дек. 18 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Киото, Япония

Днес ще прoдължим пътуването из Япония

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 19:

От Киото към Токио и Нарашино

ден 125

Ставането минава както очаквам — бавно. Тифани ме събужда в девет и десет сутринта, което по последното ми време-отчитане минава за доста късно. Така или иначе не спя — слушам я как си говори с някакъв австралиец, от едно от леглата отсреща. Не съм спал много добре, защото нашият си австралиец — Мат — цяла нощ хърка, при това доста безкомпромисно и целенасочено. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Нямам проблем с това, ако е ритмично, ама ако не уцелва ритъма всеки път с по една-две стотни е много дразнещо.

Оправянето на багажа е мързеливо, защото двуетажното легло е просто затрупано с всичките ни неща — под него, над него, от него и около него има разсипано, закачено, хвърлено какво ли не. Отнема ни повече от час да подредим всичко и да докараме моторите си от паркинга на Нинджо-нещо замъка, който се намира наблизо до хостела.

Гледаме картата на Тифани и тази в Гугъл Земя, докато имаме Интернет на разположение. Тифани предлага да тръгнем направо към източния бряг. На диагонал от Киото се намира някакъв нос, където някакви жени се гмуркали за перли — казва. От там можем да се прехвърлим с ферибот отсреща, откъдето до Токио не е толкова далеч. Трябва да караме само по път номер 24, за да излезем на Нара — мястото, където се намира една от най-големите статуи на Буда в Япония, която ни е точно на пътя… Няма как да я изпуснем.

Днес аз водя, и път с номер 24 се намира точно там, където го търся. Лошото е, че трафикът е много тежък, въпреки че е събота, а както обикновено — пътят е двулентов, тесен и с широка, жълта ивица, забраняваща изпреварването по средата. Да изминем четиридесетте километра до Нара ни отнема не по-малко от два часа.

В Нара отбиваме в една от крайпътните вериги ресторантчета. Дъг ми е споменал, че се е хранил в такива тук — казват се Йоши-нова, или нещо такова, с оранжеви табели. Действително е евтино, поне в сравнение с другите места. С Тифани си говорим за това, че в Япония всичко е много вкусно, но някак не е толкова… питателно? Не те оставя да се чувстваш сит, никога. Може би Японците са свикнали с леката храна, и сигурно затова всички са толкова слаби.

С питане намираме пътя към

Тодай Джи — храмът, който е построен около статуята на Буда.

Очевидно в древността, когато са го строили, не са предвидили паркинг, защото ни отнема известно време и няколко кръгчета, за да намерим такъв. Паркирам до най-близката сърна, разхождаща се просто така наоколо, която обаче не иска да си комуникира с мен и заминава. Не се чувствам изоставен — наоколо има ужасно много други сърни, с които децата си играят, хвърляйки им късчета хляб

Тодай Джи е огромна сграда — най-голямата дървена конструкция в света.

Наистина изглежда впечатляващо — потокът от хора пред нея някак си още по ясно подчертава колко точно е голяма. ГОЛЯМА Е. Голяма е и статуята на Буда вътре. Тифани ми разказва за някаква легнала статуя на Буда в Тайланд, която била още по-голяма от тази… Вървим, завъртайки пълно кръгче около статуята заедно с потока от хора. От двете страни на Буда са седнали две други големи статуи, които са по-малки от него, но по-богато украсени и детайлни.

Излизаме през портата на храма, вървейки между тълпа туристи, всеки гушнал по сърна, снимайки се с нея. За някои сърни има цяла опашка от хора… „Сигурно са дресирани от същия човек, който е тренирал вчерашния жерав“ — казва Тифани. Сърните позират за снимки, стоейки много неподвижно в различни сърнешки пози.

Отново на път — пътят към Иши, следваща точка, която сме избрали по пътя към Тсу, който е най-близкият град на крайбрежието, се оказва не толкова живописен, колкото виещ се и приятен за каране. До там остават двайсетина километра, когато отбивам, за да попитам Тифани дали и е комфортно да кара така — тя е без фарове, а вече е сумрачно. Може да издържи да кара така още, но смята, че е по-добре да намерим място за къмпинг докато още има светлина.

