Ное. 29 2009

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(3): Из Аржентина

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания, а днес след полет над океана ще продължим из Аржентина. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част трета

Из Аржентина

Буенос Айрес — Баия Бланка

Излизането от Буенос Айрес естествено е също толкова трудно, колкото и влизането, така че реших да използвам автобус до някое близко градче, разположено на Рута 3. И това беше Сан Мигел дел Монте, което е на 100—120 км южно от Буенос Айрес — просто автобусът нямаше по-близки спирки.
В понеделник сутринта нарамих багажа и тръгнах към автогарата. Пътьом трябваше да обменя наличните си пари. Около мястото, където трябваше да има официално Камбио,един човек упорито и бързо викаше — камбио, камбио, камбио и аз реших да проверя дали е там истината. Мушнах се в нещо като безистенче и започнах да гледам как стават нещата. Въпросният викач взе парите на хората, обмени ги на едно гише без никакви обявени курсове, слад което им ги връчи. Попитах аз за курса и услужливият посредник извади умело изписано картонче с числата 545 и 520. След това се опита да ме убеди, че 545 е неговата цена, а 520 е официалната — демек съм на далавера от всякъде. В цялата сметка липсваха десетичните запетаи, което и в София е често срещан номер. Казах благодаря и въпреки, че оня каза, че ще се върна като видя официалните цени, не стана така. Официалното бюро се оказа на 20—30 метра по-надолу. Имаше опашка от чакащи хора, униформена охрана и монитор с всички курсове- 5,5 песос за евро.

Автогарата се намира точно до гарата и е огромна.

В Аржентина хората се придвижват главно с автобуси и поради огромните разстояния те са луксозни — двуетажни, с места семи кама или кама (полу-легли и легло), климатизирани, и дори предлагат безплатна закуска. И са сравнително евтини — поне моят билет беше само 6 лева.
На излизане от града небето се изпълни с тежки облаци, приличащи на развълнувано море. Няколко светкавици разцепиха хоризонта и заваля.

През първите километри край пътя се занизаха колибите на гетата и през главата ми преминаха леко обезпокоителни мисли — през колко ли подобни места ще се наложи да мина, само че пеш?

Около 2 часа по-късно слязох в Сан Мигел. Рута 3 тук беше просто едно обикновено шосе с 2 платна и широки банкети, което значи идеално за стопиране. Двaйсетина минути по-късно се озовах в

първия ми южноамерикански камион.

Когато отворих вратата погледът ми се закова в газовият котлон, който се мъдреше между двете седалки. Слeд това вниманието ми бе привлечено от нещо като кавиорче с Дева Мария и Исус, развяващо се над леглото, а от напуканото предно стъкло кротко гледаше друг Исус във вид на лепенка.
В един български камион котлонът обикновено служи за кафе, дори боб, но не стои в кабината. Тук обаче, той служи само и единствено за мате. И няма и 10 минути след като тръгнахме, Хуан го запали и сложи чайника.
Матето е вид зелен чай, който е нещо като социализираща напитка за аржентинците. Смлените на едро листа се слагат в малко дървено съдче с форма подобна на кратунка, след което периодично се долива гореща вода и захар, а пиенето става през нещо като дебела метална сламка. А вкусът — поне за мен — обикновен чай.

В следващото градче бройката на стопаджиите в камиона нарастна с един. Маурисио още с качването си пое ролята на матеджия и прекара следващия час в периодично припалване на котлона и добавяне на вода и захар в „кратунката“.

Когато пристигнахме в Асул,

времето беше напреднало и трябваше да си търся място за спане. Видях табела за някакъв къмпинг, разположен на 3 км и реших да попитам един човек къде е и дали е безплатно. Той пък взе, че ме качи в колата си и ме откара до мястото. Не беше безплатно. Въпреки, че беше само 5 песос, обясних, че това е 1/3 от дневния ми бюджет и човекът ме посъветва да опъна палатката на голямата бензиностанция на пътя, след което ме върна там. И това беше по-добрият вариант, не само защото беше близо, а и защото в задната част на бензиностанцията имаше много хубава и закътана полянка.

Сутринта станах към 8 и в 10 без нещо замахах на пътя. Махах час, махах два, махах три, а високото слънце печеше здраво в лицето ми. Явно в Южна Америка ще се наложи да коригирам това, което съм нарекъл „граница на отчаянието“ — моментът, в който тъкмо вече започва да ми омръзва да вися и винаги някой ме взема. В Европа тази граница беше 2 часа.

