Ное. 27 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток

Днес ще проследим преминаването на Японско море от Владивосток до Фушики, за да стъпим в крайна сметка в Япония, но преди това дооооста ще почакаме на митницата във Владивосток

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 16:

От Владивосток до Япония

В девет сме пред гишето на инспекторката, която днес трябва да ни назначи митнически преглед — тоест някой да дойде и да ни прегледа моторите за незаконни джаджи, каквито не носим, или поне аз. Чакаме жената да се освободи, и накрая тя взима документите ни и махва с ръка да я следваме, цъкайки с токчетата си пред нас по коридора. Качваме се на втория етаж, където се налага да я изчакаме пред някакъв офис — доколкото разбирам, там са тези митничари, които правят проверки. След известно време се спускаме отново долу. „Никой не иска да се занимава с вас“ — ми казва. „Идея си нямам какво да ви правя.“ Обажда се на някакъв свой колега и го моли да дойде. „Чакайте.“ — казва.

Чакаме.

Една от другите жени митничарки идва при нас и търпеливо ми обяснява стъпка по стъпка какво ще трябва да направим, през какви стъпки ще трябва да минем, изреждайки имена на документи и всякакви други неща. Завършва със „спокойно, всичко ще стане“ и усмивка. Засмивам се, не съм очаквал, че съм толкова прозрачен и се вижда, че не съм схванал всичко. Докато с жената си говорим, някакъв кавказец профучава по коридора и тряска вратата, крещейки най-тежките руски псувни една след друга, които в превод звучат нещо като „…..!!!….. съм ви в….. митница! Т’ва не е… митница, тва е………. бардак!………., егаси…..! Как може да няма един….. човек, който да знае какво по…… става!“ Сякаш по команда, двамата с жената се обръщаме обратно един към друг и продължаваме да си говорим, все едно нищо не е станало. Не е тя човекът, когото чакаме.

Чакаме.

На Тифани отдавна и е писнало — тя само седи и чака, на практика няма какво друго да прави, защото не разбира езика. Аз не мога да си намеря място и само кръстосвам коридорите, както обикновено правя, когато съм замислен — постоянно крача напред-назад като Наполеон. Вероятно и аз, като много други хора, просто съм бил Наполеон в предишния си живот. Това нещо с документите е прекалено сложно за простосмъртни — искам някой просто да ми даде документите, за да ги попълня, или да ми каже какво да правя, или просто да ми каже къде да отида, за да разбера какво да правя от някой, който знае. Имам прогрес. Винаги съм се плашил от бюрокрация, но напоследък се оправям, някак — не много добре, но правя някакви крачки, а както и във всяко друго нещо именно това е най-важното, защото предхожда това да го правиш добре. Въпросът е какво правиш, когато не всичко зависи от теб. В случая, да се обадя на Юри — възможност, която не искам да отхвърля, но не искам и да допускам — би означавало, че съм се предал да се справя с всичко, и че съм се изплашил. Изкушението просто да кажа „майната му“ и „хайде просто да му се обадим, за да направи всичко“ присъства постоянно — нека си присъства. Няма да се откажа. Изпитвам някакво перверзно наслаждение от това — няма пък да тръгна по лесния път. Имам други приоритети. Притеснявам се, но някак по навик — имам усещането, че всичко ще се нареди, точно като във всички други последни моменти, когато е трябвало да се нареди. Ще се оправим и този път. Притеснява ме само това, че не знам как, опитвам се да не го забравям.

Коридорите на митницата, недвусмислено празни от хора, идващи да ни помогнат с документите, са като подиуми за дефилиране на митничарки, и това е единственото хубаво нещо в цялата институция. Късите поли са къси, краката, типично по руски, са дълги до небето, чорапогащниците са разнообразни — мрежести, не-мрежести, и светли, и тъмни, а обувките — задължително с токчета. Непрестанното „Чат-Чат-Чат-Чат“ ме хипнотизира доста по-ефективно от всякакво размахване на часовници пред носа ми. Вероятно всичко това просто влиза в униформата — сякаш владивостокския-т порт не е просто порт, а прет-а-порт. След два дена, прекарани в коридора, мога да позная коя жена минава дори и без да и виждам лицето.

