юли 18 2008

Кападокия (Обиколка на Турция с мотор – 2 част)

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Турция. Оставихме нашите пътешественици по пътя към Кападокия, а днес ще проследим какво се случва по-нататък. Приятно четене:

Обиколка на Турция с мотор

част втора

Отплеснах се и така и не завърших започнато, но ето новата част…

Леко въведение

Кападокия (Kapadokya, Cappadocia)

е обширна високопланинска област в централна Анатолия (Анадола) в източната част на Мала Азия (днешна Турция), поразяваща както с историческото си богатство, така и с неописуемата си природа — земя е като че ли извадена от сънищата и фантастичните приказки.

В древността е била значима държава,

населена от много народи. От 17 г. сл. Хр. е провинция в Римската империя. земя е като че ли извадена от сънищата и фантастичните приказки. Вятърът и слънцето са изваяли чудновати образувания от скалите, а човешката ръка е издълбала в тях едни от най-старите християнски църкви и манастири. В Библията се споменава, че

християнството е било въведено рано между жителите й,

които били пословични с ленивост, неверие и още много други пороци (Тук нещо си правия паралел с родината за момента…).

Кападокия е наистина странно място

и на пръв поглед наподобява лунен пейзаж.

Кападокия, Турция

Станахме около 9 часа, слънцето беше вече доста високо,облякохме се по лекичко и екипирани с апарати тръгнахме на обиколка из региона — начална точка — гр.Urgrup -приятно градче, съвместяващо стари и нови къщи плюс характерните скални жилища- между скалните възвишения с издълбани ниши са построени къщи, модерният град и историческите забележителности просто са прелели един в друг и живеят заедно. На центъра имаше няколко приятни заведения, избрахме си едно, с маси на площада и седнахме да закусим. Искахме „breakfast“,сервитьора кимна и тръгна, докато му дообясниме, а ние се чудехме разбрал ли е в действителност, че искаме да закусим, че закуската си е обширно понятие. Опасеният ни обаче бях напразни, донесоха ни стандартна закуска, пакетчета масло, конфитюр, саламчета, бъркани яйца, чай.. хапнахме прилично, сметката („кесап“) бе 27 лв.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210387031250.JPG
Свързах се пак с момчето което работеше в хотела, беше на работа, и тръгнахме на там,

село Ayvali Koyu,

на 12 км южно от тук. Пътя беше интересен, местността характерна за областа — със скалите си, начупена, каньончета… Самото село беше с автентичен вид, без модернизми, трудно намерихме хотела, няколко жени като ни видяха си наметнаха фереджетата даже.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504827163597322.jpg

Хотелът всъщност представлява

комплекс от каменни жилища,

обаче с включени всички съвременни удобства.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210479531250.JPG
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210538593750.JPG
Нашият домакин се оказа 16 годишно момче, работещо отскоро тук, седнахме на една маса, поговорихме си, почерпи ни, и ни разведе из целия комплекс — мястото дори и по западни стандарти е скъпо — някои от стаите струваха по 400 евро, всяка си имаше собствено име (Eagle Nest — например беше нещо като стая за младоженци), вътре — тв, двд- та,джакузи, и т. н…. На същия скален масив, в рамките на хотела има останки от древна църква, някои от стенописите са запазени, малко по нагоре в каньона има минерален извор от който пихме — водата беше много приятна на вкус, все едно беше леко газирана. Настояваха да останем за обяд, но си тръгнахме, да не сме в тежест, въпреки изключително топлото и любезно посрещане. Идеята ни беше да идем до Dеrinkuy да видим някой от подземните градове, и за това поехме натам (или по точно така си мислехме..).

