дек. 02 2009

На сватба в Джаму и Кашмир

Published by at 14:50 under Индия,Меглена,Сватба

Извадете отново картите и погледнете границата между Индия и Пакистан в по-северния край. Е, натам сме тръгнали днес, при това — на сватба. Индийска. Скромна. С 3000 гости. Само. Приятно четене:

На сватба в Джаму и Кашмир

Индия.

След разказа за Великденският остров, реших да споделя едно „once in a lifetime“ преживяване, а именно — бях гост на традиционна индийска сватба в

столицата на Джаму и Кашмир — Джаму.

Известно време живях и работих в Германия. Покрай всичко, което не ми харесваше там имаше и няколко положителни неща — работех в мултинационална, голяма IT компания и се запознах с различни хора, от различни краища на света. И както всяка IT фирма имах и много индийски колеги. С един от тях бяхме доста близки. Той живееше от доста време вече в Германия, нямаше си жена, но беше имал приятелка-германка там, беше доста умен и погерманчен.

Казвам всичко това, за да почуствате шока, който изживях когато М. ми каза, че родителите му са му намерили булка!!!

Не вярвах, че човек като него е склонен на arranged marriage — така се наричат уредените бракове. Булката била маркетинг мениджър на голяма индийска телевизия в Делхи и родом от неговия град. Не бяха се виждали и заминаваше за една седмица да се видят все пак.

Все още не ми се вярваше, че е истина. Но когато М. се завърна в Германия и официално ни покани на сватба следващия февруари се наложи да смеля и това. Вече бях ходила в Индия. След един месец в Сингапур наивно си вярвах, че съм усетила Азия и следващата ми цел — мечта беше Индия. Сбъдна се… но напуснах страната с доста смесени чувства, ако трябва да съм честна 😉

На Patepis.com има доста добри и съвпадащи с моите преживявания и впечатления пътеписи, та няма да изпадам във вече описани подробности за Индия. Тя е държавата, от която си тръгнах с известно облекчение, но и знаех, че трябва пак да дойда. Ето вече имах тази възможност. При това

не как да е, като обикновен турист, а като гост на сватба.

Щяхме да пътуваме група немски и български колеги. Визите за Индия са лесни за вадене, но в посолството в България ни казаха, че не ни препоръчват да ходим точно в Кашмир и че никое правителство не поема отговорност за нас, ако нещо ни се случи там. Всички сме чували за

конфликтите между Пакистан и Индия. Кашмир е спорната, погранична зона.

Не искам да коментирам какво е в основата на този конфликт, но за мен лично е пак „белият“ човек, този път в лицето на англичаните. При оттеглянето си от „Британска“ Индия през 50-те години на 20 век, разделят ислямски Пакистан от останалата част на Индия

Интересен факт е, че президентyt на Пакистан към 2005 година, беше роден в сърцето на стария град на Делхи. Там открай време си има голяма мюсюлманска мохола (махала/квартал на езика урду) и са си живели мирно с векове хората. Изобщо като всеки изкуствено създаден етнически/религиозен конфликт и тук политиката е изправила братя и съседи един срещу друг… уви 🙁

Но толкова за политиката на региона, да продължа с конкретно моя разказ. С визи в паспортите, купени билети за AirIndia до Делхи и билети за местна авиокомпания до Джаму ни оставаше само да чакаме февруари и да си представяме какво ни чака —

малка индийска сватба 😉

Казвам малка, защото и младоженеца и булката отдавна не живееха в родния си град и квартал и нямаха много лични гости. Та криво ляво, за нещастие на родата само 3000 (да, ТРИ ХИЛЯДИ) човека бяха поканени.