Не след дълго намирам някакъв път, започващ от малко селце и виещ се в посока гората. Качваме се на него, след това се спускаме стръмно надолу между високи дървета. Имам чувството, че влизаме все по-навътре в гъста гора, но скоро пред нас се отваря гледка към широка поляна с няколко постройки — пътят минава по средата и. Вдясно от нас има празно място, което е точно на ръба на гората. Излгежда подходящо. Спираме.

Разпъваме палатките и си правим чай. Аз успявам да намеря две залежали още от Новосибирск консерви с месо в куфарите си, а Тифани изважда хляб и кашкавал. Избирам тази с говеждо VS тази със свинско. Не ми се яде особено „тушонка“ след всички прекрасния японски ястия, но тя се оказва интересно разнообразие и не е съвсем безкрайно ужасна.

Тифани се изкашля мощно в палатката си на няколко метра от моята и ме хваща неподготвен, стряскайки ме точно когато си мисля това за животните. По стара българка традиция, плюя си три пъти в пазвата… Phew. Помислих, че е мечка. Още от Сибир имам мечко-фобия…

ден 126

Закусваме, седнали на бордюра пред едно от магазинчетата, разхвърляни навсякъде по пътя. Добре е да пиеш топло кафе — толкова е просто, само пускаш стотинките в някой от автоматите, и ей ти го на, със все металното кенче. Тифани иска да се спуснем надолу към някакъв нос на някакъв залив от източната страна на Япония — градът се казва Тоба, до него има няколко интересни места — „оженените“ скали, които стърчат от водата и са завързани с въже, както и перлените ферми с някакви жени-гмуркачки за перли с някакви бели дрехи, които неизбежно си преставям като нощници, ставащи прозрачни, когато са мокри. Разбира се, че искам да ги видя, но не мога да си позволя да се бавя по пътя към Токио. Ако не съм сигурен, че има ферибот, или че няма да е безбожно скъп, не мога да тръгна надолу — трябва да тръгна по крайбрежието нагоре, диагонално покрай Фуджи и към столицата, откъдето на 1-ви се предполага да излетя от Япония. Билетът ми вече е резервиран и искам да съм сигурен, че имам и резервно време да се справя с документите на мотора, оставяйки го в контейнера със чиста съвест — след като това стане, няма да го видя около две-три седмици. Предлагам на Тиф да намерим Интернет, където да проверим. Ако не намерим инфо, аз нямам друг избор, освен да хвана нагоре, иначе рискувам да загубя цял ден — това са петдесет километра надолу и петдесет нагоре в сериозен трафик и непрестанни светофари…

Стигнали сме до някакъв голям град, и в един от крайпътните магазини се опитваме да разберем къде можем да намерим Интернет. След двайсетина минути опити да се разберем, накрая услужлив японски младеж с костюм на Мечо Пух ни нарисува карта. Стигаме до мястото. Опитвам се да чийтна, изкарвайки лаптопа и опитвайки се да хвана уаърлес на паркинга — имаме нужда от няколко минути, и е доста вероятно падналата почти до минимум батерия да издържи. Не се получава. Влизаме вътре, където Тифани се опитва да се разбере с японката на централното бюро — накрая се отказва, предавайки се с „О, Япония!“ и глухо удряйки главата си в съседната стена. Това има ефект, защото момичето се изчервява леко и ни води до някакъв компютър, където друга японка, опитвайки се да разбере какво искаме, търси в нещо като японски гугъл, намира сайта на фериботите, превежда го с автоматичен преводач на английски и ни го принтира. Супер-много сме им благодарни, но те дори не искат да ни вземат пари за това. Важното е че сме открили че фериботи има и цените са приемливи, а ако побързаме, можем да стигнем точно навреме за следващия ферибот — имаме около час и половина — точно време за да изминем разстоянието до Тоба…

Някъде на десетина километра от Тоба Тифани предлага да вземем платената магистрала, за да стигнем навреме. Имаме около половин час, а трафикът продължава да се движи бавно. Не знам как разбира коя посока е правилната, но тръгва в обратната, на тази, която аз бих избрал. Оказва се наистина права — скоро слизаме от магистралата, на кяото коли почти няма и се кара лесно, към Тоба. Намираме пътя към пристанището, и скоро намираме табела за ферри терминала, спирайки пред будката на пазача. Тифани му казва, че моторите са седемстотин и петдесет кубикови, когато пита, и минаваме с 500 йени по-тънко, докато пазачът ни казва къде да спрем моторите — точно пред входа на самия кораб, при няколко други мотористи, които поздравяваме, смъквайки каските си, ги закачаме на кормилата. Тичаме нагоре по стълбите, за да си купим билетите — има само десет минути… Вкарваме моторите последни, и рампата се затваря зад нас.. Явно има нещо свързано с последни моменти, което ме преследва…