Кападокия, Турция

Не може да се каже със сигурност кога хората започват да изсичат в района пещерни и подземни жилища. Приема се, че тази традиция е усвоена от монашеството и от IV век насетне тук в скалите изникват десетки манастири, огромен брой църкви и отделни монашески килии. Днес е ясно, че е създадена сложна система от тунели и помещения, разположени някъде и до 20 етажа под и над земята. Според учените тези уникални градове са осигурявали убежище на 20 000 души през различни периоди. Пещерите давали подслон на фригийци, перси, ранни християни, араби, селджуки и османски турци. Християните наследяват и доразвиват подземните градове в мекия пясъчник, като изграждат храмове, манастири, училища.. Сухият климат, труднодостъпните пещери и постоянната температура са съхранили безброй стенописани храмове, които превръщат Кападокия в едно от най-големите хранилища на средновековното православно изкуство. Така например в най-големия от разкритите досега подземни градове (наречен от турците Деринкую, „Дълбокият кладенец“) може да се влезе в подземен храм, издълбан във формата на кръст на десетки метри под земята.
Докато се движехме в дъното на каньон, ограден от скали, след няколко километра стигнахме на кръстопът, левият маршрут изглеждаше по логичен и поехме натам, и не след дълго стигнахме до едно забутано селце (Mazi), класически изглеждащо за региона — схлупени къщички, прахоляк…. Спряхме пред кръчмата и се чудехме на къде да поемем, когато собственика се приближи и ни попита какво търсим, казахме му, а той ни каза че ако е заради подземните градове, тук се намирал един от най големите комплекси, а в момента тук е Иса, който нямал равен като екскурзовод, бла- бла…. Не му повярвах много, но седнахме да изпием по един чай. Скоро се появи въпросният Иса, с костюм(странна гледка),с леко ромско излъчване, и се заприказвахме, говореше добре английски.
Тук уточняваме нещата.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210704375000.JPG
Решихме да рискуваме да разгледаме, въпреки съмненията че има какво да се види, и тръгнахме към скалите.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210615156250.JPG
Иса измъкна една петромаксова лампа, на мен ми даде един очукан диоден фенер и навлязохме в пещерите. В предверието на входа спряхме и ни беше изнесено кратко интро, но по изключително професионален и увлекателен начин — човека наистина беше добър, в това се убедих многократно и после. Последва разходка от стая в стая и на различни нива, с пълни обяснения за предназначението и тънкостите. В древността в града е имало кухни, конюшни, мазета, складове за маслини, винарни, столови, водоизточници — хвърлях камък в един от тях, не чух да пада, бил 60 м дълбок, със стълби за спускане.. Видяхме дори пощенското отделение — стая с малки ниши от които са излитали и на които са се връщали пощенските гълъби с писмата. За да се предпазят от враговете си хората живеещи в града търкаляли големи каменни блокове, за да запушат изходите. Паралелни тунели един над друг с малки дупки — преминаващият от долу враг просто е бил пробождан с копие, бе за има как да реагира или отвърне. Отвори, служещи за комуникация, както в корабите. Капани от типа на гилотината…. В момента се посещават само няколко етажа от града — имахме възможноста да се покатерим нагоре — надолу, доста е трудно, представете си качване и слизане в камина, нещо от този род е.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518210965781250.JPG
http://bgphoto.net/photos/2045/o633518211447656250.JPG
Когато поизостанах малко, угасих фенера нарочно — тъмнината се УСЕЩАШЕ буквално, сякаш имаше някаква плътност и маса, адски мрак… и неповторима атмосфера. Навън седнахме пак пред кръчмата, имаше фенове около моторите, и тук, както и в България децата се вълнуваха най -вече колко км вдигат, но с моя дигитален километраж не успяха да разгадаят. Пихме още по един чай, поговорихме общи неща, посъвтваха ни да изберем друг маршрут, през селото имало път (на картата го няма). Дадохме 20 лири на Иса за показаното и тръгнахме. Пейзажа си беше познатия — редуваха се зелени равнинки с характерните каньони, и още по характерните каменни къщички, в далечината се виждаше голям връх покрит със сняг (около 4000 м и той…).
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504828756797194.jpg
а така снимах Smile
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504830796511882.jpg

Минахме пак

през Urgrup,

и тръгнахме към

Zelve

— отново странни образувания, струпани по невероятен начин, но по своему различни. След това следва open air museum a — ььььь, който аз пропуснах, понеже времето напредваше а още не бях видял някои неща които си бях набелязал, Фори и Стела останах да го разгледат. Беше много топло. Спрях в района Пашабаа, долината наречена Долината на Приказните комини или Peri Bacasi — на мен лично ми заприличаха на друго, преценете вие….
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504826929321610.jpg
Долината е известна и като

Долината на монасите

заради килиите открити във варовиковите кули.

Пейзажите на Турция

Гледки като в Аризона

Необикновената форма на каменните образувания прави долината странна и изключително интересна. Районът има вулканичен строеж и поради това в него има скали с различно качество и твърдост, благодарение на което са се оформили тези странни образувания. В много от кулите били изсечени монашески килии и места за живеене. Група японски туристи се изсипаха от един автобус и почна усилено да се снима, тъкмо се бях притеснил че ги няма наоколо.

