дек. 11 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Нагано, Япония

Днес ще прoдължим пътуването из Япония

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 18:

Из Япония (Продължение)

ден122

Майбара — Киото

Спал съм отлично и се събуждам по-късно, отколкото си мисля. По-късно се събужда и Тифани — за първи път излиза от палатката си след като аз вече съм станал, разходил съм се по плажа и съм изпил топло кафе, купено от една от машините наблизо. Прибираме всичко някак без да бързаме, и дояждайки останалите от вчера сладкиши, поемаме към града. „Замъкът доминира над града“ е прочела Тифани в книгата си за Япония, но ние не го виждаме да доминира никъде. Минава известно време преди да го намерим съвсем лекичко да доминира на някакво малко хълмче.

И около този замък има ров с вода — паркирали сме моторите до него, почти точно пред входа на самия замък. Влизаме. Павираният път към главната сграда се вие между високи каменни стени, минава под и по мостове, докато накрая влиза в първата порта на замъка, втората и излиза на нещо като малка градина с дървета. Пролетта, когато черешите цъфнат, тук вероятно е много красиво…

Влизайки в самия замък, събуваме обувките си и ги поставяме в специални торбички, които носим със себе си по тесните коридори между просторни, някак плоски дървени стаи. В тях няма нищо, освен пространство, и може би затова влизането вътре е забранено — движим се само по коридорите, от време на време качвайки се на следващия етаж по някаква много, много стъмна стълба — вероятно замъкът е проектиран от древен японски пожарникар. Не разбирам защо тогава таванът е пълен с преплетени, огромни, криви трупи дърво, които служат за греди… Качваме се на последния етаж, откъдето се открива хубава гледка към града и езерото, единствено разваляна от решетките на прозорците. Странно е, че ги има — едва ли някой ще гори да влезе в абсолютно празен замък, или пък да излезе от него по начин, различен от обикновено, класическо излизане през входната врата.

Някъде по пътя спираме на един от крайпътните универсални магазини, за да закусим. Хванали всеки по една пластмасова кутийка с храна се отправяме отсреща, от другата стана на пътя, където има няколко беседки близо до брега на езерото. Сядаме просто върху парапета и потъваме в мълчание, съпътствано с трескаво дъвчене. Вкусно е. Един от японците, възрастен мъж, се приближава, връчвайки ни чинийка с барбекю — някакви пържоли. Не говори английски. Опитвам се да откажа учтиво — вече съм ял, а Тифани е вегетарианка, но той просто ми тика чинията в ръцете. Опитвам месото. Невероятно е — никога не съм опитвал подобно. Месото е изключително нежно и крехко, полято с леко сладък барбекю сос. Тифани предполага, че това е месо от Кобе — много известно и много скъпо, тъй като за телетата, преди да ги умъртвят безболезнено с точен удар в слънчевия сплит от специално обучен нинджа, се полагат специални грижи — хубава храна, ежедневен масаж и прочее неща — вероятно спа, джакузи, лицева маска от сушени кори на портокал с пийлинг ефект… Ндам — такъв е животът. Когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то обикновено…

Не е истина — това наистина е

Киото.

Улицата, по която караме, изведнъж се превръща в три-четири лентова магистрала, преминаваща очевидно през целия град. Сградите пред нас продължават да растат прогресивно, което значи, че се приближаваме към центъра.

Тифани има карта на местонахождението на някакъв хостел — казва се J-hoppers, каквото и да значи това. Разглеждаме картата, спрели пред някакъв голям храм. Телевизионната кула на Киото се извисява недалеч — използваме я за ориентир, за да намерим и гарата, и булеварда с хостела, който също се намира на някаква основна артерия на града.

Мислех си, че вече съм се сблъскал с трафика в Япония — за щастие в преносен, а не в пряк смисъл, но Киото е мястото, където наистина разбирам за какво иде реч. Едва успявам да карам след Тифани, чийто мотор е по-тесен, увъртайки се от коли, скутери и други мотори, при все че хората карат доста културно — просто мястото е пренаселено. Въпреки че централните булеварди са широки, колите просто са МНОГО.

