Дек. 22 2009

До Грузия с билети (2): Тбилиси, Мтксхета и Кавказ

Днес продължаваме с пътеписа на Ивайло за Грузия. В първата част прочетохме как е минало пътуването от Истанбул до Тбилиси, а днес ще разгледаме Тбилис, старата столица Мтксхета и ще преспим на планината Кавказ. Приятно четене:

Тбилиси и Мтскхета

Утрото си в Тбилиси започнах с кхачапури и чаша квас. След това се насочих по централната улица Руставели към сърцето на стария град. Тбилиси е с мащабите на София, като централната му част е разположена надлъжно на двата бряга на река Мкхвари. В историческия център мирише на многовековна старина, но е лишен от всякакъв блясък и монументалност. Над него някак не на място се е надвесила голяма метална статуя на „Майка Грузия“, държаща в едната си ръка меч, а в другата
— чаша с вино (всъщност страничният наблюдател няма откъде да знае, че става въпрос точно за чаша с вино, ако първият срещнат любезен грузинец не го информира надлежно).

Множеството черкви са най-интересната забележителност не само в Тбилиси.

Още първият досег със страната показва, че християнството е много важна част от живота на грузинците. Както ми разказа Гиорги от Сванети, за Грузия християнството не е някаква мода, заместила комунистическата идеология, както според него било в другите източноевропейски страни, а било, заедно с грузинската азбука, главният спояващ компонент, около който се гради националното самосъзнание през цялата история на страната. Грузинците се гордеят, че страната им е втората християнска държава в света след Армения, която официално е възприела християнството през първата половина на 4 век. Хората са много религиозни като не е рядкост да се видят съвсем млади момчета и момичета, които се кръстят, когато минават покрай християнски храм, да не говорим за възрастните грузинци. Църквите с характерната си семпла архитектура не са богато изографисани, но поддържани и неизбежно работещи и пълни с хора.

Приключих обиколката си из стария град и хълмовете над река Мткхвари и хванах метрото за автогара Дидубе, от която трябваше да хвана маршрутка за

град Мтскхета — старата столица на Грузия,

намираща се на 15 км. от Тбилиси.

„Автогарата“ е голяма площадка до един оживен пазар, на която стотици маршрутки са наспрели в пълен безпорядък, а билети се продават от няколко ръждясали бутки в дъното на автогарата. От тази и от няколко други автогари в Тбилиси с рейс или маршрутка може да се стигне практически навсякъде из страната за няколко лари, а също и до Армения, Азербайджан и Турция. Маршрутката е основният обществен транспорт в града и извън него.

За да се избегнат обаче всякакви неуместни заключения и сравнения с българските шофьори на маршрутки, трябва да отбележа, че българските маршруткаджии в сравнение с грузинските си колеги са като дечица, каращи електромобилчета на площада пред НДК. Изпреварвания отдясно, маневри на висока скорост без никаква видимост, брутални засичания — грузинската маршрутка е най-бързото и безкомпромисно превозно средство на пътя, водачът, на което не само превозва пътници, а води люта битка с останалите участници в движението, която трябва да спечели на всяка цена. Затова нека да не обиждаме истинските джигити, сравнявайки българските шофьори с тях!

Маршрутката спря пред една от църквите на Мтскхета — столицата на страната до 5 век. За да се придобие дори само най-бегла представа за значението, което грузинците отдават на тези места, трябва да се отбележи

мястото на света Нино в историята на Грузия.

Света Нино е най-почитаната светица в Грузия, която в началото на 4 век проповядвала християнството по тези земи и покръстила грузинския крал Мириан ІІІ. През 327 г. той обявил християнството за официална религия в държавата (държавата се наричала Иберия, и заемала земите на днешна източна Грузия).

Именно с апостолската дейност на света Нино се свързва основаването в Мтскхета на огромната катедрала — втора по големина в страната, Светитскховели, за пръв път построена по времето на крал Мириан ІІІ, а след това многократно разрушавана и възстановявана.