Дойде и деня на излитане. Самолетът на AirIndia идващ от Лос Анджелис, кацащ във Фракфурт, с крайна дестинация Делхи ни посрещна на борда си със сериозна миризма на къри:D Все пак някои летяха от L.A. и бяха вечеряли на борда. Не знам защо се лети от тази част на Земята, но аз и не разбирам много от авиационно дело?!? Може пък и да е по-бързо и лесно…

За да притъпят натрапчивата миризма в самолета, колегите ми се заеха с отговорната задача да пощурят стюардесите с претенции, а българската подгрупа да изпие наличното вино на борда. И двете начинания бяха изпълнени успешно, а аз се оттеглих да спя. За щастие спя добре в самолети и съня ми е здрав 😉

Ден 1:

Кацане в Делхи сутринта

и както винаги със закъснение. При това положение си изпуснахме връзката за Джаму. Летището за вътрешни полети е съвсем различно от международното, пътува се с автобус до там и не е близко.

Саудитци на Международното летище на Делхи

На паспортен контрол се оказахме заедно с една голяма група съсухрени, дрипави саудитци! Изобщо не знам как тези хора си бяха позволили самолет и какво по дяволите щяха да правят те — мюсюлмани в Делхи… не успях да науча нищо повече, но бяха интересна група тези хорица. Повечето бяха възрастни, голяма част очевидно неграмотни, седяха по пода и чакаха примирено… нещо. Служителите на летището ги третираха като трета ръка хора. Стана ми мъчно за тях.

След контрола, се опитахме се да намерим някой служител на Air India, който да ни каже каква е процедурата и да ни прехвърлят евентуално за по-късен полет. Трябваше да го направим бързо, защото полетите до Джаму са ограничен брой, предимно предиобед. Това е така, защото самите индийци изобщо нямат мерак да се подвизата в областта доброволно. Играхме на гоненица и криеница с една мома и един чичко с униформи на Air India. Прехвърляха си ни, мотаха ни и накрая ни казаха, че са ни уредили друг полет. Дадоха ни някакъв телефон, на който да звъннем там и да сме бързали към другото летище.

Не знам колко ще ви изненадам, ако кажа, че всичко се оказа нагла лъжа… никой не беше чувал за нас на летището, нямаше такъв полет какъвто ни бяха обещали и телефона, който ни дадоха не работеше. Шок и ужас сред праволинейното немско народонаселение, бяс и псувни сред българчетата.

Какво да се прави започнахме да обикаляме гишетата и да питаме за

полети до Джаму.

На едно единствено се оказа, че има места и полет, не приемаха кредитни карти, теглихме пари под строй от единствения банкомат в района… идилия. Но щяхме да стигнем крайната си цел в уречения ден.

Искам да отделя специално внимание на

check-in и security процедурите, на които са подложени пътуващите за Кашмир.

Всичко започва нормално:

  1. Минава си нормалния багаж скенер и проверка и му слагат лепенка.
  2. Минава ръчния багаж скенер, каквото не им хареса заминава в нормалния багаж и обратно към т. 1
  3. Одобрения ръчен багаж бива закичен е етикетче (стандартно като на Луфтханза или Бритиш Еъруейз примерно)
  4. Минаваме в специалната зала за изчакване на полета за Кашмир и на вратата, след нова проверка, на етикетчето на ръчния багаж ни драсват един ченгел с химикал.
  5. Какво забелязваме от там — до вратата за изход към автобуса, отвън е стоварен всичкия багаж на пътниците. Този дето уж мина скенер и проверка. Извикват ни един по един всеки с бординг картата си да си разпознае куфара и да се удостовери, че номера на тага на багажа отговаря на този на карта. Лепенката сложена при т. 1 бива надраскана с отметка с химикал.
  6. Ще започва извеждането към автобуса и оттам за самолета. При което заедно с проверката на бордните карти получаваме отново проверка и по един печат на етикетите на ръчния си багаж. Започваше да ми идва прекалено.
  7. За двете крачки от залата до автобуса не знам какво и откъде можех да сложа в раницата си, но тя трябваше да бъде проверена пак!!! На вратата на автобуса преди да ме пуснат вътре, получих поредния печат.
  8. На стълбите за качване в самолета беше последната проверка на горката ми раница и последния ченгел драснат с химикал на етикета.