На третия час и половина бях спрял да махам, за да си почина, когато една таратайка спря. Вътре освен около 40 годишният и шофьор се возеха жена му и детето им. Оставиха ме 50 км напред, на бензиностанцията на малкото им селце. Когато ги попитах дали има магазин в селото, за да си купя хляб, те ми подариха своя и казаха, че ще си купят нов.

Зачаках край пътя, а вятърът носещ прах наоколо подсили още повече чувството на свобода, породено от пустото място. Пезажът не се беше променил почти от излизането от Буенос Айрес — огромни оградени равни пространства, по които пасат стотици крави. Тук там се виждат постройки на ферми, струпани в малки горички.
След двайсетина минути един камион спря и ме закара още 50 км напред до друга бензиностанция, от където само 15 минути по-късно ме подмина една Toyota Hilux, но след 20—30 метра спря и се върна назад. Бях видял много коли като тази — нови лъскави пикапи, които изглаждаше да са на местните земевладелци, но досега никой от тях не ми беше спирал.

Човекът се казваше Сесар, около 40 годишен фермер, който говореше много добре английски. Най-накрая, някой, с когото да поговоря нормално.

Фермерите тук притежават стотици хектари земя и повечето от тях са потомци на европейци — в случая на Сесар — италианци. Всъщност по-голямата част от населението на Аржентина има европейски произход, но с времето са навлезли много имигранти от съседните държави, което е формирало настоящия и шарен облик. Според Сесар, Аржентина има огромен ресурсов потенциал, но той се управлява по безобразно лош начин. Като пример дава големите, но неизползвани възможности за изграждане на ветрогенераторни паркове в Патагония.

Сесар имаше път през имението си, разположено някъде на километри сред нивята. Къщата е огромна и луксозна, но въпреки всичко, той няма финансовата възможност да живее целогодишно в нея.
От няколко години част от фермерите са променили методологията на засаждане на някои култури. Спрели са да орат земята, защото оранта разрушава повърхностният слой и намалява добивите, а също и повишава разходите. Сега използват специални машини за директно засаждане на семената. И тъй като по този начин има повече проблеми с плевелите, се пръска повече с хербициди, които са евтини в Аржентина. Другият проблем бил една животинка подобна на малък броненосец, чиято популация е достигнала огромни размери, защото вече никой не унищожавал тунелите и.

След като си свърши работата Сесар ме закара до

следващото градче — Трес Арошос.

Времето напредваше и нямаше много смисъл да продължавам да стопирам, затова излязох от града и въпреки, че имах някои притеснения, си опънах палатката на двайсетина метра от пътя.

На сутринта станах, събрах сергията и тръгнах към срещуположния изход на града. Опитах да стопирам на едно място, но някак вътрешно не ми харесваше, въпреки, че беше съвсем подходящо за стопиране. Затова след 10 минути продължих да вървя. След малко минах край една бензиностанция и един човек ми подвикна „На къде отиваш?“. Отговорих му и след 20 секунди вече бях в колата му на път за следващото градче.

Рикардо е на 49 и доколкото успях да разбера, работи нещо свързано с хладилници. През повечето път припяваше с музиката и от време на време се редувахме да надигаме една кутия сок. Когато наближихме градчето, където пътят му си отделя, той реши да мине по другия път, за да ме закара директно до

Баия Бланка,

въпреки, че това удължаваше пътя му. После ми даде да се обадя от телефона му на Факундо, момчето от Couchsurfing при което отивах.

Половин час по-късно ме остави на една бензиностанция в покрайниние на града, купи ми един сок, малко сладки неща, звънна да ми повика такси и ми връчи 50 песос (9 EUR) за таксито (което излезе 20 песос).
Накрая ми записа и телефона си, да му се обадя при спешна нужда. Единственият пропуск беше, че така и не разбрах къде живее. Какви хора можеш да срещнеш по пътя само…

Баия Бланка е наистина бяла.

От 5 месеца не е валяло дъжд и благодарение на вятъра, прахта играе основна роля във формирането на цвета на околния пейзаж. Иначе не може да се каже, че градът е забележителен с нещо. Просто един обикновен южноамерикански град като всеки друг. Повечето от сградите са ниски, по тротоарите има боклуци, по улиците се движат както нормални коли, така и таратайки, по които едва ли работи нещо друго освен двигателя. По някои кръстовища може да бъде наблюдавано явлението УГЗMП (ударна група за миене на прозорци). Да, да, като нашите циганета по кръстовищата, само че маалко по-различни. Тукашните не са невръстни и са наистина УДАРНА група. Само две секунди след светването на червено, поне 3—4 човека се хвърлят върху първата кола и „няма не искам, няма недей“.

