дек. 09 2009

Марибор

Словения изглежда доста красива страна според моите транзитни спомени, но днес ще спрем там, за да разгледаме Марибор. Наш водач ще бъде Ива, която освен за Словения, ще разкаже и за подготовката си за това пътуване. Приятно четене:

Марибор

Документи, документчета и малко куфари

След като си подадох заявлението за международен паспорт, реших, че вече съм си уредила пътуването. В крайна сметка знаех вече как ще стигна до Любляна, а от там и до Марибор. Въобще ми беше излетяло от главата, че може би все пак ще ми е нужно нещо, в което да си нося багажа.

Нещото, реших, че трябва да е куфар с колелца. Мислех си, че са само един вид и се различават само по дизайна на предните джобове. Това естествено се оказа, че не е точно така. Основната разлика била в това, къде се прибира удължаващата се дръжка: дали влиза в самия куфар в една по-дебела тръба и така е доста добре защитена или пак се прибира, но в нещо като външен джоб и си остава открита на удар. Гледайки куфара отвън и двата варианта изглеждат еднакво, разликата се вижда при отварянето. Аз, честно казано, като излизах да си купувам моя хич и не се бях замисляла, че ще навлизам в такива подробности: един куфар в крайна сметка, какво толкова!? Ама тоя куфар като пропътува 1000 километра нещата изглеждат по съвсем, съвсем различен начин. Особено, когато по-късно се окаже, че ще носиш 2 стъклени бутилки вино в него. Особено, когато едното е искрящо и може да му изгърми тапата. И особено, ако си носиш шоколад и през целия път на връщане, въпросният шоколад ще трябва да съжителства в един куфар с почти всичките ти дрехи. Та такива истории 😀

Все пак не съм толкова тъпа да си държа виното навръщане в куфара 😀 но то си беше точно там, когато си хванахме таксито от общежитието в Марибор до гарата и решението ми да го махна от там дойде, когато на слизане от таксито установих, че Васил е сложил моя куфар отдолу, а отгоре е метнал 30-килограмовия, пълен до горе куфар на Пламена. Признавам си обаче, ако това не се беше случило, може би винцето ми щеше да си пътува точно в куфара чак до Русе 😀 Все пак поражения нямаше. Дори нямаше и помен от поражения.

Но да се върна на купуването: знаех в кой магазин ще отида, защото по принцип чанти, портмонета, чадъри и такива неща си ги купувам от там — знам, че са качествени и че ме изкарват доста години. Не че съм някакъв гороломник, но винаги може да се случи нещо. Та отидох и почнах да оглеждам: най-малкия размер няма да ми стигне само за бельото, най-големия беше по-голям от мен. Спрях се на средния. Почнах да избирам цвят: черното — много умряло, червено — много обикновено, синьо — много безлично, каре — хммм… и тогава видях някъде по-встрани нещото, в което се влюбих: настоящото ми притежание: кафевия куфар. По принцип кафявото е цвета, който просто не мога да понасям. По принцип нямам нищо кафяво, освен едни зимни ботуши. Нооо вече имам и кафяв куфар, при това най-красивият, който съм виждала някога. Колелцата му са от по-малкия размер (има само 2 размера), но още при първия оглед установих, че са същия тип като на ролерите ми едно време, значи са достатъчно издръжливи и би трябвало да изкарат голямо търкаляне без натоварването да им влияе особено на въртенето. Оказа се, че това е почти така. Естествено ако ще ходиш някъде, където има много павета, по-добре е да си вземеш куфар с колелца от по-големия размер, така тротоарите също се вземат по-лесно.

Всичко останало с изключение на това, къде се прибира дръжката, не е от особено голямо значение. Цвят, вид и разположение на джобовете си е въпрос на вкус. Заключващият механизъм на всички видове куфари е ненадежден, пък и е само за основното отделение. Пък и ако някъде има проверка на багажа, то отиваш и си го отключваш и точно тогава е идеалното време да ти изчезне нещо и т. н.

Няколко дни по-късно проверих прогнозата за времето и пишеше, че ще вали. Това беше и причината да си взема нов чадър, този път каре 🙂 Естествено български и учудващото беше, че е по-евтин от китайските и турските със същото качество и механизъм.

–––- —

А сега малко и за

Европейската здравноосигурителна карта

Това е нещото, което ще ти е безусловно необходимо, ако по някаква причина се окаже, че имаш нужда от спешна медицинска помощ, докато си в странство. Дано не се налага, но никога не е излишно да я имаш. Още повече, че издаването и е безплатно, освен ако не бързаш много. Изготвяше се за нещо от рода на 15 работни дни, а ако бързаш много и я искаш за 5, тогава си плащаш 12 лв за куриер. В Русе заявленията за издаване и самото получаване са в Стоматологията.

Самата Европейска здравноосигурителна карта е с размера на дебитна карта, има си снимка, име и още някои работи — не е нещо огромно и непосилно за носене. За издаването и трябва да си носиш 1 или 2 снимки, не помня вече колко, да попълниш заявление и да си носиш личната карта. Получаването също е с лична карта. А да, нужно е естествено и да не си с непрекъснато здравноосигурителни права, но това предполагам се подразбира.

