ян. 12 2010

Из Перу, Еквадор и Колумбия (2)

Published by at 9:05 under Колумбия,Хасп

Продължаваме с пътуването на Хасп из Южна Америка. Видяхме как стига от Атланта до Лима, Гуаякил и Кито и току-що влязохме в Колумбия и сега продължаваме към Богота. Както знаете авторът вече веднъж си изгуби фотоапарата още в първата част, затова снимките в разказа са от Википедия и са с нейния ГНУ лиценз, въпреки, че във втора част прави още един опит да се снабди с фотоапарат.

Приятно четене:

Из Перу, Еквадор и Колумбия

част втора

Колумбия

Вече е Четвъртък, аз съм в Колумбия, мръсен, раницата пълна с дрехи за пране и аз реших да отседна в най-близкото място с хотел и да остана един ден. Мястото се оказа с име

Ипиалес,

на десет минути от границата, с няколко хотела почти един до друг край автогарата. Отседнах в един от тях. Хотелът малък, сигурно двайсетина стаи, зад тезгяха рецепционистът Йон с вид на немец и с идиотското предубеждение, че ако ми повтори някоя исанска дума няколко пъти ясно и отчетливо аз ще го разбера. Усетих го как почна да има подозрения да не би да съм нещо ретардед та да не разбирам толкова основни и смислени испански думи, дет’ и дете на две години знае. Запомних му името, защото по късно се оказа, че ще пием почти цяла нощ аз, той и един друг в лобито на същия този хотел и той също така ще играе барман. Зад него имаше рафтове с богато разнообразие на алкохол.


Насочи ме човекът към обществена пералня, то се оказа химическо чистене, намери и ми даде адреса от телефонен указател.


Градът се намира основно на един продълговат баир с плоско било и не много високи но стръмни склонове. Изкатерих се с пуфтене, стигнах центъра, после наляво два три километра и стигнах пералнята. Разбрахме се че ми трябват дрехите на обратно бързо, казаха ми че ще са готови след около час, в 11 часа.


Реших да се погрижа за започващата да изглежда зловещо рана от изгореното. Намерих фармация с налични мехлем и грамадни лепенки. Пак като на еквадорската граница, аптекарката реши да ми превърже раната, нещо като я видя се разтревожи. Не се съгласих, взех си мазилото и лепенките и се върнах за дрехите. Не бяха готови та се отбих до съседното кафене и като си поисках захар, ми се каза че вече е сложено. Това ми се случи още много пъти, сигурно за колумбийците кафе без захар е немислимо.


На връщане към хотела видях фото, влязох и видях камера с сменяващи се ролки, много евтина, с включени ролка 24 кадъра и «400» написано на нея и една ААА батерия. Реших да си я взема и да внимавам да не щракам безразборно, все пак това не е дигитална джаджа с бая ти мемори кард вътре.


Върнах се в хотела, изкъпах се, полях си раната обилно със спирт, намазах я и турих грамадната лепенка. Излязох да поснимам, снимах три добре изглеждащи църкви с се площада отпреде им и няколко улици. По едно време ми се скъса джапанката, но бързо намерих магазин за обувки с джапанки вътре та не беше кой знае какво.


Прибрах се отново, проснах се със се дрехите, пуснах си телевизора, да е било към един-два следобед и като съм заспал, та чак до малко след полунощ.


Бързо слязох долу с ясното съзнание че съм се успал и всичките ми планове да прекарам вечерта я в ресторант с музика, я в дискотека с красиви колумбийки танцуващи салса май се провалят.
Долу, на рецепцията стреснах Йон, дето набързо се изправи иззад тезгях, беше си проснал дюшек и спеше,и му казах да ми отключи външната врата. Едва и изминал петдесет метра и реших да се върна. Някаква глутница кучета не много далече не беше много приятелски настроена, жива душа нямаше наоколо, няколко коли минаха докато се спрях пред хотела и запалих цигара, вътре винаги от двама до четири типа, некакви муцуни, оглеждащи се такива. Влязох отново, опитах се да взема информация от Йон (не беше никаква загуба че той беше на вахта, колумбийката от следобяда знаеше английски колкото него) къде има ресторанти и дискотеки отворени, той каза че никаде, ама можело да си взема хапване от сергията трийсет метра надолу по улицата.