Потеглих към

Гьореме

Според местаната легенда на това място имало 365 църкви — по една за всеки ден от годината, от които едва 30 са отворени за посещение днес, отново Open air museum,, отново чудесии… усещах вече как от многото видяно почвам да се пресищам и да не обръщам внимание на уникални неща, не е хубаво човек да се претъпква с впечатления, но втора възможност едва ли щях да имам да обикалям из Кападокия със собствен транспорт, и посока каквато сам си определя. Слънцето клонеше доста на запад, и за това реших да отида до това, което още при пристигането си бях набелязал —

скалният замък Uchisar (Ючхисар),

казаха ни че това е най-високата точка в региона.

Замъкът Учхисар

Замъка Учхисар – най-високата точка

Не улучих пътя за входа, при преминаването през селцето, и се забих през едни прашни сокаци, от които, след малко offroad излязох от задната страна на крепоста, представляваща всъщност скална кула, с издълбани многоетажни помещения.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504831119715466.jpg
http://bgphoto.net/photos/2045/o633503731557591250.jpg
Поснимах малко и погледах региона от високо, виждаха се розовият и белият каньон, за който беше споменал Иса, препоръча ни даже да се разходиме там, било много красиво, 4—5 часа ходене… На тръгване все пак намерих пътя за предната част на замъка, снимах малко клипче даже, от джамията тъкмо се чуваше ходжата, имаше и силничък вятър — уникално… Силите ми вече бяха на привършване, бях изгорял от слънцето, мечтаех си за бира и някакво ядене, за това поех към Kaya camp.

Прибрах се, взех си бира, изядох една консерва, блажено изтягайки се на стелката в палатката. Потъркалях се, но не ме свърташе, и пак излязох, с намерението да се разходя пеша — наблизо беше

„Змийската църква“,

така ни каза момчето от хотела, не знам до колко е правилно да се нарича така, и се отправих да я видя, за съжаление нямаше никой, и част от нея беше заключена, но разгледах някои от нишите които бяха със свободен достъп, от там поех по шосето, наслаждавайки се се на залеза. До като вървях ми направи впечатление че има ограда от дясно напътя, и портал, зазяпах се чудейки се какво е това и един човек от вътре ме поздрави. Приближи се и ме попита какво ме интересува, казах му че разглеждам — говореше английски. Обясни ми че това е Lemon storage (склад за лимони) в скалите, там температурата е постоянна, и е перфектно за това, покани ме да разгледам.
http://bgphoto.net/photos/2045/o633504829295834506.jpg
Позяпах, тъкмо товареха един камион, снимах,хапнах лимони и грйпфрут, накрая питах какво струва — ми нищо, каза ми, беше ми приятно да ти покажа… егаси, що ли паралелите които си правех с нашата действителност не бяха в наша полза.

Ayvalı, 50400 Ayvalı/Ürgüp/Nevşehir, Турция

Помотах се още малко в района и се прибрах, стъмваше се. Фори и Стела се бяха върнали, те пък бяха ходили в

Ortahisar,

място което също било хубаво да се види — бях сигурен в това. Бяхме навъртели над 100 км из региона. Седнахме да мислим варианти за утре — бяхме забелязали че слънцето изгрява много рано в този регион, и за това решихме да станем в 6 ч, та в 7 да може да сме потеглили.

Първоначално мислехме да се спуснем на долу към Бяло море, до Адана, после на запад към Анталия и там да нощуваме, но понеже не ни влечаха големите курорти, решихме да идем направо във Фетие… При това положение обаче маршрута за другия ден надхвърляше 1000 км, а нямаше придвижване през магистрала, и на практика нямаше да можем да го направим, за това начертахме нов маршрут през Коня, колкото и да се мъчехме да го избегнем този град, на картата си личеше че е в сред някаква слабо заселена пустош, от там малко през планините до Анталия и от там на Лагуната Олудениз при Фетие…. малко над 800 км. Това значеше че отпада гледането на каньона Ихлара и още някои неща, но нямахме голям избор. След уточненията и приказки за видяното, легнахме да спим. Направи ми впечатление че нощите са хладнички и духа силен вятър

