дек. 07 2009

Еритрея на Великден

Днешният пътепис ще ни заведе в една съвсем млада държава. Димитър ще обиколи из столицата на Еритрея — Асмара и ще ни разведе из по-дивите места на страната. Е, и ще присъства на православния Великден. Приятно четене:

Еритрея на Великден

„В Еритрея хората са удивително приветливи. Включително просяците. И еспресото е отлично. Съвсем като в Италия“. Рефрен от рехавата информация за тази страна, капеща от туристически форуми и блогове.

Приветливи? Казваш му „Селам“, което би трябвало да е обичайният поздрав на тигрински (и още поне дузина близкоизточни и африкански езици), той ти се пули. В най-добрия случай потвърждава присъствието ти с едва забележимно кимване или едва забележимо повдигане на дланта. Така един, двама, трима. Решаваш, че е наследено презрение към белите от времето на италианския режим. Даже си благодарен, че не те замерват с камъни, както е ставало дума в други извори, че често се случва в съседна Етиопия.
А то каво било! Селямсъзщината се оказва, че била характерна особеност на тигринските Велики пости. Църквата в Етиопия и Еритрея е една и съща, класическият църковен език и азбуката — също, но в наши дни християнското население в Етиопия говори предимно амхарски, а в Еритрея — тигирнски. Понеже Юда бил предал Христос с публичен поздрав, гласното поздравяване и ръкостискане по време на Страстната седмица се приемали за юдейско табу. Целуването, особено на чужда жена, мисля, че не са го възприели от италианците даже и през спокойните седмици.

Разбира се също, че режимът в Еритрея не е толкова авторитарен, че да забрани на хората великдена, но достатъчно, че да им го премести. Не на всички. На католиците. От сливането на техния великден с коптския, който обикновено се пада седмица по-късно, католиците били особено щастливи, защото така, солидарни с братята си християни, щели да постят седмица повече. И да станат по-католици от папата? Доколко са католици, знаят името на настоящия папа и са вникнали в теологичните и догматичните разлики между теченията в християнството, е отделен въпрос. Подозирам, че както и с кината и кафенетата, благоразумните и практични еритрейци са решили, че е грехота такива големи хубави сгради като католическите църкви и катедралата в столицата Асмара да не се ползват по предназначение. Разправят, че италианският президент Скалфаро си поискал стол да поседне и съзерцавал във възхита два часа катедралата в Асмара от отсрещния тротоар.

Кина? Кафенета?

Столицата на Еритрея — Асмара

е тържество на консервираната (да не се бърка с консервативната) италианска среда без самите прокудени италианци. Но за разлика от страни като Ангола и Мозамбик, където белите са прокудени значително по-късно, а къщите и дюкяните им са оставени до голяма степен на саморазпад, в Асмара всичко е добре поддържано. Наследилите града туземци, не само че не са ги занемарили или измародерствали, ами наследявайки сградите и дюкяните, са се адаптирали към начина на живот, за който те са били строени. Който по причини на строг апартейд (разделение, афр.) им е бил напълно чужд, когато италианците са си живеели във вилите. Вила Рома, Вила Чезаре, Вила Алфа Ромео, Вила Фиат… Вила Фиат? Не било вила, ами магазин за коли, не видял оригинален фиат поне 60 години.

А днес — и кафенетата са си същите, и капучиното, и пастичките, и киносалоните в стил Ар Деко, и… филмите, които прожектират в тях. Едва ли не очакваш призракът на Фелини да те посрещне и с фенерче да ти посочи мястото в затъмнения салон, докато тече черно-белият преглед с новини от фронта. Вярно, в някои салони ролките с довоенни уестърни и „Мостът на река Куай“ са се изтъркали дотолкова, че са се принудили вместо филми да показват мачовете от Висшата лига на Англия по сателита. Удивително за Африка, наследеното от европейците се съхранява с драконовски строги закони. Имало един прецедент мюсюлманин да си купи една от вилите. И да вземе да махне от стенната ниша статуйката на M адоната с Младененца. Властите му скръцнали със зъби, че ще му отнемат вилата, ако не я постави обратно, преди да преброят до три. Поставил я.
Единственото видимо изключение от адаптираността към европейския градски начин на живот е,

въздържанието да се ползват тоалетните за голяма нужда.

