ян. 05 2010

Из Перу, Еквадор и Колумбия (1)

Published by at 9:00 under Еквадор,Перу,Хасп

Нещо ме тегли в последните дни към южните морета (Suedsee е немски идиом, който означава „далечни страни“ 🙂 ). Та така и днес ще прочетем първата част на един пътепис из Южна Америка. Авторът почти по принуда излиза в отпуска и, за да не си губи времето, си организира едно импровизирано пътуване из Перу, Еквадор и Колумбия. Малко по-късно ще разберете защо разказът няма собствени снимки, затова взех снимки от Википедията и снимките в разказа са с нейния ГНУ лиценз. А сега: затегнете коланите! Излитаме:

Из Перу, Еквадор и Колумбия

част първа

През Атланта към Лима, Гуаякил и Кито

Края на Февруари, решиха да пуснат тези на почасово лей офф, а на много от тези на заплата ни предложиха да си вземем отпуска, така или иначе заводът за една седмица няма да работи.
Събота, последния ден на Февруари се събудих един киселяк, тъпо ми е, убито ми е нещо, и както си пиех кафето изведнъж се разтърсих за евтин двупосочен билет от неделя до другата неделя.

Богота

Може и да изкача някой вулкан или да взема вътрешен полет до Летисия да видя Амазонка и екваториалната гора. В два и половина на другия ден вече карах към Су Фолс, оттам Минеаполис, Атланта и към десет вечерта трябва да съм в Богота.
След като минах чек-ин към четири и нещо сабахлем, ми бибипна селфона, запис от Делта че били сори за ънкънвиниънса за кенсълирания флайт. Дееба и фаготите. Ама на мониторите нищо, тази на чек ин-а казва че полет има.
В Минеаполис се разбра, че става дума за този до Атланта, ама можело да ме сложат в този след час. Рай за дивите животни, там има помещения за пушене на всеки терминал и няма нужда за една цигара да излизам и да минавам пак през секюритито.

Атланта

Както е казал хан Омуртаг, човек и добре да живее, рано или късно прехвърля самолети в Атланта.
Пристигнах около десет, навън вали мокър сняг, почти всички полети кенсълирани, моя не го знам че е към пет и половина следобед а на мониторите са дадени само първите няколко стотин до два и половина часа.
Мотам се, пушим, пак се мотам, пушим, по едно време се сетих, че нямам пътеводител и се разтърсих. На „Е“ терминал (международния) нямаха, казаха ми, че най-голямата книжарница била на „В“, ама и там нямаше (самолета ми излиташе от „Т“, добре се повозих на влакчето), то аз знаех че Колумбия на Лонели Планет е под всякаква критика, ама нямаше нищо, трябваше ми нещо общо за Латинска Америка — я Руф Гаидс, Лонели Планетс, нещо си на Летс Го, Фодорс, Фромерс, Муун Хендбукс, абе каквото и да е.
Е, нямах късмет. Поне знаех, че жената не се притеснява. Като ровех за билети, търсех нещо евтино откъм билети и ограничено откъм Макдоналдс и тя се притесняваше да не потроша много пари, ама като разбра за Колумбия ѝ се оправи настроението, стана една весела и в много добро настроение. Не мога да ги разбера жените и това си е.
След няколко часа се разбра, че полетът ми е кенсълван и че следващият е в други ден (вторник).
Втриса ме. Другата неделя е този на обратно. За какво да бием път за няколко дена? И какво да правим в Атланта? Преди около три години до и от Панама имах на това летище престой от осем часа и на отиване и на връщане. Хич и не отскочих до града. Някой да знае нещо за Атланта, заслужаващо интерес за туриста? Някой да знае за някой отишъл до Атланта да да го разгледа? Благодарско, ама мерси! Едва ли има място дето да предизвиква по-малък интерес. Може би Линкълн, Небраска ама се съмнявам…
Изведнъж късмет! Как пък се сетих! Всичкия ми багаж е с мене, една раница дето няма и петнайсе паунда, питам няма ли нещо дето да лети по-скоро някъде наблизо до Богота?