Странно е, защото точно това е, което исках — да разгледам града, но не вървейки пеша с часове, а просто возейки се безцелно с някое момиче, седнало зад мен. Или може би нищо странно няма, и всичко си е съвсем причинно следствено — искаш нещо — ей ти го. Поискай и ще ти се даде, и аз се чувствам наистина отлично с компания. Караме си накъдето си поискаме, загубвайки се няколко пъти, при все че аз отлично мога да си се намеря пак за по-малко от минута — просто загубването си е част от удоволствието, не знаенето къде сме — също. Това е авантюра, приключение, предизвикателст-во, тръпка… Известно време не знаем къде се намираме на брега на някаква река с по топло кафе в ръцете. Бреговете са тъмни, неосветени и единствените светлини идват от прозорците на къщите, кафетата и блоковете наоколо. От време на време, по тясната алея отгоре минават коли, но това се случва рядко — оставени сме сами на себе си. Говорим си. Паола не говори особено добре английски, но се справя. Занимава се с криейтив в някаква рекламна агенция и сега е в почивка, тръгнала да търси собствената си свобода…

Загубваме се още веднъж, преди да се намерим и да решим да завием в квартала, наречен Гион. Още на влизане разбирам колко правилен избор сме направили — всичко е осветено, пълно с магазини, ресторанти, всичко свети, всичко се движи, всичко е интересно и живо… Намираме място да оставим Скитник в тясна уличка на гърба на Старбъкс. Спирам точно след реда колела, заставайки паралелно на стената, на която има прозорец. Някво японско момче е опряло лактите си на него, пиейки кафе и гледайки към нас. Оказва се, че кара скутера в началото на улицата — пуска ми двигателя, за да го чуя, когато му казвам колко се кефя на този тип скутери, той пък много харесва Скитник…

С Паола вървим известно време сред светлините на основната улица, докато пресичайки мост над някаква малка рекичка не попадаме на тясна алея, вървяща навътре в квартала. Явно, че е някакво туристическо място- навсякъде е пълно с различни хора — туристи, бизнесмени, групи млади японци, групи бизнесмени, всички вървят тук без типичната за големия град целеустременост-, може би защото това е квартал за забавления — забавления от най-различен род, защото в предверията на няколко сгради стоят недвусмислени проститутки, навсякъде има барове, магазинчета, ресторантчета, светещи реклами… Търсим някакъв бар, където да седнем, и намираме малка табелка — пише „Jazz club“. По тесни стълби се качваме на втория етаж. Заведението се оказва една сравнително малка стая, със сравнително малък бар за около пет столчета, и сравнително малък диван с масичка в единия ъгъл. Посреща ни възрастна японка, много вежлива и усмихната. Звучи приятен, отпускащ джаз, светлините са заглушени, обстановката е интересна…

Прегръщам я на вратата на стаята и, дълго и истински, защото съм си прекарал много приятно — тя ми харесва. Разбираме се утре да отидем заедно на „Джедай“ феста — среща в девет сутринта, на закуска във фоайето…

ден 123

Днес сутринта трябва да се изнесем от тук — за съжаление, места в хостела вчера е имало само за един ден — повечето хора са направили резервации за днес, защото днес е денят на фестивала „Джидай Митцури“ — есенния фестивал, който представлява нещо като процесия на облечени в традиционни японски костюми хора. Налага се да се съберем багажа и да намерим друг хостел — нещо, за което Тифани вече се е погрижила. Знае къде е другият хостел, знае и как да стигнем до там. Докато подготвяме багажа, Паола решава да не ни изчака, а да отиде с изрусения англичанин от вчера, както той и предлага, към мястото, където фестивалната процесия завършва — да се срещнем там. Двамата ще минат първо през друг храм наблизо и смятат да стигнат до там пеша — няколкото часа, които остават ще им стигнат… Аз не съм сигурен как да приемам това — казвам и, че там вероятно ще има много хора, и има шанс да не се намерим, но тя е сигурна, че ще… Единственият начин, по който мога да разбера това и решение е, че просто не иска да отидем заедно — което не мога да разбера, при положение че вчера вечерта си изкарахме толкова готино. САБНЕРЖ — Системата ми за Автоматично Блокиране на Неразбираеми Жени сработва веднага — тя е свободна да прави каквото си иска, а аз съм свободен да и тегля едно мислено „Пълно чао“.