Държавата им е изградила чисти до блясък безплатни(!) обществни тоалетни с течаща вода (което е скъпо удоволствие тук), но много граждани (или пребиваващи в града селяни) се чувстат по-сигурни и спокойни, клякайки в храстите на десет метра в страни! Без смущение, че е бял ден и наоколо е пълно с народ. Какво има да се срамуваш. Тоя народ и той ходи по нужда, нали? В резултат от това човешките изпражнения са едиственият сорт нечистотия, на който редовно налиташ в Асмата.

Боклуците от рода на хартийки, фасове, найлонови торбички, кофички от кисело мляко, кутийки от бира биват моменатлно изметени, а улични кучета изобщо не забелязах.

Впрочем липсата на кутийки от бира се дължи не толкова на усърдието на служителите от Чистотата, колкото на служителите от Митницата и международната изолация. Цената е около 6 евро кутийката Heineken, което е много повече от охолна великденска вечеря с няколко вида месни яхнии върху инджерата за 6 души.

Инджерата,

както е ставало дума в етиопските сводки, е ендемичната насъщна палачинка в този край на Африка. Разликата е, че еритрейската версия е по-често от сорго, отколкото от туф, което я прави значително по-лесно преглъщаема. Даже вкусна.

Асмара е имала късмет да не е пострада през войната.

Коя война? Нищо в Еритрея не може да се проумее без

справка с историята

Става дума за 30-годишната партизанска война срещу етиопската централна власт в Адис Абеба. Единствената партизанска война през XX век в Африка, завършила с успешна сецесия.

По стечение на обстоятелствата, че в останалата част на Етиопия режимът на комунистеещата се хунта пада под натиска на побратими партизани. Година-две след разпадането на за лудо поддържалия я Съветски блок. И побратимите просто са си поделили държавата през 1993. И са узаконили пред света разделението по италианските колониални граници отпреди Втората световна война. За сравнение — абсолютно аналогичните основания на северна Сомалия да се узакони международно в британските колониални граници като Сомалиленд и да се отърве веднъж завинаги от кланово-пиратския хаос в южните области, не срещат аналогично разбиране.
Разбира се, същата война от еритрейска гледна точка се приема като

свещена война за независимост. Срещу етиопското робство.

„Еритрея под етиопско робство“ звучи аналогично на „Македония под българско робство“ (или обратно). Проблемът е, че за 70 години колониално управление еритрейската зона е дръпнала многократно и в културно, и в икономическо отношение спрямо отстоялата независимостта си сърцевина на Етиопия, та на еритрейци съвсем разбираемо им е дошло като шок насилственото връщане във феодализма на коптските императори през 40-те и заместилия го през 70-те първобитен хунто-социализъм, предоставил идеална почва за печелене на награди в конкурсите на World Press Photo със сърцераздирателни образи на гладуващи африканчета през 80-те.

И какъв е резултатът в наши дни?

16 години след признаване на независимостта злите езици са лепнали на Еритрея прозвището Северна Корея на Африка. С право биха се обидили. Може да живеят в изолиран от почти цялата световна общност авторитарен соц-режим с партизански командир за президент, при който не се допуска престъпност, населението е умерено гладно (ако нямате инджера, яжте пастички с капучино), а улиците са чисти като облизани и по тях не се движат много автомобили поради липса на гориво (и на самите коли), но приликите свършват дотук. Най-малкото по улицата, освен че не се срещат джебчиии, не се срещат и никави униформени. Според народната мъдрост, ако някаква вещ в Еритрея била обявена за открадната и не бъдела открита до две седмици, значи кражбата е била инсценирана. И вещта — продадена на черно.
На пръв поглед няма култ към личността. А дали? Култ към личността на Исаяс Афеверки със сигурност има, но е много по-изтънчен от известните примери. Най-вече защото самата личност е истински партизански командир, постигнал лидерството си със собствени заслуги. А не по наследство или с кариера на апаратчик комбинатор. Спечелил е войната си сам срещу всички (велики сили) с кремъклийки срещу катюши и танкове Т-62. А не с тяхна помощ както в севрнокорейския пример. Родее се повече с Фидел Кастро, отколкото с Ким Ир Сен. И е дотолкова популярен все още, че се разхождал пеша без охрана по центъра на столицата покрай кафенетата. Като холандска кралица-майка на велосипед. Впрочем — не се уточнява кога точно е бил забелязван за последен път. С никакви негови портрети не се сблъсквам. Което е обратната крайност. Така и на улицата да го срещнеш, няма да го познаеш. Но! На много места се забелязват каменни или бронзови костенурки. А това бил неговият личен алегоричен символ. Олицетворяващ личното му мото — и бавно да е, ще стигнем! И век да ни отнеме, магистралата ще я построим (Това пък откъде ли ми звучи познато???;-)