Има до Лима, ама обратния полет си е пак от Богота. ОК, става, ще се придвижа по сущата някак си от Лима до Богота, няма визи, все ще стигна за шест дена, това ще е приключението, ще си изкарам бесовете, „почивка“мечта.
По късно се оказа, че емоциите са малко повече, отколкото би ми се искало, ама добре че тогава не го знаех.
Вместо в шест и половина, самолетът излетя към девет и някъде около четири-пет сутринта се събудих като

кацнахме в Лима (Перу)

Лима ми се стори далече, оказа се че да взема автобус за на север трябва да ида до центъра и предпочетох да взема полета до Кахамарка след около два часа. Нямам никакъв спомен от полета, спал съм през цялото време, само при излитането видях малко от крайбрежието, едно такова голо и скалисто.

Към десет и нещо бях в

Кахамарка

Пред летището имаше няколко микробуса дето с логота на хотели, подминах ги и си взех автобусче от тези, регулярните. Това беше най-малкото летище дето съм виждал, по-малко от видинското.

След километър-два навлязохме в града, после започна едно въртене из едни улички превърнати в безкраен пазар, имаше много индианци, индианките с пъстри фусти на много ката и със странни мръсно бели шапки, нещо като леко конусовидни цилиндри.
Стигнах до местната Плаца де Армас, криво ляво разбрах накъде е автогарата, отидох, взех си билет за три следобед до Чиклайо, намерих хотел наблизо, регистрирах се колкото да се изкъпя и да си оставя багажа и тръгнах да разглеждам града.

Мисля, че на инката името му беше Атахуалпа.

Разхождах се из това историческо място, което като история може би няма съперник като значение и последствие за съвременната история на Латинска Америка:

Отседнал Атахуалпа на няколко километра встрани,където имало минерални извори и като разбрал за испанците, отишъл да ги посети с пет-шест хилядната си свита, срещнал ги, те леко го провокирали и после двеста-триста испанци съсекли свитата му, пленили го и му казали че ще го освободят като напълни една стая догоре с злато и сребро. Като се напълнила стаята, го убили.

Стаята не я видях, оказала се затворена за обедна почивка, а аз до три следобед не можех да чакам, имах автобус да хващам. Снимах постройката отпред, портата една масивна и стените с един особен камънак направени, знаех отпреди това, че това е единствената запазена постройка от инките. Няколко църкви, някоко приятни за разходка улички, само дето като се окажеха по-стръмни нещо бързо се задъхвах, може би поради липсата на аклиматизация към височината.
Кахамарка е в някаква котловина, наоколо зелено, полянесто, тук-таме храсталаци и на рядко едни високи дървета, тънък и дълъг дънер и сноп листа отгоре, ама не е палма. Поспах няколко часа и се събудих, когато автобусът катереше поредния баир. Пътят е горе — долу, но поради завоите и наклоните скоростта да е била 10—20 км/ч. По едно време чукарите станаха огромни, гледам надолу в дъното на урвата нашето шосе се вие и си давам сметка, че ще стигнем петното от пътя дето фокусирам след десет — петнайсет минути поне. Абе, бая ти планини и това си е. Интересно, въпреки че е зелено и влажно, тук-таме се мяркаха кактуси. Когато минавахме през някое село, на петдесет-сто метра имаше гърбици „легнал полицай“.

Малко преди да се мръкне, автобусът спря след едно село до нещо като навес-заведение край пътя много семпло, но имаше кафе. За двайсет минути си изпих кафето, изпуших две цигари и свежарската продължихме. По някое време започна безкрайно спускане, не много стръмно. Шосето вече не беше асфалт, а нещо като смесица от чакъл с сплъстена пръст и много дупки. Нямах представа колко път имаще още, но веще почна да ми писва. От петък вечерта бях спал само няколко часа- заспах някъде над Куба та до Лима и после дремването в полета до Кахамарка и около час в този раздрънкан автобус.

Вече е понеделник вечерта и ми е изморено и не особено приятно да пристигна в голям непознат град посред нощ без идея къде да ходя и какво да правя в него. По някое време излязохме от планините, вече от часове беще тъмно, този път един безкраен прав и много разбит път с „легнал полицай“ на всеки стотина-двеста метра по някаква си причина. Не можех да заспя от друсане. Накрая излязохме на (предполагам) пан-американското шосе, право, асфалтирано и аз заспах.

