Дек. 23 2009

На стоп из виелиците :-)

И така лека-полека годината се изтърколи и дойде време за последния за година пътепис. Това е разказ за автостопа на Рошавата Гарга по заснежените пътища на България. Така ще приключим настоящата година — живот и здраве след празниците продължаваме с пътешествията по света (и у нас). Не спирайте да пращате разкази, ако не ви отговоря веднага това единствено може да значи, че съм препил с греяно вино;-)

Желая ви честито Рождество Христово и една щастлива Новата година!

А сега: приятно четене:

На стоп из виелиците:-)

Реших през декември да закрия най-накрая тази дълга стопаджийска година. Май за пръв път стопирам толкова много и със сигурност от толкова рано до толкова късно през годината. Успях дори да запълня стопаджийските си пропуски и вече имам попадения със стоп и по тъмно, и в дъжд (макар, че почти не чаках в самия дъжд, той просто си валеше докато се возех), че вече и в сняг. Това даже два пъти за последната седмица.

Тръгнах, значи, преди десетина дни пак към Софията. Предстоеше да поседя повечко там, така че бях нарамила една 15 килограмова раница. Е, не е за сефте, аз и камъни за градината съм пренасяла така от Родопите… Освен това в джоба, за да е на топло, носех и една тарантула, ей така, да види свят и тя. Той всъщност се оказа тарантул.

След кратко махане ме дръпнаха на 30-тина км от Варна, после ме взеха до Шумен, където ми спря един чичка. Пътуваше за София в една не зле изглеждаща отвън кола, която отвътре се оказа голяма барака. А той я караше направо уникално! Не съм виждала някой да кара така откак горивото беше с купони през бензиновата криза на коя година беше там, преди отдавна. 1991 май беше. На всеки един баир надолу, колкото и малък да беше, той изключваше от скорост. Като започне нагоре-то, включва и дава газчица, ама да не вдигне повече от 80 км/ч. И така до следващото надолу. В един участък броих, че за около минута включи и изключи от скорост 5—6 пъти. Уникат просто! На големите надолнища направо си гасеше колата. Реших, че с тия темпове май ще стигна с час по-късно от нормалното. А официално пътувах с рейса, трябваше да пристигна до 15ч, а не когато — тогава, че какво щях да обяснявам?! Е, не че не бих се справила, ама защо да усложняваме нещата. В един момент разбрах, че той дори не отива в града, а още на околовръстното ще се отклони. Предложи ми да ме закара до Симеоново, откъдето да си хвана рейс до н’ам къде си, откъдето друг рейс, че дали нямаше и трети, до гарата. По груби сметки — поне още час път из София. А-а-а-а, не, викам, забрави! Оставяш ме на околовръстното и се спасявам поединично. В този момент той обяви, че е стигнал средата на пътя и ще яде. А аз безумно се зарадвах, понеже това беше чудесен момент да се отърва от него. И добре, че така реших. Спря ми един пич, който караше със 140 още преди да стигне магистралата. Бързо наваксах, че дори и стигнах по-рано. Кеф голям!

На връщане успях да си спретна раницата с 18 кг вече, въпреки изпратения до мене си предния ден 8-килограмов колет. Наложи се заради това да изиграя малка сценка и за пръв път тръгнах на стоп с такси. Накарах го да ме остави на трамвая, че иначе ще ми излезе стопа все едно със самолета съм била И този път ме взеха само за 30—40 км и ме стовариха насред магистралата. Но пък късметът проработи и ме взе човек, който щеше да ме остави само на 30-тина км от крайната ми точка. Прилична кола, прилично каращ, приличен чичка, обелвахме по някоя приказка, но като цяло,

точно по мой вкус — мълчахме. И слушахме музика. Каква музика!