Проблемът му на Исаяс е, че в землянките е учил прекалено прилежно букварите по ОСП (Основи на социалистическото производство, изд. Народна просвета, 1986), а не е усетил, че въпросната теория се е сгромолясала на практика точно в годината, когато си е спечелил войната. И че има някаква зависмост между двете събития.
А другият проблем явно е, че се правят на мъже с бившия си партизански побратим в Етиопия и поддържат състояние на война и затворени граници заради безсмислен дребен териториален спор, отдавна разрешен от международните арбитражни съдилища. Толкова отдавна, че и двамата вече не помнят какво са решили съдилищата, ако изобщо са му обърнали внимание. А Етиопия напук на съседските търкания е най-естественият културен и стопански партньор на Еритрея. И геополитически. Стига някой от двамата да прозре в това измерение. Но точно на етипиоците (и производните им еритрейци), чиято национална психика от векове се е градяла върху издигната в култ изолираност, геополитиката надали им е най-силния предмет в училище. Единственото геополитическо неудобство което ги е застигнало е… растафаризмът на карибските негри.
А къде всъщост се е скрил бившият дикатор Менгисту Хайле Мариам? Не избяга ли да си доживее щастливо и безгрижно дните като политически емигрант-пенсионер на гости у Робърт Мугабе в Зимбабве?
— Никой не може да е щастлив в изнгание! — заявява филофски Исак. Шофьорът ни. Самият той се представя за типична жертва на етиопско-еритрейския разрив. Депортиран от Етиопия християнин тигринец (доминиращата етничека съставка на планинските области на Еритрея), роден в Асмара, но изградил живот в Адис Абеба. През 1998-ма го натирили заедно с още хиляди себеподобни обратно в Асмара, принудително зарязвайки и имот, и всичко. 11 години по-късно продължавали мудни бюрокартични преговори как да се решат тия имуществени проблеми. Синът му бил останал между капките, но тръпнел кога и на него ще му дойде редът.

Време е да напуснем столицата и да огледаме наоколо.

Окопите и землянките при Накфа, където партизаните са издържали десетина години, и бойното поле при Афабет, където са обърнали хода на войната, за съжаление не са отворени за чужденци. Ако се движиш съвсем индивидуално с обществен транспорт или на стоп може да имаш шансове, но не е съвсем ясно, защото проверки на паспортите и откритите листове се правят на входа и изхода на всяко по-голямо селище.

Но ние и без друго сме избрали по-регламентиран начин. С джип и шофьор-преводач.

Ние сме аз и един пъртчанин, Грег, ’72 набор, банков чиновник с извратен, според годеницата му, пътешественически вкус. Все места като Туркменистан и Еритрея си избирал за ваканция, а тя все се надявала на някоя „хубава“ дестинация като Париж, че да се включи. Което ми напомня, че е крайно време да инспектирам и режима в Туркменистан. Докато не е пуснал брада. Париж е ясен. До Асмара се лети през Кайро, а от Пърт до Кайро се летяло през Банкок. Точно където и когато ревниви червенотенисчести демонстранти се опитват да съборят правителството или най-малкото да добият някакъв мининален успех и слава като жълтотенисчесите си съперници, блокирали летището миналата година. От компанията ни отсъстват трима американци, които така и са си останали без визи. А моята е отнела точно един консулотрудоден.

Първата ни цел е

град Керен

— градче, за което съм чел в книжката, събудила интереса ми към Еритрея, „Чао, Асмара!“ на попадналия там като учител през 90-те англичанин Джъстин Хил.