Събудих се като стигнахме. Автобусът — в някакъв малък двор, аз и другите се промъкнахме през една ниска порта с висок праг и пред мене се оказа една пуста и тясна уличка. „Йохан открехна малката врата, огледа се в уличнатата тъмнина и в миг прекрачи дървния праг“ — нещо от сорта. Няколкото таксита ги подмихах, не мога да си позволя да се кача и да им кажа да ми изберат те хотел. Наоколо пусто, почна да ме хваща шубе, с тази раница на гърба сигурно съм бил като магнит за всякакви десперадоси и гамени, вече минаваше полунощ.

Реших да взема такси и казах на шофьора да ме откара до автобусната гара. Познанията ми по испански са на ниво никакво. Все пак ясно му казах „аутобусо“, „аутобусо порто“, „терминало“, то тогава к’ва е тая бензоностанция (затворена) на майната си, дето ме откара и кви са тия зомбита дето беха налягали и заобиколиха колата, единият почна да ми се кара и усетих как се колебае дали да не ме издърпа от колата. Цялата работа била че по некое време късно през деня оттам минавал и спирал автобус за Тумбес. Пак ме изработиха. Казах му на говедото да ме кара към центъра „пара сентро“ у евтин „чипо“ хотел. Откара ме той, питах на рецепцията за транспорта, каза ми се на булевард еди кой си, поисках карта и да ми се отбележи къде съм и къде е този булевард и къде на него е автогарата.

Като излязох пак на улицата, пустият му таксиджия още кесеше отпред и като ме видя почна да дрънка нещо. Страх не страх, реших да вървя, махнах му че съм ОК и си запердаших около километър към булеварда. Като стигнах там видях автобус и някакъв говори с шофьора. Оказа се нещо като диспечер, заведе ме в някаква тъмна зала на автогарата отсреща, отключи я да влезнеме и веднага я заключи. Вътре имаше още трима, дето спяха, и работещ телевизор. Абе, и местните ги е шубе. Като поисках да изляза, ми посочиха раницата и разбрах какво имаха предвид — с тази раница на гърба мотането по това време е лоша идея. Посочих ми накъде е тоалетната „банос“, ама пак не бях добре, щото бях и много жаден.

„Диспечера“ излиза още два три пъти да посреща автобуси през следващия час и половина и най-накрая ми даде знак, че този, поредният, автобус е моя. Беше към три без петнайсе сутринта,

Вторник В автобуса заспах и се събудих около половин час преди Маникора. Подминахме курорта и зачахах да влезем Тумбес. Нещо паметта ме е излъгала, вместо 20—30 минути се таралянкахме още час, ама накрая влязохме в града.

Слязох от автобуса и тръгнах напосоки. Късмет само след две пресечки се появи малка автогара и с автобус за Гуаякил тръгваш след половин час.

Като вече споменах, пътувах без пътеводител, без карта, с почти нулеви познания по испански и на всичко отгоре в Перу всяка компания си има собствена автогара, иди я търси…

Понесохме се към границата дето се оказа не толкова наблизо а на около половин един час път. Бях чел за тази граница в ТорнТрии форум на Лонели Планет и в няколко туристически справочника преди години (мислех да ходя до Перу лятото на 2005-та, даже самолетен билет имах, но ме съкратиха две седмици преди заминаването и се отказах). Една от най трудните граници за преминаване с безброй инциденти на ограбване и изнудване, другият граничен път е навътре през планините през Хаен, но аз нямах време, а и плахият ми опит да стигна до там още от Кахамарка беше неуспешен, познанията ми по испански бяха недостатъчна да открия микробус или да взема автостоп).
Спряхме посред полето на Паспортния Контрол, дойде моят ред и служителката ми удари един печат на гърба на малкото листче, дето ми го дадоха на летището в Лима. И ми посочи да ходя към автобуса си. Щофьорът ми каза да се качвам и аз рещих че има втори контрол на документите до границата, дето не се вижда още. Никой наоколо не знаеше английски.

След 4—5 километра стигнахме до нещо средно между малко градче и огромен битак. По средата една Арка от едната страна пише „Перу“ (Добре дошли в Перу или нещо подобно), от другата същото, ама за Еквадор. 30—40 метра преди арката няколко дремуцащи полицая. Автобусът спря за няколко минути, ние останахме вътре. После потеглихме. Аз отново изразих притеснение за липсата на „екзит стамп“, ама шофьора ми изшътка едва ли не да не чуят полицаите.