Новият хостел се намира близо до един от големите замъци в центъра —

Киото е старата столица на Япония,

и тук има много храмове, стари сгради и интересни места. Мястото не напразно се нарича „Kioto’s cheapest inn“ — въпреки, че обикновените легла са по 2500 йени, има опция просто да спиш в спалния си чувал върху рогозка за 1300 на вечер, което си е повече от отлично… Мястото е претъпкано с хора и е най-странният хостел, който съм виждал — на етажа има само една огромна стая, претъпкана с двуетажни легла — повечето са със завеси, но нашите — тези с рогозките — нямат. Чувството е почти все едно си в казармата, само дето навсякъде има огромни раници, и по-важно — няма я миризмата. За какво говоря може да разбере само човек, който е влизал в стая, където спят сто и двайсет мъже — в момента, в който отвориш вратата, миризмата ти забива един мощен юмрук право в носа, и ако имаш късмет, правиш задно салто и се приземяваш на краката си. Ако нямаш, рецепторите ти казват „Довиждане, този живот ни омръзна“, след което се самозапалват спонтанно сред съскане, искри и облак бял дим…

Витрини с оборудване за нинджи…

Задръстването дори на малките улички е голямо — колите са спрели една след друга, пълни с отегчени шофьори, докъдето ни стигат погледите. Мислим си, че вероятно част от улиците са отцепени за фестивала и скоро се уверяваме, че сме прави. Хората са насядали в няколко реда по продължение на цялата улица, чакайки процесията да започне, и след дълго (забележете, не „не след дълго“ — бел.ред) тя действително стартира с ритмично биене на тъпан. „Тум — – – — Тум — – – — Тум“ Биенето скоро се слива с други инструменти, сред които протяжното виене на рог — задават се първите участници в процесията, която сякаш продължава безкрайно.

Самураи, конни самураи, разноцветни самураи, някакви хора в сиво, които сигурно представляват пенсионирани самураи, конни шефове на самураите,

които наистина приличат на босс-ове в някоя компютърна игра в сравнение с другите, чиито униформи се повтарят, освен това разни хора, които подхвърлят някакви тежки стълбове под аплодисментите на публиката, освен това големи, носени от други облечени традиционно японци, фестивални… ъ-ъ-ъ дървени неща, които се носят по фестивали, с разни гейши, които седят на тях, след това гейши, които вървят, след това малко по второстепенни гейши, които не са толкова яки, след това само една стара жена, кяото дори не е гейша, и накрая някакъв casual пич с тениска, дънки и ръкавици, който тегли ръчна количка. Този последният изобщо не ме впечатлява, но няма и нужда, защото той просто прибира вътре музикалните инструменти на една от групите, които изпълнява японска музика…

Кулминацията е, когато един от конете решава да отпусне напрежението точно на средата на пътя, където се налага цялата процесия да заобикаля, ъм, следите му. Наистина е интересно да наблюдаваш нещо такова, но нещата вървят бавно и след час и половина вече са започнали да се повтарят още преди час. Така и не видях никакви Джедай Мастъри…

Краят на фестивала е близо до някакъв храм — колоната от хора, коне и прочее животни влиза през самите порти под аплодисментите на публиката — действително, това е подходящото място да приключи такова събитие. Портата е висока, боядисана в оранжево и изключително красива с зеления керамиден покрив и златните украси. Говоря си с някакъв японец, който прочита надписа „МВД России“ на гърба на тениската — подарък от Наташа от Волгоград. Човекът учи руски и иска да пътува в Русия — руският му е… някак станно правилен, при положение че е с такова необичайно, едва разбираемо произношение. Разбирам какво ми казва със забавяне от две три секунди — явно мозъкът ми има нужда от време да интерпретира странния нов поток данни.

Оставям Тифани седнала на някаква пейка, докато аз обиколя да потърся Паола. Отказвам се почти веднага — има прекалено много хора, не мога да се блъскам и смисъл в това изобщо няма — редиците зрители продължават от тук до хоризонта. Знам, че мога винаги да отида до хостела и да я намеря там, но… не съм сигурен, че това е правилно. Може пък тя да не иска да бъде намерена.