Kнижката всъщност е за цяла Еритрея, а училището е било в Керен. До Керен минаваме не по шосето, а по обезрелсеното трасе на теснолинейката. По италианско време са вложени много труд и пот да прокарат теснолинейка от Масава на морето до столицата на 2300 м н. в., а оттам и по-навътре към Керен. Линията е била гордостта на смазаната по фашистко време италианска колониална машина. Впоследствие военната хунта от каменната ера я е демонтирала, за да си укрепи окопите с релси и траверси (и траверсите са железни). А в най-ново време еритрейската революционна власт я е възстановила за самочуствие и като символ на еритрейската идентичност на индустриална нация. Като, обективно погледнато, и двете начинания — демонтирането и ремонтирането — не са имали никакъв обективен икономически смисъл в края на XX век. Но ремонтирането е стигнало само до Асмара. А последната отсечка към Керен през поредица тунели и виадукти може да се мине и с кола. За да се стигне съвсем навреме на понеделник пазара на камили и овце и рогозки.

Пъстър свят, но предимно при рогозките, където алъш-вериша го въртят жени от племето тигре — мюсюлманки с изявени препдочитания към по-яркоцветните басми. Търговците на животни се придържат към бялото. Градчето и тихо и приятно със сенчести кафенета в центъра и достъпна тераса на покрива на най-стария хотел, откриваща гледки към цялата долина.

Отбиваме се при

Мадоната в Баобаба

Свещено първо за католиците, после и за останалите християни дърво, в чиято огромна хралупа, да, има статуя на Богородица. Като знак за чудото, което дървото било извършило в някаква екстремна за града ситуация. Май през войната. В случая — Втората световна. Когато наоколо са воювали британците с италианците. И едните, и другите са оставили безупречно поддържани и до ден днешен военни гробища. Като в италианското незнайните воини са повече и дори и след смъртта си са строени според цвета на кожата си приживе.

Имам чувството, че или Мадоната, или Баобабът са одобрили присъствието ми в града. В хотела ме чака чудо… забравена от предишния обитател в хладилника студена биричка. Предполагам, че е бил един от малкото срещнати други туристи — англичанин от Западен Есекс, на когото бях лепнал прякора Императора поради силна прилики с о бозе почившия Хайле Селасие I, същият -обожествяван под светското си името Рас Тафари по Карибите.

— На село хората са като бебета! Ако си оставиш колата веднага щели да ти изпуснат гумите. При това — големи хора. Не, че нещо от завист или злоба. Просто на игра. Да чуят как фъска — нервно обяснява Исак, докато търси сянка за паркиране в привидно пуста и видимо негостоприемна долина.
Не са ни ги изпуснали. Напротив. След няколко часа заварваме двама козари, седнали ужким доброволно да ни пазят колата от хулигани. По подразбиране — от други козари. Благодарността на Исак се проточва в дълга дискусия с тях, преди да се разделим по живо по здраво.
— Бакшиш ли поискаха?
— Не. Поискаха само да ги закараме до града.
— А защо не ги взехме? Имаме място в колата.
— Защото имаха предвид да ги натоварим с козите им.

Всъщност истинската причина за „доброволното пазене на колите“ не е била надеждата за автосотоп, а сянката. Единствената до хоризонта. Насред изпепеляваща се от слънцето долина покрай песъчливо корито на суха реха сред стръмни голи напечени чукари. Ужким сезонно през зимата потичала вода и ставало зелена райска градина. Ето едно чудо, което и да се види, няма да е достатъчно, за да се повярва. Отвъд границите на въображението е.
А ние точно по тия чукари сме се изкатерили до

манастира Св. Богородица.

Странно изписна църква. От лявата страна на иконостаса (стената на светая светих по коптския обичай) въпросната Св. Богородица ни гледа сравнително миловидно. Но отдясно, където православните очаквания са мястото да е резервирано за Спасителя, се мъдри един свещеник в ярко жълто-червен екип от расо и калимявка, благославящ публиката с дясната ръка и лявото си око, докато едно дявлоче му бърка с тризъбец в дясното. Ендемичен шедьовър на хорор-стенописта. Любопитно е също, че точно в средата на иконостаса времето отмерва стенен часовник. В Еритрея молитвите по норматив ли ти ги засичат? В мерни единици поклон на минута? За поклоните през Страстната седмица като своеобразна физзарядка е ставало дума вече в етиопските сводки. Исак се включва, но не е от категорията да се състезава с младите послушници.