… … …

Събудих се преди алармата на GSM a, и изпълзях от палатката, Фори беше буден вече, и гледаше нещо. Станах и се загледах и аз — невероятна гледка, слънцето беше изгряло и озаряваше

околния пейзаж, осеян с балони

Балони над Кападокия

Класическата гледка сутрин-балонииии…

Цареше пълно безветрие, май само по това време — сутрин, и това се ползваше за този вид въздушна атракция. Гондолите бяха големи, и събираха доста хора, цената на удоволствието е 150, но не съм сигурен лири или евро. (евро, евро – бел.Ст.)Със сигурност това е един от най-добрите начини да се насладите на красотата на района. Сгъването и опаковането на нещата отне малко повече от очакваното, но около 7:15 ч потеглихме. Заредихме още на тръгване и

потеглихме към Аксарай,

но след около половин километър както си карах, изведнъж мотора заглъхна, изредих скростите надолу, давайки газ, но в крайна сметка спрях. Направо ми причерня. Тайно в себе си всеки има страхове относно издръжливоста на машината, с която потегля на дълъг път, из непознати места, чудех се какво може да е, мина ми през ума че са ми заредили дизел даже. Слязох от мотора и какво да видя — багажа се е извъртял, палатката и чувала влезли между вилката и колелото — мазало.

Тук да кажа, понеже започнах пътеписа направо от срещата си на магистралата преди Пловдив, предишният ден докато пътувах на там, загубих чисто нова палатка, която взех от Италия, не я и видях какво представлява. Обадих се на Фори и той от София ми взе друга — сега и тя замина, след еднократна употреба, все едно беше стреляно с едрокалибрено оръжие по нея. Явно не можех да връзвам багаж…

Стигнахме Аксарай и се отклонихме за Коня

— на картата се виждаше само че района е слабозаселен — в общи линии равна като тепсия местност, първият завой беше на 26 км (то не беше и завой де…), пътят — двулентов еднопосочен в началото, после си стана обикновен, но въпреки че е без дупки, карането не беше приятно, много вълнообразен асфалт.

Пътят към Аксарай

Пътят за Коня – първият завой е на 26 км от Аксарай – скучничко.

Табелите ми направи впечатление че са през 10 км, и само се сменяха монтонно — 190, 180, 170… а пейзажът си стоеше един и същ. По едно време се усетих че задрямвам на мотора. Отстрани имаше ниви, земята беше почти бяла на цвят, но хората се стараеха и обработваха тая пустош. Минахме през леки хълмове и в далечината се видя

Коня — град с население над милион

(между другото на повечето населени места на табелата е написано колко е населението, а на някои и надморската визочина.), на мен ми се стори като Анкара — добра инфраструктура- нови шосета, широки булеварди,подлези, надлези, нещо като небостъргач се виждаше даже, трамваи — всичко това на фона на голи хълмове обаче. Известен е като най-консервативния град в Турция и с въртящите дервиши.

Заредихме на една бензиностанция „Шел“ и починахме малко. Веднага след града започва изкачване, там спряхме и направихме няколко панорамни снимки. От тук

тръгнахме към Бейшехир —

хубав път, пътуването до там беше приятно, планински местности редуващи се с равнини, много зеленина, хубави гледки. Когато стигнахме се отклонихме на ляво, или по точно на юг.

На 30 км от там пък започва невероятен път през планините, двулентов, като магистрала, с много завои и голяма денивелация, прекосяващ планински масиви, предлагащи невероятни гледки — мечта за всеки яхнал двуколесно, страхотно удоволстие, за което допринесе и нормализирането на температурата след адските жеги в долините.

Бяха минали доста часове от потеглянето ни, когато

за пръв път съзрях Бяло море в далечината,

започна сериозно спускане към долината, през Manavgat, жегата се увеличаваше. На това място се сблъсках явлението топящ се асфалт — на места буквално имаше вади от мазут по пътя, толкова беше топло, (след Анталия видях камион който опесъчаваше пътя заради това, както при нас зимата).

Така и не тествах сцеплението по размекнатия асфалт,

най-малкото за да не се оцапам, ако се търколя някъде. Пътя около морето беше натоварен, както и по нашето черноморие, гледките бяха сходни, като се абстрахираме от факта че тук се виждаха палми, иначе същият прахоляк на повечето места. На влизане в

Анталия

спрях да изчакам Фори под рехавата сянка на един храст, бях полудял от жега, чувствах се тотално изсмукан, след като той се появи, тръгнахме през града, не мислехме да спираме, но за лош късмет по централната пътна артерия имаше някакъв генерален километричен ремонт, така че се отклонихме от набелязания маршрут.