Не знам как си разпознаваха ченгелите и какво щеше да се случи, ако ми липсваше някои от тях?! Най-много да бях разбрала… как евентуално третират терористите в Делхи 🙂

Нещото, на което се качихме слава богу ни откара живи до Джаму.

След „кратка“ процедура по опознаване на багажа и разчитане на ченгелите по багажите бяхме извън летището където ни чакаше нашия приятел М. Заведе ни до хотела (чисто нов и ние бяхме абсолютно най-първите гости), после у тях. Хапнахме домашна индийска кухня (сигурно много хора биха ми завидяли, но аз лично имам проблем с лютивото), запознахме се със семейството и приятелите му и се прибрахме към хотела да поспим. Трябваше да сме готови и отпочинали за утрешната обиколка на града.

На прибиране по пътя ни спря военен патрул за проверка на документите, стандартна процедура в града. Не беше удобно да снимаме и стационарните военни постове из града, но са относително на често и представляват няколко чувала с пясък един върху друг и съответен брой въоръжени зад тях. Другото, по което се усещаше, че сме във зона заплашена от тероризъм беше заглушения GSM сигнал. Сигнал имаха само хората с регистрирано местожителство в града. Ние хващахме пакистански оператор от покрива на хотела…

Ден 2:

Спах прекрасно, по принцип бързо се справям с часовите разлики (тренинг 😉 ) и сутринта рано рано бях на крак за закуска и после

обиколка на град Джаму

М. дойде с трима негови приятели, почти навреме, разбирай само 1 час след уговореното време.

Лирично отклонение — в Индия всичко се случва по така нареченото IST. IST == Indian Stretchable Time (Индийско Разтегливо Време)

Някак си ни натовариха по колите и започнаха с културно-масовата проява. Ходихме до градския дворец, обикаляхме из града. Посетихме голям хинду храм, в който бяха измислили друго летоброене явно, защото посрещаха 20007, а не 2007 година:D

Един от приятелите на М. беше и главен архитект на новостроящия се, най-голям аквариум в Индия намиращ се в Джаму. И покрай това ни вкараха да разгледаме какво е построено и готово и какво предстои да се прави. Общо взето типичен индийски град за мен — културен и автомобилен шок за останалите.

Вечерта пак бяхме поканени на вечеря в дома на М., този път обаче бяха предвидили и повечко пийване. На сватба ли сме или не, в крайна сметка.

В моите спомени, доколкото ги имам до един момент, това беше най-веселата вечер.

Започна се с индийска бира 13%!! Не пиели били азиатците… да бееее… Продължи се с местно уиски — средна хубост. От там нататък — кой каквото намереше. В двора нямаше особено добро музикално оформление, та се принудихме да отворим вратите на колата и да надуем музика от нея.

Е, няма такива песни и танци на народите 🙂

То не бе танца на маймуната, на пияния морков, на каквото още се сетите, че и отгоре. Вдигнахме квартала на балон до ранните сутрешни часове. С кръшните си танци и заложени в кръвта ориенталски танцови умения бях впечатлила майката, сестрата на М. и изобщо цялата женска част на фамилията. Всъщност аз не ги видях долу с нас, а се оказа, че са ни зяпали през прозорците… Чудех се да се срамувам ли, да съм поласкана ли?!

Та цялата тази радост и одобрение на талантите ми се превърна в желание да ме облекат в традиционно сари за самата сватбена церемония, понеже нали съм толкова готина и толкова са ме приели добре хората. Амииии… отказва ли се на така оферта? Твърдо нье!

Речено — сторено имах уговорка за пазар със жените за другия ден сутринта около 10ч. Щях да пропусна разходката до Патни Топ в подножието на Хималаите, ама какво да се прави.

Ден 3:

Гнилост и зараза… тежък махмурлук… тЕло се вдига, глава не. В устата ми се е провряло нещо и е умряло там. За нищо на света не искам са съм будна, нооо трябва. Имам уговорка с момичетата, следователно се довлачвам до банята, къпя се, пия кафе и съм вече полужива. Слизам във фоаето и сядам да ги изчакам. Все пак 11ч. е има шанс скоро да дойдат. Stretchable този път си беше истински Stretchable — в 13 ч. дойде една! Другите имали работа, позабавили се и затова решили само нея да пратят. Хем си ги знам, хем не се наспах.