Докато работниците завързват моторите за специални скоби в палубата, използвайки хавлии под ремъците, за да не наранят нищо, се запознаваме с един от японците с мотори — казва се Уемуа и кара Кавазаки Зет 2 — почти познавам, защото си мисля, че е единица. Двамата се съгласяваме, че Кавазакитата са „де бест“, заглушавайки опитите на Тифани да каже каквото и да било за каквито и да било БМВ-та.

На горната палуба помещението за пътниците е разделено на няколко основни сепарета с много седалки, както и няколко зони за почивка, оградени с парапети — това са просто места с плосък под и мек килим, пред който трябва да си събуеш обувките. Много хора лягат там и спят, включително и Тифани, която си е сложила гривните против морска болест — този път нуджа от това има. Преходът с ферибота е едва час, но този час е изпълнен с повече клатене от целия двудневен маршрут до Япония — вълните са силни и корабът се люлее от една на друга страна и отпред назад, което прави нещата още по лоши. Не ми става зле, но съм леко замаян и заспивам, само да се събудя точно когато приставаме на пирса.

Спускайки се с моторите по рампата намираме Уемуа да ни чака — той е в същата посока поне донякъде, защото смята още днес да стигне до Чиба — мястото, където живее. Смята да се качи на магистралата, след като измине осемдесетина километра по крайбрежния път. Караме заедно, като той води, и води с добра скорост — досега не сме заобикаляли колите толкова смело отдясно по светофарите, но той го прави, следователно — може.

Пътят, излязъл на тихоокеанското крайбрежие, е живописен — от дясната страна на няколко пъти мяркаме окена — много е красив, с надвисналите сиви облаци и всичкото — а покрай малките крайбрежни къщи често има палми. Изглеждат малко омърлушени, но са недвусмислени палми, което още повече подчертава океанството на океана. Това е ОКЕАН. Уау. Въй! Океан! Йес-с-с!

Карането с Уемуа ни спестява доста време, защото караме бързо — въпреки това, когато се разделяме, вече е тъмно и с неработещия фар на Тифани трябва да си намерим място да разпънем палатките скоро.

Мяркам табела за някакъв крайбрежен парк и я настигам. Връщаме се, завивайки към брега и минавайки точно под един от огромните вентилатори, които всъщност едва ли служат за проветряване — перките му са огро-о-о-омни и са толкова по страшни затова, че се въртят толкова бързо. Вятърът на брега е силен, когато излизаме на бетонната алея. Пише, че влизането е забранено, и ние спираме нерешително, но някаква кола тръгва натам и ние я последваме.

Някъде пътят прекъсва, за да продължи в иглолистна гора, все още паралелно на плажа. Промушваме моторите между ограничителните колчета и продължаваме, излизайки след това на прашен, пръстен път. Морето от тук не се вижда, защото между нас и него е насипан висок вал от пръст — вероятно за да предпазва от по-малките цунамита… Звучи смешно, като го пиша, ама тези хора живеят с реалната опасност от земетресения и вълни. Слънцето отдавна се е спуснало и скоро ще бъде съвсем мрачно — сега е моментът да отида да намеря някой магазин наблизо и да взема нещо за ядене и за двама ни. Оставям палатката си на Тифани, която може да разпъне и двете докато се върна…

Пием чай. Наоколо гората се събужда — вчера имаше животни, които звучаха като автоматична пръскачка, а днес има друг странен вид — насекомите звучат като звънене на мобилни телефони. Приятно е. През нощта вятърът не спира да си играе със стените на палатката, които плюшят, плющят, плющят и после пак плющят… Започва да вали. Искрено се надявам скоро да спре…

ден 127

Към Токио

Вали още от полунощ, и когато се събуждам за пореден път, за да открия, че стените на палатката са малко по-светли и вероятно слънцето е изгряло, продължава с не по-малка сила. Мразя да опаковам мокра палатка, но изглежда ще ми се наложи. Същото казва и Тифани, която чувам, че се е събудила и се движи в своята си палатка. Няма изгледи времето да се оправи — цялото небе е един плътен, монотонен и сив облак, а дъждът е като тежка влага във въздуха, която се сипе надолу в почти плътен поток, създавайки впечатлението, че се стича по нещо. Това е от онзи напоителен дъжд, който мотористите най-много мразят. Подозирам, че знам каква е програмата за днес. Точка едно — подгизване. Точка две — измръзване. Точка три — подгизване, измръзване и изгубване…