Започна със сръбско диско Ама наистина диско, даже по-скоро естрада, а не чалга. А после, господа офицери, преминахме към т. нар. от него емигрантски песни, на които аз казвам просто „блатни“. Става дума за „Поручик Голицын“, умопомрачителната „Мурка“, любимата за Вася-Шмаровоз, „Очи черние“ и всичките от сорта. Имам особено (не много добро) отношение към точно тези песни, но това е тема за друг разговор. Оживях и този път. За да последват накрая „Песни за маса“ — „Лиляно, моме“ и друга подобна първична чалга

Още край Витиня се появи снежец край пътя.

По-нататък започна да прехвърча. Още по-нататък се появи и на шосето. Чичката, който беше от типа „многознайко“ — бивш военен, какво искате, ми развиваше теории как на половината шофьори трябвало да им се вземат книжките, понеже имали проблеми със сърцето, очите и т. н., как младите неопитни шофьори се шашкат, когато карат на сняг, особено, ако не са с подходящи гуми и как неговите гуми са най-добрите! Това дори ми го демонстрира, като наби спирачка и колата почти закова след едва няколко метра. Супер, успокоих се. И въобще като цяло не се притеснявах особено, добре караше, съвсем разумно. До момента, в който се метна в канавката.

Малко преди магистралата се образува колона, валеше сняг на парцали, който замръзваше на шосето, всички караха бавно, с има-няма 40 км/ч, предната кола светна спирачките, дори не намали особено много, нашия ги пипна и той — не е скочил на тях — но колата му изведнъж започна неудържимо да се носи надясно, бавно и достолепно като шейна с конски впряг, докато накрая се спря в храсталака.

След като се изкатерих през неговата врата видях, че задната лява гума е съвсем във въздуха, а той, разбира се, се оказа точно със задно предаване. Странното беше, че започна да се вайка как не знаел на кого да се обади и съвсем нелогично се опитваше да спира преминаващите тирове. Гледах го, гледах, и накрая като видях, че дървената му глава не поема от съветите, които му давах, реших да се спасявам. Махнах на първата кола и тя, естествено, веднага спря. Две момчета се метнаха да помагат, решиха, че за това ги спирам. Докато те излязат от колата, още две коли в обратната посока спряха да помагат и те. Приятно се изумих от факта, още повече, след като 5 минути преди това преминалия снегорин не понечи да спре, а само наблюдаваше с интерес и извика през смях:

— К’во направи беееее?

За 3 минути чичката беше издърпан, а аз смених колите За късмет, отиваха на един строителен обект точно до моя блок. Пак се уредих с доставка до вратата.

Минаха — не минаха няколко дни и пак ме засърбя. Викам си — айде, един бърз и кратък последен стоп за годината. Ще се видя с приятели и на другия ден се прибирам. След като се случиха една камара каръщинки, бях готова да се откажа. Но пък ми обещаха жаба — струваше си.

Егати студа! Силен, леден вятър, който ми обрули ушите. А и аз идиот — взех си шапка за дъжд, шапка за студ, чадър, дъждобран, а ръкавички за размахвания насред брачното ложе на ветровете палец — нъцки! И въпреки трите коли, които смених, стигнах за учудващо кратко време. Там имах много приятни срещи с любим приятел, когото не бях виждала от 1—2 години и също толкова приятно запознанство с един човек, който необяснимо защо и как, успя да ми се напъха под кожата и край него се чувствах страшно щастлива.

На другия ден ме чакаше изненада — снежна виелица.

Мислих, мислих, и на обяд реших, че е крайно време да се изнасям, ако искам да се прибера същия ден. Още повече, че успешно ме взеха за мезе и успяха да внесат смут в душата ми с предположението, че пътят вече е затворен.

Поне си осигурих превоз до изхода на града, въпреки, че това отне на един мерцедес около 20 минути пъплене на първа и втора скорост и каране все едно върху яйца. Викам си лелеее, ако така ще се прибирам, ще пътувам поне 5 часа, вместо два. Дано поне ме вземе някой направо до нас, че иначе със сигурност ще замръкна в пъртината по пътя.