Идва някакъв човек с куфарче, и инспекторката му обяснява за какво иде реч — слушам от нашето удобно място в коридора, прекъсвайки Тифани с вдигнат пред устните пръст и наострени уши. Човекът казва, че няма проблем — ще помогне, и на него му е интересно как стават нещата, тъй като досега не се е занимавал с експорт — от куфарчето и бизнес костюма оставам с впечатлението, че също се занимава с някакви бизнес неща. Казва се Руслан. Казва, че ще принтира „погруз-поручението“ и нещо, което ако не се лъжа, се казва „консаменти“ в офиса си и ще ги попълни. Да се върнем тук в дванайсет часа.

Имаме около два часа и половина

— сега е моментът да отидем до Морската гара и да си купим билетите. Не съм имал време да изтегля долари, но Тифани е проверила своите и има достатъчно и за мен, ако се наложи. Хващаме си автобус и скоро сме там. В залата на туристическата фирма, която продава билетите, Ирина я няма — казват ни да изчакаме. С нас чака още някакво момиче, което изглежда не е рускиня. Някакво момиче, което изглежда Е рускиня, защото носи къса пола и изглежда зашеметяващо, влиза — явно работи тук — другото момиче става и отива при нея. Тифани се опитва да чуе разговора, и потвърждава, че втората е чужденка, която също иска да се качи с кола на ферибота. След известно време момичето се връща в антрето при нас и Тифани я заговаря. Казва се Линда, от Южна Африка е, и пътува с кола и с гаджето си. Ще се качат на същата „лодка“, на която и ние.

Връщаме се на митницата

точно в дванайсет. „Дръж това.“ — казвам на Тифани, бутайки якето си в ръцете и. Изтичвам до някакъв близък магазин, за да купя кутия бонбони за жената, която макар и не с особен хъс, все пак отдели от времето си да ни помогне. Така трябва — някак си започвам да усещам Русия — това е просто част от това, което хората очакват, и нещо повече — някак е готино да имаш начин да направиш някакъв дребен жест, просто колкото да покажеш, че оценяваш помощта. Прав съм — жената казва, че няма нужда, но отношението и към нас е една идея по-добро. Знам, че нищо не зависи от нея на този етап — няма значение. Някак така и аз се чувствам по-добре да кисна в тясното антренце зад офиса на инспекторката, която в началото беше кучка, но това просто е поредното руско неписано правило — жените зад гишетата в началото трябва да са кучки, но ако само си търпелив и културен, те свалят защитните маски.

Чакаме, чакаме, чакаме… Не ми се чака. Така се чувствам зависим от някой друг, и отчасти съжалявам, че нещата са се обърнали така. Инициативата ми е отнета. Някой друг ще ни помогне. В дадената ситуация явно точно така трябва да бъде… Може би просто когато после погледна назад, ще разбера, че сам не съм можел да се оправя навреме…

Прибираме се в хостела уморени, но на кеф. Успяхме!

Както винаги, в последния момент, особено когато разбирам, че някой е писал на Тифани, че това е бил последният ферибот за сезона… В хостела клипвам на Любо от Щатите, който се обажда на стационарния телефон. Говорим около час за бъдещите ми планове за маршрут — тъй като неговата компания, Бомар Трейдинг груп, се заема с транспорта на Скитник през океаните. За да мога да успея навреме да изпратя мотора с контейнер към Щатите, от тук нататък може дори да ми се наложи да следвам нещо като план. Разговорът, както всеки път, ме оставя в много по-добро състояние, отколкото съм бил преди това — Любо някак успява да ме надъха и това е още един от онези редки случаи, когато осъзнавам, че не съм сам, а има хора, които ме подкрепят. През по-голямата част от времето не е като да не го знам, но някак… просто го знам… без да го усещам. Може би съм просто прекалено далеч или просто съм се заровил прекалено дълбоко в собствените си опасения. Странно е, колко трудно се оказва да си позитивен, когато имаш чувството, че всичко около теб върви накриво.

ден 112

Владивосток — Япония

на разходка с лодка;-)

В хостела цари пълен хаос. Разни хора се мотат насам натам с чайове, кафета и прочее неща, едновременно опитвайки се да си съберат багажа, докато едни си тръгват, трети пристигат и изобщо — пълна веселба. Отпускам се само колкото да пия и аз един чай, и се захващам да сглобявам от моята експлозия в стаята нещо, което поне отдалечено да напомня на багаж. Получавам около пет чанти и каска, които в някаква безумна конфигурация успявам да надяна върху себе си и дори да ми остане свободна ръка за куфара на Тифани, чийто багаж е по-тежък от моя. Готов съм преди всички, след което просто нервнича, защото убиват цялото време, което съм спечелил с бързане, в мотане. Все едно гледам себе си преди един месец. Тръгваме от хостела в единайсет и половина, при положение, че ни викат на гарата в дванайсет, което за новото ми аз граничи с престъпна безотговорност. Стигаме до морската гара с автобус, клатушкайки се по улиците. Да се клатушкаме така ни предстои още два дена в открито море с ферибота „Русь“, който трябва да пристигне в Япония във вторник сутринта.