Опаковаме палатките си в дъжда. Имам чувството, че моята е два пъти по-тежка заради цялата насъбрана влага — изключително е важно да не забравя да я извадя и изсуша при първа възможност, за да не мухляса вътре в калъфа си. Обличам и дъждобрана, чийто крачоли са разкъсани — той е вече доста възрастен и датира още от едно от ОНЕЗИ пътувания с Акулчо, когато ми излезе името на „Бог на дъжда“. За последно го сложих при първото влизане в Сибир след Казахстан, пътувайки към Новосибирск.

Тифани се хлъзга по калта малко след мен, преди да излезем на вълнолома…

Стигнахме! От другата страна е средата на пътя!

Това не е космонавт, това съм аз със Скитник и Тихия океан…

Да се върнем на главния път не е толкова сложно, колкото съм се опасявал, въпреки че моите „Формула 1“ гуми без грайфер се хлъзгат здравата по подгизналата кал на черния път, по който сме влезли. Излизайки на асфалта, спираме на първия крайпътен магазин, за да закусим. Имам чувството, че сутрините ми започват доста да се повтарят, лутайки се из магазина и търсейки какво е най-евтиното + най-питателното нещо, при положение, че не мога да намеря каквото и да било, което да отговаря на което и да било от двете условия. Пием горещо кафе — за петте километра дотук вече сме успели да подгизнем. Сменям кожените ръкавици, от които пред учудения поглед на Тифани успявам да изтискам доста вода, със тези от Монголия. Дано поне те да помогнат — връхчетата на ръцете ми са започнали да изтръпват от влагата и студа.

Вятърът е силен, на пориви — по-мощните такива просто преместват мотора ми настрани заедно с мен, докато карам. Дъждът вали на четиридесет и пет градуса настрани. Странно е как за един ден всичко се обърна. „Поне сме изкарали късмет, че имаме само торнадо.“ — казвам на Тифани. „Както бяхме на брега, можеше да ни удари и някое цунами.“ Още по-странно изглежда всичко това с лошото време, защото движейки се недалеч от тихоокеанското крайбрежие, минаваме доста често покрай разни палми — не бутафорни и нисички, а съвсем палми-палми. Не им отива да бъдат заливани от порой, и на мен не ми отива също, кой каквото ще да казва. Нямам търпение да видя слънцето отново — последните дни в Япония за мен бяха невероятен рай именно заради времето и контраста с Сибир..

Мисля, че с Тифани станахме добър екип без да ставаме екип, някак всеки правейки си каквото си иска, но не искам да правя нещо само защото ще ми е по лесно. Да карам по магистралата означава да харча още пари, които нямам — предпочитам да карам напред по нормалния път, колкото ще да е задръстен и бавен. Освен това, тъй като Тифани не е с мен, мога да продължа да карам и през нощта, т. е. да бъда в Токио днес — което ще ми спечели още един важен ден. Искам този път да имам някакво време в резерва за оправяне на документите и оставянето на Скитник в контейнера за щатите. Сбогуваме се — може и да не се видим в Япония пак. Следващият път ще бъде или в Щатите, или в Англия, или Бог знае още къде и кога…

Тиф тръгва по друг маршрут — от тук нататък съм сам…

Преди Тифани да тръгне, опитвам се да наизустя няколко имена на градове и номера на пътища до Токио. Всъщност, трябва да карам напред по същия път докато просто изляза на път 1, който води в столицата. Там мисля да намеря Интернет клуб и да проверя за място, където да остана. Няколко човека бяха писали от Токио още в началото на пътуването — може би мога да им драсна по един мейл, който получават директно на телефоните си…