Отидохме на централната търговска улица, бях нещо като малък атракцион там — не само бяла, ами и русолява. По-късно разбрах, че доста хора ме мислили за звезда от Боливуд. Как иначе може да съм със светла коса?? Което е малко странно, имайки предвид, че ако не друго, то поне немски туристи тук 1000% са идвали. Те чисто и просто навсякъде са ходили. Може би точно моите „фенове“ ги бяха пропуснали?!

Заведоха ме в огромен магазин само за традиционни дрехи. Наизвадиха хората чай, кола, сладки за мадам (сиреч моя милост). Започнаха да разгъват метри и метри сарита. Цветове, шарения.

Аз след опити за излизане по магазини в немската навалица, съм трайно излекуван бивш шопинг-звяр и сега залагам основно на онлайн пазаруване, когато ми трябва нещо конкретно. Та около 10-тото сари си харесах едно и казах, стига, край това ще е, не мога повече. Още си го пазя и си го харесвам де. Оказа се скъпичко, но пък добър избор според домакините ни. Взеха ми мерки за блузка, която се носи под него и си тръгнахме.

Дрехата добре, но и обувки трябвало. Къде без лъскави, отворени сандали аааа. Всички, които ме познават знаят, че токчетата са светата инквизиция за мен. Опъвах се, опитвах се да мина метър или с алтернативни варианти… не стана. Единствения компромис, които постигнах е обувките да са затворени поне отпред — все пак е февруари и сме под Хималаите. И обувките запазих… но никога повече не смятам да ги обувам.

Така се приключи с пазара и можех да се прибера да полегна. Вечерта ни чакаше

първата официална церемония от тридневната сватба.

Надвечер далеч по-свежа след съня и с твърдата увереност, че днес няма да пия се приготвих за

вечер Първа.

Пристигнахме в дома на М.. Цялата къща светеше като коледна елха с лампички, поляната пред тях се беше превърнала в шатра с маси и малко столчета. Имаше жива музика и доста народ.

Мен ме вкараха в една от стаите вътре където се бяха събрали само жени, ама мноооого жени. Пееха си, танцуваха и се рисуваха с къна. Рисуването с къна е по-важно, красиво и сложно при булката, но и в дома на момчето (демек при нас) не се подминава. Аз веднага казах, че искам да рисуват и мен и домакините ми се зарадваха много.

Тук обаче изведнъж немските съпруги на колегите ми решиха, че и те искат и че най-нахално ще се наблъскат преди всички останали. Не беше особено европейска постъпка, но… какво да ги правиш. Нарисуваха ме и мен някъде в навалицата. Неприятното е, че след това чакаш часове наред да попие и боядиса къната по кожата, после се мажеш с някакви масла за трайност. С две думи после цяла вечер бях като без ръце и ме хранеха и пояха, но пък бях в традицията 😉

Яденето се сервираше в шатрата на полянката. От 4—5 казана сипват различно ядене и от един варел разливат чай. Първо си мислех какво ли е да вдигнеш сватба за 3000 човека, после разбрах… ами 3 тона чай и няколко казана ядене. Алкохол абсолютно няма. И по принцип там са доста консервативни към алкохола и тютюна. За европейските гости винаги имаше алтернативна „маса“ или казано по друг начин — каси с бира и алкохол в багажника на едната кола.

Тази вечер обаче не пихме и си легнахме навреме! Обичам си главата все пак, не мога да и го причиня втора вечер подред.

Ден 4:

Нямаше конкретни планове за деня. Знаеше се само, че вечерта има официална вечеря в един ресторант в града. Та станах аз по някое време и слязох за закуска и кафе. Там срещнах току-що пристигналата жена на шефа. Те са немци, но от доста време живеят в САЩ.

