дек 07 2009

Пътуване из Сърбия: Ниш и неговата атмосфера.

Днес мили деца съм в известно колебание. Проблемът ми е, че днешният разказ ми се струва, че е по-некоректен политически отколкото даже моята душа може да приеме. След кратко обсъждане в редакцията на сайта решихме, че категорично не сме съгласни с някои от възгледите на автора, но пък категорично смятаме, че трябва да му се даде шанс да каже мнението си, а и да уведомим нашата публика, че такива мнения съществуват. Надяваме се все пак, че не попадаме под ударите на закона заради това, защото например в други страни на ЕС попадаме и още как.

Приятно четене:

Ниш и неговата атмосфера.

Пътуване из Сърбия

Първото впечатление на влизащия в Сърбия през контролен пункт „Градинa“, е наситеността на въздуха с някаква тъжна обреченост. Стегнатото поведение и сериозна външност на сръбските гранични служители не са в състояние да притъпят усещането за унила забравеност на тази иначе прекрасна и добре поддържана земя. Не забелязвам особено интензивно движение по републиканските пътища; вялата циркулация на транспортни средства се забелязва още по- отчетливо на фона на възтесните и трудно дишащи от надвисналите склонове и урви шосейни пътища.

Пътят от границата с България до втория по големина сръбски град Ниш на моменти ми изглежда като планинска пътека, по която се катерят малцина планинари, с едничката мисъл да стигнат колкото може по-скоро до някое равно място. Доколкото ми е известно, от години се мисли по въпроса за продължаване на магистралата Београд-Ниш до българската граница, но докъде е стигнала тази мисъл не ми е трудно да отгатна.

До Ниш наистина се виждат почти на всеки километър транспортни работници, ремонтиращи и поддържащи съществуващия път (тази активност сякаш затъмнява всякакъв намек за друга сериозна икономика и препитание за хората, и започва да ми се привижда като един вид алиби за някого и нещо), но никъде не се виждат пилони и кранове, навеждащи на подозрение за полагане основите на бъдеща магистрална отсечка Ниш-Димитровград. Въпреки унилото впечатление за тревожна застиналост в очакване на лоши дни, хората като цяло изглеждат спретнати и чисти, донякъде вглъбени в себе си, и донякъде експанзивни.

Официалните контакти на Сърбия с България се намират под нивото на морското равнище, но пък за сметка на това непрекъснато се виждат автомобили, камиони и автобуси с българска регистрация. Обикновените сърби и българи очевидно са направили своя избор в полза на приятелството и добросъседството и в разрез с номенклатурните външни политики на своите „демократично избрани“ правителства. Общата картина на прекрасните къщички, кацнали по склоновете, добре поддържаните дворчета и лехи пред тях, и виещата се около пътя река започва да надделява над впечатлението за забравеност на местния край; колкото повече се

приближавам към Ниш,

толкова по-делова и предприемчива става панорамната гледка наоколо. От всички възможни, сякаш скрити дотогава пътища и разклонения, започват да извират автомобили, камиони, тирове и автобуси, от двете ми страни се показват корпусите на предприятия, заводи, учреждения и жилищни сгради. За първи път си давам сметка, че се намирам не някъде другаде, а именно в Сърбия. Впрочем за какво друго може да служи големият град, освен за това да напомни за Държавата?

Настроението ми видимо се повишава когато навлизам в града. Ниш е изпълнен с изключително красиви и стилни исторически паметници (споменици). На града прави чест това, че нито един от тях не е посветен на несръбски, комунистически или космополитен персонаж, но до един паметниците са издигнати във възхвала на славната сръбска старина и историческа памет. Сградите издават силно западноевропейско, и най-вече- германско и донякъде италианско културно влияние, но като цяло архитектурата е изключително „сръбска“- изящни миниатюрни форми, виртуозни детайли, и едва прикрита тъга по ренесанса. Модерното присъствие е засегнало съвсем слабо историческия център на града, но новите предградия, очевидно претъпкани с търсачи на по-добър живот от околните селски местности, и с бежанци от отнетата от страната исконна сръбска територия на Косово Полье, са почти изцяло под знака на модернистичния доминант. Особено силно впечатление ми направи подземния „улаз„- една паралелна улица на централната, която се намира точно под нея.

Подземната тържищна улица е приютила „нечистата“ страна на човешката природа- търговия с мобилни телефони, шир-потреба и конфекция, маратонки и употребявани стоки, перилни препарати и всевъзможни стоки за бита. На моменти подземната улица ми се привиждаше като един вид бомбоубежище срещу изпитанията на светлия, но несигурен свят отгоре- на всяко кръстовище на улицата отгоре има авариен изход.

Иначе „по-добрата“, светлата страна на човека в лицето на главната улица съдържа или ориентира около себе си всички паметници, исторически сгради, галерии, книжарници и заведения за отмора (кафенетата в Ниш са вписани в него като своеобразно продължение и пътеводител в културното минало и настояще на града, но в никакъв случай не са онези „чисти“ места за алкохолна консумация, както е в България).