Манастирът Джвари,

издигащ се на един хълм над града, според легендата бил построен през 6 в. на място, където Света Нино издигнала дървен кръст върху основите на съществувал преди това езически храм.

На връщане в Тбилиси трябваше да реша няколко организационни въпроса — първо на автогарата проверих от къде тръгва маршрутката за Казбеги, а след това с метрото слязох на Ж. П. гарата за да си купя билет за нощния влак за град Зугдиди за след два дни. Ж. П. гарата на Тбилиси е в тотален ремонт като информационните гишета временно са установени в едно помещение — нещо като топла връзка над самите перони, а билетите се продават (задължително срещу документ за самоличност) в няколко фургона, поставени на самия перон. Приятно се изненадах, че сред персонала на гарата имаше англоговорящи служители — естествено — усмихнати и отзивчиви… към чужденците.

Вечерях кхачапури и бира на онова същото капанче, където предната вечер ме гониха за да ми върнат рестото. Докато си седях на масата се доближи един младеж — също чужденец, който без да ме пита нищо ми бутна мобилния си телефон и една визитка в ръцете и ми каза „Please tell them the name“. Визитката беше на управителя на един хотел, а на телефона стоеше на линия рецепционистката на хотела. Реших, че младежът не може да разчете името от визитката, което беше написано на латиница и на кирилица. Учтиво помолих да ме свържат с управителя едикойси (на английски естествено), но отсреща ми говореха на грузински. Повторих, потретих — пак нищо… А младежът стоеше до мен и ме гледаше с нарастващо недоумение и накрая ме попита:
„Вие грузинец ли сте???“
„Не, не съм!“
„А-а-а-а, мислех, че говорите грузински, ха-ха-ха-ха… А от къде сте?“
„От България.“
„А аз съм от Кувейт, но в хотела не говорят английски.“

Кавказ: Казбеги и нощния влак

В ранната утрин освободих квартирата си като пропуснах полагащото ми се сутрешно кафе и за пореден път се насочих към автогарата. До там имах удобен транспорт с метрото. За пръв път виждах такова метро — разположено е толкова дълбоко под земята, че като стъпиш горе на ескалатора краят на тунела долу изглежда като малко светло кръгче и пътуваш по лентата няколко минути докато слезеш на платформата. След около 15 минути бях отново на автогарата „Дидубе“. Бързо намерих маршрутката за

планинския град Казбеги с митичния връх Казбек,

извисяващ се над него. Потеглихме. Пътят води право на север като постепенно започва да се изкачва и навлиза в проход, от двете страни на който над ярко зелените пасища се издигат острите била на Кавказ.

В маршрутката се запознах с японката Аки, която пътуваше сама, тръгнала от Пекин, където следва акупунктура, преминала през Казахстан, четирите централноазиантски „стана“, после със самолет през Каспийско море до Азербайджан, откъдето беше започнала кавказката част от пътешествието си. Смяташе да продължи към Турция и от Истанбул да се прибере със самолет обратно в Пекин.

Междувременно маршрутката минаваше един проход над 2000 м. надморска височина, асфалтовият път беше изчезнал, а времето беше станало мъгливо и влажно. Започнахме отново слизане към долината на река Терги, на чиито брегове е разположено планинското градче Казбеги (понастоящем се нарича Степантсминда).

Като слязохме от маршрутката в центъра на Казбеги високи облаци закриваха билото и предвещаваха дъжд. Купих си нещо за ядене и бутилка естествено газирана, солено-кисела минерална вода Боржоми. Слънцето напече точно когато заедно с Аки поехме по черния път нагоре към църквата Света Троица (Тсминда Замеба), кацнала на зелено възвишение високо над градчето.

Както се оказа като стигнахме горе, църквата е на ръба на обширно плато, от което започва хребет, по който се стига до ледника Гергети в подножието на връх Казбек. В 1 ч. на обяд бяхме горе, след разглеждането на църквата си взехме сбогом с Аки, която бързаше да слезе обратно в града, за да хване следобедната маршрутка обратно за Тбилиси.