ден 124

Тифани ме изпраща за яйца до близкия магазин и спретва невероятен испански омлет с домати и някакви специални подправки — тя си носи навсякъде мъничко куфарче, което е пълно с най-различни пластмасови шишенца специално за целта. Малко ми е неудобно да ям този ухаещ визуален и вкусов шедьовър, виждайки с периферното си зрение как останалите в стаята точат лиги, но уви — т’ва е положението. Сори пичове, Да сте си намерили и вие Тифанита

Момчето от рецепцията ме съветва да преместя мотора на паркинг, защото хората в япония са много чувствителни по отношение на местата пред къщите им, а аз съм паркирал до стената на една. Оставям мотора на паркинга пред замъка наблизо и връщайки се в хостела, сядам да работя и успявам да посвърша нещо, преди Тифани да се накани да излиза. Отива да види някакъв храм — казва се Златният Храм, и мисли да си наеме колело… Чудя се дали да не отида с нея, и се сещам за вчера — не бих искал да изпусна нещо толкова интересно, като каране на колело в Киото. Момчето, с което сме си говорили на масата се казва Чарлз и е от Лос Анджелис — иска да се присъедини към нас

Не съм карал колело в последните двайсет години, и за щастие, когато за пръв път се качвам да врътна едно кръгче на моето, опитите ми да се пребия с него са безуспешни. Карайки след Тифани, имам чувството, че колелото ми е с натисната спирачка — кара се много трудно — особено при самото потегляне, когато трябва да тръгнем от някой светофар, пресичайки по пешеходните пътеки. Оказва се много по-забавно, отколкото съм предполагал, дори и въпреки че колелото ми отказва да се движи като другите и постоянно изоставам. Да стигнем до храма ни отнема поне двайсет-двайсет и пет минути. Когато накрая паркираме пред него съм доста изморен от натискането на педалите…

Момичето от рецепцията ни обяснява как се отключват и заключват колелата…

Добре, че тук хората са свикнали с велосипедисти…

Дано да са свикнали и с велосипедисти, които не са свикнали с велосипеди…

Златният храм се оказва невероятно красиво място в средата на малко езерце

— езерцето е пълно с малки островчета, пълни с малки дървета, а самата постройка на храма е облицована със златни листове. Дали е истинско злато не знам, но изглежда много красиво. На скалния бряг точно пред храма е застанала птица — жерав, който е застанал на абсолютно точното място с абсолютно точната стойка, за да изглежда неделима част от живата японска картина пред нас. Тифани е убедена, че птицата е препарирана, но аз успявам да я видя как мърда… Тълпата туристи около нас е огромна, през цялото време дърветата около нас се осветяват от светкавици на фотоапарати. Вървим пеша, обикаляйки по пътеката около храма. Във водата на езерото живеят много риби, но този път Тифани няма как да стигне до там и да опита дали някоя няма да се върже да засмуче пръста и, защото пътечката е оградена с малка, дървена мантинелка, служеща да държи туристите като нас под контрол. Излизаме от комплекса през много дюкянчета, магазинчета за сувенири, по пътя опитвайки някакви оризови неща със странно изглеждащ, черен сос от сусам. Прилича на разреден мазут, но всъщност е много вкусно…

На входа на храма…

Мястото е толкова концентрирано японско, че сякаш са го направили не-японци с цел да изглежда възможно най-най-японско. Забравили са да нарисуват „Hello Kitty“ на стената на храма…

Жалко, че хората наоколо няма как да млъкнат за момент и да запазят мълчание…

А вместо това всички се снимат един през друг, някои подготвили по няколко апарата…

Нищо, че има още десет такива снимки — това е още едно място, под което мога да напиша коментар като този: „Клоните на дърветата нежно се полюшваха от лекия вятър, докато аз се чудех дали онзи жерав там, отсреща, препариран ли е в крайна сметка или истински…“

Истински е. Мръдна. Честно.

Опитвам едно от зелените оризови неща с сусамов сос — не са лоши.

В хостела сме се запознали с австралиеца Мат. С Мат и Чарлз се разбираме да отидем в Гион с колелата си, които все още можем да ползваме днес, но когато става време да тръгнем, Чарлз е изчезнал някъде. Американецът, който все още седи на лаптопа си, ни казва, че си е помислил, че сме заминали и е излязъл с други… Мат е закъснял да си вземе колело, защото човекът на рецепцията вече си е заминал. Седейки в някакво заведение за бързо хранене (с пръчици), решаваме да се обзаложим — Мат взима метрото до Гион, а ние с Тиф отиваме с колелата. Който стигне последен, плаща по питие на другите — стискаме си ръцете на Кола.