Хостът ми от couchsurfing се казва Факундо, на 22 е и учи дизайн в някакъв арт колеж. Живее с майка си в хубава къщичка в хубава част на града. Прекарах два дни у тях и се запознах с някои от приятелите му. Тук когато приятелите се срещат, не използват ръкостискане за поздрав, а допиране на бузите със звучна, но изкуствена целувка. Това беше едно от най-сложните неща, на които трябваше да свикна. И след всеки подобен поздрав ръката ми оставаше да виси във въздуха, очаквайки ръкостискане.

Вече няколко човека ми бяха споменали за

планината Sierra de la Ventana,

която е на стотина километра северно от Баия Бланка — мястото било много спокойно и красиво. Затова реших да оставя част от багажа си при факундо и да ида за два дни там. В петък сутринта бащата на Факундо намина и ме метна до изхода на града. Там вече беше застанал на пост един стопаджия. Кофти, трябва да се чака повече. Питах го колко е чакал — час и половина — кофти, трябва да се чака още повече. Двайсет минути по-късно се появи трети стопаджия, който се нареди след мен. Много кофти. Но не чак толкова кофти, колкото стана след като се появи четвъртия стопаджия. Когато дойде и петият стопаджия, положението започна да изглежда трагично. Слънцето се беше заковало някъде баш най-отгоре на небето и буквално с всяка изминала минута изгаряше кожата ми. Признаци за спиране — никакви. Основното ми оръжие в неравната борба с местните беше голямата раница, която крещи „аз съм чужденец, вземете ме!!!“
Момчето, което беше дошло след мен извади голям късмет, защото чака само двайсетина минути с табелка „пигуе“ и една кола го взе.
Още един от другите също успя да се качи на някакъв камион по незнаен начин. Въпреки това, бройката не намаля, защото дойде още един кандидат за място в редицата. Ако знаеха български, можеше спокойно да запеем „ние сме на всеки двайсти метър“. Първият в редицата по едно време, 3 часа след моето пристигане успя да убеди някакъв спрял камион да го качи и така аз заех челната позиция.
След малко обаче още двама се изсипаха и против всички закони на стопаджийството застанаха на двайсетина метра пред мен! Чшшшшш алоооо, де бееее????…..
Опааааа, малееее, алооо, как може беее?????
Първата кола, която мина ги взе!!!!!!!!!!!
Ай сиктир бе другарко, аз чакам тука 3 часа и половина и съм чужденец!!!!!
Чужденците са с предимство ве ееейййй!!!!!!!!!! Особено вече препечените бели чужденци!!!!
Един камион спря. Под дървото на кръстовището. Ама не можеше да ме вземе, защото возеше гориво и застраховките им са много стриктни и не позволяват втори човек в кабината.
АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ЧАКАМ ВЕЧЕ 4 ЧАСА… И ПОЛОВИНА!!!

Аааа, имало някой горе… една колица ми спря — НА МЕН! Метнах се вътре и пича ми връчи студената вода, след което пусна, не… набичи клип на System Of A Down и почнахме да пеем. Даже извади един телефон да направи клипче как врещим. Е това е то, да чакаш 4 часа и половина своя човек 🙂
На всичкото отгоре знаеше малко английски и успявахме да се разбираме. Сестрата на жена му работела в туристическа агенция в Ушуая и ми даде името и адреса и, за да я намеря като стигна — да ми даде съвети къде са по-евтини нещата.

Остави ме на кръстовището до градчето Торнкист,

след което тръгнах пеш и 300 метра по-късно един пикап ме взе. В него се возеха мъж и жена от Санта Роса, което е някъде из провинцията „La Pampa“ — отиваха за уикенда към селцето Villa Ventana, накъдето се бях засилил и аз. Самото селце се оказа не супер, ами мега туристическо. Неасфалтирани улици с ресторантчета, къщички и бунгалца навсякъде. И на всеки ъгъл дървени табели указващи гореизредените неща. Sierra de la Ventana e цяла планинска верига, с височина до около 1200 метра. Името и произлиза от една дупка в скалите, с големина около 9 метра при един от най-високите върхове. Въпреки малката височина, това е една от двете планини в цялата област и си е истинска забележителност сред околната равнина. Комбинацията с дърветата и зеленината наоколо правят мястото много популярна сред местните туристическа дестинация за кратки излети.