Взеха ме, ама само за първата една трета от пътя. Която се оказа и най-страшната, постепенно снегът намаля, шосето се поизчисти, дори и проходът през планината си беше съвсем наред. Е, имаше по пътя две коли в канавките, една обърната на вратата си и 3 очукани във верижна катастрофа, но с мен този път нямаше проблеми. Още повече, че веднага щом ме оставиха, ми спря първия, на когото махнах и той си ме откара на 10 минути пеша от нас. Така че се прибрах в къщи за малко повече от 2 часа, ухилена като тиква, безкрайно щастлива и с адреналин до върха на косата, сгушила на топло и уютно в пазвата си трите новоподарени тарантули. За сметка на жабата

С това слагам край на тазгодишните пътувания въобще, не само на стоп. Е, да не се заричам, все пак има още цели 2 седмици до края на годината

Автор: Гарга Рошава

Снимки: предоставени от автора или нейни


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


13 коментара

13 коментара to “На стоп из виелиците :-)”

  1. Генко каза:

    Ъъъъъ… правилно ли съм разбрал че става въпрос за мацка? Е то ако е така какъв е смисъла от това писание? То все едно да взема да напиша пътепис как съм отишъл да пазарувам в Билата и там, виждаш ли, продавали хляб…

  2. kathryn каза:

    Ъъъъъ…за смисъла от писанията, виж какво е написал Стойчо. Ако мога да го перефразирам “ умееш ли да пишеш и видиш ли нещо интересно, разкажи ни дори за ходенето до Била“
    И, не е мацка. Мацките си лакират ноктите, не пътуват на стоп.

  3. Генко каза:

    Да, стига да става въпрос за пътепис. А не за психологическо иследване – този чичка е такъв, другия е плешив, третия пък катастрофира. Да имаше и нещо пътеписно…

  4. kathryn каза:

    Ся, ако тръгнем да уточняваме, кое е пътепис, яко ще обозим блога, което не искам да става. Затова само ще изкажа моето скромно мнение по въпроса и мисля да приключа с дискусията.
    Не на всеки е дадено, но някои хора могат да пътуват навсякъде. В умовете си, в чувствата и в емоциите си, в умовете на другите и в техните емоции. В нравите и кухнята им. Навътре в себе си и даже в миналото и бъдещето. Един, бягаше по острието на бръснача, но това е друг филм. Има и хора, на които им харесва да разберат какво са видели и до къде са стигнали пътуващите. И така се получава тоя блог. А тук, дори има път на снимките и кола, и един снегорин, даже….Широта на кръгозора му е майката.

  5. svetlozar каза:

    kathryn, това е чудесно!
    Весели празници!

  6. Стойчо каза:

    Ако някой успее да разкаже цветно и широкоекранно как е пазарувал в Билата на съседния му град – не виждам проблем да го кача, за да го прочетем всички.

    Всъщност хората, които срещаме по пътя са най-интересното нещо в един пътепис 🙂

  7. morrt каза:

    Или начинът, по който ги виждаме.

  8. Пътеписите са страхотни 😉 Ако напишеш и за Била пак ще е страхотен 🙂 Поздрави и ЧНГ

  9. благодаря! весело посрещане на всички!
    между другото, имам емоционално преживяване и с едно ходене до била, ще ме амбицирате, ей! :))

  10. kathryn каза:

    Да, бе да, Била! После пак да трябва да обяснявам, че е пътепис….
    Весело изкарване на празника на всички!

  11. Стойчо каза:

    Ти го разкажи цветно и широкоекранно, пък остави на мен да доказвам дали е пътепис 🙂

  12. […] кратка провокация (на мен толкова ми трябва, че и това ми е много), […]

  13. […] кратка провокация (на мен толкова ми трябва, че и това ми е много ), реших […]

Leave a Reply


Switch to mobile version