Отидох и си взех картонена чиния с пържени картофки и наденичка, то се оказа подвижна кuхня.
Върнах се пред хотела и се насилих да ям. От стрес ли, що ли, но не изпитвах никакъв глад, веднъж на ресторант в Кахамарка и едно пакетче чипс в Гуаякил и това е. После се върнах за кафе, сигурен бях че имат и ще ми го дадат с захар без да им казвам даже.


Следващия час си клечах пред хотела поседнал на нещо като малка стена отстрани на входа и пиех кафе след кафе. Казах му на Йон да остави отключено, че нещо ме беше шубе малко.


По едно време на отсрещната страна на улицата спря такси и излязоха един мъж и две жени и влязоха в хотела. Едната жена се качи почти веднага нагоре по стълбите, а другата ревеше и мъжа я успокояваше. Имаха вид на много пияни и бяха много гласовити. И така — десет минути. Поне после се качиха и те, ама се чуваха още дълго.

На Йон му изчезна съня май, определено не му се разправяше с пияни а и не му се щеше да се събуди целия хотел. Аз, може би единственият чужденец, не само по в този момент, но и от известно време, си кибичих отпред и гледах сеир.

По едно време се появи някакъв да ми предлага да му купя калкулатор. Сигурно искаше да разбере дали имам някакви пари и да извади нож да ми ги вземе. Звучи параноично, ама ако имах дар слово да го опиша този образ, щеше да изглежда логично. После пък от една странична уличка се измъкнаха двама, дето като ме видяха, смениха посоката и се насочиха към мен. Аз — веднага в хотела.

Малко по-късно едно такси спря и един изтупан в костюм и много пиян тип, познат на администратора, влезе да си допие. Той и Йон жулят нещо като мастика, знам щото настояха да опитам, аз я карах на бира. По едно време както си стояхме прави на тезгяха, гостенина се разположи на единия фотьойл, Йон на другия, малко след това и двамата оклюмаха, аз знаех че вратата на хотела е заключена, та спокойно ги оставих и си се качих в стаята да поспя два-три часа до сутринта. Забавното беше, че докато пиехме, телевизорът беше на някакъв канал с нон-стоп клипове на Бони’М, един час поне.


Както и да е, турих си сел фона, дето нямаше сигнал, но го ползвах като часовник и алармата работеше, на шест часа и бързо-бързо заспах.

Рано сутринта на другия ден, Петък, бях на автогарата.

Взех автобус за Попаян.

Очаквах шест до осем часа път, но опитът ми от предишните няколко дена ме правеше не много голям оптимист.


Пътят скоро стана фантастичен.
Нямаше много изкачване и спускане, просто щосето се виеше покрай огромни котловини, гледката беше изумителна. То не е спиране на дъха, то си е направо изумление, отсреща други чукари, под шосето почти отвесно е дъното на поредната котловина, може би на километър по-ниско. Прекрасната гледка повечето време се падаше от моята страна, не тази от на шофьора, а от другата. Единственият ми проблем е, че имах ролков фотоапарат с вече нащракани шест-седем кадъра още в Ипиалес. Бързо докарах изразходваните кадри до повече от двайсет и то преди Пасто. Чудех се дали съм се прецакал, като знаех че до Пасто е само една четвърт от разстоянието.


Шофьорът кареше доста по-бързо то не че имаще голям трафик, всъщноост почти нямаше, та затова малко беще смущаващо защо гони толкова то за да направи толкова задминавания значи че караше доста по-бързо от останалите, все пак вместо канавка имаше пропаст през цялотто враме. Добре поне че шосето беше в добро състояние и не беше мокро.