Щеше ми се да изкача някой баир, но установих, че най-близките до селото са отвъд някакви нивя, които от своя страна пък са заградени с тел, защото са част от нечие имение. Поради тези причини, а също и поради напредналото време излязох от селото и тръгнах назад по шосето, да си харесам някое място за спане. Пътьом към мен се присъедини едно куче и ми стана пазач за през нощта. На километър по-нагоре открих удобно място, което беше отделено от шосето от мъничко хълмче и предоставяше завет от вятъра. Оставих багажа и с кучето се заехме да се разхождаме из района. Аз правех снимки на планините и полята, из които спокойно пасяха коне и крави, а кучето гонеше я колите, я нещо като гигантски зайци, които тичаха из нивята.
Нощта беше топла и дори не опънах палатката. Лежах си в спалния чувал и за пръв път наблюдавах южното звездно небе. Кеффффф.

На сутринта кучето още си лежеше до мен и след още малко снимане тръгнах по шосето към парка, в който се намира въпросният връх Cerro Ventana.
Една кола ме взе след 300—400 метра и ме откара до входа на парка. Поразучих положението — вътре има къмпинг, от където си налях вода, а за да се качиш на върха се плаща 10 песос (около 3,60 лв). Планината изглеждаше много изкушителна, но можеше да се изкачва само през деня — следователно — няма да има добри снимки. Реших да не давам 10 песос, а да се кача на съседния баир, който предлага добра гледка към масива на Cerro Ventana. След това прекарах следобеда в излежаване в нещо като горичка пред парка. Заоблачи се и точно преди залеза слънчевите лъчи успяха да се промушат през разни дупки в облаците и да осветят върховете по много красив начин.

Вечерта се заврях сред едни дървета малко по-нагоре по склона и реших пак да спя само с чувала. Този път обаче нямаше вятър и комарите само това и чакаха. 10 минути по-късно развях белия байрак и опънах вътрешния слой на палатката. Час по-късно пък задуха вятър, ама след дъжд качулка…

На сутринта мислех да се връщам към Баия Бланка, ама върхът, макар и нисък си беше все още толкова изкушаващ и накрая се предадох — хвърлих раницата в една канавка под пътя, платих 10-те песос и тръгнах нагоре.

Пътьом срещнах мъж и жена от Aнглия,

с които се заговорихме, а още след стотина метра, намерихме и един дядо, който с бастун креташе по камънака нагоре — и той англичанин, но живеещ от дълги години в Aржентина. Семейството му имало от 80 години имение и той един ден дошъл, харесало му и останал завинаги. Вече бил изкачвал 5—6 пъти планината така с бастуна… А всъщност някои от участъците в по-горната част бяха доста стръмни и каменисти и изискваха внимание и физическо усилие. На върха видях една змия, която се оказа, че не е отровна и е ендемичен вид.

След около 4 часа бях край пътя и чаках някой да ме хвърли към Торнкист.
След час един пикап спря и се метнах отзад при едно АТV. Първото ми возене в ремарке на пикап — топлия вятър духа, гледаш назад към планините, под които са се ширнали поля с крави и се кефиш.
Остави ме 6 км преди кръстовището, на което трябва да хвана стоп към Баия Бланка. Тръгнах пеш, защото минаваха много малко коли и макар, че печеше здраво, никой не ми спря. На кръстовището положението беше подобно — реших да мина още 4 км, за да стигна до другия изход от града и да довърша изпичането си. В края на четирите километра направо бях заврял, а дори летен български домат би завидял на червения цвят на лицето ми. Изгорях! МНОГО МНОГО ЗЛЕ!
Най-накрая една кола съжали кретащото създание с голяма раница, спря и го закара до Баия Бланка, където го чакаше банята на Фагундо.