Гион не е близо, и по пътя ние хвърчим дотолкова, доколкото моето разнебитено колело позволява. Напрежението расте колкото повече се приближаваме, спускайки се по алеята, вървяща до някаква река — колелата тук са забранени, но ние летим, сложили светещите си челници просто за всеки случай. Минаваме под няколко моста — броим ги, трябва да са три. Тиф има карта, и това прави задачата значително по лесна. Накрая. Оставяме колелата, заключвайки ги при няколко други колела, и с полу-вървене, полу-притичване, стигаме до изхода на метрото, за който сме се разбрали. Мат го няма никъде. Йес-с-с! Успяхме!

Тези машини за поръчване на храна могат да бъдат доста объркващи, ако не си японец…

С виновен поглед Мат се появява десет-петнайсет минути по късно. Чакайки го, Тифани ми преподава испански, и твърди, че се справям отлично. Муй бйен! Разхождаме се из Гион — пълно е с високи, осветени сгради, безброй таксита с различни светещи лога на покривите — зависещи от фирмата на таксито, светещи реклами, изписващи заведенията и клубовете във всяка сграда… Пълно е с ъм, жрици на любовта, чакащи на всеки ъгъл. Това е кварталът, където се провеждат повечето традиционни бизнес срещи на японски бизнесмени, каквито виждаме с купиша — доколкото знам, по време на такива срещи ги забавляват гейши — което не значи, че правят секс, обаче идея си нямам какво точно правят, а не ми е удобно да хвана някой японски бизнесмен и да го питам. От време на време мяркаме и по някоя майко — нещо като чиракуваща гейша — супер неудобно ми е просто да вдигам фотоапарата и да ги снимам в такива моменти, защото е просто прекалено туристическо и неуважително. Тифани предлага да си измислим парола за гейша. Измисляме си. „Джедай!“ — казва Тифани тихо, и вече знам какво ще видя, когато се обърна — няма да е Оби Уан, а традиционно облечена и гримирана японка, вървяща с малки крачки във високите си дървени обувки…

Дълги, осветени улици с барове и ресторанти, добре облечени хора, бизнесмени и бизнес… не точно мени, както и… други…

За Мис Вселена тези сладурани могат да минат в някое друго паралелно измерение…

Завършваме вечерта в нещо като малка кръчма, където правят „окономияки“ — това е нещо като традиционен японски омлет, който се прави много сложно и включва един милион съставки — яйца, скариди, безброй зелени, оранжеви и червени НЕЩА, сушена, настъргана риба и какво ли още не… Опитваме го, обслужвани от сервитьорка, която говори перфектен английски — учила е в Щатите, оказва се. Докато вечеряме, Мат разказва за работата си в Канада на търсач на полезни изкопаеми — много трудна и опасна работа, където безброй пъти е бил изложен на много ниски отрицателни температури с опасност за живота. За сметка на това, след като работи известно време, може да си позволи да пътува дълго…

Прибираме се в хостела уморени от целодневното въртене на педали, по пътя срещайки Чарлз с другата компания момчета и момичета, излизащи да се разходят. Ние нямаме повече сили — утре сме решили да продължим, защото и двамата искаме да останем един ден до планината Фуджи. Този път искам да съм сигурен, че ще имам достатъчно време да оправя документите и мотора, а не да се случва всичко за пореден път в последния възможен момент и до края да не знам ще стане ли или не, точно като във Владивосток.

Преди да легна да спя отскачам до супера — не мога да не си взема още едно супер-основно куче…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение)”

  1. радо каза:

    класическа реплика

    „Мястото е толкова концентрирано японско, че сякаш са го направили не-японци с цел да изглежда възможно най-най-японско. Забравили са да нарисуват „Hello Kitty“ на стената на храма…“

    ^_^

  2. Biliana каза:

    Наистина, толкова ли е скъпо в Киото, че се е наложило да нощувате в гореописания хостел, та дори да не е бил смърдящ?? :-O….

  3. радо каза:

    в япония е скъпо, но си струва. и с хубавото се свиква бързо 🙂

  4. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Киото, Япония […]

  5. Biliana каза:

    „Имай банкомат, моля те, пощо… “ ахахахахаха ма бива ли такива работи, сега! 😀 😀 😀

  6. sami каза:

    Добре е, че сте сложили банер на сайта на Коста, но много ли щеше да Ви затрудни да е линк към сайта този банер?

  7. Стойчо каза:

    Линкът е в името на автора 🙂

Leave a Reply