Та така,

стигнахме Пасто,

подремуцахме на автогарата почти половин час и после шофьора с помощта на двама от пътниците се зае да събира други потенциални пътници по разни спирки и бензиностанции. Спираме, той слиза и почва да подвиква «Попаян, Попаян» и като видеше дремуцащи край шосето ги подканяше персонално. Разгеле, след още половин час най-накрая излязохме от града.


Това, плюс спирането на няколко пъти заради въоръжени я войници, я полиция, ама със шмайзери и заради няколкото села (дето спряхме евентуално някой да се качи и за да могат разни търговци да влязат с кошниците си за да се опитат да продадат нещо за ядене) се оказа, че поне една трета от времето сме спрели. Направо почнах да одобрявам, че шофьора караше като изоглавен.


На едно от тия спирания даже ни изкараха петте-шестте човека дето бяхме. Наредиха ни край автобуса, взеха ни документите, наредиха ни до автобуса с лице към него, накараха ни да опрем ръце у автобуса и на запретърсваха. Беха някакъв аскер, един от тях се отдалечи с документите ни и почна да говопри по телефона. Вече не си спомням това преди или след Пасто беше, то въоръжени ни спираха на всеки половин час, повечето пъти само да ни огледат, без да ни изкарват, даже на няколко пъти само да си поговорят с шофьора.


Та вече сме може би час — два след Пасто и се случи

случка, дето ми развали настроението

Поредната проверка, влезна някакъв и измърмори нещо на испански. Излязоха останалите пътници, шест-седем човека и аз подир тях. Като албански реотан се усетих късно и не обърнах навреме внимание, че си взеха багажа хората. Влезна един от стражарите в рейса излезе с раницата ми и определено се интересуваще на кой е. Пресегнах се и тоя отправи въпрос и на умният ми поглед и след уточнение от шофьора почна да проявява голям интерес към мен. Това си беще полиция, бяха на средна възраст, с полицейски униформи и надписи, нищо общо с войничетата от предищното претърсване. В интерес на истината претърсиха и на другите багажа. Та, магарето ми поиска документите. Дадох му паспорта си. Като се зазяпа като невидел, няколко минути го разглежда, особено го впечатли руската ми виза, после многото печати за влизане и излизане от различни държави.

Изпуснах да спомена, че като ми поиска паспорта, видя че го извадих от една торбичка преметната през врата ми, дето като е под ризата, не се забелязва. Поиска да види, какво още има вътре. Дадох му портфейла си. Та като почна едно разглеждане, то кредитни и дебитни карти, то дентал и медикал карти, то картончета за застраховка, па бръкна зад драйвинг лайсънса и напипа иншуранса и регистрацията, аз не откъсвам поглед от него да не изчезне нещо, той все пак само леко издърпваше нещата без да ги вади напълно или поне ако измъкваше нещо, внимателно го прибираше.

Особен интерес предизвикаха трите двайсет доларови банкноти, усетих го мамицата му как се чудеше как може да ми ги вземе. попита ме нещо дето не разбрах, пак попита същото, потрети. Усетих го как се раздразни или поне играеше раздразнен.

Накрая шофьора помогна, каза «мас доларс», питаше дали не пренасям камара долари кеш. Аз раздразнено бръкнах в джоба, извадих една купчина от банкноти от колумбийски песоси, измъкнах оттам още една двайсетачка, пресегнах се и ядно я натиках в портфейла, дето той още го държеше до другите три, погледнах го ядно и казах «that’s all». Тоя ме погледна леко стреснато, определено го сконфузих някак си. Струваше ми се, че човекът имаше два проблема. Единият е как да ме освободи от поне част от парите ми и другият дали да ме задържи.


Върна ми накрая портфейла, магарето му недно, и пак се съсредото съсредоточи на паспорта. Абе, любопитен, не може да определи откъде съм. На паспорта не пише «Юнидос Естидиос» или както там звучи на испански, на всичко отгоре надписът ръкописен такъв, със завъртулки. Разгеле прочете «България» като държава на раждане, произнесе го ясно аз закимах усърдно, «България, България», то не пътувах като такъв, ама сега няма да го объркваме човека допълнително я!