Към Пуерто Мадрин

След като се сбогувахме с Факундо, напазарувах малко храна и хванах градския автобус към изхода на града. През половината време се движихме през разни крайни квартали с мизерни къщи и улици, побелели от праха, който вятъра разнася денонощно. На изхода имаше двама стопаджии — чакали цяла сутрин, дадох им да пийнат вода, че бяха зажаднели. Мястото не ми хареса въобще — беше изключително прашно и минаваха повече коли, отколкото трябва, защото голяма част от тях бяха за един от крайните квартали. Затова повървях километър и застанах точно след последното кръгово. Облаците по небето бяха истинска радост за изгорялото ми лице. Подготвих се за голямо чакане, но само след около половин час ми спря един човек. Можеше да ме закара трийсетина километра напред, до едно кръстовище, където пътят се разделя, но след като ми каза, че може да се мине по алтернативен път, реших да продължа около 200 км с него. Само на десетина километра след Баия Бланка има пост, където проверяват всички коли за плодове и месо. Това е нещо като вход на Патагония и не се допуска да се внасят такива продукти. Въпреки всичко контрола не е особено строг и двата ми портокала, скътани още от Буенос Айрес останаха невредими.

Скоро пейзажът започна да се променя. Тоест почти започна да се променя. Пак си остана равен, само дето изчезнаха всякакви признаци на ферми — нито крави, нито нивя, нито вятърни помпи. Само ниски храсти покрили пустощта. А температурата се покачваше с всеки изминат километър. 25, 27, 30, 32… когато стигнахме отклонението, където трябваше да сляза, за да стопирам вече на юг, термометърът показваше 35 градуса. Беше леко облачно и благодарение на вятъра жегата не се усещаше толкова силно. Човекът работеше в рент а кар фирма и каза, че прекарва колата до Неукен, където ще я размени с друга и след час ще мине пак от тук в обратната посока.

Заметнах си главата с една тениска, облякох ризата с дълъг ръкав и зачаках. Минаващите коли бяха много малко и повечето ме подминаваха без дори да ми обърнат внимание. Започнах да се чудя — как може да подминеш човек, който стои насред пустощта, на почти 30 км от най-близкото населено място и на също толкова километра от най-близката вода. Поне аз не бих оставил никого там.

След час един камион спря и ме качи. Нямаше втора седалка, ама това изобщо не беше проблем. Раул отиваше към Трелеу, което е на 50 км след Пуерто Мадрин, накъдето се бях насочил аз. Какъв късмет само — това са над 400 км. Над 400 км пустош. Ама дива, дива пустош. Разстоянията от по 100—150 км между населените места са изпълнени единствено с вездесъщите ниски храсти и прах. На няколко места забелязах места, които приличаха на огромни пресъхнали плоски локви. Камионът се движеше с 80 км в час и с Раул имахме мноооого, много време за разговори. Или по-скоро за един дълъг урок по испански. На всяка неразбрана реплика, той казваше „търси в речника“ и аз започвах да ровя за непознатата дума. Общо взето беше голяма забава. Когато разбра, че имам сестра, ме пита има ли приятел. После пита дали братовчедка ми има приятел. Накрая остана много разочарован, защото за него няма да има нищо. А самият той е на 34 години, има жена и 4 деца, а първото му е от когато е бил на 19 години. Разправя че имал и приятелка, ама искал още :). По едно време спряхме на една бензиностанция, връчи ми пари да купя захар, а той запали котлона и сложи чайника… за мате естествено. Беше много изморен, защото беше тръгнал на път около 5 сутринта. А вече беше почти 7 вечерта. Oколо 9, близо до Сиерра Гранде, спряхме на друга бензиностанция, за да се изкъпе и продължихме на юг. По едно време каза — и сега… тъмно е, не можеш да търсиш в речника и не можем да си говорим. И набичи някакво южноамериканско реге 😀

Към 11 и половина стигнахме до бензиностанцията на разклона за Пуерто Мадрин, където той искаше да преспи, въпреки оставащите само 60 км до Трелеу. Аз отидох зад бензиностанцията и започнах да се чудя дали да опъвам палатката или да спя само с чувала. Духаше силен вятър и сметнах, че е по-добре да опъна палатката, за да ме пази от праха, а също и да я пробвам докато съм близо до хората. Опънах я с триста зора. И то не толкова заради вятъра, колкото заради твърдата почва, в която колчетата не искаха да се забиват лесно. Още в началото, положението не изглеждаше никак розово. От време на време поривите на вятърa се усилваха до ниво, което рейките на палатката не издържаха и тя направо залягаше. Наложи се да ги подпра отвътре с раницата, защото иначе просто щяха да ме удрят в главата. Някак дори успях да заспя, a посред нощ сякаш положението поутихна, но сутринта стана отново зле. Когато реших да стана, установих, че целият съм побелял от прах, както и всичко друго в палатката. Измъкнах се и започнах сложната процедура по сгъването. Духаше зверски силно и всичко ставаше много бавно. Успях да изпусна едно от калъфчетата, вятърът го пое, аз се втурнах да го гоня и след 50 метра най-накрая то пресече шосето и се спря в храстите. Тичайки, стъпaх накриво на ръба на шосето и едва не си изкълчих глезена.