Беше се позабавила заради някакво закъснение на самолети (що ли не се изненадах) и се беше наложило да спят в Делхи една нощ. Решили, че в тази тъмна Индия ще е добре да инвестират в скъп хотел, за да не ги нападнат знайни и незнайни насекоми, болести и туземци. Винаги ми е била комична тази предубеденост в представите на „пакетните“ туристи за местата, на които ходят извън Европа, САЩ и останалата „цивилизация“. Взели си стая в Хилтън. Имах колеги отсядали там и казваха, че Хилтън си е Хилтън. Но тя представяте ли си не могла да спи и да се къпе в тази мръсотия. Ами казах и да се приготви да си стои мръсна и недоспала, през голяма част от престоя си там (след сватбата си бяха оставили 2 седмици за Golden Triangle: Делхи — Агра- Джайпур).

В интерес на истината най-луксозния хотел, в който някога съм била беше в Бангалор и струваше 80$ на вечер.

Послушах малко за многостраданията и по пътя до тук и реших да се махам преди да сме влези в открит спор, все пак е жената на шефа 🙂

Така или иначе, трябваше да ида пак до магазина, за да взема ушитата си блуза и сари. Измъкнах се лекичко и тръгнах. Сега вече без местен придружител хората явно се зазяпваха в мен, имаше такива които заставаха пред мен ходеха заднешком и ме оглеждаха. Имаше такива, които искаха да си говорят с мен на техния език… уви аз никак не го владея.

В хотела вече ме бяха усетили и групата жени начело с дъщерята на собствениците на хотела ме намериха пред магазина. Разбрали, че ще съм облечена традиционно решиха, че всички до един ще се пременят в сарита и курти (мъжката дреха). От тук нанатък последва половин ден мерене, обикаляне, хилосване и заплесване по главната търговска улица. Накрая всички бяха с нови дрехи и обувки за следващия ден, когато щеше да е същинската сватбена церемония.

Прибрахме се в хотела, починахме и надвечер ни закараха в ресторанта, където имаше вечеря. Нищо традиционно и интересно не се случи тази вечер. Пак сервираха храна и чай от казани, имаше пак оркестър и малко танци. Към края на вечерта извадихме запас текила и друг коктейлен алкохол и показвахме на индийските бармани как се прави кайпириня и мохито wanna be (без мента).

На ресторант като на ресторант, по някое време трябваше да си тръгваме. Да ама тъкмо ни беше станало весело, а и материал за коктейли имаше още… Решихме, че ще си допием (интересен български глагол, дали го има и в други езици?) в бара на хотела. Речено сторено, ама бара още не бил отворил, не бил лицензиран, не били минали проверките… но хайде за европейските гости, ще ви пуснем. Собствениците на хотела също така ни отпуснаха 1 сервитьор, чаши и лед. Мили хора!

Европейци слушат индийска религиозна музика 😉

Продължихме с коктейлите, пуснахме си музика от телевизора, танцувахме, веселихме се. Весело изкарахме и тази вечер и дори си легнахме почти на време. На другия ден целия персонал ни гледаше странно — оказа се, че сме си пуснали някакъв религиозен канал на известно гуру и сме танцували на музиката му… (срааааам). Но пък як beat вкара гуруто:D

Ден 5:

Денят на същинската сватба. Днес беше Денят с главно Д.

От сутринта се започваше с един ритуал по омазване на младоженеца със странна смес от билки, хума, благовонни масла и кой знае още какво. Самата смес имаше ужасяващия цвят на бебешка диария, но не миришеше никак зле. Една жена държи съд с бъркоча и всеки оставя малко пари, загребва с шепа от купата и маже по М. където свари. Прави се за лъскава и уханна кожа. Наистина работи. Само дето по някое време нещата се израждат в „намажи който свариш, където успееш“.

Всички отнесохме по малко от мазилото, основно по главите си. Из целия двор възрастни индийки в сарита гонят стресирани немци и българи — безценна гледка 😉 През цялото време има и музика и дандания.