–––-

Като отворих темата за осигуряването: оказа се, че май всички редовни студенти имаме поне по една неплатена осигуровка. Аз моята я платих: сумата е под 7 лв, а лихвата около 3 лв. Значи, оказва се, че в годината, когато човек завършва средно и веднага го приемат в университет има един месец юли, когато никой не го осигурява. И понеже е само една осигуровка, а тя принципно не е проблем, никой не ти казва, че е неплатена. Пък и хората като не се сещаме да проверяваме 🙂 Е да, ама на мен сега ми прищрака все пак да проверя какво ми е положението и тогава я видях. Отидох в унито да питам защо така и там ми разказаха тази кратка история с осигуровките, дето ви я предадох. Та нормално е студент да има по 1 неплатена осигуровка и както вече писах — сумата не е страшна. Ходи се в НОИ и се плаща там. В Русе: в Изчислителния център, а не до СиБанк — не ме питайте, не знам защо. Там се хваща асансьор до един етаж, където е стаята със служителките дето ти издават разни бележки. Обаче се оказва, че ти всъщност хич не трябва да киснеш на тоя етаж, ами да слезеш етаж по-надолу, за да си вземеш номерче от машинка за номерца и после пак да застанеш да кибичиш пред вратата в очасване номерчето ти да излезе на таблото и чак тогава да влезеш и да си поставиш искането ребром 😀 Става доста бързо — служителките са много експедитивни и разбрани. Проверят те и ти написват на листче колко пари трябва да платиш. На същия етаж има офис на СиБанк, където да отидеш и да си внесеш парите и с 2 думи: свършваш си работата за 10 минути.

И така вече съм изрядна пред държавата.

Марибор

Ухилени български туристи с GPS

Точно в 9:53 словенско време влакът ни стоварва на Централна гара Марибор. Аз още не мога да повярвам, че сме пристигнали и с право: по-късно ще се окаже, че GPS-ът и Google Maps много заблуждават с разстоянията и това, което е 2 пресечки на картата всъщност ще се окажат 2 пресечки от по 5 км всяка… Е не чак толкова де, но приблизително! 40 минути сме се влачили с една доста добра скорост като бяхме хванали една зелена вълна на светофарите и почти не сме спирали.

Самият Марибор е едно адски красиво и чисто място.

Първото, което прави впечатление, са легналите полицаи. Логиката им е съвсем различна от нашенските. Значи там не е една надигната бабуна, ами цялото кръстовище си е плавно надигнато, като по края са нарисувани пешеходните пътеки. По този начин хем се виждат отдалеч, хем е безопасно за малки деца да пресичат, но и не е никакъв проблем да се минава с висока скорост (например линейки и пожарни). После: има адски много светофари: буквално на всеки 20 метра. Почти се хващам на бас, че в Словения основният разход по колата не е бензинът, ами смяната на съединител!

Като съм започнала за улиците: нямат проблеми с паркирането! Има паркинги на всякакви очаквани и неочаквани места — във всеки блок, до всеки блок, в мола първите 4 етажа са паркинг, а последния — заведения и боулинг…паркинги да искаш! А номерата на колите са супер сладурски — първите 2 букви са инициалите на града, следва гербът на областта и накрая още няколко идентификационни цифри. Като цяло сред колите в Марибор преобладават малолитражките. Видях само едно луксозно БМВ, а поведението на шофьора ми напомни за дома… джипове въобще не видях в Словения, но там си имат пътища, не офроуд трасета. Пешеходците обаче също като тук си пресичат на тълпи като стадо и винаги има някой да притичва зад колоната 😀

Хей, да не си помислите, че всичко е прекрасно? Навсякъде има граждани от селски тип и за доказателство прилагам следната картинка, която освен манталитет, демонстрира и описаните по-горе номера на колите:

В случай, че не става ясно, пояснявам: това червенкото с двете бели линии отстрани е велоалея. Срещат се и в България! 😛 Това върху велоялеята е автомобил със словенски номер, спрял там по незнайна причина, защото наистина навсякъде имаше неплатени паркинги с много свободни места!

Следващото нещо, което почти веднага прави впечатление в Словения, са адски позитивните реклами. Не се майтапя! От рекламите им струи невероятен позитивизъм и между другото трябва да проявиш истинско упорство, за да разбереш какво се рекламира:

След горната картинка, вече предполагам, че разбираш какво имам предвид.

Между другото в предния пост забравих да спомена нещо от изключителна важност :D: след като си подменихме билетите и преди да отидем на кафето си взехме от онези безплатни вестници, които се раздават на гарата. Беше по-скоро във формат на списание и вътре имаше актуални новини и телевизионна програма. Знаеш ли как е сериал на словенски? „Нанизанки“! А „Отчаяни съпруги“ беше нещо от рода на „Разочаровани госпожи“, ама на латиница. Всъщност словенския е адски близък до българския, но до онзи български, който се е говорил по времето на Освобождението. Илюстрирам с пример: на чешмата и викат „умивалник“.