След като събрах всичко, отидох да се поизмия в бензиностанцията и когато се погледнах в огледалото направо не приличах на човек. Едно момче от бензиностанцията ми каза, че градът е на 15 км, затова излязох на кръстовището и зачаках. Вятърът се беше усилил още повече и на моменти трябваше да заемам стабилна и леко приведена напред поза, за да не ме изблъсква назад. А на юг ще става още по-силен, колкото и да ми е трудно да си го представя.

Една таратайка спря и ме взе — отвътре се показа един човек с дълга, вързана на опашка коса, целият омазан в масла. Градът се оказа само на 3 км… можеше да ги мина пеш ако знаех. Обадих се от неговия телефон на Диего, хостът ми от couchsurfing и се разбрахме да го чакам в 1 пред къщата му.
Маркос ме остави там и си тръгна, но само след минута се върна обратно и каза — няма да го чакаш тук час и половина, ще те водя вкъщи. Къщата му се намира някъде в долния край на града и представлява две стаи, до които има голямо хале със стругове, фрези и всякакви други шлосерски машини. Маркос работи там. Показа ми разни снимки, извади един атлас да види къде е България. Каза, че обича много да се запознава с хора от други краища на света. Когато наближи 1 ме закара до къщата на Диего, който ме посрещна радостно.

Диего и съквартирантът му Пепе работят за голяма японска фирма за радиокомуникационно оборудване за кораби. Живеят в хубава къщичка и точно предния ден са им дошли на гости и две германки Рамона и Инес. Те се появиха привечер заедно с бащата на Диего — 66 годишен белобрад човек с изключително чувство за хумор, който говори спокойно и разбираемо, обича да пуши лула и още повече обича морето (в случая океана), край чийто бряг живее в каравана заедно с една котка. Диего е наследил чувството за хумор от баща си, а Пепе е много добър учител по испански, защото знае мъничко английски и ме разбира, когато попитам нещо, и искам да ми го каже на испански.
Вечерта напазарувахме месо и запалихме скарата. Освен матето, парийата, или както тук се произнася — паришата(барбекю, скара), е също нещо като традиция. Страната е голям производител на говеждо месо и почти на всеки ъгъл във всеки град има месарница.

На масата се събрахме 7 души и беше изключително забавно, а към 1 вечерта, когато аха аха да си помисля, че ще си лягаме, разбрах, че ще излизаме на клуб.
Това беше нещо като дискотека, в която се въртеше само салса. Пепе и приятелката му се познаваха с почти всички, които бяха там. После започнаха едни танци… аз седях отстрани и се чудех как може всички да танцуват толкова добре и още по-важното, на няколко пъти всички танцуваха синхронно и разменяха кръгово партньорите си.
Чак на другият ден разбрах, че всички тренират салса в един и същ клуб по танци.

Пуерто Мадрин е прашен град.

Ама много прашен. Улиците в покрайнините му не са асфалтирани и всяка минаваща кола вдига цели облаци прах. В по-бедните квартали пейзажът е почти като от третия свят. В центъра положението е по-нормално. Улиците са добри, има всякакви магазини, има доста туристически агенции. В града по принцип идват доста туристи, защото на около 60 км северно се намира Пенинсула Валдес — голям полуостров, известен с това, че е едно от малкото места по света,където можеш да видиш китове. Също можеш да видиш и морски лъвове и много гнездещи там птици.
Пуерто Мадрин е точно на бреговата ивица и има няколкокилометров плаж. Залезът беше много красив заради вятърът и облаците, и успях да направя няколко наистина добри снимки — нещо, което не ми се беше случвало от много отдавна. За пореден път си припомних, че снимките са едно от нещата, които ми повдигат духа страшно много.

Продължението:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Авторът се нуждае от финансова подкрепаМожеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(3): Из Аржентина”

  1. Vladimir каза:

    Много интересно ми е как е прелетял над океана от Мадрид до Буенос Айрес…колко време лети самолета, как се е оправил на летището.Нека сподели и други интересни моменти,любопитни за читателите като мен.Супер ми хареса всичко дотук:).БРАВО:)

  2. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина. […]

Leave a Reply


Switch to mobile version