Еквадор

След пет-шест километра („градчето“ свърши след един) стигнахме до Еквадорския паспортен контрол.
Не ме пуснаха защото нямах изходен печат от Перу! Трябвало да се върна обратно до перуанците и да ми го бият. Един от навалицата наоколо се оказа нещо като диспечер и ми надраска нещо на автобусния билет и ми каза да му се обадя като се върна обратно от Перу. Услужливо ми посочи едно такси да ме закара до границата, оттам пеш няма и петдесет метра и от перуанска територия на едно такси мотоциклет с водач-самоубиец се запровирахме между камиони, автомобили, пешеходци и други мотоциклети до перуанския паспортен контрол. Гъската, дето ме изработи я нямаше, на един друг няколко пъти ядно му казах „салида“ (изходен печат), тоя ми го удари без дума да каже, пак на мотопеда, после на друго такси (автомобил) и ето ме отново пред еквадорските власти, този път легитимен да вляза в страната им. Цялата патаклама беше около 30—40 минути, много нерви и неприятно доста силно изгаряне на ауспуха на мотоциклета.

Диспечерът ме качи на автобус от същата фирма към два и половина следобед.

За този половин час от тигелите през границата (с раница на гърба!) до идването на автобуса, пих вода, кафе, пак вода, пак кафе, няколко цигари, дори пресякох шосето до будката „фармация“ дето нямаха нищо за изгаряне и взех само спирт. „Фармацефтката“ като видя раната услужливо и разтревожено ми направи знак да изчакам и се появи с сол и резен лук и направи знак че иска да натърка изгореното място. Опита се да ми обясни че трябвало! Аз отказах. Много мило от нейна страна, но рещих да си поливам изгореното със спирт, белким не се инфектира.
Ето линк дето има снимка на проклетата граница дето я пресичах три пъти за половин час

Както и да е, към два и половина бях на път за Гуаякил и доколкото разбрах било четири часа път. Е, оказаха се повече часове!

Някакъв, дето не прилича на местен, оказа се немец, но без пътеводител да ми заеме. Теглих му наум една майна и почнах да зяпам банановите насаждения. Банани от двете страни на шосето, чат-пат оризища.
Автобусът почна да се пълни с местни селяни отиващи до някое от съседните села. Един си беше помъкнал и мачетето, ако знаех испански сигурно щяха да го попитам къде му е мотиката, ама може би щях да си замълча, все пак не бих се майтапил с хора дето имат мачете.
Шосето право, що годе прилично, чат-пат спирахме за качващи се и слизащи, поне нямаше градове, само малки села и къщи из пущинака.

По едно време след два три часа спряхме заради задръстване. Знаех, че сме още далече от Гуаякил. Швабата ми беше казал, че пътят е четири часа, добре че спряхме та да запаля цигара. След половин час запалих втора, после трета. По едно време реших да поснимам, бъркам в джоба, фотото ми го няма. Качвам се обратно, гледам седалката, около нея, под нея, няма го фотоапарата. И спътникът ми, дето седеше до мен, го няма. Най-вероятно се е изсулила от джоба ми и магарето я взело и духнало пеша по шосето. Тази камера ми е от три години, няма оптикал зуум, три и нещо мегапиксела, сега човек и да търси по магазините и най-евтиното нещо ще е по добро от старото ми фото. Яд ме е за снимките от Кахамарка, пътят през Андите, океана край и след Маникора… скапа ми се настроението.

Иначе, това че си кесиме на това загубено бананово място, много не ме бъркаше. Дори в полунощ да стигнем в града, се щях да поспя малко между чарщафи (за последен път това ми се случи петък срещу събота предишната седмица, тогава даже не знаех че ще пътувам) ще си взема душ и сутринта свежарката — и на автобуса за Кито. Кито има стар град, а Гуаякил и да има нещо интересно, не го знам та няма и да разбера какво съм пропуснал.

Заговорих се с швабата. Макар и да няма справочник, имал лаптоп, бил намерил хостел. Човекът обикалял от половин година Южна Америка, мислел след около месец да отпочине от скитане на брега на морето в Белиз, вероятно, и малко по-късно да се срещне с приятелката си в Мексико. Напуснал работата си като архитект в Дубай, там бил четири години, ама нещо не се строило много напоследък, много от колегите му, дето останали ги изпуволнили. Така с приказки, времето мина бързо, по едно време рейсът потегли и малко преди десет вечерта бяхме в града.