Върна ми паспорта, дадоха ми претърсената раница обратно и аз най-накрая се прибрах с останалите в автобуса. Те през цялото време гледаха сеир, това — добре, понеже не позволяваше на полицая да ме прави ептем на маймуна, от друга страна зле, че знаеха къде са ми парите и документите.


Пътниците постоянно се сменяха, тези дето се качиха в Ипиалес вече бях слезли в Пасто или някъде по пътя, други се бяха качили, то на всяко село някой, я се качваше, я слизаше, надявах се до Попаян да са се извъртели поне още два пъти, все пак трябва да има едно два часа още път. Автобусът беше малък, двадесет местен, Шевролет, за първи път виждах таквоз’ чудо, не знаех, че правят и това.


Веднага си проверих багажа, всичко беше там с изключение на фотоапарата. То се е видяло че от това пътуване фотографски спомени няма да има.


Както и да е, поне пари, документи, останал багаж, всичко е налице, аз здрав и читав, егати, за един фотоапарат ли да се кахъря, то по-скоро за снимките де!

Такааа, продължава значи пътуването този «чудесен петък, 6 Март — аз отново без фотоапарат, със сигурност ще посрещам с напрежение останалите блокади от полицаи или войници по пътя, де да знам на кой няма да му се сторя съмнителен и да реши да ме задържи докато си изясни?


Пътят продължаваше да разкрива фантастични гледки, само за снимка, за който си има фотоапарат де. Продължавахме да минаваме през разни села, не много начесто, винаги спирахме. По едно време попаднахме в някакво село почти изцяло с чернокожи. Следва около пет минути изтърпяване на агресивното предлагане на храни от стрийт вендорите, влизат и излизат от автобуса дори по два пъти, един направо си завря кошницата с плодове в лицето ми, то автобуса малък и прозореца на нивото на лицето му. Как се отдалечи, затворих джама преди друг да се появил. като потеглихме, го отворих отново.


Малко по-късно спряхме да заредим и това превърна

остатъка от това пътуване до Попаян в мъчение. Ето как стана.

Спираме на бензиностанция, бензинджията зарежда. Нашият щофьор пита нещо. Оня сочи малко по-нататък по пътя. Спираме до нещо като автомобилен сервиз за гуми (една барака с големина на гараж и стар компресор отстрани.


Аз гледам от джама как един образ нещо се засуети около задната дясна гума, после отиде до бараката и измъкна някаква тухла и накара шофьора да качи задната дясна гума отгоре. След тази маневра и като видях как механикът отиде пак до бараката и се върна с еди хидравличен крик, слязох да пуша и да зяпам.


Та отзад са по две гуми от всяка страна. Та зае се механика с гумата от вътрешната страна, опита се да разбере, защо е била напълно спаднала като я напомпа и пръсна вода с едно старо шише от веро. Като я помпаше не я застопори никъде и компресора бодро си нагнетяваше, аз хладнокръвно пресмятах, ако тази гума избухне дали ще полети към мен. По едно време механикът прецени и спря с помпането и тогава диагностицира с пръскането с вода около вентила. Като не намери никакъв теч около вентила я тури обратно на автобуса. Яаасно, отнякъде издиша, ама не откъм вентила и не се знае откъде и колко много. После механикът тури обратно външната. Като взе да я поставя, видя една огромна буца откъм страната дето гледа към гумата отвътре, т. е. гумата поставена, не се забелязва. Човекът разтревожено се обърна назад да покаже на шофьора, ама той щастливо си чатеше с някакъв до него и не чу подвикването, погледна ме, за да срещне ужасения ми поглед и мълчаливо я постави обратно.
Сега, дори да го наричам механик, това е определено човек, дето се занимава само с гуми, едно и също по цял ден, той и нямаше оборудване за друго; после — определено беше самоук, разбрах като го видях да затяга гайките. Измъкна една дълга повече от метър тръба за удължение и почна да скача на нея за по-яко стягане. Гайките не ги стягаше накръст, разбира се.


