Слизайки, хващам автобуса отспирката, която вчера Миуако миепоказала, иминавайки повече познати улици, сеприбирам утях…

ден132

Токио

Качваме севколата набащата наШигеру. Той работи вИсузу, фирмата закамиони, иевзел два билета заавто-мото изложението „Токио Мотор Шоу“. Мястото сенамира недалеч оттук, нониотнема около половин час дастигнем дотам. Изложението още нееотворило врати иние сме едни отпървите, които стигаме довхода. Колко странно сечувствам отново— чувал съм заТокио Мотор Шоу, ама дапукна, ако някога съм предполагал, чещепопадна натакова— ието честоя точно пред входа, чакайки изложението дазапочне. Ъ.Как стана това? Разглеждаме програмката, която има карта напомещенията вътре, показваща коя компания къде е— засъжаление Кавасаки неприсъстват тази година, нопък другите компании излагат, включително иХарли Дейвидсън, които изглежда садоста популярни вЯпония. Навхода един отпроверяващите японци меспира, питайки откъдесъм. Когато разбира, миказва „Добърден!“ имепита как съм набългарски, оставяйки месувиснала челюст.

Хората малко помалко започват дасесъбират, иоттрийсет чакащите стават триста заотрицателно време, продължавайки дастават все повече иповече, докато накрая някъде някаква електронна камбанка казва „Динг-донг“, вратите сеотварят ихората нахлуват вогромното хале…

Гледката евпечатляваща още преди дасеспуснем постълбите към самото пространство наизложението— навсякъде наоколо епълно сщандове, реклами, светещи джаджи, хора, инай-странното, над цялото това огромно пространство има покрив, някъде високо горе. Вброшурата заизложението сме открили нещо много интересно— тест драйв нанови модели намотори, закойто трябва дасезапишеш. Необходимо едаимаш валидна шофьорска книжка.

Откриваме щанда зазаписванията, нотой още нееотворил ищеотвори чак към единайсет— тогава вече екъсно, защото следобед бащата наШигеру има работа. Уви, защото новият ВФР еизключително красива машина, аиотвсички мотори наизложението най-много михаресва DN-01 — туристически концепт, закогото по-късно разбирам, чевсъщност вече сепроизвежда. Моторът ехибрид между крузър итурър, което енай-близко дотова, което намен попринцип михаресва. Въпреки това, нещото неечак пък толкова готино, чедаискам дазаменя Скитник стакова…

Просто мусекефя, нонякак без дасеангажирам особено. Чувството няма нищо общо стова, както когато запръв път видях Drifter като моя наснимка— тогава бях като треснат смокър парцал…

Обикаляме изложението около два часа, успявайки давидим доста интересни неща. Много хибриди, които работят иселектричество, някои откоито— много странно изглеждащи. Много концепции, като например някакъв невероятен джип наНисан, Скайлайн-ът наХонда, който също емного впечатляващ— когато затваря вратитеси, около самата врата пробягва синя светлинка, която все едно я„запечатва“— изглежда едновременно анимационно, симпатично инякак футуристично…

Симпатично ифутуристично явно етемата втова авто прет-а-порте, защото концепциите наповечето фирми сабели, имат синьо във фаровете сиисаснякакви или весели, или жални „погледи“— датисеприиска дагипогалиш…

Неразбирам особено много отколи, икогато свършваме сразглеждането намотори, останалото минаваме на„тъгъдък“. Има някои готини превозни средства, спор няма, нонякак мисещедаимаше повече мотори. Наизлизане ниизпраща някаква псевдо-холограма нажена, която сеоказва просто плосък екран изрязан във форма нажена— сигурно трябва даевпечатляващо, нонеикогато очакваш даехолограма-холограма…

Сбащата наШигеру сеприбираме вНарашино, минавайки първо през фирматаму,

която сенамира точно доизложението. Показва миспециално място, където сепровеждат аукциони застари камиони— тук пристигат хора заданаддават заизползваните машини. Преди саидвали доста руснаци, казва, носега има по-малко хора… Въпреки това, залата, приличаща на АУЛА-та наНБУ, винаги епълна. Настените ипред седалките висят специални устройства сбутони, като наддаването става снатискане набутона. Представям сикакво бясно кликане пада исъжалявам, ченесме минали оттук внякой отонезидни…