По-нагоре след още три часа ходене (първите два са ни стрували по 3 литра вода за гориво) се намирал

по-интересен и по-древен манастир от XII век,

до който обаче се минавало по едно широко колкото пета на сандал конче, между 500-метрови отвеси, по което Исак го е страх да ни пусне натам без необходимите разрешения от властите и патриаршията. Монасите въжеиграчи рядко имали проблеми, но пък били фундаменталисти и най-вероятно нямало даже и чай да ни предложат точно тая седмица. Нито вода. А при 30+ градуса на сянка? И то без никаква сянка. Козите и кравите също не го можели Кончето, като системата била да ги прекарат на гръб, докато са малки и после да си ги отгледат край самия манастир.

Като сме тръгнали по манастири,

се отбиваме и в Дебре Сина,

развил се около крепяща се на свети дух издълбана в яйцевидна скала църква на висок планински рид. Впоследствие около обителта се е струпало цяло село, а по времето на последния император доверието към светия дух спаднало дотолкова, че решили да укрепят църквата с тухлени стени, за да не се търкулне в дерето.

Отделно и пристроили огромен кубичен наос, който е успял да убие и последните искрици на мистично въздействие. Заприличало е на гимнастически салон (за лицеви опори!) с бунгала за гостуващите отбори. От което пък произлиза оживена полемика с Исак за бръснещия брой туристически накфи (еритрейската валута, наречена на най-яташкия град от партизанската ера), които доброволно-задължително потъват в игуменските джобове. Раздразненият отговор е, че ако се минело по каналния ред през джобовете на патриарха, щяло да стане и по-скъпо, и по-бавно.

Виждаме куду!

На стръмния серпантинест път надолу от над Асмара (2700 м) към морето. Шедьовър на пътното инженерство и стротелство, асфалтиран, изрядно поддържан и… пуст. Минава през така наречения

Зелен пояс, защитен като национален парк,

където се очаквало да срещнем маймуни. Срещата с кудуто е изненада. За нас приятна (кудуто е любимата ми антилопа), а за него — възпитателна. Не сме срещнали една кола дотук, ще рече, че и за него вероятно е ново преживяване! Поправка. Срещаме една кола, която се оказва, че дължи резервна гума на нашата, та се проиграва транзакция на връщане на заема от единия багажаник на другия. По този път вървяла по една маршрутка на ден във всяка посока. Обаче понеже нито една от двете не можела да качи целия баир, без да прегрее, се изчаквали по обед в хижата на средата на пътя и си разменяли пътниците.

Хижата я държи изпечена във войната партизанка.

По подразбиране — християнка тигринка. Марксистко-ленинско-маоисткия подход в програмата на Еритрейския народноосвободителен фронт EPLF (който в никакъв случай не трябва да се бърка с Фронта за освобождение на Еритрея ELF, без майтап от Монти Пайтън!) не се е отразил на религиозните възгледи на Индивида. Сутрин — партизанин, следобед — богомолец.

И ужким са братя по класа и са воювали рамо до рамо с другари партизани, Исак просъсква срещу мюсюлманите при всеки отдал му се повод. Строели прекалено много джамии и все по-нависоко към платото, което християните си го имат за изконно резервирана територия. Поставяли верската си лоялност на първо място пред националната. То как ли се дефинира национална лоялност в изкуствено очертана на картата държава, населявана от крайно противоположни по бит и традиции племена, повечето от които имат по-близки роднини отвъд границите, нежели в родината си. Демографията и религията настрана, хижарката ни гощава с най-апетитната инджера за сезона, гарнирана с готвено сушено козе месо в лютив червен сос и леща в благ оранжев.

На прохлада под асма с… мастика.

Със задоволство установявам, че мастиката е националното питие в Еритря под италианското име аничи и се разлива на дробна част от цената на бирата.

А от хижата надолу — право в пещта.

Влажно и нагряно до извън обхвата на термометрите. И ръждясалите, паднали в неравния бой (в който противникът не е имал никакви танкове) танкове се топят на слънцето. Само на камилите като че ли не им пука. Три от танковете не са ръждясали. Предали се били без бой и сега красят входа на о-в Таулуд на геройски пиедестал.