В града, който се казва

Фуджи — на името на планината,

или обратно, влизам някак незабелязано, и изведнъж се усещам, че е това, когато поглеждам вляво. Дъхът м испира — при все мъглата и дъжда планината се вижда отсрещу като огромна обърната фуния, разширяваща се плавно към основата си. Изглежда потресаващо. Върхът и е покрит със сняг, потъващ в дъждовните облаци — останалото е само тъмен силует, само че… огромен тъмен силует, който е толкова по-подчертано огромен от разбирането колко далеч се намира. Планината някак израства хем постепенно, хем рязко от заобикалящия я пейзаж. И формата… формата е страхотна. Плавното разширяване надолу е нещо, което никога не съм виждал наживо — изглежда… като Фуджи. Като снимките на Япония. Може би не трябва да се учудвам, защото се намирам именно в Япония, но все пак — чувството да видиш наживо този гигант е неописуемо. Горната му част е потънала в облаци, но все пак си личи, че е като отрязана — подозирам, че е вулкан. Надявам се, че японците знаят за това — не би ми се искало аз да съм човекът, който ще им каже. Боря се известно време с дъждобрана, карайки и опитвайки се да изкарам фотоапарата, но след като цяла минута не успявам, решавам че не ми трябва. Няма да я снимам — ще и се наслаждавам. Ще снимам като стигна до Хиконе.

За момент си мисля, че това е български кораб — подвежда ме жълтата маркировка на комина с червена линия, която се оказва само точка…

Ако аз съм бог на дъжда, защо не мога да му кажа да вали върху всички останали, а не мен?

Това е максимумът Фуджи, който успявам да видя. Уви…

В града Хиконе (или Хикоре)

изобщо не спирам — няма за какво, тъй като мъглата е много гъста и Фуджи ни най-малко не се вижда. Време за вулканична кал, която да бълбука, не мисля, че имам, ако искам днес да стигна до Токио, а друг избор нямам. Опасявам се, че този път да видя Фуджи като хората ще ми се размине — не ме притеснява. Някога ще го видя пак, а засега вниманието ми е ангажирано във непрестанните обратни завои по пътя. Странното е, че тук дърветата са изцяло зелени, и ако не беше постоянният дъжд и сиви облаци, бих имал чувството, че лятото изведнъж се е завърнало. Завоите са опасни и карам сравнително внимателно, имайки предвид, че гумите ми са отвъд всякаква критика. Следват обратен завой след обратен завой, и за втори път имам чувството, че ще хвана морска болест на мотора.

Преди Хи-нещо. Дъжд, завои…

О-о-о-охридското-о езеро-о…

Един след друг градовете се сменят, докато карам по път 1. Сапочва да се смрачава, когато преминавам покрай един от онези Комикс-ДВД-Интернет клубове, за които трябва да се регистрираш. Имам още не повече от час светлина и не ми се губи време — решавам да продължа. Светофарът светва червено точно пред мен, спирайки ме. Може би все пак е по добре да се върна и да пратя няколко мейла, да проверя къде мога да остана и прочее — това е важно и по-добре да го направя сега, вместо да отлагам за Токио. Правя обратен и се връщам към сградата на клуба.

Отнема ми само петнайсет минути да се разбера с момчето и момичето на рецепцията и да се регистрирам, докато от мен тече вода по целия под. Вече става тъмно, уморен съм, а съм на цели шестдесетина километра от Токио… Правя си кафе и сядам пред компютъра, сваляйки колкото се може повече от пластовете облекло по себе си. Гледам компютъра тъпо, поглъщайки бързо горещата течност — пръстите ми са стиснали чашката, опитвайки се да попият цялата топлина наведнъж. Ботушите ми са дополовината пълни с вода — или дополовина празни — в зависимост дали съм оптимист или песимист. В момента съм уморен, и съм просто непукист. При всички положения, обаче, краката ми са мокри и джвакат вътре в ботушите при всяко движение. Някак не върви да отида в тоалетната и да ги излея — знам, че няма да има смисъл. Мокрите ботуши не се отказват да бъдат мокри ботуши лесно, имам достатъчно опит с такива…

Kawasaki!

Това вече прилича на Токио — огромни сгради, изчезващи в мъглата някъде нагоре, много вертикални и хоризонтални светещи банери, реклами — всичко изглежда масивно, а трафикът е безумен в многолентовия път с маркировка 1. Не знам откъде да започна да търся пътя за Чиба — не съм успял да запомня номерата на пътищата от Токио до там, и сега ще ми се наложи да питам. Питам. Повечето хора не знаят английски, не знаят

пътя за Нарашино

или не знаят и двете.

