Дек. 15 2009

До Грузия с билети (1)

Като че ли Грузия започва да буди интереса на пътешествениците в последно време. Днешният пътепис ще ни отведе до Грузия и Кавказ — този път ще стигнем до там не на мотор, кола или със самолет, а по най-обществено достъпен начин, а именно с автобус. Изобщо през цялото пътуване Ивайло използва билети — за влак или рейс. Приятно четене:

До Грузия с билети

част първа

Към Тбилиси или Автобусът — беглец

Истанбул

Автобусът потегляше от паркинга на крайпътното капанче по магистралата. Застанал
на площадчето пред ресторанта, махах с ръка към отпътуващия автобус сякаш с това
щях нещо да променя… Плановете ми да пътувам до Грузия и нейните отдалечени
краища се изпаряваха за втори път, след като миналата година войната възпрепятства тръгването ми.

За пореден път се озовах на голямата истанбулска автогара — едно от най-грозните и
неорганизирани транспортни съоръжения, които съм виждал. В сравнение с него
софийската автогара изглежда съвсем модерно, чисто и подредено място. Нощният
автобус от София ме стовари в Истанбул в ранната утрин, така че да имам достатъчно време да намеря сектора за следващия си автобус.

В 9 часа вече държах билета си за Тбилиси.

В 10.30 ч. минибус ни откара до мястото, откъдето всъщност потегля автобусът за Тбилиси — автогара Аксарай.

В случая думата автогара не е съвсем на място, тъй като става въпрос за малко площадче в средата на един пазар на открито в непосредствена близост до самия исторически център на града. Там се събират не повече от пет автобуса, които си проправят път по тесните сокаци между сергиите и ръчните колички на уличните продавачи. От това място потеглят автобуси за Румъния, Грузия и Армения. Не бих споменавал всичко това, ако след продажбата на билета не ми бяха обяснили, че общата му цена е 70 долара, от които 50 долара — за автобус Истанбул — Тбилиси и 20 долара — „сервиз“, т. е. придвижването с маршрутката от голямата автогара до Аксарай! А с метрото до станция Аксарай се достига за 1,5 лири, а от там са още 500 м. пеша до автогарата, но нейсе… Винаги е едно и също в Истанбул, каквото и да правиш намират начин да те изработят на дребно, никак не го обичам този град.

Знаех, че

пътуването до Тбилиси (на турски се нарича Тифлис)

трае между 30 и 40 часа, като пътят ни минава на изток по магистралата за Анкара, изоставя я някъде на 100 километра преди столицата, насочва се през сухите полупустинни хълмове към красивия град Амасия, но преди да стигне до него се отправя на север към Черно море; а после — по целия източен фланг на турското черноморие от Самсун до грузинската граница; след това пресича цяла Грузия по основната пътна артерия, свързваща Батуми с Тбилиси; пресича планинската верига, свързваща същинския Кавказ с Южен Кавказ и разделяща източна от западна Грузия; минава през местата, станали сцена на военните действия при настъплението на руската армия на грузинска територия в околностите на град Гори през август 2008 г.

Автобусът се напълни, стюардесата преброи пасажерите около 10 пъти и потеглихме в 12 и 30 ч. вместо в обявения час — 12 ч., но това закъснение тук никому не правеше впечатление. След широките магистрали на Истанбул, мостът над Босфора и безкрайните сателитни градчета на изток от мегаполиса, се насочихме към Анкара.

Преминахме близо 100 километровата агломерация, в която практически са се слели Истанбул, Измит и Адапазаръ, когато автобусът спря на паркинга встрани от едно неугледно магистрално капанче, стюардесата каза нещо на пасажерите, част от които явно я разбраха, било защото говореха грузински език, било защото се досетиха за какво става въпрос…

Десетина човека слязоха и запалиха цигари до автобуса, а аз преценявайки, че почивката е именно за това, тръгнах през паркинга към тоалетната на ресторанта. След 4 минути излязох от ресторанта, а автобусът, потеглил, вече излизаше от паркинга и набираше скорост по магистралата. За няколко мига си помислих, че само го преместват малко по-нататък, но уви — съвсем скоро отплува по натоварената магистрала и се скри от погледа ми след първия завой. Хукнах през паркинга към магистралата, ръкомахайки с надеждата някой да ме види в огледалата за обратно виждане. Излязох на самата магистрала и протичвайки стотина метра по аварийната лента вече си правех планове на кого да се обадя и как да бъдат предупредени в автобуса, че са забравили един от пасажерите си.