То се оказа не хостел, а нещо като малък хотел. Скъпо ми се видя, имало нещо като дормитори, ама било пълно. Абе, така и не разбрах, ама хостел не беше и си беше направо луксозно. Тая на рецепцията знаеше английски горе-долу, поисках да ме упъти за хостел наблизо и да ми даде карта. Отбеляза тя къде се намира някакъв хостел, дето не могла да си спомни името, увери ме, че имало ясен надпис откъм улицата, абе съмнителна работа ми се видя. Поисках и да ми отбележи наблизо до „хостела“ и един-два евтини хотела и да ми викне такси.
Както и да е, хостел не намерих, освободих таксито и отседнах в хотел наблизо за тройно по-ниска цена.

Гуаякил

ми се видя приличен град, хотела бе в една пряка до голям и оживен булевард, с работещи заведения, и две аптеки близо една до друга, с безбожни цени на мехлемите против изгаряне. Изгореното петно леко ме наболяваше, ама реших да продължавам да го поливам със спирт и ще го мисля пак утре в Кито. Нещо не ми беше много гладно, купих си някакъв чипс от една отворена бакалия, прибрах се в хотела и заспах.

Рано на другата сутрин, Сряда, хванах едно такси да ме откара до автогарата. Вместо да видя познатата постройка, дето приземния етаж е за автобусите, а останалите са мол, огромна сграда, щмекерът ме откара чак до летището дето автогаричката е с място за няколко автобуса, мамка му. В девет и половина потеглихме, след десет минути спряхме на баш автогарата, след още двайсет найнакрая потеглихме за Кито. След седем-осем часа ще се полутам да намеря приличен (разбирай евтин) хотел или хостел, на другия ден ще видя „Уърлд Херитидж-ъ Олд Фъкт-Ъп Кито“ и после росно-росно към Колумбия, дето доколкото си спомням на картата изглежда да е на някъде около два часа по-нататък. Добре се нареждат нещата, спане на легло и пристигане по светло. Абе, оптимист съм си и мисля позитивно, физически съм еди къде си, ама мислено съм си у некъв си Мейк Белийв Уърлд.

Като се изтаралянкахме за няколко часа сред оризища и чат пат дразнещите и грозни бананища, най-накрая спряхме за почивка в Сантягонещоси или каквото и да е там, та изпуших две настървено. Вече бяхме изгледали „Сам в къщи“ едно и после две, ама по добре от предишния рейс, дето пускаха екшън след екшън.

Като потеглихме,скоро стана леко хълмисто. Планини не се виждаха, а откога чакам да се издигнем поне малко от морското равнище. Следващите три-три и нещо часа трябва да превалим билото на планината дето стърчат шестхилядници и после да се спуснем до Кито дето е на почти три хиляди метра нависоко.
По едно време спряхме. След половин час потеглихме, минахме два хвърлея камък разстояние и пак спряхме. След пет часа задръстването се отпуши. Забили се бяхме сред Клауд Форест (Облачна Гора), ама на ми беше интересно, преди няколко години се хлъзгах по мокрите пътеки цял ден из подобна гора, бях си цанил водач да ме води. Тиквеникът по едно време ми посочи някаква буболечка, дребна и незначителна все едно е кой знае какво. Това беше единственото живо същество, дето видяхме за деня. То едва ли има толкова загубен бозайник или фърчащо насекомо, дето да иска да е постоянно мокро. То и жаби не видях, земноводни, ама сигурно искат от време на време да им е сухо. От време на време чувах крясък на птица (няма шега).

Та и сега същия познат ситен-ситен много микроскопичен дъжд, дето обаче май никога не спира, облачета туктам наоколо, не на небето, естествено навсякъде мокро, кесим си под дъжда и си пущим. Стана тъмница и малко по-късно потеглихме. Изкачването никъде не беше стръмно, вънка тъмница и планините не ги видях, после се заспускахме и почнахме да навлизаме в

Кито

Това е голям и продълговат град дето е или нагоре или надолу и като спряхме до един хотел дето като го гледах на луксозен го избиваше, спряхме в район,дето ми замяза на разиденшъл, на един неголям площад паркинг и понеже отдавна минаваше десет, почти като в Чиклайо, викам си дали да не се ориентирам направо за автогарата дето са автобусите пара Коломбия. Поредния таксиджия дето се оказа че английския му е с една идея подобър от моя испански, разбирай 15—20 думи речников запас, ми обясни, че автобуси за Колумбия нямало. Трябвало да хавана автобуса за Тулкан (или каквото там му е името) и после с такси до границата, дето е наблизо.