Не знаят и къде има Интернет, докато накрая някакъв бизнесмен ми казва, че никъде наблизо няма. Таксиметровите шофьори не разбират какво им говоря. Няма къде дори да си спра мотора заради постоянно фучащите по пътя коли, за да питам някого, карайки напосоки, от време на време спирайки, питайки, и така до безкрайност. Отнема ми повече от час да намеря някой с добър английски, и това се оказва момче от Непал, което работи в заведение за бързо хранене… те затварят. Показва ми нещо като гугъл мапс на телефона си, опитвайки се да намери Нарашино, но всичко е толкова обръкано и сложно, че успявам да разбера само, че трябва да държа път петнайсет за известно време. Намирам се точно на него. Препоръчват ми да питам полицията, но не знаят къде има такава. Изчаквам момчетата, докато затворят, и те продължават да ми помагат, обаждайки се на Миуако. Те говорят японски, но не много добре, и така и не успяват да разберат как да стигна до там — единственото, което искам, е да намеря правилната посока и да започна да се движа НАНЯКЪДЕ, защото това седене и незнаене ме изморява. Накрая момчетата намират къде има полицейска станция и ми обясняват как да стигна до там… Намирам я. Полицаят ми дава указания, които запомням. Не мога да повярвам — прогрес! Тръгвам, но някъде по пътя, на едно от кръстовищата на път седемнайсет, път седемнайсет се разделя на три — е те това как да го разбирам? Решавам просто да продължа напред, но това е грешка, защото пътят скоро се превръща в по-тесен и еднопосочен, завива няколко пъти и тотално ме обърква. Спирам до друга полицейска будка, до която за късмет съм излязъл… Двамата с полицая влизаме вътре, капейки вода върху картата, кяото той изкарва от някакъв шкаф. Показва ми къде съм и ми показва къде трябва да отида, за да изляза към Чиба — трябва да се върна няколко километра назад…

Токио през нощта. Бих се кефил, ако не бях мокър, уморен и абсолютно не знаещ къде се намирам.

Две момчета от Непал ми помагат да изясня как да стигна до Нарашино..

Минавам по някакъв огромен мост — тъмно е и не се вижда много, но светлините наоколо са просто потресаващи — във всички посоки има огромни сгради и други, пресичащи този мост мостове, паралелни мостове, и по всички тях се движат светещи точки — коли, камиони, автобуси — светлините от фаровете напомнят на космически кораби, които летят в стройни редове, точно като във Стар Уорс. Това не е Корускант, това е Токио — и двете звучат почти еднакво научно-фантастично, но не и днес. Изумен съм, кефя се, но това е някак на заден план. Искам просто да си събуя ботушите, да ги изцедя някак и да заспя.

Отново се губя, и този път ме спасява някакъв услужлив таксиметров шофьор — въпреки, че не говори английски, той ме закарва на няколко преки до нужния път — от тук нататък съм само направо… Успявам някак да не съм само направо, когато направото свършва и продължава в платена магистрала — въртя се наоколо нерешително и накрая, след още половин час, се качвам на нея. Няма табели за Чиба, няма табели и за Нарашино — само за Ичикава. Бог знае къде е глупавата Ичикава спрямо Нарашино и Чиба… И продължава да вали. Не мога да бъда по мокър от сега дори и да скоча с дрехите в някоя река… Слизам от магистралата на първата отбивка, която ми се струва смислена. Попадам в мрежа от малки, тесни, еднопосочни улички… Късно е, вероятно минава дванайсет през нощта. За трийсти път спирам някакъв човек, за да го попитам къде е Нарашино — сочи ми да карам покрай канала, само напред… Карам. Изглежда нереално тясна уличка — не знам как тук могат да карат коли и как това може да води в друг град…

За пореден път днес се чувствам изключително идиотски. Ако имах карта, със сигурност щях да съм в Нарашино преди три или четири часа. И не ме дразни това, че е толкова трудно да се оправя, или че съм подгизнал, вир вода и без да има към кого да се обърна — дразни ме фактът, че заради това без-картно пътуване натоварвам някакви хора, които са приятели на мой познат и изобщо не са длъжни да се съобразяват с мен — това се случва за втори път в Япония, също като преди това с Хиро и Мидори. Чудя се дали просто да не вляза в някой магазин, да си купя карта и да тегля една майна на цялото това идиотско не-ползване на карти, което в момента ми се струва като глупава детска прищявка — на кого и какво се опитвам да докажа така? Единственото нещо, което ме спира е, че така или иначе няма да има карти с английски заглавия на градовете, т. е. те за мен ще са почти абсолютно безполезни…