Тази тяга на дребната търговска дейност към подземния свят, наред с контролираното й изместване извън представителното пространство на града — към автобусната „станица“, затисната и скрита между зидовете на средновековната крепост и чаршията зад Университета, ме навежда на мисълта, че гениалната идея на Албрехт Шпеер, не е погребана заедно с него. „Търговската активност следва да бъде изместена и скрита в маргиналите на градската архитектура; Третият, хилядагодишен Райх няма да бъде презряна борса на банки, супермаркети и лавки, но ще се превърне в знаменита съкровищница на култура и изкуство от цял свят.“

Между сградите и забележителностите, които следва непременно да се видят, са:

  • кметството,
  • паметникът на загиналите за Сърбия герои,
  • Университета,
  • средновековната крепост,
  • мостът и кея на Нишава,
  • народният театър (народно позориште),
  • „черепната кула„- „Челе- кула“,
  • църквата Св. Стефан,
  • католическата църква,
  • паметникът на Караджордже,
  • и разбира се, сградите, разположени от двете страни на главната улица.

Кметството, или общината на град Ниш,

е замислена и изградена като резиденция на градоначалника. Елегантният параден вход, красивите, обрамчени с улеи колони и уютният, почти фамилиарен изглед на фоайето, изразяват идеята за лидер, сплотяващ и олицетворяващ тежненията и интересите на целокупното и будно сръбско гражданство. Тази прекрасна сграда едва ли е била съградена във време на политическо партизанство и многопартийна демокрация с нейните печално известни страни- корупция, престъпност, лобистки интереси, и национално предателство.

Паметникът на загиналите за свободата на Сърбия

на свой ред е една прелестна и трогателна носталгия по минало, в което единството на нацията е движило живота на хората, а кръвта и родната земя са представлявали реални ценности и идеали, а не парламентарно-популистки изяви и словоблудства от трибуната на поредния „демократичен“ съюз.

Сградата на Университета

пък е истинска перла, кацнала на кея на река Нишава. С такъв Университет би се гордял всеки един западноевропейски град.

Нишката крепост (тврджава),

е изключително добре съхранен и консервиран комплекс от стени, кули и сводове. Едва ли крепостта изниква пред нас в автентичния си, късноримски или византийски вид, далеч по-вероятно е това да е реставрация на по-късната, османо-турска крепост, която на свой ред е била положена върху основите и скелета на византийската крепост. По този въпрос един лаик и външен наблюдател може само да гадае, но впечатлението ми е за завършеност на съоръжението, което увенчава историческата старина на града със своята монолитност и доминация над градския ландшафт.

Мостът и кеят на Нишава

поразяват със своите размери съобразно тези на околната градска среда. Градският център видимо се е „сгъстявал“ в търсене на свободно пространство, докато мостът и кеят дълго време са оставали непокътнати от стихията на урбанизацията. Тъкмо това според мен налага усещането за простор и широта, когато се премине от някоя странична на центъра улица, на самия кей. Но площадът пред моста определено прави този преход плавен и почти незабележим.

Народният театър

изглежда съвсем скромно и аскетично на фона на останалите сгради от значение. Лично за себе си си обяснявам този ефект вследствие особеностите на епохата, в която е бил изграден; време, когато театърът е бил дело на възрожденски ентусиасти, и читалищни дейци.

Паметникът на Александър Караджорджевич,

строителят на югославската монархия, е един твърде странен факт на градския ландшафт в Ниш. Разположен в средата на малък парков остров, притиснат от интензивно автомобилно движение, леко тромав изказ на формата, възвисок постамент, на който се чете иначе топло и убедително посвещение, паметникът може да бъде възприет пълноценно на около 20 метра встрани от него, но за съжаление тъкмо през тези 20-метра преминават претъпкани автобуси и тежки камиони. Така че пълноценното съзерцание на паметника по ирония на съдбата може да струва живота на ценителя на старината във същата степен, в която е струвал животът на противниците на учредената от него политико-държавна идеология.

Лобната кула (Челе кула)

може да бъде съзерцавана невъзмутимо от два типа хора: невъзмутими любители на чистото познание, и невъзмутими дебили. Тъй като се причислявам към първата категория, считам за свой дълг да кажа няколко думи както за паметника, така и за дебилите:

Първо, това е едно доста страшно и красноречиво свидетелство за османо-турското варварство към поробеното сръбско християнско население. Кулата представлява стена, издигната от самите турци, в която са зазидани черепите на избитите от тях участници в Нишкия бунт срещу султана през 1809 година. Бих приел логиката на един победител, който убива всеки заловен с оръжие в ръка, но ми е малко трудно да възприема изграждането на стена от отрязани глави.

Ако хипотетично приемем, че това е един вид превантивно предупреждение на турската власт към местното население с недвусмисленото послание- гледайте черепите, и си опичайте ума какво би могло да ви се случи, ако отново вдигнете бунт срещу „падишаха“, то изниква възражението: а нима тази власт повече би могла да се счита за непоклатима и достатъчно устойчива, щото нейните представители да не се будят от страх нощем при най-малкия шум в градината? И нима подобна стена един ден би спряла бъдещото поколение от предопределението да отмъсти за стореното?? В този смисъл кулата укрепва единствено решимостта на поробените за борба, а на победителите напомня колко несигурна е тяхната власт, противно на аргумента за превенцията. Така впрочем тази стена може да бъде обяснена не толкова с някакво хипотетично намерение на турците да увековечат властта си, колкото със съвсем първичните нагони на сляпото варварство, тоест перверзното удоволствие от престъплението заради самото престъпление.