Това подробно описание го правя, за да обясня ужаса, който ме обзе. Значи под мене и малко зад мене, задната дясна част има две гуми, едната с риск да гръмне от балона дето е отстрани на нея, другата издиша не е ясно колко бързо.


Да не пропусна пак да спомена за фантастичната гледка и панорамата дето се открива поради дълбокия километър отвесен каньон дето почва направо от шосето от страната на тези две прекрасни гуми! Ооопс, забравих да споменаа че всички, ама всички гуми бяха от най-износените, дето съм виждал през живота си. Само три имаха някави следи от грайфери, но не по цялата обиколка.


Шофьорът продължаваше да кара като бесен, аз — да се свивам ужасен на седалката си, парализиран от страх, само тези гуми ми бяха в главата. Тоя непрокопсаник продължаваше да набива спирачки като бяхме по нанадолнище и на завой – абе, песен!

След час-два бяхме в Попаян.

Какво беше учудването ми като спряхме до идентичен с шарките си и лого на фирмата автобус, значи то било фирма от повече от един автобус, що нямат грижа за оборудването си и за безопасността на пътниците си, мамка им!

От автогарата се насочих към центъра, посочиха ми посоката и преди да го стигна, видях хостел. Звъннах и дойде да ме пусне някаква дето англииския и беше достатъчно добър да разбира какво и говоря и няколко основни думи, достатъчно аз да разбера за какво иде реч. Каза, че имало пет шест човека, ама аз не видях никого.


Дормиторито — празно, метнах си раницата на едно легло, взех си душ, обработих си раната и отидох до стаята с оръфаните туристически боклуци и компютърът с фрии интернет и кухнята до него с фрий кафе дето си направих, взех едно издание Саут Америка на Шустринг (демек на евтино) и слязох долу в вътрешния двор дето имаше маси за пушене.


Такааа…поне преди пет години оттук до Богота не би трябвало да е било проблем. Но пътя, който тамън бях изминал-мале мила! Дори през деня било много рисковано заради бандитите, дето въоръжени спирали автобусите, като препречвали с нещо пътя и обирали пътниците. Случаите били толкова чести, та пътя не се препоръчвал, било много рисковано, за през ноща направо си било абсурд, който го направи, акъл нема у главата. Ставало въпрос не за разни леви или десни партизани или наркотрафиканти, а за най-обикновени банди въоръжени разбойници.
Това е информация отпреди пет години, за сега не знам, само се чудя за какво бяха тези безброй пропусквателни постове от полиция и жандармерия, на всеки поне седем-осем човека с автомати всичките!


Както и да е, осведомих се за града и тръгнах да го разглеждам. Определено най-красивия град в Латинска Америка дето съм попадал. Да спра със суперлативите, наистина градът е един такъв с бели къщи, старинни и красиви, улиците оживени и нямаш чувството да си в исорическа част или музей на открито, то и туриста не видях де…


Като се върнах след около два часа обикаляне, малко преди мръкване, видях няколко бакпакера в дневната. Един се кьорави пред компютъра, двама-трима пред телевизора, други си говорят, служителката с бейзик инглиш заменена с една, дето изглежда американка и говори като такава. От три години живее в Попаян и определено е малко ъпсет от случка, дето станала преди два дена.

Петък вечер, имам още около час докато потегля към автогарата, имам билет за Богота, тръгва в осем и половина. Пием кафе и зяпам бакпакерите, то не че са ми интересни, ама като няма какво друго да прави човек… Опитвам се да позная дали има «френдли кънедиън», винаги са едни такива учтиви и дружелюбни, много приятелски настроени и не знам защо невъобръзимо ме дразнят, не мога да намеря обяснение и това си е.