Втората част от ритуала включваше обръсване на малко момченце, което от рождението си не е било подстригвано. Идеята не можаха да ми обяснят много, но беше нещо с кръговрата и приемствеността. Горкото хлапе много плака, ама и аз да бях и аз щях да се уплаша от 50 жени върху ми и свещеник, който ме бръсне на сухо.

После не знам мъжете какво са правили, но ние жените тръгнахме всички към beauty salon (салон за красота), където трябваше да ни помогнат да се облечем, да ни фризират и гримират.

Абсурдно е сам да се увиеш в 6-те метра плат наречени сари, като по принцип не се ползват игли, щипки или други помагала. Ако знаех обаче в какъв кокошарник щях да попадна за следващите няколко часа, щях да се увия не, ами няколко пъти дори щях да го направя. Пълна кола с немкини + аз, попадаме в салон, където жената има вече уговорени часове с друга булка и свитата и, но се е съгласила да ни вземе само защото сме по-специални и защото много са ѝ се помолили. Освен собственичката имаше и 2 момичета помощнички за около 15 жени общо.

Мен ме увиха и фризираха за няма и 30 мин и оттам започна моя кошмар. Коя искала сарито си по-иначе, коя косата си не харесала баш, искала я малко по-различно. На друга гримът ѝ бил тежък, до рев се стигна:(Изобщо пълна лудница, жената от салона трябваше да се разкъсва между нас и булката, на която определено мислех, че и е по-важен деня. По едно време исках да си тръгна, но ме спряха — още малко само и с едно такси да сме си ходили. Ако не ми беше интересно да гледам приготовленията за младоженката, нямаше земна сила която да ме задържи там при тях.

Ходенето на салон е задължително за булката и приятелките ѝ. Бих го оприличила на някакъв вид моминско парти, на което я обличат, гримират, фризират и накичват с бижута.

Какво представлява тя в Индия, нашата още не бях виждала, но се оказа досущ като тази в салона. Значи сарито е кърваво червено, обшито цялото нагъсто с камъни и пайети. И се завива по начин така, че да се образува като наметало с качулка… нещо като модерния напоследък образ на свещеник-илюминат. Краката и ръцете са плътно и много красиво изрисувани с къна.

Има украшение закачено на носа и устата и минаващо покрай бузата — дано се сещате за какво говоря. И на ръцете и висят килограми метални и дрънкащи украшения, наподобяващи едно нещо използвано от нашите попове когато раздават благословия и го размятат на кръст над хората. Малко неграмотно го описах, но не знам как се казва. Герданите и гривните дори не се опитах да броя. Цялата премяна на една булка е около 10 до 15 килограма. Нашата беше слабичка и дребничка и ако не ѝ помагаха братята и, не можеше да се движи сама.

Чудо на чудесата по някое време всички се харесаха и дойде време да се разплащаме и да си ходим. Поредния срам — нямаха достатъчно пари (но пък претенции имаха). Аз имах в себе си, та не се наложи да оставаме с кредит към салона, но като цяло мисля доста се изложихме. Освен това бяхме и закъснели, мъжете ни чакаха в дома на М., където свещеника беше започнал церемониите по същинския брак.

И все пак 1 час не беше голям пропуск, защото сватбата щеше да е до 6 часа сутринта на другия ден.

Какво предстоеше да се случи в тези 12 часа? В дома на младоженеца се пеят някакви религиозни песни и се пристъпва към украсяването и забулването му 🙂 Точно така, в Индия забулват мъжа. Украсяват го с огромна огърлица, почти пончо от пари (изобщо нашите герданчета тук ряпа да ядат), намотават една розова (или червена) чалма и на нея закрепят ресни, които се спускат пред лицето му.

От там той трябва да се качи на бял кон и препасал меч да поведе процесия от хора, лампи и духова музика към мястото където ще се срещнат с булката (в случая нещо като зала на читалище).