Но… за мое огромно удивление констатирах сериозни наличности на дебилство тъкмо сред онези, заради които е съхранен този паметник. Става дума за посещение на организирана група от сръбски ученици, на видима възраст между 8 и 14 години, някои от които реагираха меко казано неадекватно когато видяха стената от черепи. Смехът и безгрижната размяна на неуместни шеги и реплики на най-големите от тях на моменти заглушиха обясненията на екскурзоводката и ме накараха да изпитам срам заради Сърбия. При положение, че не съм сърбин, какво ли би изпитал и как ли би реагирал един сръбски националист с оглед на тези дебелашки и дебилни шеги, мога само да гадая. Ликвидирането на националното образование прочее е едно от най-големите престъпления на демокрацията.

За църкви и православие нямам особено желание да говоря, но съм изкушен да го направя заради голямото значение, което им се отдава в Сърбия. Сърбите и до днес считат православието за своего рода национална идеология. Грешка. При това огромна, и фатална. Православието е византийска отрова, язва, тумор и скероза, поразяващи всяко здраво тяло, в което попадне. Православието прикрива отровните пипала на мегаломанския, но импотентен, ако не и хомо-характер на великогръцкия национализъм. Ако гърците и православието взаимно се заслужават и в пълна мяра се осребряват, то сърбите никак не заслужават участта да бъдат подлоги и слепи оръдия на гърците с тяхната идеология, наречена православие. Една от решаващите причини за деградацията на южните славяни отпреди османското завоевание, е тъкмо инфилтрирането на православието — една чужда, и гръцка религия, в някога непоквареното им мислене и начин на живот. И ако германците осъзнаха, макар и с известно закъснение, чуждия характер на католицизма, и съградиха зданието на националната, лутеранска и германска религиозна църква в хода на Реформацията, то славянските народи се оказаха недостатъчно зрели и силни да сторят същото чрез съграждането на свои национални църкви и религии. Зная, че тези мои думи ще срещнат силни възражения и опровержения от всички възможни посоки, но едва ли възраженията биха обезсилили аргумента, че ако нацията представлява ценност сама по себе си, то и нейният дух следва да бъде самостоен, а как би било възможно това, ако изповяданата религия е проявление на чужд национален и държавен дух? Толкова по въпроса за православието и Сърбия.

Сега бих искал да предам моите

впечатления от срещите и разговорите си с обикновените сърби

— онези, с които почти никой важен и мастит политик не се съобразява, но които със своя дух и характер крепят съществуването на държавата като цяло. Отнапред ще кажа, че тези впечатления не претендират за научност, нито пък за обективно безпристрастие, доколкото не крия симпатията си към сърбите и техния нрав.

Сърбите според мен са надарени с изключително силно групово и обществено чувство. Почти невъзможно е да се види самотен сърбин в кафана или кръчма. Всичко живо ходи на кафана в компания. Компанията се култивира съобразно интереса и възрастта, но не са редки случаите по спонтанно възникване на компания, особено в заведенията от типа на „народната кръчма“. Най-живописното ми впечатление в този аспект е от търговския дом „Калча“, в центъра на Ниш.

Редовна практика на всеки местен млад, пък и не толкова млад човек, е привечер да отиде да пие по едно в някое от многобройните кафенета,

пръsнати по етажите на приветливата и уютна сграда. Ходят цели класове или студентски групи. Разговорите се подхващат от най- атрактивния, или авторитетен член на групата, после иде ред на другите, но в разгара на лафовете се губи всякакво деление по авторитетност или атрактивност, така щото всеки има възможност да каже нещо. Когато един говори, останалите слушат без да прекъсват- нещо, което не може да не направи впечатление на един чужденец, идващ от страна, в която тази културна практика е почти непозната.

Непознато е и самоцелното състезание по „надпиване“, пие се заради компанията, а не заради някаква карикатурна представа за героичност. Впрочем никак не се набляга на количествената страна на въпроса и поради една доста прозаична причина- високата цена на алкохолните напитки в Сърбия.

Обслужването в Сърбия (в частния сектор)

е на европейско ниво- ненатрапчиво, дискретно, и съвсем коректно в паричен аспект. Не се прави онази дразнеща в България разлика между заможен и скромен клиент, нито пък се допуска удръжка на бакшиш без знанието и съгласието на клиента. Почтителното и любезно отношение между персонала и клиентелата бе видимо навсякъде, където отидох (не вярвам да са демонстрирали това отношение само заради мен:).

Музиката

по правило не се пуска високо, освен ако заведението не е кръчма с опция за клиентски желания, или просто няма никакви други клиенти. Никъде не бях свидетел на пиянски побой или неприятен инцидент на подобна основа, така популярни на изток от Сърбия.

По правило в страната няма рязък контраст между бедни и богати. По улиците няма да видите нито белезите на крайния недоимък и страдание, нито дразнещите атрибути на шепа безлики богаташи със стъклено-рибешки очи. На основата на моите многобройни и продължителни пътувания из страната, и смея да кажа, добро познаване на сръбския народностен дух, спокойно мога да кажа, че това е една от последните качествени и достойни нации в света.