ВНарашино обядваме вресторанта доблока наМиуако. Сбащата наШигеру сиговорим занего— той енапът зацели две години, минавайки през всички континенти. Това едълго време, смята бащаму, аазнемуказвам, чеедори по-дълго, отколкото симисли— времето тече поразличен начин, когато пътуваш. Това, скоето Шигеру сеезаел няма даеникак лесно— сигуренсъм, чевече нее— нотой щесесправи отлично. Казам набащаму, чемного серадвам, чесъм госрещнал— Шигеру еизключително точен човек изамен ечест дасезапозная иснего, исбезкрайно готините муприятели.

Докато Миуако севърне ячакам вкъщата намайкаи.Тямипоказва огромната сиколекция отминиатюрни неща— най-различни играчки, фигурки, сервизи— всичките отмалки домикроскопични ибезкрайно интересни. Поласкан съм давидя, чеесложила зайчето, което направих занея, навидно място върху поставка вантрето.

Неслед дълго идва Миуако, азнабутвам целия останал багаж вчантата идвамата тръгваме заТокио, където имаме среща сТифани иКауаи.

Налага седасеоблека стежките дрехи— просто няма къде вбагажа сидагисложа. Чантата тежи 25килограма, нотова саотонези 25килограма, които сякаш саотолово ивсъщност имаш чувството, четежат повече отнормалните килограми. Надявам сеискрено чантата даиздържи, защото никак небих сеобзаложил, чеможе— все пак струва петнайсетина лева иенаправена вКитай. Шевовете около основния цип санапрегнати докраен предел… Дръжтесе, шевове, остава видаиздържите само доЩатите, само докато секача наСкитник отново— този път сдва пъти по-малко багаж…

ВТокио отиваме свлака,

слизайки нагарата вАкинабара— градът наелектрониката— едно отнай-характерните места вТокио. Идеята миеданамерим капсул-хотелтук, където даостана. Заразлика отнормалните хотели неспиш встая, авнещо като малка, отделна капсула— вероятно доста клаустрофобична-, нозасметка натова евтина. Така или иначе искам даразгледам Токио днес, итрябва дапренощувам някъдетук. Чакаме Тифани иКауаи известно време, инакрая тесепоявяват— идвамата усмихнати. Прегръщамесе. Радвам седавидя идвамата отново. Запознавам гисМиуако, ичетиримата сеотправяме към мястото, където сепредполага даима капсул-хотел. Оказва сегрешно— хотелът еобикновен ибезбожно скъп, иКауаи предлага даостана при него. Той живее внещо като голям гараж, който есъщевременно ифото студио, ивмомента Тифани спи напода вспален чувал. Има още един спален чувал замен, иазприемам— хората ниобясняват, чекапсул-хотели вАкинабара повече няма така или иначе. Едвам успяваме данабутаме чантата иякето миведно отголемите отделения забагаж селектронни ключалки— надявам седанезабравя точното място, когато сиговзимам. Кауаи иТифани предлагат направо дасиговзема утре, когато сепрехвърлям натази станция към летището така или иначе— няма смисъл дагомъкнем към студиото.

Разхождамесе. Сградите саогромни, целите окачени сразни светещи банери ибанерчета, мигащи реклами, потоци отхора иколи. Влизаме направо впървия магазин, който сеоказва многоетажен магазин заелектроника, пълен свсевъзможни неща. Неситърсим нищо конкретно, просто секефим наатмосферата— докато накрая сесещам, чемитрябва резервна батерия зафотоапарата илепенки замотора— искам дасисложа нещо готино, весело ияпонско, отрода на„хелоу китти“ или нещо не по-малко лигаво. Задачата сеоказва истинско предизвикателство, защото батерииима, носаоригинални, наужасяващо високи цени, адруги неуспяваме даоткрием.