По едно време мернах една рядка птица, първо помислих, че е мъж, ама не беше, просто беше гологлава и с много пиърсинг момичето. Това, което ми привлече вниманието беше баята и странна превръзка на лявата (мисля) ръка. Попитах я къде, мамка му, си е завирала ръката, а тя ми разправя че направила опит да открадне велосипед и била наръгана с нож, това станало онзи ден, сряда. Понеже изобщо не ми изглеждаше като крадец на велосипеди, я поразпитах. То щото си немах работа, като чух историята, съжалих за любопитството.


Разкарвала се тя из някаква забележителност точно извън града, и наоколо било доста приятно спокойно и пъстро, само дето някакъв се приближил и я заплашил с нож. Взел ѝ абсолютно всичко, раницата, парите, документите, абе обрал я до шушка и се изнесъл. За беда след пет минути тя го видяла отново със се цялата ѝ багажерия при него. Засилила се дивачката и се опитала да си възвърне нещата. Оня се развъртял с ножа и я порязал по дланта, нещо прекъснал, та не можела да си движи два-три пръста, трябвало да я фиксират в Богота.
Дръпнах я настрани и и предложих двайсет долара, отказа, била ОК, свързала се с майка си и пари били (или ще бъдат) трансферирани.
Добре де, ама мен ми предстоеше двайсет минути пеша до автогарата и все някакви ножари ми се привиждаха. Тази от хостела ми казва, всичко ще е наред, нямало нужда от такси, имало много хора по улиците. Да, ама аз съм с раницата, види се че съм турист отсекъде и то с сичкия си багаж.
Добрах се без проблем до гарата, вървях си и си се страхувах, накрая стигнах. Качих се на автобуса и се чуди колко ли време ще спя и колко ли пъти въоръжени полицаи ще ме изкарват от реиса да ме претърсват.

Спах почти през цялото време, събудих се в Армения, дръпнах една цигара и после се събудих като навлизахме в

Богота

другата сутрин, събота

Богота е доста голям град. Аз направих глупостта да пробвам градски транспорт и се загубих. Упорито избягвах такситата, ама не мога да обясня що ми се струваше толкова отблъскващо да се кача на такси, писнало ми беше, егати, ще се оправа някак си с градския транспорт. След около два часа бях в района на стария град. там намерих хостел със свободно място в дормиторито, оставих си багажа, изкъпах се и тръгнах да разглеждам града.

Събота, по обед. Хостелът е на края на историческата част, Ла Канделария или както там беше. То може да е архивно, ама някаво стерилно, музей на открито, Богота е седем-осем милиона, ама някак си сякаш хората наоколо са туристи от далече, така ми се стори, личи си, че са дошли да походят, то освен за разходки за друго става ли, по статистика може и да живеят хора там, ама на мен ми се стори баш град-музей: нещо като нищо, Попаян си е друга работа, а тук е скука и досада.

Прибрах се в хостела и се курдисах в вътрешния двор (къде без него) да си пушим и пием кафе, направих си цел пот и давай! По едно време да е било към късно следобед излязох отново и малко назапад стигнах до един булевард, с нещо като скоростни автобуси с самостоятелни ленти и спирки и да се докопащ до тях трябва да се качиш на платформа дето е се едно си за метрото, купуваш пластик, тикаш го в слота и авттомата те пуска. Добре, ама като не взех правилния рейс, ами експресния, спре след два километра и после — след пет. Слязох и взех друг наобратно (като не излезеш от платформата няма чардж, можеш да си се тараленкаш цял ден вече фрий), ама и той скоростен та слезох и пак на север, та най накрая стигнах нивото на шейсе и някоя си улица — демек Зона Роса. Оттам се спуснах по лекото нанадолнище до хостела има няма около час и половина. По едно време се стъмни, ама улиците пълни с народ, след Зона Роса се изреждат финансовия център и баш центъра, малко ъпскейл енвиронменън, абе сефтe си се чувствах и си направих една приятна разходка.