При среща и разговор с чужденец

на първо време сърбите са по-скоро хладни и сдържани, отколкото топли и сърдечни. Но при откриване на обща и интересна тема на разговор сдържаността мигновено изчезва, за да освободи място на живо и неподправено съучастие. Откривайки сродна душа, или сроден дух, сърбинът се преобразява в едно голямо дете- любознателно, пълно с енергия, занимливо и непосредствено създание. Това определям като любимата ми фаза на разговора си с него. В този стадий сърбинът е склонен да разкрие докрай своя нрав. Тази спонтанна непосредственост, идеща след едно хладно и сдържано начало, може да порази всеки непривикнал или боязлив откъм превратности чужденец, но не и да се стори странна на самия сърбин, който сякаш приема за даденост, че след 2 иде ред не на 3, а на 200, а защо не и 2000000.

Забравата не е на почит сред сърбите,

те като че ли помнят не по-зле от слонове както доброто, така и злото, но по правило не са отмъстителни и не таят с години планове за внезапно и кърваво възмездие. Въпреки че Америка и американците са последното нещо,което може да предизвика положителни емоции у тях, в заведенията пускат и американски шлагери от миналото, а когато веднъж по един комичен и куриозен начин ме сметнаха за американец, първата им реакция бе по-скоро любопитство, отколкото неудържим импулс за физическа разправа. Комичното се състоеше в това, че непринудено изразих недоволство и отвращение към пуснатата американска музика на… английски език.

Но да се върнем на забравата. Сърбите не забравят, но не държат злоба в себе си, и умеят да прощават. Според мен е спорно на какво точно се дължи тази високоразвита култура на прошката у тях- дали на юдеохристиянската идеология, инфилтрирана у един непокварен и чист народ, или по-скоро на типичното славянско милосърдие, което определям като недостатък и слабост, не и като добродетел. Колко жалко, че не ме пребиха в качеството ми на „американец“:).

По отношение на България и българите

съм принуден да констатирам у някои сърби инерцията на огромните предразсъдъци и опасения от „коварния съсед“, тегнеща като бич божи над двата народа от цяло столетие насам, та до днес. Но това „проклятие на миналото“ тегне сякаш най-неспасяемо тъкмо върху най-необременената от спомени група от населението — младите сърби, и то работещи най-вече в държавни или банкови институции. За сметка на това, доколкото познавам този народ не по-зле от българите, смея да отбележа, че антибългарските нагласи са съвсем слаби, или изобщо ги няма, сред представителите от частния сектор, както и сред по-възрастното, „Титово“ поколение.

Предразсъдъкът се предава най-лесно от поколение на поколение, докато най-трудно се предава любовта към родината. С първите думи на български забелязвах как някои лица се изопват от неприязън и изумление, сякаш ме питаха — какво по дяволите дириш тук?

За да увенчая изумлението им с потрес, продължавах на съвсем приличен сръбски, и да си призная, понякога вътрешно се забавлявах като гледах вкаменените от върховна изненада изражения на лицата. Сега си давам сметка, че това не е било нито толкова забавно, нито пък толкова препоръчително с оглед на доброто ми здраве, но пък ще споделя, че най- интересните и приятелски разговори имах тъкмо с онези, които по естеството на своята работа са най-мнителни и недоверчиви- полицаите.

Имах честта да се срещна и говоря с един сръбски полицай, по-точно ще е да кажа- с един забележителен и много рядко срещаш се човек, който със своя стил на разсъждения за съдбата на Сърбия, за отношенията между сърби и българи, за човешката природа, за законите и престъпността, направо ме изуми в добрия смисъл на думата. Истински интелектуалец и високонравствен човек, просто нямам думи да изразя възхищението си от него. Разделихме се като приятели от детинство. Бих искал да повярвам, че всички полицаи са като него, но здравият разум ме навежда на малко по-различни мисли по тоя въпрос.

Корупцията не е непознато явление в Сърбия,

и изобщо не е подминала страната въпреки отчаяните й опити да се съхрани от световната поквара. Държавните чиновници са най-изложени на корупционните съблазни, а онези, които са назначени по принципа на политическата принадлежност и по принципа на роднинството е невъзможно да не бъдат корумпирани, ако не първия, то непременно втория ден от своето назначаване на пост. Брилянтен пример за очевадна корупция е всеки на малко по-висок пост в държавните транспортни институции, да бъда още по-ясен- благайната (касата) на гара Ниш. Там неща като ресто и почтеност са не само непознати, ами направо наказуеми деяния, замеряне с книжни топки и игра на карти според представите на мъжката част от персонала влиза пълнокръвно в служебните задължения и норми. Да не говорим за откровеното изнудване на купуващите международни билети чужденци. Остава само да се досетя от коя политическа зоранджинджичева клика са били назначени подобни триглотиди на демокрацията, и картинката ще добие съвсем ясни очертания.

Сърбите, работещи в сектора на дребната търговия и услугите,

се отличават със своето трудолюбие, порядъчност и отлична култура на обслужване. Е, поне що се отнася до жените, мъжете в този сектор за щастие са твърде малко, за да внесат сянка на съмнение в тежестта на моето изказване. Силно впечатление ми направи живецът на занаятчийската дейност- в Ниш попаднах на един почти забравен занаят от миналото- кованото, декоративно желязо. В Сърбия изкуството на декорациите с вити решетки е на завидна висота, и обслужва не само по-имотните, частни сектори, но и обществената сфера- мостове, църкви, парково осветление, и прочее.