Масава.

Виждал съм и други западнали с отмирането на търговията им или прочие геополитически катаклизми арабско-африкански пристанища — Занзибар, Ибо, Момбаса. Сменяли владетелите си през вековете. А и населението си. Но запазвали наследството и характера си в старите, били те и неподдържани, сгради.

За съжаление Масава е порутена насила и то с омерзение в самия край на войната за независимост.

Призрачните руини на отоманските конаци от коралови блокове с резбовани жалузи, на колониалните палаци в „нео-мавърски“ стил и на губернаторския дворец с първия асансьор в колонията биха могли да играят ролята на туристическа атракция и в този си вид, но усещането е потискащо. Даже и гледката на ръждясал танк в нечий заден двор (в българския вариант си представям москвич), на който си простират прането, не развеселява. А и влагата и жегата не помагат.

По пладне всички дюкяни затварят и градът замира. Късно по икиндия плахо отварят врати първите кафенета, но за разлика от столицата, предлагането на кафе не е гарантирано. Чай има! Със захар. В по-добрите има и пращящ телевизор за гледане на мачове.

Малко по-късно отваря и прочутият от бакпакерските пътеводители мърляв ресторант за риба на индийска пещ Салам (в смисъл на мир, а не на колбас) и привлича огромното мнозинство котки от данакилското крайбрежие. Същевременно в хотел Червено море са се събрали на конгрес и пият чай, увити в яркоцветни воали, делегатките на феминистката мюсюлманска асоциация на Тигре & Афар. Или нещо подобно.

Потапяме се в Червено море.

На плажа на почивна станция, която е виждала много по-добри времена. Конкретно — проблясъкът мирновременна отворена към света социалистическа утопия от независимостта (1993) до граничния конфликт (1998). Оттогава европейските правителства активно пренасочват бургерите си към алтернативни плажове по Червено море, на север в Египет, където средностатистическите очакванията са бомби да ги тероризират не по-често от вднъж на две-три години.

На еритрейските плажове проникваме само най-любопитните. Неутралният наблюдател, злата съвест на западните правителства, веднага ще уточни, че тук не само че не са гърмели никави бомби, ами даже параночиният Муамар Кадафи се е решил да мине пеша по целия провлак между островите Таулуд и Масава.

На една морска миля от пристанището се намира

зеленото островче Изола Верде,

от което отдавна са изчезнали не само кафемашините, ами и тухлите на италианските кафенета. Заменили са ги три сламени беседки на миниатюрното плажче, до което я се завъртят двама-трима (в случая — двама) екипирани с шнорхели и маски плажовници на ден, я не. Зелената зона на острова изглежда недостъпна освен с мачете по суша, но е напълно достъпна, обикаляйки я с джапане откъм морето, при което се запознаваш с огроно разнообразие възмутени от нахалното ти воайорство морски птици. Гледка към стария град. Отдалече снарядените рани не личат. Личат минаретата, камбанариите и комините на ТЕЦа.

Асфалтовият крайбрежен път към Асаб на джибутската граница е стигнал до село Форо.

И бавно, но славно продължава. Колкото и по костенурски да го сроят, пак успяват да изпреварят магистрала Тракия. Но ние отминаваме Форо.

По крайбрежието на Данкалия

— неприветлива пустинна земя, която преминава в депресия (пада дълбоко под морското равнище) на етиопска територия. Там се отчитат и най-високите температури на Земята. Даже прясната вода, доколкото изобщо се намират изворчета в областта, е гореща, защото зоната е геотермална. На места изворчетата се вливат направо в морето. И ти парят на петите, ако неподготвено се разхождаш по брега. А ако неподготвено се разхождаш по покритите с пласт изкристализирала морска сол безмерни равнини, без да прецениш колко е дебел пластът, петите ти рискуват да се продънят в черна тиня, от която си представяш как след няколко милионолетия би станал първокласен нефт.

Но на този етап е просто ужас за всеки шофьор, в чиято кола имаш намерение да влезеш. Освен ако не накажеш сандалите си да се возят на багажника на покрива. При резервната гума. И торбата със сорго за инджери, която е успял да добие по втория начин (без купони) в едно от афарските села в района. Или е купил от рашидите — циганите на Червеноморския басейн. Номадско арабско племе, в случая — с еритрейски паспорти, прекарващо живота си на очукани японски пикапи, чието официално занимание е контрабандата. На всякакви продоволствия.