Междувременно продължавах да се надявам, че стюардесата ще преброи отново пътниците и като установят липсата ще спрат на следващото капанче или че дори ще пратят някого да ме вземе от мястото, където ме изоставиха, но очевидно не можех да разчитам на това.

Носех в себе си всичките си документи и пари, но раницата с целия ми останал багаж беше в автобуса. Протичах още 100 метра покрай мантинелата, за да стигна до спрял в аварийната лента опел корса, в който тъкмо се качваше един младеж. Отворих вратата и му заобяснявах какво се е случило. Каза ми, че не разбира английски, но обясненията ми бяха толкова недвусмислени, че веднага разбра. Пита ме на колко минути от тук е автобусът, казах, че на не повече от 4 минути, показа ми мястото до него с недвусмисления жест да седна. После полетяхме по магистралата като слаломирахме бясно между безкрайния поток от автобуси и камиони. Изпреварихме десетки автобуси, но никой от тях не беше моят.

Изминахме около 20 км., когато шофьорът ми каза, че скоро ще трябва да спрем; всъщност не очаквах, че ще вземе така присърце проблема ми. Изгубил надежда, че ще настигнем автобуса, го помолих да спре на следващата крайпътна кръчма или град. Точно тогава пред нас изникна поредният бял автобус, помолих го да го настигнем, за да видя отзад фирмения
надпис — беше нашият автобус! Изпреварихме го, застанахме пред него и намалихме скоростта, пуснахме аварийните светлини, аз замахах с ръка през прозореца. Автобусът спря. Благодарих на шофьора на колата и влязох в автобуса, там изобщо не бяха разбрали какво е станало. От този момент нататък проверяваха дали съм там на всяко тръгване.

Добре дошли в Грузия!

Цялата нощ сме пътували покрай морето, но нищо не съм видял. По изгрев бяхме на турско-грузинската граница. На грузинското ГКПП граничните служители посрещаха всеки чужденец с широка усмивка и едно дежурно „Welcome to Georgia!“. Това се повтори няколко пъти по време на паспортния контрол и на митническия контрол, като този ритуал, извършван очевидно по инструкция, рязко контрастираше с отношението към своите граждани, които бяха безобразно навиквани, и чиито багаж беше щателно проверяван. Изобщо през цялото време правеше впечатление известно чуждопоклонничество и неподправен стремеж за възприемане на атрибутите на западния свят в ежедневния живот, като се започне от самите хора, немалка част от които изкарват прехраната на семействата си като работят из Европа, през фирмените надписи на всякакви институции като „европейски“, „американски“, „международен“ и т. н., та се стигне до веещите се къде ли не американски и европейски знамена. Може да се каже, че една част от Грузия — официозната и деловата мирише на запад, но другото й лице — това на пазарищата, автогарите и манталитета си е все така кавказко, джигитско и бабаитско.

В дъждовното и прохладно утро

минахме Батуми

с палмите и бамбуковите дървета, растящи около пътя. Плажовете бяха пусти. В автобуса две компании — арменска и грузинска — водеха интригуващ спор за това кои били по-древен народ. Явно арменските доводи бяха окончателно оборени с твърдението, че „ние грузинците произхождаме от арийците!“ След това завързах разговор с една грузинка — Кхети, която се прибираше от Истанбул в родния си град някъде на изток от Тбилиси. Завършила медицина в Русия, но преди три месеца започнала работа като детегледачка при едно турско семейство в Истанбул. Намеренията й обаче били да спести пари, с които да купи пет крави и да произвежда мляко, което сама да продава в Тбилиси, като го транспортира със собствен триколесен мотопед — гениално прост бизнес-план.