Но да се върна на разказа! След слизането на гарата, решаваме, че ще ходим пеша до общежитието, за да разгледаме града, пък и двете с Пламена бяхме с куфари на колелца. Пък Васко да си носи сака 😀 Аз бях взела GPS-а от България, но и да не го бях вземала, оказа се, че телефонът ми има пълна и подробна карта на Марибор. Все пак се ориентирахме с гармина. Написахме улицата и номера и тръгнахме. Можете да си представите картинката! Като тръгвахме от България беше кучи студ, а в Марибор — 20 и няколко градуса! И ние с якетата и жилетките, мъкнем куфари, навигации и фотоапарати и пуфтим! Ухилени български туристи в Марибор. Направим 5 крачки и насъбрем багажа, за да спрем да снимаме нещо. А то определено имаше какво да се снима. Марибор може да се похвали с интересна архитектура. Да не забравя и хората.

Словенските мъже са СТРА-ХОТ-НИ! Ама hot, hoT, HOT!

Високи, стройни и атлетични. Не се шегувам, в Словения дебел мъж не видях. Кльощав — също. По-късно като обсъждахме с Пламена и тя сподели същите наблюдения.

Споменах, че колите са основно малолитражки. Имаше обаче някои интересни неща. Не, нямам предвид конска каруца и баба, говореща си по мобилния, докато я управлява. Имам предвид някои доста стари модели автомобили, които определено са гледани добре и наистина ти става кеф като забележиш нещо подобно:

Като споменах по-горе архитектурата доста се зачудих дали сега да публикувам снимки или да ударя отделен пост по темата, но нека бъде сега:

Това отгоре е катедралата от далеч и часовникът и в близък план. Въпросният часовник е от другата страна. Не знам доколко си личи от снимките, но сградата е наистина респектираща и красива. Това отдолу е някакъв паметник на нещо, което не разбрах какво е, но е много изпипано. Съжалявам, че нямам снимка в близък план, за да я оставя голяма и да покажа детайлите. Площадът е огромен, но и по принцип улиците там са с два пъти по-широки тротоари, освен когато става дума за малки улички, които по естетически съображения са оставени тесни.

Навсякъде по сградите има цветя.

Изглежда хората там страшно харесват този тип украса, защото рядко може да се види сграда без никакви растения по нея: дали ще са цветя в саксия, бръшляни или рози, няма значение, растения обаче има навсякъде!

Това на снимката долу е някакъв архитектурен паметник. Табела какво е точно нямаше, но пък за сметка на това тази сграда присъства в почти всички каталози за Марибор.

Това отдолу в ляво на снимката е хотелче. Не се шегувам: съвсем истинско хотелче е, което приема гости. На терасата можеш да си пиеш кафето на масичката и да гледаш отдолу хората, минаващи по моста над реката. Сградата му продължава и отстрани под моста на още 2 нива. А отдолу има малка тясна уличка като тези по италианските филми за мафията.

Това пък е някаква административна сграда, но тя не е интересна. Снимах я заради статуите на покрива и за да онагледя как изглежда една нормална улица в Марибор. Маркировката не се вижда много, но за сметка на това от снимката можеш да добиеш представа за количеството знаци, което словенците праскат на всяко кръстовище. Колчета също има с цел противодействие на нагли шофери. Аз такива (с изключение на онзи с БМВ-то) не видях.

Освен нанизанките и разочарованите госпожи имаше и други усмихващи неща:

За финал: 3 снимки на града от другата страна на реката!

А по реката имаше патки и лебеди. Патките бяха далеч, а моят апарат е с малък зуум. Един лебед обаче благоволи да се приближи за фотосесия. Бас хващам, че от сега нататък това ще е най-известният словенски лебед в България!

Автор: Ива Тихолова

Снимки: авторът

PDF Creator    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Марибор”

  1. Минута е много каза:

    Google Maps постоянно точни данни от сървъра, а цените за данни в роуминг на мобилните ни оператори са високи. Как се справихте с този проблем?

    Иначе за Източна Европа картата на Google Maps е по-точна от Garmin и iGo.

  2. blagun каза:

    „…първите 2 букви са инициалите на града, следва гербът на областта …“ – точно обратното – буквите са инициалите на областта, а гербчето е на града (общината, района – за Любляна).
    Не знам за мъжете, но словенките нищо не струват в сравнение с комшийките си хърватки (далматинки, истрианки).

    Градът е много, много немски и 70-те години Сърбославия не са го повредили сериозно – като не се броят запазените и сега имена на главните улици – Пролетерска, Партизанска, Титова, … (ама той Тито е половин словенец все пак)

    Марибор си има и още едно хубаво място, особено актуално през този сезон: планината Похорие, аналог на нашата Витоша.

  3. Ива каза:

    @Минута е много, използвах Garmin за ориентация. Не ми беше нужен интернет. А картите на Нокия ги проверих още докато си бях в България, за всеки случай 🙂

    @blagun, съгласявам се. Написаното от мен беше по-скоро предположение на база това, че номерата започваха с MB и гербчето 🙂 Нямам впечатление от хърватките, но хърватските митничари си ги биваше 🙂

Leave a Reply