Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно преплувахме Японско море от Владивосток до Япония

Днес ще придружим нашия пътешественик из Япония

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 17:

Из Япония

ден 117

Толкова е приятно да се събудиш от слънчевите лъчи знаейки, че си се наспал приятно в топло… е, не легло, но поне на топъл под. Отмятам завивките и ставам — обстановката отново ми помага да осъзная, че наистина съм в Япония. Япония. Аре стига ве! Мидори ме посреща с топъл чай и топла традиционна японска супа за закуска, заедно с яйцата на очи и също толкова традиционния йогурт — кисело мляко. Киселото мляко се казва „България“ и на него пише „Licensed by Bulgaria“. Млякото е вкусно и наистина има вкус на българско, само че някак успява да бъде по-изчистено и нежно. „Не, това е по-хубаво.“ — отговарям на въпроса на Мидори, но и обещавам да и намеря истинско българско домашно кисело мляко, когато ми дойдат на гости. Хиро, Мидори и още няколко милиона японци са под заблуждението, че ние в България всеки ден закусваме с кисело мляко. Обяснявам им, че не е точно така…

Днес Хиро си е взел почивен ден, и двамата заедно отиваме до града, където може да ми покаже интересен храм. Отнема ни известно време да се върнем от Чикума в

Нагано,

борейки се с трафика и чакайки на светофарите. Успяваме да намерим място за паркинг след доста въртене около храма и влизаме вътре по тясна, виеща се пътека между високи борове или някакви други иглолистни дървета — понятие си нямам. Изглеждат японски. Японски изглежда и огромният дървен храм, който се открива пред нас измежду тях. Пред него има много хора, към които се присъединяваме и ние, палейки ароматни пръчици и хвърляйки ги в нещо като голяма медна урна, която дими отвътре. Всичко наоколо ухае много приятно на ароматни пръчици, а хората наоколо взимат с ръце гъстия пушек и правят движения, все едно се умиват с него. В самия храм стои нещо като дървена статуя на седнал със скръстени крака светец — някои от местата на статуята са изцяло изгладени — разбирам защо, наблюдавайки хората. Всеки потрива някое място, минавайки покрай него.

От храма тръгваме надолу по улицата, минавайки под високи порти със застанали вътре в предверието огромни дървени статуи на полубогове. Хиро не може да си спомни легендите за тях, въпреки че би ми било много интересно да ги разбера. Цялата улица, свършваща в храма, е осеяна с други храмове отстрани — очевидно всеки има собственото си предназначение. Един от тях е този, където майките водят децата си, когато навършат три, пет и седем години, облечени с традиционни японски дрехи.

Улицата, осеяна с храмове прекъсва и продължава нататък, вече осеяна с магазинчета за сувенири и различни храни. Искам да си купя една от белите платнени ленти с червена точка и йероглифи, които бяха толкова популярни във филмите за нинджи през осемдесетте — мога да я използвам вместо флаг. Хиро не ме оставя да си я купя и ми я подарява, обещавайки да напише посвещение после. На моята лента пише нещо като „Успех и смелост“ — слага се на челото преди трудни начинания. Моята ще е завързана за Скитник, което е почти същото…

Опитваме сладолед и някакви също традиционни за префектура Нагано пържени тестени неща, пълни със зеленчуци — казват се яки и са много вкусни.