Закара ме той за десетина минути до някакъв спрял автобус, дето щял да тръгне скоро. Излязох от таксито и се качих в автобуса. Внимателно прескочих спаружения просяк дето се беше разположил на най-тясното място между шофьорската кабина и първите седалки като внимавах ако се пресегне май с единстваната си ръка (крака нямаше) и да не ме допре до вече започващата да изглежда зловещо рана от изгарянето и се насочих да си намеря място да седна. Като видях спътниците си, ми призля. До един някави обрулени и ошмулени индианци, до един с вид на бездомници. Свих се на седалката си и гушнах раницата с намерение да оцелея следващите два часа и в никакъв случай да не заспивам че некой от тия може да реши да ми пререже гръцмуля, докато спя.

Понесохме се по надлъжната котловина дето от едната страна е едната Кордилиера, от другата — другата Кордилиера. Котловина, ама само по книжките, то се заредиха едни чукари, верно не много високи, и така едно пет часа.
Към четири и нещо-пет стигнахме до автогарата на града, там пет-шест таксита ме заподканяха да ме карат към границата, ама разбрах че тя отваряла в шест та реших да изчакам малко на автогарата, после малко на самата граница, и там малко преди шест се насъбра народ къде трийсет човека, всичките с вид на местни. Биха ми „салидата“ и минах моста над реката дето разделяще Евадор от

Колумбия

Не много бодро се запътих към Колумбийския имигрейшън. От моста иманяма двеста метра до там, но се минава един голям паркинг с микробуси, много таксита и още повече чейнчаджии, дето връткаха щатски долари (еквадорската валута) в колумбийско песо. Наредих се отново на опашка, биха ми печат за влизане и ето ме в Колумбия, стоя и се чудя какво да правя и да си задавам нездрави въпроси като например какво изобщо диря на това място и как стана така, че попаднах тук?

Продължението:

Из Перу, Еквадор и Колумбия (2): Колумбия

Автор: Хасп

Снимки: Википедия, всички снимки са с ГНУ лиценза на Википедия


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Из Перу, Еквадор и Колумбия (1)”

  1. клеоратра каза:

    Звучи да е било интересно, но разказано епизодично, че не може да се добие представа за нещата. Доста накъсано. Би могло да излезе доста по-добро повествование.

  2. Stela каза:

    И след пренаписване пак ще може тепърва по-добре да се препренапише 🙂 Винаги ще може по-добре.
    Не ми се стори фрагментарно и придобих представа за което мен ме интересува. За евентуални раздухватели на спорове подчертавам, че мнението ми няма за цел да контрира това на Клеопатра- моето не е по-правилно от нейното, нито пък обратното. Просто две мнения, случило се да са различни.

    Благодаря за пътеписа. Пък от загубата на фотото може би е спечелило не само илюстрирането на текста, а и самото пътуване- освен ако авторът не е от тия, дето „снимат така, както дишат“ (по мой опит цената за това са чести попътни удари поради невнимание).

  3. Стойчо каза:

    Споко, продължението се пече 🙂

  4. […] на Хасп из Южна Америка. Видяхме как стига от Атланта до Лима, Гуаякил и Кито и току-що влязохме в Колумбия и сега продължаваме към […]

  5. Лора каза:

    Жалко за похарчените за това пътуване пари. Прочетох само частта за Перу, защото съм била там и ми беше интересно да прочета и други впечатления от там, но абсолютно нищо не разбрах, освен автобусите, с които е пътувал авторът. Много зле написана статия, все едно я разказват на приятелите в махленското кафе. Не очаквах авторът да знае перфектно испански, но поне на основно ниво. От разказа останах с впечатлението, че самият автор не е разбрал нищо от историята, географията и културата в Перу. Няма и как да я разбере, като е препускал за няколко дни по автобуси. Другият път като отивате, научете преди това поне малко испански, за да можете и да видите и разберете местата, където отивате и вместо да преминете целия континент за няколко дни, по-добре си вземете 1 месец за една страна (моето най-доброжелателно мнение). За това пътуване, което сте направил, по-добре сложете само снимки, вместо тази статия. Поздрави.

Leave a Reply


Switch to mobile version