Опънах палатката си на закътано място сред обширните ливади около църквата, а облаците все така продължаваха да крият билото затова до този момент все още не бях успял да видя върха. В продължение на следобеда мъглата се сгъсти и вече не се виждаше дори и църквата. Потокът от посетители се разреди, докато към 5 ч. около църквата вече нямаше никой. Само една компания с пикапи сновеше безцелно из ливадите.

На следващата сутрин небето беше кристално. Острите високи хребети, издигащи се отвсякъде държаха слънцето настрани от ливадата до късно сутринта. Излязох от палатката и се оказах неподготвен за това, което се разкри пред мен — грандиозният бял купол на изгасналия вулкан Казбек!

Поех нагоре по тревистото било като скоро хванах една пътека, която подсича билото от ляво. Плавно набирах височина като преминах заравненост, на която имаше опъната палатка, а през цялото време върхът се оказваше скрит зад билцето, което подсичах. След още няколко склонови стъпала се озовах на една премка, от която се откри гледка към целия масив на Казбек със съседните му върхове, ледника Гергети, спускащ езика си във внушително речно дефиле, и камениста заравненост под ледника, на която имаше опънати палатки. Виждаше се група, която катереше по ледника.

Моят път обаче беше до тук, достигането до ледника изискваше още около 2 часа ходене, но трябваше да слизам за да хвана маршрутката за Тбилиси в 3 ч. следобед. Навръщане слизах по темето на тревистото билце за да мога да се наслаждавем на гледките. Както и предния ден, така и днес малко преди обяд облаците отново закриха снежните била на планината.

В късния следобед пътувах обратно към Тбилиси.

Като пристигнах там оставих на съхранение на Ж. П. гарата целия си багаж и отново се насочих към центъра. Исках да изпробвам една от минералните сулфатни бани в стария град, както и да взема нещо за ядене. Избрах си тази с арабската архитектура и синята фасада, макар че цената за единично помещение за 1 ч. беше шокиращо висока.

А вътре беше ужас — мръсно, занемарено, без никакви удобства с изключение на два пластмасови стола и маса — мокри и непочиствани от много време, мокър чаршаф, останал неприбран от предходен посетител, вана с минерална вода с твърде съмнителна чистота… Използвах само душа и тръгнах.

Вечерта се качих на нощния влак Тбилиси — Зугдиди.

Шафнерът провери билета и паспорта ми, видя, че съм от България и рече „Болгары — добрие люди, наши друзя! Входи!“ В купето с четири спални кушетки първо влезе един младеж, който говореше по телефона си без да спре в продължение на около 2 часа, като непрекъснато влизаше и излизаше от купето. След него влязоха един много пиян дядо с внучето си — момче на около 12 год. След като се осведоми кой съм, какъв съм и от къде съм, дядото реши да завърже разговор:

„В България пиете ли много?“

„Да, някои хора пият“

„А старците като мен пият ли?“

„Да, пият“

„Какво пиете в България?“

„Ракия — прави се от грозде“

„Аха — ракия — знам, а ние правим водка от грозде. А кой беше вашия ръководител преди?“

„Тодор Живков“

„А-а-а, Тодор Живков, ха-ха-ха-ха!“

А малко по-късно в пиянска просъница дядото се надигна и викна: „Николае Чаушеску!“

Казах му „Не! Тодор Живков“

„А-а-а, Тодор Живков, ха-ха-ха-ха!“

Този разговор се повтори още няколко пъти тази вечер. Внукът, явно за да замаже неловката в неговите очи ситуация с пияния му дядо, също реши да завърже разговор:

„Знаете ли Михаил Саакашвили — нашия президент?“

„Да, знам го, виждал съм го по новините“

„Той е добър президент, аз го подкрепям“

Заспал съм дълбоко.

Очакваме продължението (искрено се надявам, че авторът ще го напише)

Автор: Ивайло Ганчев

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version