В автобусите на градския транспорт има постоянни контрольори — друго почти забравено явление в България. Постоянни работни места в един свят на непостоянство и безработица. Похвално, но не бих искал да отварям тема за условията на труд и трудовите права на хората, работещи като постоянни контрольори.

Уличните търговци в Ниш

са неизменна, интегрална, и тайно предполагам- съвсем легална част от градския пейзаж. Делят се на два типа- общителни, и необщителни. И двата типа се отличават със своята привързаност към работното място, коректност към клиентите, и способност да оцеляват при всякакви климатични условия.

Интелигентна находка и способ за привличане на клиенти е открил собственик на заведение в центъра на града: Употреба на комунистически величия и символика от времето на Студената война. Съобразявайки се с някои неписани правила, няма да правя реклама и да назовавам заведението (макар че е на най-видното място в Ниш и е невъзможно да остане незабелязано за посетител на града), но ще си призная нещо. Бях в това заведение, и направих доста добра поръчка въпреки очевидно завишените цени, но на тръгване си взех за мил спомен листа на менюто. Не че съм пролетарец, или комунист, тъкмо напротив., но носталгията е голяма сила, дори и в най-абстрактния си вид. Не намерих сили в себе си да ѝ се противопоставя. Но не препоръчвам на който и да е да се вдъхновява от моя колекционерски импулс, като нищо може да бъде хванат, и ако не бъде бит, то поне би бил разобличен на публично място. Пък и заведението би останало без листове с меню, ако всички са като мен.

Ако трябва да засегна въпроса за

половете в Сърбия,

то общото ми впечатление е, че жените са доста по-хубави, забележимо по-интелигентни, и радикално по-почтени и добри, отколкото се смята за общоприемливо и привично по тези географски ширини (особено в сравнение с българките и румънките). Преобладават светлите, почти арийски расови признаци. Много от тях приличат на рускини, а онези от тях, които на всичко отгоре имат правилни черти на лицето и стегната стойка, могат да бъдат сметнати спокойно за германки. И жени, и мъже, са сравнително високи, с изправена походка, при мъжете сякаш има малко по-големи отклонения от арийската норма, отколкото у жените. По въпроса за расовите реалии и тяхното място в живота на Ниш, ще кажа следното- едно не само културно и цивилизационно, но ако щете- и битово преимущество на Ниш е, че циганите са съвсем малко. Бих казал- срещат се досущ като бялата лястовица на Йовков. Изброих всичките им екземпляри на пръстите на едната си ръка. Е, имаше и за един пръст на спусъка в повече. Обяснявам си загадъчния за непосветените етнонационален и антропологически факт с някогашното функциониране на малък, но добре уреден концентрационен лагер в Нишката околия, съхранен (уви, само) като музеен център за шалом-холо-поклонения; образцова за времето си институция на германската „окупация“. В материала за лагера пише, че „фашистите“ (някой може ли да ми даде определение за фашисти, или да броим всичко здраво и право за фашизъм?) избивали повсеместно всеки, който им се изпречвал пред погледа. Не бях попадал на по- явна лъжа дълго време, и откровено изразих възмущение по повод на брошурата. Аргументът ми се състоеше в това, че ако действително са избивали наред, то днес в Ниш нямаше да има не само цигани, но и сърби.

Но сърби има, цигани няма.

Невидимият резултат от тази някогашна благотворна дейност днес е видим по самите улици на града. Чистота и опрятност. Град без купища разнасяни зарази и боклуци, град без каручки с открадната стока и вопиюща смрад, каквато гледаме в София. Следователно някои подредени хора просто са си свършили съвестно работата в подходящото време и на подходящото място…

А сега ще засегна една тема, която се счита за традиционно опозоряваща българското присъствие в Сърбия. Думата ми е за така наречените куфарни търговци, чийто принос в изграждането на лош образ на България е решаващ. Дотам, щото в някои среди, стоящи близко до Српска Радикална Странка,

директно се поставя знак за равенство между българи и цигани

Тяхната стопанска „предприемчивост“ обхваща два отделени, и същевременно единени чрез границата региона- източна Сърбия, тоест там, където живее малцинство от български произход, и пазара на черно в София. Най-активната, и вероятно-най-древна, и утвърдена на пазара, куфарна група, се състои от няколко жени на средна възраст, с богата история и сексуално минало. Тартор им е откровен педераст с поведение на малък шеф в още по-малко ведомство. Групата се събира на определена за целта явка, и „отива на работа“ в Димитровград почти всеки божи ден, но внимателно подбира митническия и полицейския екип, който е в момента на смяна, и е извън всякакво благородно съмнение захранен от „процента печалба“. Професионалната специализация на групата касае контрабандата на цигари, дребна кинкалерия, подправки кухненски аксесоари, и прочее нещица.