На връщане минаваме през нещо като суши ресторант, който се намира сравнително близо до къщата на Хиро. Влизаме вътре — мястото е обширно и хората седят на нещо като повдигната платформа с ниска масичка пред всяко „сепаре“. Събуваме обувките си, преди да се качим на платформата. Скоро сервитьорката ни носи по една табла с много видове сурова риба, сложена върху малки рулца с ориз, завити в нещо като сушени водорасли, които най-вероятно са именно сушени водорасли. Видовете риба са тон, сьомга, някаква малка японска риба, някаква голяма японска риба, скариди… С всичко това има още супа, нещо като солен яйчен крем, зелен чай и още безброй неща, включая уасаби — зелената паста от нещо като хрян, която е доста люта и силна — нещо като много мощна гигаватова горчица. Количеството неща на масата изглежда непобедимо — противникът ни превъзхожда числено, но ние го атакуваме — аз внимателно и с опасение, опитвайки всяко нещо бавно и опитвайки се да разбера вкуса му. Стигам до извода, че суровата риба изобщо няма вкус на сурова риба, както съм си го представял. Мисля, че най-много ми харесва филето от тон и малката японска риба. За собственото си учудване изяждам почти всичко…

Чудя се какво да подаря на Хиро — ще ми се да им оставя някакъв смислен подарък, и се сещам за кутията с руска армейска храна за един ден, която момчетата от Биробиджан ми дадоха. Това е найлонова опаковка във военно-зелен цвят, която съдържа много и различни консерви плюс прибори и само-нагряващ се комплект, който можеш да използваш за да стоплиш консервите. Кутията е тежка и обемна, и има по-скоро сувенирна, отколкото питателна стойност — като се има предвид, че това е единствената такава в цяла Япония — смятам, че ще им е интересно. Хиро и Мидори се кефят, когато им обяснявам какво е — обещават да я отворят някой път с приятелите си и да опитат всичко. Не знам как ще им се стори руската храна след японската… Т. е. знам, или поне подозирам. По-добре да си я запазят като сувенир…

ден 118

Нагано — Маймун дере

Една от забележителност-ите близо до Нагано, която си заслужава да се види, са естествените топли извори с къпещи се снежни маймуни. Днес отиваме при тях, седнали в колата на Хиро — освен седемте мотора и малкия камион, Хиро има и някаква малка кола — отново шестотин и петдесет кубикова. Не създава впечатлението на малка, носейки се по скоростния път с осемдесет километра в час. За да се качим на платената магистрала, минаваме през нещо като порти за плащане. Бариерата се вдига автоматично пред нас, защото Хиро има карта — сложена е в някакво специално устройство на таблото. На светещ дисплей пред нас се изписва колко е струвало влизането — днес е почивен ден и за хората, които карат с карти е много по-евтино. Тук определено се кара по лесно. Повечето скоростни пътища са вдигнати над земята на нещо като мостове — вероятно просто защото са построени по-късно и трябва да минават през градовете. От двете страни на пътя има ограждения, защитаващи от вятъра.

Пътят към самия парк е невероятно тесен, еднолентов и естествено, със задължителните в случаите с планини пропасти отстрани — не е голямо успокоение, че дърветата отдолу са гъсти и за да може колата да се прекатури до дъното, ще трябва първо да се блъсне в доста от тях. Налага се да отбиваме от пътя и да пропускаме колите, движещи се в противоположнат-а посока. За мое учудване малката количка успява да се справи отлично със силния наклон.

Първите маймуни

виждаме почти веднага — те са с цвят на… маймуни — с червени лица, червени задници — всичко останало е кафява козина. Най-близката демонстративно ни обръща гръб, не се интересувайки изобщо, че я снимаме, загледана в далечината. Хиро ни предупреждава да не се приближаваме прекалено много — тези маймуни са свикнали с хора, но по принцип са доста непредсказуеми. Тифани разказва за своите приключения с маймуни някъде в южна Америка — веднъж, вървейки през джунглата с около пет човека, някаква маймуна се е спуснала от дърветата и просто и се е нахвърлила, дерейки и хапейки, докато накрая хората са успели да я махнат. Тя предполага, че е била женска и я е приела като конкуренция, защото Тифани е била единствената жена в компанията. Вторият случай е още по фрапиращ — когато Тифани е лежала в някакъв хамак на плажа, е усетила, че въжетата, държащи го, се разтрисат. Вдигайки поглед, тя е видяла приближаващата се маймуна, която просто е изтичала до главата на замръзналата и не смееща да мръдне Тифани, и е започнала да я пощи, издавайки странни звуци. Правила го е с ръце и зъби. „Усещах как зъбите и стържат по черепа ми.“ — казва Тифани. Когато е приключила, маймуната е изтичала на корема на все още не мърдащата Тифани и се е обърнала очаквателно. Тя веднага е схванала, че е неин ред и е започнала да пощи маймуната с пръсти, правейки се, че намира неща и ги яде — точно като маймуната, и от време на време издаваща същите звуци…