Докато го украсяваха и се снимаха с него, аз облечена в сари, в ръка с цигара и чаша уиски излязох да изпусна малко пара на улицата пред къщата. Мисля, че ако бяха кацнали марсианци ефектът щеше да е същия. Оркестърът, махалата и околията се събраха около мен в плътен обръч и сякаш не вярваха на очите си. По една случайност един приятелите на М. беше видял какво ми се случва и дойде да ме издърпа от вътрешността на скупчилите се хора. Крайно учуден ме попита: „Ти знаеш ли какво правиш?“. Казах… „Ами пуша цигара на въздух“.

Тогава човекът ми обясни, че току що съм объркала възприятията на хората на 180 градуса — бяла, руса жена, облечена в сари и фризирана по техен маниер, не само че пие алкохол (нещо недопустимо за жена в техните представи), ами и ПУШИ! Аз знам, че е лош порок това:(ама чак пък толкова, а там се оказа, че дори за мъж е неприемливо. М. и приятелите му, мъже на близо 30 години, се криеха по покривите от бащите си, за да изпушват по 1 цигара дневно с нас?!

В крайна сметка хвърлих цигарата, оставих чашата и се щракнах с оркестъра.

Беше време кортежът да потегли, което значи беше време за дългочаквания кон и меч. Меча беше играчка, коня се оказа магаре, но си беше бяло де:D Оркестърът не можеше да надсвири и заглуши дизеловия генератор, с който се захранваха лампите за осветяване на шествието. Започна да ръми, газихме кал по улиците докато стигнем до мястото на СРЕЩАТА. Екстри колкото искаш, веселба да има.

В залата където чакаме булката, сложиха момъка да седи и чака на един трон, а всички ние около него ядохме, пихме и танцувахме.

По някое време се чу, че идва и булката. Както обясних, почти я внесоха милата, толкова тежеше всичко по нея. Настаниха я и нея на трона и така си останаха.

Ние се помотахме още малко, ходихме до багажника на колата (алкохола е там, нали помните), чудехме се какво следва и защо нищо не правим. Оказа, се че ритуалите по клетви, вричания и оженвания започват в час определен спрямо хороскопите на двамата. При нас се падаше около полунощ.

Като наближи време се натоварихме по колите и потеглихме към къщата на момичето. Трябваше всичко да се случва в градината, но тъй като заваля, набързо бяха преместили нещата в самата къща. Да ама аз като се позамислих — 3000 човека в една къща не става.

Оказа се, че сега следват 6 часа мрънкане, палене на треви в тенджера, пеене и т. н., в които участие имат само младоженците, нейния баща и свещеника. Всички други само лежат по пода наоколо и ядат, пият чай или… спят. Така за тази част, която е най-истинската част от сватбата според мен, остават обикновено малко хора от най-близките.

Сместихме се по земята, давихме се в гъст дим, когато подпалеха нещо, клюмахме като ни доспи, притичвахме до багажника като ни доскучаеше, но героично удържахме цялата церемония до 6ч. Бяхме много малко тези, които успяхме. А ние си мислим, че нашите църковни бракове, ако са повече от 30 мин са дълги. Ха да видим 6 часа клетви, поучения, помазвания и окадявания 😉

Ден 6:

Както се предполага спахме до следобед. За днес имаше обявен официален прием на младоженците вече като семейство. Облякохме си „балните“ тоалети и заминахме към поредното събитие. Видимо всички бяха уморени. Събрахме се в някакъв пореден ресторант, поснимахме се, поздравихме младите. Дори не ни беше вече до ядене и пиене. Самите М. и Р. (жена му вече) едва се държаха на краката си.

И така вечерта приключи бързо и безинтересно. Някои ни чакаше полет до Делхи. Спане там и обратно към Европа на плантацията, в офиса де. Други имаха още 2 седмици обиколка из страната.

Ден 7:

Поредно качване в самолет излитащ от или за Кашмир. 8-стъпковата процедура от Делхи бе изпълнена отново, но поне този път бяхме психически подготвени какво ни чака.

В самолета ни попадна местния днешен вестник. Имаше обява за намерен обезглавен труп в Джаму, доколкото се разбираше близо около центъра и хотела ни. Към обявата имаше и… снимка-натюр на трупа, дали някой го познава… хмм. Честно казано дотогава не усещах да съм била в опасна зона. Истината е, че е по-опасно нагоре към Шринагар. Но явно и в Джаму се случват неща, и се радвам, че не се сблъсках с тази страна от живота там. Отново напускам Индия със смесени чувства и някак си знам, че ще дойда пак… някой хубав ден.

P.S. По-късно една индийка ми каза, че явно съм доста смела, щом изобщо съм стъпвала в Кашмирско?!

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимков материал: http://picasaweb.google.com/meglena/JammuKasmirManishWedding#

 

Други разкази, свързани с Индия – на картата:

 


Индия

 

 

 

 

   Изпрати пътеписа като PDF   


17 коментара

17 коментара to “На сватба в Джаму и Кашмир”

  1. радо каза:

    супер 🙂

  2. svetlozar каза:

    Здравей Меглена!
    Поздравявам те за смелостта, с която тръгваш към нестандартни дестинации и ти завиждам за възможностите да го правиш!
    А ако някога се замислиш да работиш нещо друго, опитай писане в жанра ‘къс разказ’ – при теб се получава чудно, сякаш по учебник.
    Желая ти успех!
    Светлозар

  3. Стойчо каза:

    Много си е добре и с дългия разказ 🙂

  4. Meglena каза:

    Въпреки целенасочените ми опити да подтискам вродените ми свенливост и срамежливост, при такива коментари няма как да не се изчервя.
    Благодаря!
    А що се отнася до професията – и аз отдавна искам да я заменя за кореспондент на Lonely Planet, но явно още не са опрели до мен хората 🙂

  5. c200 каза:

    Твърде добре, особено пушещата марсианка, хе-хе 🙂

  6. Поздрави Меглена!
    Невероятно интересно си описала пътуването и сватбата на колегата си. Четох в захлас и без малко да „изтърва мусаката-та да я правя наново сина въобще нямаше да ми прости, ама ……….“.Смях се сама на моменти.Браво момиче! Продължавай с обиколките по света и да „пишеш-Ок“!
    п.с.Извинявай, но дали нямаш или не трябва да публикуваш снимка на младоженците, за да видим как са „нагиздосани“ двамата де….Интересно ми е.
    поздрави от Бургас

  7. Н.К. каза:

    С интерес прочетох написаното. Хареса ми 🙂

  8. Мила каза:

    Меги,

    Страхотно си го написала и си предала атмосферата… наистина ти се получава и, както ти казах, чакам вече с нетърпение следващия твой пътепис!

    Мила 🙂

  9. Илияна каза:

    Страхотен пътепис, и с много готино чувство за хумор!

  10. Стойчо каза:

    Качих и снимка с нагиздените младоженци 🙂

  11. Meglena каза:

    Благодаря на всички още един път!
    Радвам се, че ви е харесало описанието на сватбата и сте се забавлявали 🙂 А след всичките похвали и поощрения, обещавам да пиша още. Дано не ви досади накрая 😉
    А снимки има повече на линка, който съм дала най-отдолу.

  12. Стойчо каза:

    Меглена, така като гледам скоро няма да досадиш 🙂 Пиши! Място има! 🙂

  13. Вили каза:

    Меги, и аз викам да пишеш! 🙂

  14. Борислав каза:

    Винаги съм знаел. че българките са най-красивите жени.

  15. Люба каза:

    Много интересен пътепис имах усещането че и аз съм там.Благодаря че успях заедно стеб да посетя този краи на света.

  16. Пепи - own каза:

    Аз изчетох и трите разказа с огромно удоволствие. Меги, малко ти завиждам, че можеш да пишеш толкова увлекателно,….а преди малко бях полузаспал. Сега се чувствам все едно, че съм започнал да чета любимата си книга отново.
    Сърдечни поздрави.
    🙂

Leave a Reply