Основният дял печалба идва от цигарите, които се пренасят в количество, с което спокойно могат да се захранят няколко павилиона на черно в София. Доколкото съм запознат, според измененията в разпоредбите, един пътник може да пренася по закон до 10 стека с цигари (преди беше до 3), но въпросните субекти се справят с пренос на 6—7 пъти по-голямо количество, като използват всевъзможни тайници и трикове. При това в играта естествено са замесени не само български, но и сръбски митничари. Таксата за безболезнено преминаване не е дотам висока, че да откаже групата от стопанска „активност“, нито пък толкова ниска, че да се окаже обидна за достойнството на държавния служител, но определено и единият, другият противникови лагера са се курдисали на позиции, които свързват в неразривно братство и единство свещената крава на финансовия интерес. Правилото по отглеждане и изхранване на собствен митнически екип май се е прехвърлило и оттатък- всеки самоуважаващ се митнически екип се стреми да си отгледа собствена контрабандистка група.

Освен тази, има още една трафикантска група, но конфликт на интереси вследствие нелоялна конкуренция няма, защото втората група се води „високоспециализирана бригада“. Състои се от две купета и половина потомци на офейкали от Аушвиц „роми“, и се занимава с контрабанда на крадени джи-ес-еми и аксесоари, карти, чипове, платки, и прочее технически джаджи. И двете групи имат места за явки и събирания в София, първата група предава „стоката“ още на гарата, на висшестоящите в йерархията, втората група проявява по-голяма предпазливост, избягвайки срещи с тартори на публични места.

Не зная какво представлява в процентно отношение тази куфарна търговия за сенчестата икономика в София, но мога с голяма степен на приближение да отгатна какво място заемат куфарните предприемачи в съзнанието на жителите на Димитровград и региона. Имиджът на България едва ли е особено висок при тези „стопански“ и „обществени“ обстоятелства.

И като заключение ще кажа, че

границата между Сърбия и България

в този си вид и предназначение е възможно най- излишната граница в Европа. Наясно съм, че евентуалното премахване на тази граница би лишило мигновено от препитание и поминък поне 50 000 човека — гранични полицаи, митничари, гостилничари, служители в чейнджбюра, чистачи, зидари, мазачи, и прочее представители на цял куп професии и работни места. Но от друга страна почтените представители на законно упражнявани дейности и професии винаги могат да си намерят работа на друго място, пък и стопанските позитиви от премахването на границата далеч биха надхвърлили по обем негативните ефекти. За Сърбия това би означавало страничен, но сериозен икономически достъп до европейския пазар с неговите фондове, за България- перспективата за безмитна търговия и предимствата на един привилегирован статус пред Русия. На куфарните търговци пък би предоставила достатъчно плодотворно време за размисъл как да насочат по един по-разумен и почтен способ своята енергия и предприемчивост.

Автор: Веселин Дамянов


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24 Creator    Изпрати пътеписа като PDF   


17 responses so far

17 Responses to “Пътуване из Сърбия: Ниш и неговата атмосфера.”

  1. epistemic murk казва:

    стойчо, да не би да има затишие напоследък откъм материали, че публикуваш пътеписа на тази жалка фашистка отрепка? :)
    и що за дисклеймър???? що се оправдаваш с публиката?:)) публиката много добре знае, че такива мнения и фашисти съществуват, не знам само що трябва да им се дава трибуна да си разпространяват арийските глупости..

  2. Стойчо казва:

    @epistemik, напълно съм съгласен с теб – това е безумно мнение и поглед върху света. Би трябвало да вляза в затвора (сериозно говоря) за това, че допускам такива мнения в сайта, за автора – не знам. При това – немски затвор.
    Политическите и етническите възгледи показани в настоящия пътепис са изключително опасни, но ако ги премълчим или забраним за показване, според мен опасността е по-голяма: замитането на проблема под килима единствено може да го подсили. Тогава цяла Европа изведнъж се стряска, когато Швейцария на референдум гласува против минаретата – изненадата идва от това, че проблемът е бил премълчаван. Затова изобщо не се оправдавам с публиката – искам да я провокирам, но освен теб само още двама души (в лични мейли) изразиха възмущението си от разказа. Единият от тях пък е единственият отрицателен глас в свежото! Замисли се над това! Това вече наистина е опасно, защото нямаше още други реакции. В тази ситуация изобщо нямаше да ви се разсърдя, ако беше пълно с коментари против мен лично, заради това, че съм го пуснал този разказ. Но … реакция нямаше почти цяло денонощие, а самия разказ за малко да стане „свеж“ за разлика от предишния (за Еритрея), който едва събра половината гласове от настоящия разказ за два пъти повече време!

    Има и друг детайл – разказите за Сърбия ВИНАГИ изкарват на показ предразсъдъците ни. В случая предрасъдъците бяха така да се каже „про-сръбски“, силно антицигански и слабо анти български.

    Сега вече е време да кажа и моето мнение за разказа по-горе: ТОТАЛНО съм НЕСЪГЛАСЕН с политическите мнения на автора. По някои детайли даже ми се струва, че авторът не е ходил в Сърбия никога или ако е ходил е отишъл с прекалено много багаж предразсъдъци срещу БЪЛГАРИТЕ и ЦИГАНИТЕ. Едно от мненията (за концлагерите) е такова, че според мен в Германия ще влезе в затвора заради него. Но като цяло мога да опровергая всеки от отделните му доводи.
    Ще го направя сега само за единия:
    Довод: „В Ниш няма цигани, защото навремето е имало концлагер там.“
    Контра: циганите се заселват където им е удобно, а не там, където е имало или нямало концлагер. В България знам няколко града, където цигани не са се заселвали за дълго, въпреки, че в тези градове никога не е имало концлагер. Освен това: едната от циганските махали (под моста при Сава-център) на Белград се намира на 700-800 метра от място, където през войната е имало концлагер (на мястото на Хаят).