Вървим пеша по пътечката, която първо се вие между някакви сгради, след това се превръща в мост и минава покрай нещо, което изригва нагоре вода. Идея си нямам какво е, но прилича на нещо вулканично. Хиро също не знае. Качваме се по тесни стълби, минавайки през малка горичка, и излизаме на нещо като мъничка къщичка, където продават билети. Купуваме си. Понякога се чудя защо пиша идиотски и абсолютно очевидни неща като това. Може би е за да мога да ги коментирам после. Това май се нарича „постмодернизъм-“ или аз съм спал по История на изкуството. Да, спал съм по История на изкуството.

Пътечката се вие между маймуните, които са насядали по нея, но понеже не можем да стъпваме върху тях по някакво неписано правило (никой не ни е казал конкретно „не стъпвайте по маймуните“, но ние някак си нямаме желание и без това) се налага да ги заобикаляме. Не ни обръщат ни най-малко внимание, с изключение на редките погледи, които ни хвърлят, вероятно именно за да се убедят, че смятаме да спазим горепосоченото правило. Те се катерят, чешат, лежат, търкалят, пощят, прескачат и правят прочее маймунски бизнес по цялата пътека към топлите извори, до които се стига по още едно малко мостче.

Тук има ужасно много маймуни дори и без да смятаме купищата хомо сапиенс, всеки от които е грабнал, вместо саморъчно изработено оръдие на труда от кремък, по един фотоапарат. За толкова време човек би предположил, че маймуните са се научили да позират, но уви — да хванеш някоя от тях неподвижна или гледаща в обектива се оказва почти невъзможна задача. Те се движат постоянно, въртейки рязко глава, скачайки от място на място. Някои от тях са мънички, едва новородени, вкопчили се в козината на майките си, други са малко по-големи — има и няколко едри мъжки, които изглеждат дори малко страшно с издрасканите си лица. Някои от тях влизат да се къпят в изворите гореща вода, плувайки си вътре като в някакъв примитивен вид маймунски джакузи/спа. Впечатлението се допълва от налягалите наоколо други маймуни, които се пощят една друга…

Прекраваме там почти час — не знам какво толкова сме правили, освен да гледаме и снимаме маймуни, че да загубим толкова време…

ден 120

Нагано — нанякъде

Закусваме заедно и двамата с Тифани се отправяме да оправяме багажите си. Като гледаш стая от японски тип с все рогозките на пода, прозорците от оризова хартия и абсолютно нищо друго вътре, някак си си мислиш, че не може никога да изглежда разхвърляно. Определено може. Както и в хостела във Владивосток, ние двамата някак си сме успяли да я накараме да заприлича на експлозия от мотоекипировка и багаж навсякъде. Отнема ни около два часа да се оправим, за да сме готови за тръгване.

Мидори ми показва как да направя оригами жерав — не е особено сложно, но в никакъв случай не мога да се надявам да успея да запомня всичко от първия път — моят жерав се получава малко като совалката на Дарт Вейдър от Междузвездни войни, и съответно веднага се впуска да прави сложни пируети, атакувайки с лазерите си малката въстаническа совалка – жерав на Тифани, която, засегната от лазерен снаряд, започва да бучи със засилващ интензитет, падайки в спираловидна орбита към близката луна, наречена „Масата на Хиро и Мидори“, докато накрая се забива в нея в облак прах и експлоадира с мощно „Буууфффх!“

Сбогуваме се с Хиро и Мидори, и заедно с Кауаи тръгваме.