Тесният път се влива в път шестнайсет, който продължава точно натам, накъдето трябва — табелите вече казват Чиба. Това би бил моментът, в който можех да си отдъхна, ако не закъснявах толкова… Спирам пред един от денонощните магазини — трябва да открия нещо като кутия бонбони или бисквити, която да подаря на Миуако и мъжа и. Обикалям целия магазин и не откривам нищо подходящо — най-голямата кутия е два пъти по голяма от кубчето на Рубик, и дори не може да се конфигурира като него — ще ме е срам да се появя с такъв подарък. Направо се изчервявам като си го представя. „Говоря“ с единия от продавачите, което значи, че той кима, гледа през мен, не разбирайки нищо какво му говоря, и казваее „Хмм.“ и после със замечтан, вперен в тавана поглед и вдигнат показалец, мисли с шумно „Ъ-ъ-ъ-ъ-мммм.“ И после с още едно „м-м-м-м“. И още едно. Днес беше дълъг ден, прекаран в такива разговори. Понякога ми се ще да бях будист — те могат да имат търпение за всичко, аз — не съм сигурен. Опитвам се да не се дразня, защото този човек все пак се опитва да ми помогне, но не мога. И аз съм човек. Писна ми. Казвам му учтиво благодаря, след като съм прекарал десет минути в опити да му обясня „по-голяма кутия бонбони“. Последната обиколка из магазина, обаче, неочаквано завършва с успех — намирам шише вино. Това вече е друго нещо.

Купувайки виното се уверявам, че съм в правилната посока — соча с пръст надолу по пътя и питам „Нарашино?“ Младежът клати глава. „Нарашино“ — сочи надолу. Айде стига бе, нима това е Нарашино, накрая? Вади карта и ми показва къде е магазинът и коя област е Нарашино. Губя още известно време, обяснявайки, че ми трябва телефон — къде е най-близкият се опитва да ми обясни друг от продавачите, излизайки навън — за щастие в колата си седи друг японец — младеж, който пита от какво имам нужда и ми дава своя мобилен, за да набера Миуако. Двамата се разбират на японски — тя ще мине да ме вземе от тук след двайсетина минути. Часът е около дванайсет, дванайсет и половина вечерта…

Докато си довършвам кафето, през прозореца мярвам пристигаща кола, момичето отвътре ми маха — това трябва да е Миуако. Тя излиза заедно с мъжа си — Кей, с когото се запознаваме. Той е имал голям скутер, фен е на моторите и много се кефи на Скитник. Карам след тях до блока им — намира се на десетина минути от магазина. Карайки, съм наистина благодарен, че премеждията ми за днес са свършили и ме чака душ, топло легло, електричество, интернет — в произволен ред…

Кей и Миуако пристигат…

Когато оставяме мотора на паркинга пред къщата на майката на Миуако, телефонът и звъни — Шигеру се обажда от България, където той е на гости на моите родители в Созопол — майка ми се грижи за него, връщайки му тъпкано за всичките грижи на всички хора към мен по пътя. Забравям да го питам дали е успял да и предаде бележката, която пратих по него от Казахстан. Колко яко е, че когато той е с моето семейство, аз съм с неговите приятели, в неговата страна… и сигурно всеки от нас би искал да сме с разменени места, защото и на него Япония му липсва по същия начин, по който на мен България…

Обяснявам на Миуако и Кай за премеждията си и защо съм закъснял, извинявайки се докато съм сигурен, че наистина няма проблем, както казват. Говорим си за Шигеру, — как тримата са израстнали заедно още от основното училище, показват ми снимки от сватбата си на Хаваите, където са и тримата и Шигеру е без брада — не съм го виждал така. Миуако обещава да ми покаже калиграфия — самата тя се занимава с такива неща, а Кей продава коли „Тойота“. Утре е на работа, а вече е един и половина — време е за лягане. Взимам си душ, успявайки само да включа батерията на камерата да се зарежда, и полу-заспивам, полу-изпадам в безсъзнание. Днес беше тежък ден.

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония”

  1. […] Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците и е крайно време да видим как върви и при тях. Днес продължаваме с околосветското пътешествие на Коста. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно стигнахме в Нарашино, Япония […]

Leave a Reply