За неговo (на шофьора Исак) разочарование, схемата да добие и туба бензин под щанда не е сработила, защото на смяна не се е оказал дружелюбният другар.

И в Данкалия на камилите не им пука от температурите.

Нито на хората от племето афар, които живеят в колибки от плет и те гощават с прекрасно кафе с джинджифил. Която гощавка си е цял ритуал и трае няколко часа. Най-приятните спокойни и отпускащи часове за това пътешествие!

На гости на селския щраус.

Докаран от някакъв бивш кмет по забравен вече какъв повод и прекарващ времето си в разходки между двете кафенета от плет на мегдана с разузнавателна цел в кое е по-пухкава инджерата тоя ден.

Забележка: инджерата никога не е пухкава.

Потегляме нагоре по стръмния главен път на „Трите сезона за два часа“

обратно към Асмара за Великден

Исак се терзае, че единствената достъпна коза за трапезата била онази, която без малко не спазарил край Дебре Сина, но се притеснил как ще я возим жива през Данкалия. Сещам се за аналогична ситуация в южноафриканския филм „Бяла сватба“, в която бялата пътничка се влюбва от пръв поглед в козела на взелите я на стоп черни сватбари и я кръщава Джордж.

Двата часа вероятно се транспонират в два дни или даже седмици за множеството прегрели пренатоварени камиони, камионетки, пикапи и микробуси, запрени на тухли и оставени да почиват и изстиват на места с произволно ограничена видимост по шосето. Не си е работа да се опитваш да слаломираш около тях нощем. Нашият ландкрузер се справя без задъхвания и покрива норматива. Сезонът горе е пролет.

За сравнение парното локомотивче на другия ден се задъхва много жестоко, а му е възложена простичката задача да качи само п

оследните 25 (от общо 125) километра от Нефасит до Асмара

с едно единствено вагонче с туристи, повечето столичани. Като преди това ги е смъкнало по същата линия през тунели и по тесни виадукти, от които са ти настръхнали косите. Препоръка от книгата с полезни съвети на г-жа Ровоама хаджи Пенчева към пътничките на барон Хиршовата железница: „За екскурзия по нанагорнище с парен влак във вагон III класа (без стъкла на прозорците и с дървени седалки) подбирайте тоалети, които да носят на сажди.“

Задъхано-незадъхано влакчето ни стоварва навреме и за кратка сиеста, и за прощална пищна инджерска вечеря със забележително евтино (4 евро) местно пиво Golden Star, и за

среднощното литийно Възкресно шествие около коптската катедрала

Тамян, музика, тропари, бял клир, бяло паство, жените — отдясно, мъжете — отляво, поклони до земи, златни кръстове, тарамбуки, танци в стил — хореграфирани вакханалии, митрополит (патриарх?) с митра по фарисейската мода от I век преди Христа (според сценографите на повечето библейски филми от XX в.)…

А по същото време по руската ТВ в хотела върви още по-позлатената и по-пищна възкресенска литургия от московския храм на Христос Спасителя в присъствието на целия държавно-праволсавен естаблишмънт начело с президента, премиера и (introducing) патриарх Кирил.
А аз продължавам на север към препоръчваните от западните правителства египетски плажове и рифове. И отвъд…

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Разказът и снимките са с лиценз Всички права запазени!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Еритрея на Великден”

  1. Meglena каза:

    Поредната много добра сводка в стил „Домосед“ 😉 Не мога да се сдръжа и да не кажа и тук колко голяма почитателка съм ви на теб и Юри Ворошанов! Не пропускам нищо написано от вас 😉
    Понякога и аз искам да съм ви сестричка (ref: един твой фейсбук приятел), че да ме взимате с вас на места, където факта, че съм жена може би не би ми осигурил съвсем лесен достъп и престой 😉 Е засега поне мога да чета за Еритрея, Етиопия, Йемен, Пакистан, Иран и т.н. от „първа ръка“ 🙂
    Поздрави и до нови пътеписи 🙂

Leave a Reply