Докато държа паспорта си и безразборно разлиствам страниците му откривам, че визата ми за Щатите е с многократен вход — мислех си, че е с еднократен. Това моментално променя „плана“ за пътуването, вмъквайки вътре поне още една страна, в която исках да вляза, и когато това се случи, да и кажа „Карррамба!“

Никой не претърсва чантите ни, както си мисля — просто преминаваме през паспортния контрол, което заема може би около десетина минути, при което мен ме посрещат с „А, ето това трябва да е българинът.“ и когато ги питам откъде знаят, казват, че някой ме бил описал много добре. За пореден път ме питат как така говоря руски толкова добре. След паспортния контрол се озоваваме навън, от страната на Морската гара, съвсем малко встрани от гаражите на Портпассервис. Специално за пасажирите е ограден нещо като коридор към кораба, където се качваме по тесния трап, и хоп — здрасти, „Русь“. Вече сме на кораба! Япония е само на два дена разстояние.

Още в началото съм супер ентусиазиран, защото

„Русь“ просто мирише на кораб

— обичам тази миризма. Една мила жена ни води през няколко тесни коридора, които се чудя как ще запомня, до каютите ни. Аз получавам своя, в която вероятно ще съм сам — невероятен кеф. Каютата изглежда съвсем прилично, въпреки, че няма илюминатор — за тази чест трябваше да платя още петдесет долара. В момента имам други приоритети от наблюдаване на клатеща се вода, ще мина и без. Стюардесата казва, че ще ни извикат за обяд по уредбата, когато всички пасажери се качат, а през това време ние се изстрелваме на палубата.

Слънцето навън грее ярко и огрява надписа „Владивосток“ върху Морската гара. Денят е просто прекрасен, и не само заради времето, а и заради облегчението, че наистина съм успял да се кача навреме въпреки всичко, и скоро ще бъда в Япония. Мислите ми някак успяват да се увъртат от мислене за тази страна. Знам, че ще бъде доста сложно да продължа без карта — магистралите са платени, а да се надявам, че ще има маркировка на английски освен йероглифи по пътните знаци, е вероятно твърде много.

По корабната уредба ни викат на обяд

. Слагат ни на обща маса с още две чужденки — единствените не-руснаци освен нас. Казват се Ребека и Лона, едната е от Нова Зеландия, а другата от Англия. Двете са късо подстригани, с момчешки дрехи и вероятно, кхъм, близки дружески отношения, но въпреки това са весели и готини. Лона казва, че е била художничка — сама е измислила татуировките по ръцете си, които са много красиви. „Само че, знаеш ли, беше прекалено свързано с взиране в себе си, изразяване на себе си, четкане на собственото си Его…“ Казва, че сега се чувства по-добре като обикновен техник в болница, където нещата са за другите, а не за нея. „А ти?“ — пита ме. „Какво работиш?“ Казвам и, че също съм художник. „Упс. Май-казах грешното нещо.“ — смее се Лона. Уверявам я, че не е, и много добре разбирам какво казва, но не добавям, че чрез изразяване на себе си можеш да направиш повече за другите, отколкото по друг начин — просто не съм сигурен, че съм прав. Напоследък, не съм сигурен, че съм прав за каквото и да било и това не ми харесва. Бях сигурен. Къде отиде тази сигурност? Или просто така е нормално — колкото повече научаваш, толкова си по-наясно, колко малко знаеш, но нали все някъде трябва да имаш опорна точка, с която да преместваш Земята? Къде е моята? Егахси.

Земята се губи от поглед привечер и вече сме някъде в Японско море.

Става студено. Вятърът духа твърде силно и убива желанието ми да стоя на площадката над мостика. Прибирам се в каютата си, щастлив, че морската болест още не ме е хванала. Това може да значи просто, че няма намерение да ме хваща — нещо, което подозирах, че ще се случи. Някак си го знаех. Няма да ми става лошо, колкото ще да клати — а поне засега, не клати чак пък толкова много. Прекрасно. Япония. Скоро. Иха!