Минахме покрай град Гори,

където мостът на главния път над една река все още се ремонтира след като бил разрушен миналата година от руските части. Селата, които се виждаха на няколко километра вляво от пътя са в Южна Осетия. Десетки хиляди грузинци били прогонени от тези села при настъплението на руснаците, и сега живееха в новопостроени селища, състоящи се от стотици подредени едно до друго бунгала, в околностите на Гори.

Кхети продължи с разказа си, че в района настъпил невъобразим ужас при настъплението на руската армия, и че руснаците разрушавали всичко по пътя си. Саакашвили бил добър президент, направил много за подобряване на реда в страната. Изобщо от тук нататък не минаваше разговор, в който да не се засегне личността на президента — фигурата, която очевидно концентрира най-много обществена енергия в Грузия.

Към 3 ч. следобяд автобусът спря на една от няколкото автогари на

Тбилиси

След кратко суетене и объркване поех към центъра на града, и по-конкретно към ул. Марджанишвили, където трябваше да намеря хостел или частен дом за настаняване.

Попитах една жена — продавачка на закуски какъв транспорт да хвана до там, а тя излезе от лавката и дойде за да изчака с мен маршрутка и да обясни на шофьора докъде да ме закара. Без въведение заобяснява колко мразела Саакашвили, че бил съвсем луд и направил много поразии на Грузия.

На ул. Марджанишвили ме пресрещна възрастна дама, която ми предложи легло и кафе в собствения си дом — съвсем на близо. Старата прихлупена къщичка беше повече от скромна, а жената поиска неприлично висока цена за нощувките. След дълъг пазарлък и след като няколко пъти си мятах раницата на гърба и казвах довиждане, си стиснахме ръцете на сума почти два пъти по-ниска от първоначалната.

Излязох на вечерна разходка из Тбилиси,

взех си кхачапури а малко по-късно пих бира под чадърите на едно централно капачне, на тръгване от което с тичане ме застигна сервитьорката бутайки в ръцете ми няколко лари (1 грузински лар = 0,80 лева), защото съм бил оставил повече пари отколкото ми е сметката. Оказа се неправилно съм разбрал, че бирата е 3 лари а тя била 2 лари бутилката. Всъщност тя не говореше нито руски, нито английски език, а заведението нямаше меню. Като цяло обаче

в Грузия езиковата бариера не е голям проблем

— голяма част от по-възрастните хора говорят руски език, а младите се справят с английския. Разбира се срещнах и грузинци — като например стюардесата в автобуса и хазяйката ми в Тбилиси — които владеят само родния си език и не знаят или отказват да говорят руски.

Продължението:

До Грузия с билети (2): Тбилиси, Мтксхета и Кавказ>>>

Автор: Ивайло Ганчев

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “До Грузия с билети (1)”

  1. Златомир каза:

    Хе-хе, радвам се, че още нещо грузинско се появи при Стойчо:)
    Тази обаятелна страна не продължава да е в мислите ми, въпреки, че след Грузия ходих и на доста други места, но…те са сякаш ей така, между другото!
    П.п. Апропо, обикновените грузинци хич не обичат Саакашвили, но това обикновено никога няма да ти го кажат директно.

  2. Златомир каза:

    Божеее, хем си знам, че докато не се събудя окончателно не трябва да пиша никъде нищо, че пиша глупости, ама…
    Та в горния коментар исках да кажа, че „тази обаятелна страна ПРОДЪЛЖАВА да е в мислите ми“, а не, че „НЕ продължава“…

  3. Стойчо каза:

    Сетихме се 😉

  4. Stela каза:

    … особено тези, дето (като теб) хем си знаят, хем пииишат (ок, ок, Стойчо, не и пътеписи;)

  5. […] за Грузия. В първата част прочетохме как е минало пътуването от Истанбул до Тбилиси, а днес ще разгледаме Тбилис, старата столица […]

Leave a Reply


Switch to mobile version