Влизайки впоредния голяммол, отново неуспяваме данамерим каквото търсим, нозасметка натова Тифани изпробва някакви масажори закрака. Струва мисестранно как може даседи така ипросто дацикли скрака внякакъв уред, докато неуспява дамеубеди даопитам. Наистина немисеструва добра идея, ипървоначално сесъпротивлявам. След много увещавания склонявам ипъхам краката сивнещо като шушлякови чорапи, поставени вдруго нещо, което прилича накухненски уред. Сизвестно колебание натискам копчето, ипочти сеизправям настола отизненада, когато нещо започва дамачка стъпалатами. Това неенежното масажиране, което съм очаквал, асъвсем сериозно мачкане, огъване, натискане, все едно много тежки, оловни топки, обвити вгума, сетъркалят покраката тиотвсички страни. Чувството енеочаквано приятно инемога даспра дасехиля. Наистина еготино, Тифани еправа. Отнема известно време навсички нидасеотделим отсвоите симашинки замасаж— след което отнема още известно време дасеотделим отследващите, които изпробваме, масажирайки един друг снещо като масажорни бластеро-сешоари вкоридора насекцията, правейки нещо като самомасажиращосе, смеещо сеипуфтящо влакче.

Накрая намираме някакви лепенки, носапрекалено средно-гейски. Тук можеби трябва даобясня, защото есложно: kогато нещо епрекалено мачо, тотоопределено егей. Когато нещо епрекаленогей, тотоеочевидна шега, обаче когато нещо есредногей, тотосиечисто гейско, иникой няма дасхване майтапа— изобщо. Несикупувам такива.

Навън вече сеестъмнило когато излизаме— целите улици светят, дори инякои откамионите, които минават, сацелите със светещи страни спринтирани реклами.

СМиуако влизаме внякаква будка— нещо като тези, вкоито можеш дасеснимаш, само четова освен всичко енаправено като игра. Първо сеснимаме заедно, ипосле под звуците нанякаква напрегната японска музика идвамата украсяваме снимките снай-различни предварително подготвени картинки, докато става възможно най-пъленкич.

Оказва сеудивително забавно— накрая машината нипринтира снимките идори гипраща на и-мейла наМиуако.

Сбогуваме сесМиуако нагарата— тяотива нагорния етаж, качвайки сенадруг перон, ание щепродължим към квартала наКауаи, който сенамира доста далеч оттук. Миуако щемилипсва— времето снея иКай беше невероятно. Много серадвам, чесрещнах Шигеру— като сипомислиш, оттолкова „случайна“ среща заоколо час иполовина посредата наказахстанската пустиня, като помагия срещнах толкова много отнеговите приятели, които станаха имои. Тъжно миедасеразделям сМиуако— махамеси, докато тяизчезва някъде нагоре сескалатора.

Попътя към мястото наКауаи минаваме покрай огромен, огромен, огромен паркинг заколела. Никога през живота синесъм виждал толкова колела наедно място…

Хващаме отмагазина някаква готова риба завечеря, хвърляме багажа сивстудиото наКауаи, където той мипоказва картата наместата откъдето еминал— практически навсякъде— исеотправяме към японската баня. Идеята енаТифани, накоято мястото много иехаресало— намира себлизо достудиото.

Попътя виждаме най-странния паркинг заколи насвета— явно, чеенапринципа нанякакъв асансьор, ноКауаи неиска даниобясни как става, ананас ненисечака някой датръгне оттук, чедавидим как работи. Изглежда много интересно.

Това беше последният миден вЯпония. Времето мина толкова бързо, беше толкова различно, толкова интересно, толкова много, ченеуспях даисенаситя. Невярвам даможех даисенаситя изацял месец, изадва, изачетири, така чесъм щастлив иоттова, което видях.

Утре щебъде дълъгден. Можеби един отнай-дългите вживотами, защото излитайки отЯпония вседем вечерта, щекацна вседем сутринта насъщияден. Странно, нали?

Очаквайте продължението

Можете даподкрепите пътешественика внеговото начинание— ето подробностите (Patepis.com непечели нищо оттози призив. Човекът заслужава подкрепатани!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио”

  1. Здравко каза:

    Пътешествието дали продължава

  2. Стойчо каза:

    Пътешествието не само продължава, но и завършва успешно, но пътеписът поне засега е спрял дотук – авторът не го е дописал още

Leave a Reply