ден 113

Между Владивосток и Япония — открито море

Клати, и клати здравата — понякога разни предмети се плъзгат лекичко по масата. Това не е най-лошото морско клатене, в което съм бил, дори изобщо — част от мен знае, че морска болест няма да ме хване, и може би точно заради това не ме хваща. На закуска единствената изчезнала поради не-особено-разположение е Ребека, въпреки специалните гривни от скоч срещу морска болест, които Тифани и залепи. Според Тифани, някъде три пръста под дланта, там, където се мери пулсът, има някаква аку-точка, която влияе на вестибуларния апарат, или нещо такова. Тифани има специални еластични гривни, които са с малки топчета — топчетата притискат тези точки, и тя твърди, че заради това и няма нищо. Дали е „плацебо ефект“ или не — няма значение, щом работи. Това, което е сигурно, е че ръцете на Ребека изглеждаха доста странно вчера, омотани с черен скоч…

Закуската е като останалата храна — скучна и невкусна, но някак се вписва в обстановката — алтернатива, освен това, няма. Няма начин да прескочиш до магазина отсреща и да си купиш нещо за ядене — отсреща няма нищо, освен безкрайни километри вода.

Безкрайните километри вода излизам да видя само веднъж, и дори не ги снимам. Няма нищо, освен вода и силен студен вятър. Прекарвам целия ден в лежане в леглото — койката — и писане, като следобед дори си позволявам да подремна малко. Когато се събуждам след два часа, клати още по-силно. Местя се да работя в нещо като кафе в единия от коридорите на кораба, където повечето контакти не работят, и ми отнема известно време да намеря някой с електричество. Интернационална-та компания си говори весело някъде отсреща, а аз почти не ги чувам заради бученето на машините и щракането на копчетата на клавиатурата ми.

Както Бен — приятел от Германия — е написал в блога си — „Пътуването на мотор е целодневна работа — нямаш време да се занимаваш с писане по уебсайтове.“ При мен понякога се получава обратното, и за да го избегна искам да отделя дните от пътуването с „Лодката“ изцяло на това. И без това друго няма.

ден 114

Фушики, Япония

Събуждам се и имам чувството, че нещо се е променило. Не след дълго схващам — може би ми се струва, но като че ли двигателите или не работят, или са значително по-тихи. Обличам се и излизам на палубата. Корабът стои на място. Навън всичко е оранжево-розово от изгряващото слънце, което току що се е показало над планините отсреща, които са си негови — това е страната на изгряващото слънце. В началото си мисля, че планините са облаци — толкова са високи и с толкова назъбена форма, че и Майк, и Тифани, стоящи наблизо, също са се объркали.

Портът се приближава все повече и повече. Подминаваме няколко рибарски лодки, на които имената са написани с йероглифи — колко странно — и сградите на порта стават все по-големи — кранове, мостове, кораби, но някак всичко успява да изглежда не-голямо. Пристанището очевидно е малко — около него има много къщи, цели кварталчета, всичко изглежда някак много подредено.

„Русь“ пристава на японския пирс. Пристигнахме.

На „Информация“, откъдето минавам да си взема разписката за билета, човекът ми обяснява какво ще правим — митническата проверка ще бъде на кораба, трябва да я изчакаме в каютите си, а след това специален човек ще се занимае с нас и с разтоварването на моторите и колите. Чакаме.

Японските митничари,

облечени в простички униформи и нещо като миньорски каски, са изключително културни, говорят английски и носят хартиени маски на лицата си — въпреки тях, лесно е да разбереш, кога се усмихват, заради бръчките около очите им. Задават ми въпроси, ровейки из багажа ми с ръкавици, и постоянно кимат, казвайки разбиращо „О-о-о-о“ или „А-а-а-а“, незнайно как успявайки да накарат една обикновена буква да звучи казана на японски. „Това кондом?“ — пита единият, повдигайки с пинсета тъжно неизползвания презерватив от тоалетната чантичка. „Да.“ — кимам. „О-о-о-о.“ Митничарите преравят целия ми багаж и дори взимат някаква проба с влажна кърпичка от джоба ми — идея си нямам каква е идеята, но хората питат за позволение при абсолютно всяко нещо, което правят.