Kато се прибхах в хостела мани мани, от мъртвило се беше превърнал в някаква какафония, дворът пълен, половината бакпакери, (ни една бакпакеркКА немаше) и другата половина — колумбийки. Картинката струва ми се беше следната: излизат младежите по двама-трима да хапнат и пийнат и забърсват разни колумбийки. Пийс ъф кейк, заведенията се знаят от Лонли Планет или от оверлапа на бакпакери в хостела, в тези същите се въртят местните девойки дето има поне една дето поназнайва английски да води другите и готово, после задраво напиване в хостела с евтина бира от супермаркета. Една силна музика дънеше не си е работа.

По едно време някоя колумбийка или две три ставах да танцуват и да се хилят на ляво и надясно, дори и на мене ми се хилеха, та и аз се правим на културен и им се хилим насреща. Седим си неутрално и си пием кафето.

По едно време някакъв тип ме попита дали не мислим тая танцуващата пред нас дали не е не знам какво си, ама тя да чуе, закачка демек. Оказа се, че той и оня до него са от щатите, то после резбрах че и компанията зад мен от трима четирима са пак от там. Предложиха ми бира, изпих я и пак минах на кафе, като отидох до кухнята да си налея там двама французи, си дрънкат на френч, ама единият се оказа с добър английски, живеел в Лондон, гаджето му била българка, не разбрах сегашното или бившето, ама както и да е — нещо не ми се дрънкаше с тия, сипах си кафе и се върнах пак в двора. По-късно пих друга бира. Сичко около мен беше бая пияно и около полунощ трите-четирите компании си се изнизаха със сé колумбийките, даже оня француцин се включи в врявата и си тръгна с колумбийка.

Отново стана тихо, за някакъв си половин час сичко се измени. Дремем си с кафето и от една стаичка, дето изскача направо у двора се появиха младеж и девойка с четки с предваритолно сложена паста за зъби намокриха ги от тоалетната и само на три метра от мен почнаха ожесточено да търкат зъбите, егати неприятния звук. След около час, вече пълно мъртвило, сичко се износло, а к’вото останало — спи, си легнах. Преди това се изкъпах. Никого не притеснявах с шуменето, от шест легла в дормиторито всичките бяха заети ама хората ги нямаше, багаж навсякаде, поне две от леглата заети от жени съдейки по боклуците разпиляни по тях.

След три часа като се събудих, и рипнах от горното легло се приземих, стъпил на бял сутиен, хвърлен на пода, притежателката му здраво спеше на леглото под моето.

Като си чаках таксито, се появи едно друго да стовари двама от бакпакерите от снощната тупурдия. Абе, веселба си е Богота!


Полетът обратно

не беше нищо особено, минахме паралелно покрай източния бряг на Флорида, Джаксонвил е интересен от високо. Даже капитанът спомена, че минаваме близо до кейп Канаварал, ама аз нали бях далече от прозореца и не го видех, или пак бяхме много нависоко — както и да е изпуснах го.

На летището в Атланта се свързах с жената, тя проучила че ако «чек енджин суун» свети постоянно можело да се кара (имах сто мили от летището до мойто село), ако мигало трябвало на първия сервиз. Била проверила и така ѝ казали.


От останалите два полета нямам никави спомени, на Су Фолс на паркинга колата културно запали и малко преди два сутринта, понеделник 9 март си бях в къщи.


Край.

Автор: Хасп

Автор: Хасп

Снимки: Википедия, всички снимки са с ГНУ лиценза на Википедия

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Из Перу, Еквадор и Колумбия (2)”

  1. Лора каза:

    Започнах да чета и продължението (надявайки се поне то да е по-добро), но след първите няколко реда, смесени чувства на разочарование и яд, изпълниха сърцето ми! Уважаеми авторе, като пишете пътеписи, никого не го интересува, дали ви се е скъсала джапанката, как се е казвал хотела, как сте си изпрали дрехите и подобни неща, които всеки един от нас, независимо къде се намира, трябва да върши всеки ден!!!Ето тук е един добър пътепис: http://patepis.com/?p=6624

Leave a Reply