    Оставам на вас да намерите другите доводи. Но, мили деца, ако крием мненията си под килима или в кухнята – нямаме шанс да решим проблема!

    Нещо без връзка с конкретната тема: аз съм твърд привърженик турците в България да научават новините си на най-лесния за тях език (т.е.този, който си говорят в къщи, т.е.турски) от БЪЛГАРСКАТА телевизия

  3. Meglena казва:

    Мдааа, аз бях от тия дето написах мнение и не го публикувах …
    Честно казано ми стана мъчно, гледайки колко „свежарска“ ставаше статията за кратко време. Толкова етническа и расова омраза колкото в Бг и в ЮАР не срещнах …
    Стряскащо е колко е много около нас. Дори тук в много от пътеписите съм срещала определения като „циганийка“, „негри“, „чернилки“, което автоматично прави за мен автора антипатичен. Но това по-горе надминава всичко написано и казано на „висок глас“ в сайта. Но пък изобщо не е всичко, което може да се чуе по улиците или на масите ни. И ако публиката беше наясно, че има И такива хора и мнения, но ги осъжда … защо ли статията получи толкова широка подкрепа ?!
    Така, че както се казва: „Нека говорят“, нека се видим какви сме … пък току виж се поправим. И току виж след време не само в другите страни на ЕС, а и у нас господа като г-н Расате, г-н Сидеров и подобни, няма да имат място по телевизиите и пресата. При това не защото им се ограничава правото на свобода на словото. Наскоро подобен опит на BBC в Лондон, да даде думата на крайно десен партиен лидер, завърши с огромен ОБЩЕСТВЕН протест и полицейска охрана на телевизията 2-3 дни.
    Та така, „имам си една мечта“ …

  4. svetlozar казва:

    Е, какво толкова, @epistemik…
    В този „пътепис“ прозира по-скоро разочарованието от тукашната социална действителност, отколкото стопроцентовото одобрение на тамошната!

    И ако трябва да изразя точно мнението си, то текста съдържа
    1. Очевидни истини:
    „…от години се мисли по въпроса за продължаване на магистралата Београд-Ниш до българската граница, но…“ още сме в батака, та края не му се вижда!
    Без съмнение „…Официалните контакти на Сърбия с България се намират под нивото на морското равнище…“
    „На града прави чест това, че…до един паметниците са издигнати във възхвала на славната сръбска старина и историческа памет“- живея в Пловдив, където това не винаги е така.
    2. Лични мнения, вероятно спорни, но на мен ми допадат:
    „…„нечистата“ страна на човешката природа- търговия с мобилни телефони, шир-потреба и конфекция, маратонки и употребявани стоки…“ -ежедневно го виждам!
    „…време на политическо партизанство…с … печално известни страни- корупция, престъпност, лобистки интереси, и национално предателство.“- точно и ясно!
    „…кръвта и родната земя са представлявали реални ценности и идеали, а не парламентарно-популистки изяви и словоблудства от трибуната на поредния „демократичен“ съюз.“ – е, това е попадение в 10!
    „…нима …коя да е… власт повече би могла да се счита за … достатъчно устойчива, щото … би спряла бъдещото поколение от предопределението да отмъсти за стореното“ – от колко време вече го чакаме,а!
    „…ако нацията представлява ценност сама по себе си, то и нейният дух следва да бъде самостоен“ – самата истина!
    „…Таксата за безболезнено преминаване… определя да …са се курдисали на позиции, които се свързват в неразривно братство и единство…чрез… свещената крава на финансовия интерес.“ – малка част от трансграничната контрабанда, която…“директно поставя знак за равенство между българи и цигани“ – ау, какво откритие!
    3. Идеи, може би расистки, ксенофобски или ницшеански /без цитати/, които аз разбирам и с голямата част не съм съгласен, но…моето мнение е, че конкретните причини, които пораждат тези идеи, са неоспорим факт!

    Всъщност бих предложил на автора, от любопитство, а и като начин да защити идеите си, да сподели какъв точно жизнен опит го е довел до тези заключения – ясно е, че това не е просто едно неделно пътуване!

    Стойчо, моите уважения за изложеното мнение; аз пък считам че по националните телевизии трябва да се говори на официалния език на нацията / той пък съвпада с езика на преобладаващия процент данъкоплатци /, а пък с друг / на етническото малцинство/ език трябва да си служат локални ТВ станции, непременно при спазване на закона и стриктния им контрол – за да не „падне коня в реката“

  5. Стойчо казва:

    Винаги съм твърдял, че Сърбия по неизвестни за мен причини предизвиква да си изкажем всичките предразсъдъци (отнася се и за мен).
    Да не отклонявам темата с новините на турски (не че вече не го направих;-) – но не съм казал, че това задължително трябва е националната, а да бъде българска телевизия. Въпреки, че точно ако е регионална би било опасно за единството на държавата

  6. Стойчо казва:

    „и предимствата на един привилегирован статус пред Русия“

  7. Зока казва:

    @Стойчо

    Не мислех да коментирам, но Ти така „хубаво“ ни се накара…
    Пускайки (и четейки) такива расистки мнения в нормални медии и сайтове, и Ти и аз правим една голяма грешка.Расизъм не е нормално човешко мислене, а заливайки ефира с такива мнения, с времето и това ще стане нормално (може би вече е станало).
    (А да виеш до небето против пет минутки в национален ефир на турски език, когато в държавни институции в над двадесетина общини не се чува една дума на български, е ужасно лицемерно.)