Не след дълго Кауаи поема в различна посока, прибирайки се към Токио след прекарания в къмпингуване уикенд, а ние продължаваме по нашия си път, обърквайки се само веднъж, но бързо поправяйки грешката си.

От самото начало пътят започва да се катери нагоре в планината, представяйки ни завой след завой — един след друг. „Запознайте се — това е Ляв Завой, това е Рязък Десен Завой, това е Още Един Ляв Завой…“ Приятно ни е да се запознаем, превръщайки познанството в интензивно удоволствие от карането.

Въпреки това, в завоите най-много се усеща колко е нестабилен и небалансиран мотора ми със силната тежест върху предницата — не толкова от самия батмобокс, колкото от нещата, с които е натъпкан — включително, долкото си спомням, няколко литра вода, която нося още от Новосибирск. Заканям се някой ден да си преподредя целия багаж и да изхвърля доста неща. Надявам се това да стане преди да се върна в България.

На влизане в град Мацумото

минаваме покрай знак за замък, и спирайки на светофара се споглеждаме. Решаваме да завием и да го намерим. Карайки по някакви тесни улички, не сме сигурни, че сме на прав път чак докато виждаме основната сграда на замъка, величествено извисяваща се над дърветата в дясно. Изглежда страхотно. Паркираме моторите на някоя от вътрешните улички, оставяйки целия багаж на тях. Япония е една от страните с най-малко престъпност в света и тук е изключително спокойно и сигурно — никой нищо няма да пипне.

Замъкът е заобиколен от ров, пълен с вода, която от своя страна е пълна с онези големи японски риби.

Тифани бърка с пръст вътре, надявайки се някоя риба да приеме пръста и за храна и да го засмуче — при все, че това е несъмнено оригинален начин на риболов, никоя не се връзва на примамката. Минаваме по моста с боядисани в червено парапети, но не влизаме вътре в самия замък — решаваме, че билетът е прекалено скъп, за което по-късно съжалявам. Като имам предвид, че нямам идея кога ще се върна тук, това може би не е най-доброто решение, но все пак — каквот’ такова.

Спираме до някакъв магазин в поредното селце, където сме влязли. Не знам колко е часът, но го затварят — налага се да си купим само по едно топло кафе от машината отвън. Тифани предлага да се върнем до обществения паркинг, табела за който сме видели преди около два километра — мислил съм си точно за това.

Връщайки се, откриваме, че входът за паркинга е затворен с вериги. Лутаме се известно време наоколо, хващайки друга пътека — Тифани я проверява, защото нейният мотор е по-проходим, но въщайки се казва, че аз няма да успея да обърна там — прекалено е тясно. Връщаме се при паркинга — отстрани на веригите има някакви малки насипчета, по които, ако карам по диагонал, мога да се кача и спусна. Правя го, а след мен и Тифани. Тъмно е като в рог и не се вижда нищо — обикалям паркинга веднъж, намирайки подходящо място за палатките, и питам експертката къмпингьорка дали става. Става. Не е далеч от пътя и вероятно когато е светло ще се вижда, но Тифани е чела, че в Япония няма проблем да слагаш палатки горе-долу където си искаш, стига да не пречиш на някого.

Разпъваме палатките, въпреки силния вятър. Небето е странно светло — може би защото всичко останало е тъмно, но странното е, че дори и планините, които се извисяват някак рязко над нас са също като осветени, докато гората наоколо е черна. Мъглата, която е обвила планинските върхове като шал, сякащ свети отвътре… Тифани се изненадва, че батмобоксът не е само обтекател, а и куфар, когато го отварям, за да изкарам газовата джаджа, с която се прави чай. Ще ми се да знаех как се казва, но това, че не знам не ни спира да пием по чаша топла, димяща течност. Облякъл съм топлото си яке под коженото, и чаят ме сгрява допълнително…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение)

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът