дек. 01 2009

Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (1)

Такаааа, изпадам в лек потрес, когато трябва да представя днешния пътепис. Проблемът ми е, че ме сърбят ръцете (пръстите 😉 да ви го кажа леко политически некоректно, че днешният разказ описва пътуването на група развързани дами без придружаващ антураж до Италия 🙂 Вярвам, че Вили (авторката) ще ми прости това представяне, защото можех да го кажа и другояче 😉 Както и да е — понеже съм грозен моралист ще ви спестя доста снимки (група дами без антураж… 😉 ), но поне тези, на които ще видите все пак страната Италия (по-скоро Сан Марино), ще ви покажа. А освен това: приятно четене:

Tридесетина хубави дами без мъже в Италия

част първа

Вторник

Скачам още с първият звън на телефонната аларма, набързо вземам душ, обличам се и прибирам последните тоалетни принадлежности. Времето изглежда прекрасно, а настроението ми е летящо. Не ме притеснява раздялата със семейството, защото знам, че ще се справят една седмица и без мен. Ни в клин, ни в ръкав да вметна — хибискусът ми цъфна явно доволен, че ще ме няма. Цветът е красив, нали!

Тръгването е обявено за 9, 9 и 15. Събираме се в ресторанта на Таня за по едно кафе и прощални минути с съпрузи, приятели, колеги. Ще пътуваме Гери, Таня, Йоана и аз. Всички са точни и преливат от щастие от предстоящата ваканция. Пием кафе и шумно обсъждаме какво ли ще ни предстои, а околните не могат да се включат в разговора ни. Това не ни притеснява и в колата продължаваме да се смеем, бъбрим и да се вълнуваме. Пристигаме на летището първи. Предстои ни чакане на останалите. По двама, трима всички пристигат. Чекираме се. Няма проблеми. Багажът на всички е под допустимия максимум(а на връщане дали ще е така? Ще разберете 😛 ) Запасяваме се с българска преса (за какво ли я мъкнахме? Дори не ги отворихме), минаваме митнически контрол и зачакваме самолетът на Wizz Air.

Най-накрая часът наближава и красивия отвън самолет е превзет и отвътре (не е толкова хубав, но пък спестява доста часове за пътуване). Тръгваме в 12:45 и започваме да обикаляме софийското летище докато стигнем пистата за излитане. Пред нас има друг самолет, леко намаляваме и в следващите секунди той излита. А след това и ние.

Предвидливо съм седнала до прозореца и гледам отвисоко Софето, планините отгоре. Приятно е. Около мен са все приятелки от аеробиката и по време на целия полет бъбрим, смеем се, показваме си гледки, снимаме се…

Кацаме много леко на Бергамо в 13:55, тяхно време и се отправяме навън където ни чака автобусът, който ще ни закара в хотела ни в

Римини

Каква изненада е за всички когато виждаме познат надпис Тотал спорт! Следва лудо щракане на фотоапарати (фотосесиите ще станат една неотменна част от нашето ежедневие в следващите дни), за да се увековечи принадлежността ни към спортния клуб, в който е нашата тренерка Таня Лулчева(за непросветените пояснявам, че Таня тренерката и Таня с ресторанта са две различни дами).

И така след доста сложните пъзели с подреждането на багажът ни се натоварваме всички в автобуса и тръгваме. Пътят ни чакаше и крайната цел беше Римини.

Пътувайки, се наслаждавахме на картините, които се откриваха пред нас и се опитвахме да откриваме прилики и разлики. Направи ми впечатление, че повечето коли блестяха от чистота, бяха малки, магистралите бяха доста широки и дупки не се виждаха въобще. Забелязах заграждения по магистралите в близост до населените места, които спират шумa и може би част от вредните газове от автомобилния поток. Умна идея. Тук не съм виждала такива.

Самото пътуване беше дълго, изморително и дори главоболно. Спирахме на два пъти за почивка, за да хапнем, пийнем кафе, някои да пушат и естествено да направим опашки в тоалетните. Групата ни беше доста внушителна — над 30 човека, но общо взето всеки гледаше да си върши нещата така, че другите да не го чакат. Имахме добра организация и екскурзоводката ни се опитваше да ни контролира. Навсякъде се забелязваше присъствието ни. Все пак тридесетина хубави дами без мъже е интересна гледка! 😀

Веднага се влюбих в кафето, което се предлага в Италия!

Страхотно е! Късо, силно и много ароматно. И навсякъде се предлага чудесно кафе, дори и в най-малките кафененца или такива, които са временно поставени (например в панаира на Римини). Изключения правят само машините, които са предназначени за закуска в хотелите. Но това е така, защото кафето, което предлагат е тип американско или така нареченото шварц.

Доста се отпуснах в описание на пътуването ни, а все още Римини не сме стигнали. И така след около 4 часа и половина, даже пет стигаме хотела! Хубаво хотелче, на първа линия на плажа, чистичко, спретнато…

Имаме време само за бърз душ и преобличане и отиваме на вечеря в едно близко ресторантче. Не е още сезон и няма много заведения край морския бряг, които да работят, но този ресторант се оказва хубав и голям. (Сядаме в няколко сепарета и това определя компанията, с която ще сме заеддно и ще се съобразяваме една с друга) Повечето хапваме пици, някои паста, пийваме вино или бира. Весело е. Дори доста весело. А колко весело стана когато на всяка една маса се появи по една охладена кана с жълтеникава на цвят течност! В последствие се оказа, че това е лимончело, което ни се предлага (безплатно) за добре дошли. В първият момент не ни харесва, но след две три глътки се оказва, че леко сладкия му вкус всъщност не е толкова лош и на някои дори им се услажда. Ставаме още по-весели и след кратко чудене се отправяме към плажа и на майтап се щракваме и се оказва, че се получават снимки. Фотосесията е в ход! Толкова ни е гот на плажа, че не ни се прибира,но умората си казва думата и няма как тръгваме. Заспивам почти веднага доволна щастлива и очакваща следващия ден.

Ден втори

Събуждаме се с Юлито преди алармите. Чистият въздух, тишината, спокойствието са оказали своето влияние и сме спали непробудно цялата нощ. Наспали сме и е време за закуска и кафе. Закуската е разкошна, богата и разнообразна. Има едни страхотни кроасанчета, които миришат божествено и са печени току що. Освен тях има сирене, шунка, камамбер, мляко, различни видове мюсли и няколко вида домашно приготвени сладкиши. Сигурно изпускам нещо, но не е толкова важно. По-важно е другото, че закуската беше разнообразна и количествена, точно от каквато се нуждаехме за тренировките, които ни чакаха в другите дни. А кафето…. Кафето беше гадно. Машинка за кафе, мляко, капучино и определено на никой не му харесваше.

След закуската дойде ред на основното за деня, а то беше посещение на Сан Марино. Пътуването до там става с автобус от центъра на Римини, а самата държава се намира на около 30 км от Римини. Докато чакаме автобусът до нас се чува позната реч и забелязваме един субект, говорещ по телефона с някой на български. Като свърши с разговора се обърна към нас с въпрос какво правим там и уж сме бедни, а сме тръгнали по екскурзии. Ние в един глас му заявихме, че сме тръгнали да прославяме България. Някои продължиха да разговарят с него, но общо взето ни стана антипатичен. Дори не се зарадва, че видя сънародници. Толкова за него.

Републиката Сан Марино

претендира за една от най-древните държави в Европа и е създадена от каменоделецът Марино(от където и името). Столицата е Сан Марино и около нея са останалите градове от държавата. Определено не разбрахме през кои градове сме минали, защото няма такова сериозно разграничение и останахме с впечатление, че сме само в един град. Сан Марино е обградена от всички страни от Италия и Италия плаща на Сан Марино,за да може всеки да влиза в Сан Марино без виза. Има нещо като граничен контрол, но той е повече за авторитет. Изключително развит е туризмът. Според мен това е основния бизнес на населението там.

Самата столица е много красива и се намира на един висок връх (май е бил някога вулкан, но не съм много сигурна в тази информация). Има няколко кули, замъци, крепости, защитни стени. Уличките й са очарователно тесни, стръмни и загадъчни.

А в тях има стотици сергии, магазинчета за сувенири, парцалки, очила, маски и какво ли още не. А влезеш ли в някое магазинче веднага собственикът идва и се опитва мило и нежно да предразположи да купиш точно от него. Във всеки магазин можеш да се пазариш или да платиш с кредитна карта. Навсякъде са усмихнати, вежливи и определено е приятно да оставиш някое евро в тези прекрасни и отрупани със стока магазинчета. На доста места ни вземаха за рускини, което в един момент взе да ме дразни (и не само мен) много, но — простихме им. Все пак доста от нас са светли, руси и си личи, че не сме италианци дори и да не говорим). Има и няколко музея — на восъчни фигури, средновековни изтезания, оръжията… Влязохме само в един — на восъчните фигури и не останахме очаровани и затова решихме да не рискуваме с другите.

Мисля, че никой не успя да устои на изкушението и всеки си тръгна с подарък от Древната република Сан Марино.

В късният следобед се връщаме в

Римини и се отправяме към плажа.

Водата е доста хладна, слънцето все още не е много силно и не успява да ни задържи дълго на плажа и след известно време решаваме да се разходим по крайбрежната улица. Все още не е сезон и много малко магазини, кафенета и ресторанти работят. На някои места се извършат довършителни работи или се подкастрят дървета, храсти, но общото впечатление е, че цари приятно спокойствие(като пред буря). Успяваме да открием детска площадка на плажа(на доста места има различни съоръжения за игра на малките летовници) и като едни пораснали деца леко се заиграваме.

А вечерта се оказа, че ресторантът, който бяхме харесали почива и тръгнахме да търсим друг. Намерихме, но впоследствие се оказа грешка. Първо нямаха достатъчно чаши за вино, вода, после храната започна да се точи с часове, а на някои дори не им пристигнаха пиците(свърши им тестото), а накрая ни удариха и със сметката. Голям провал беше тази вечеря, но нищо не може да сломи нашето добро настроение. А на другият ден ни очакваше Събитието, заради което бяхме в Италия.

ден трети

Е, дойдохме си на думата. Предстоят дните, които ще бъдат изпълнени с това заради, което отидохме в Италия. А това е фитнес фестивала, който от години се провежда в Римини и е под името

Rimini Wellness.

След закуската всички доста преди обявения час за тръгване сме вече на плажа. Нетърпеливи сме, но се отдаваме на фото сесия, за да се увековечим в потниците, които че сме група, от България и са специална поръчка за случая.

Тръгваме към спирката. Групата е яка. Май сме 34. Бройката я знае Таня и Тони(екскурзоводката, която беше с нас първите 2 дена). Чакаме, чакаме… и накрая идва заветното 10. Уви, препълнено е и дори не спира. Обхваща ни тягостно чувство и дори яд и се чудим как да се придвижим до панаира (Rimini Fiera). Решаваме да тръгнем пеш. След не повече 300—400 метра стигаме до строеж и естествено всички работници се развикват… Изведнъж до нас спира автобус(явно е, че не е от градския транспорт) и настава оживление в нашите редици. Шофьорът явно впечатлен от внушителната група е спрял сам или някой го е стопирал (така и не разбрах, но не това е важно) и след италиано-английски преговори всички се оказваме вътре. Пътувайки установяваме, че сме имали страшен късмет, защото разстоянието е внушително, а и сигурно щяхме да се объркаме (макар и с карта в ръка) до Fiera-та.

Вече сме в Римини Fiera.

Изчакваме известно време да се чекираме и да получим картите, с които 4 дена ще влизаме безплатно в множеството зали. Има доста хора като нас, организирани в групички, но не така внушителни като нашата. Други си вземат билетите от касите. За информация −1 ден на панаира се плащаше 10 евро, а за карта за 4-те дни само 20 евро. (В София на фитнес фестивала 2007 вхodът беше 15 лв на ден. Само за информация и съпоставка давам тези цифри. Дори няма да ги коментирам.) Мащабността на фестивала е забележителна! Тръгваме да обикаляме залите, за да се ориентираме къде какво ще се предлага. Виждаме неща, които в България ги няма. А народ, народ… Не вярвах, че това събитие ще е така посетено. Още първият ден хората бяха страшно много, а в събота и неделя бяха още повече и се налагаше да си запазваме места за любимите си треньори 1 час преди тренировката.

Уточняваме под ръководството на Таня, коя ще ни е първата тренировка и се разделяме, за да разгледаме всеки каквото му харесва.

Първият ден преминава в охкане и ахкане пред уредите и съоръженията, които виждаме и 5—6 тренировки при различни инструктори. Вече не помня какво съм играла. Знам само, че почти всички инструктори бяха мъже. За разлика от България където не само инструкторите, но и играещите са 100% само жени, в Италия не е така. Нагледах се на мъже инструктори и играещи до мен хубави мъже. А какви мъже имаше! 😀 Стройни, стегнати, атлетични — барнали се бяха много добре. Жените не ми харесаха, но то май си е в реда на нещата, а и не бяха така добре поддържани както мъжката част (домакини, какво да ги правиш).

Организацията на събитието беше перфектна още от първия ден. Всичко беше указано с големи табели, с карта на панаира и на нея записано всичко в подробности, а за всяка една сцена до нея имаше залепена програма на часовете на отделните тренировки и имената на инструкторите. Признавам не зная имена на известни инструктори, но си имах един любимец: Джоан Алтисен. Испанец по народност, познаваме го още от Софийския фитнес фестивал и още тогава си го харесахме като излъчване, отношение и визия. В момента, в който го мернахме в програмата на една от сцените, си спечели ревностни фенки до края на фестивала. И други инструктори ни направиха впечатление, но Алтисен си остана любимец № 1.

Освен сцени за игра имаше фитнес уреди, различни видове акваеробика, военни обучения, различни щандове и магазини за спортни артикули, много кафенета, ресторанти

И така 4-те дни от фестивалната програма бяха запълнени с тренировки, кафе, тренировки, шопинг, тренировки, смях, тренировки и разговори. А разговорите се въртяха около това, което сме играли, видяли, мернали, забелязали. Видяхме много неща, които ги няма при нас. И сигурно е нормално, в предвид масовото спортуване не италианците като цяло. Всяка вечер се прибирахме доста изморени, но и заредени с много емоции и с планове за утрешния ден. Дори плажът не успяваше да ни привлече и успяхме едва последния ден да намерим час, два за отмора на пясъка, шезлонгите и да се потопим в студените води на Адриатическо море.

Продължението:

Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (2)

Автор: Вили Филипова

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Tридесетина хубави дами без мъже в Италия (1)”

  1. […] с пътеписа на Вили за Италия. Ако сте забравил група хубави дами без мъже заминаха за Италия на фитн

Leave a Reply