  8. Ратник казва:

    На мен не ми пречи, че „отрепката“ е фашистка, а че е сърбоманска ! Особено при удивлението пред паметника на тиранина Александър Караджордевич…
    Авторът на пътеписа е исторически неграмотен чуждопоклоник !

  9. Стойчо казва:

    Дали не бъркаме критиката на мнението (разказа) и обидите към автора или редакцията? Второ не е позволено.

  10. Stela казва:

    При подскачането в стил „ощипана мома“ на тема история се пропуска нещо май съществено- че това подскачане твори история. Днешната.

  11. mento казва:

    С удоволствие прочетох статията. Поздравления за автора!
    …Вероятно факта,че е писана от човек с интелект явно доста над средното ниво,
    е причина за неоснователни критики и неразбирания на някои моменти.
    Аз признавам правото на всеки да съществува,но частта с тенекетата е много точна-
    „тенекето бакър не става“,и не се намират там,кдето те решат,а там,където не са изгонени…

  12. Bulgarka казва:

    Gospodine deto se preklaniate na Surbia, kolko Vi platiha da napishete vsi4koto tova tuk? Interesno mi e da vidia Vasha snimka na kakvo prilichate, kato imate pretencii ,che bulgarkite ne sme hubavi i umni. Vseki chuzdenec s koito sum govorila za vashe suzhalenie e na obratno mnenie- bulgarkite sa edni ot naj-hubavite zheni po sveta oshte ot vremeto na trakite do dnes…. Vie ste prosto spam, publikuvaite si v Surbia,tuk ne ste zhelan. Oste mnogo godini shte gledate EU prez kriv makaron i si go zasluzhavate!

  13. Ники казва:

    Да се побликува подобен материал, е също толкова неприемливо както и неговото съдържание. Написан е неоспоримо добре, базира се на някои болезнени истини, но точно това е характерната черта и причината на популистичния успех на ксенофобията, шовинизма и фашизма. Защото белия конец с който е съшито всичко това е „Тия (приличащи на арийци) са добри, ония (цигани, па с тях и българ(к)и и даже румънки) са лоши : що пък да не ги пратим лошите в оздравителен концентрационен лагер???“

    Господин идиот, контрабандата, мръсотията, престъпленията, са единствено и само плод на мизерия, материална и духовна (но двете са често свързани).

    С големия манипулатор Тито, Югославия бе създадена благодарение на Съветския Съюз поглъщайки инталиански, австроунгарски и български (исконни!!!) територии (вкл. Ниш). След това, Тито се откъсна от Сталин и получи подарък от САщ 120 млд долара безвъзмездни помощи в периода на 60те и 70те години. С подобна сума благоденствие би се създало лесно, дори в „циганска“ България.

  14. Margon казва:

    Здравейте, аз бях в Ниш и след като изчетох този текст, без изобщо да се опирам на историята, ще ви кажа, че е плод на болен мозък. Освен това роми си имаше, както и много хора, които бутаха разни стари колички по улиците, пълни с боклуци. Боклуци се продаваха и на битака покрай крепостната стена. Мнозина караха стари Застави. Но наистина може би не забелязах някакво междукласово деление, повечето хора просто си гледат живота. И ми се стори, че умеят да се забавляват по-добре от нас, без да са излишно шумни и груби.

  15. Фраер казва:

    Не мога да разбера тази крайна комплексарщина на толкова много българи от Сърбия. В Ниш съм ходил безброй пъти, знам го както знам София – толкова идеалогизиран Ниш, както е описан по-горе аз никога не съм виждал. Ниш е неприятен град, с хаотично градоустройство, мръсен, забутан, хаотичен. Панелките им са по-грозни и от люлинските. Това за хубавите и честни сръбкини направо ме утрепа. Просто този не е ходил там, сигурен съм.

  16. Стойчо казва:

    @Фраер, почти 100% съм съгласен с теб (е, сръбкините наистина са хубави)

    Общо взето поводът (не причината, а именно поводът) да направя този сайт е именно мисълта, че българите имаме много странен и напълно необоснован комплекс от сърбите. Моето обяснение беше (и продължава да бъде), че това се дължи на тотална неинформираност по отношение на съседните ни народи. Ниш е отчно такъв – обикновен провинциален град. Белград също не е нищо особено – т.е.нищо по-осбено от София, Букурещ или Атина (даже).

  17. Христов казва:

    Разсъжденията на автора за православието са направо трепач! Не само, че е исторически, но и религиозно неграмотен. Православието било „византийска отрова“! Все едно чета някой треторазряден соц-писател от 60-те години на ХХ в. Този човечец очевидно не е чувал, че до 1054 г. цяла Европа е била православна. И че в моментите, когато Византия е залитала в ерес, Рим е бил стожер на православието.

Leave a Reply


Switch to mobile version