Пак спряхме да починеме и да видиме от къде да минем, след като се разбрахме, потеглих напред, но още на първата цитадела се разминахме. Продължих сам по инфото на GPS а, което нямаше нищо общо с реалното движение в града. Закара ме до място, от което трябваше да се върна километри, за да продължа в моята посока, нямах сили за такова нещо, за това се качих на тротоара и продължих паралелно на разкопания булевард — или правят нова канализация или метро, егаси ремонта… Тук за първи път видях тепературата на сензора за водата да сочи 108ºC, дано да не го видя повторно, вентилатора въртеше безспирно, темп. на въздуха със сигурност беше много над 40ºC.

Че градът е хубав,

бях сигурен, но след 600 км път, в адска жега, екипиран, объркан и с прегряващ мотор, определено не остави приятни впечатления в мен. Измъкнах се и спрях в подножието на един водопад, под някакъв монумент да изчакам спътниците си, и да си почина. Когато дойдоха, тръгнахме, бяхме планирали да видим комплекса „Термесос“ Намерихме го, но освен входа от 10 лири, нямаше никакви указания какво всъщност ще видим, и се отказахме, че ни чакаше път.

Ремонтите не свършваха, карахме по някаква трошенокаменна настилка, хвърчаха камъни от преминаващите коли, прахоляк, ужас… Както и да е, измъкнахме се, на там пътя не беше проблемен, прекосявахме пак планински масив, много красиво, жегата пак понамаля.

Фетие

Долината на пеперудите край Фетие – достъпна само по море , височината от която снимах е 360 м, по GPS а , става и за бейз джъмпинг май, райско място с кристално море…

Преди спускането към

Фетие

имаше табела — 10 градусово спускане, 9 км. 🙂 )), може да си представите за какво става въпрос — радост в очите….

Самият град всъщност е слят с няколко съседни, Фори каза че имало табела между тях, аз не я видях, направи ми впечатление само голямото количество мотори, но май само ние бяхме с каски. Булевардчето беше павирано, със саксии с цветя по средата и малки басейнчета, някава самобитна обстановка, хареса ми.

Продължихме към Oludeniz,

пътя започва със стръмно изкачване, и завършва с още по стръмно спускане (ама много стръмно…), другите караха като полудели, в нещо като вилно селище на морето. Нямаше го презастрояването, тоновете бетон и обърканата грандоманска псевдо-архитектура. — просто вили с много зеленина и басейни.

Питахме за къмпинг, насочиха ни, оказа се че е на брега на самата лагуна, имаше си собствен плаж, много приятно комплексче „Sea horse“ — цената — 10 лири на човек. Оказа се че другата група от България е била тук, и са си тръгнали сутринта.

Вече беше тъмно,опънахме палатките (аз — каквото беше останло от моята), и отидох да се изкъпя в лагуната. На плажа нямаше никой, водата беше чиста и топла, видях даже голяма риба, около 50 см. Поплувах малко, после се изтегнах блаженно във водата по гръб и лежах неподвижно десетина минути, без да потъвам, след изморителният ден, имах чуството че полудявам от кеф, докато плувах сякаш в безтегловност, гледайки луната и звездите….

После се разходихме до селището, кипеше оживен нощен живот, почти всички бяха чужденци,цени в евро и долари, на брега имаше туристически яхти, барове по плажа, всички заведения пълни, във въздуха онзи хубав аромат на лято — смесица от нещо морско, мирис на плажно масло и едно особено настроение….

Хапнахме по един дюнер, напазрувахме си разни глезотии от супермаркет, мотахме се. Определено мястото ми хареса, и бих отишъл отново там, за по дълго и го препоръчвам горещо това място.

Продължението:

Обиколка на Турция с мотор – част трета>>>

Автор: Георги Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Кападокия – на картата:

Кападокия

   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Кападокия (Обиколка на Турция с мотор – 2 част)”

  1. […] Обиколка на Турция с мотор – част втора […]

  2. […] Започнахме с пътя към Кападокия, после бяхме в самата Кападокия, бяхме в долината на пеперудите край Фетие […]

Leave a Reply