Чакаме доста на паспортния контрол, преди да успеем да влезем. Няколко маси в салона са заети от японци с поставени пред тях компютри и друга техника — ужасно много преплетени кабели се вият във всички страни и някак си не изглежда като да са отработили чак пък толкова взимането на отпечатъци — някак си представях някакви машинки от рода на роботите на Сони, където да няма никакви кабели и всичко да е уаърлес. Човекът срещу мен не е приветлив като останалите, а е някакъв кисел и намусен японец, което дори ме изненадва. Слагам си пръстите в скенера за отпечатъци. „Къде ще останете в Япония“ Казвам му, че в Токио, но той е настоятелен и иска точен адрес. Нямам идея за точен адрес, въпреки че имам записан телефона на едно момче, което ми писа още в началото на пътуването ми от Токио. Мога да сляза и да проверя на компютъра си. Отивам, по пътя срещайки Тифани, която ме светва просто да кажа „Хотел Хилтън“ — при нея е минало. Връщам се. Минава.

Паспортите ни са проверени и подпечатани и излизаме през единствената порта на нашия кей, минавайки проверка. Намираме гарата без проблем, вървейки почти само направо през града, или по-скоро селото — изглежда празно, колите са малко, къщите — ниски, но някак си въпреки всичко, това мястото успява да изглежда чуждо, ново, различно. Йероглифи навсякъде, странни, извити керемиди по покривите… Толкова е сложно да го обясниш, защото всъщност разликите са тънки и неуловими — цялото място е толкова безупречно, чисто и подредено, че напомня на Германия, но някаква азиатска Германия.

Навсякъде са подредени машини-автомати, които продават кафе и цигари. Опитвам един от тях, чакайки човека зад гишето за билети на гарата да се освободи — някакви руснаци, с които сме пътували на „Русь“, ни обясняват, че е в обедна почивка. Докато аз успявам да си взема метално кенче с топло кафе, Линда, която е била в Япония и преди, ни купува билети от друг автомат. Човекът зад гишето се активизира, и ни подпечатва билетите на влизане, обяснявайки ни нещо на японски. Имаме една смяна на влак — в Такаока, преди да стигнем на гарата в Тояма, откъдето ще трябва да си хванем такси за JAF

Пристига влакът

— не е влак-стрела със заоблена форма, както съм си го представял, а обикновен междуградски пътнически влак. Японците, седящи около нас вътре, както и тези, срещнати досега, изглеждат някак европейски — ако китайците, монголите, казахите изглеждаха азиатски, то хората тук изглеждат много по-близко до европейците.

На гарата в Такаока

има английски надпис, че влаковете за Тойама са на пети и шести перон. Успяваме да се прехвърлим на другия влак, бързайки да не го изпуснем — тъкмо е пристигнал. Този е от лъскавите междуградски експреси, и пристига в Тойама по-рано, отколкото си мислим. Излизайки от гарата ни се налага да доплатим, че сме ползвали такъв влак — оказва се, че това не е бил нашият.

Пред гарата си хващаме такси. Шофьорът говори малко на английски. Облечен е с бизнес костюм и бели ръкавици, а вътрешността на колата е безупречно, безупречно чиста. През живота си не съм виждал толкова чиста кола. Пътят до JAF се оказва по-дълъг, отколкото сме си мислили, и шофьорът ни разказва, че обича да ходи за риба с новата си лодка Ямаха — на снимка на телефона си ни показва нещо като спортна яхта. Разбираме защо, когато пристигаме и плащаме около 2500 йени.

Момичетата, които ни посрещат в JAF са много вежливи

— постоянно кимат, усмихват се и казват „Хай“, което означава „Да“. Взимат карнетите ни, копират паспортите и международните шофьорски книжки. Една от тях започва да попълва нещо, докато ние сме седнали на столчетата срещу централното гише и чакаме. Чакаме. Чакаме. Чакаме. Чакаме. Чакаме повече от три часа, докато накрая тя принтира по два листа с попълнена информация на аглийски, която явно до сега е преписвала буква по буква. На всичко отгоре, от документите разбирам, че Скитник е „Motercycle“. Звучи ми като нещо, което извънземните ползват, за да превземат планети, спускайки се с един необятно огромен мотор-майка от небето, който, естествено, се разделя на много малки моторчета — може би скутери — с които съответните по-низши извънземни скутят наляво-надясно, фучейки със звук „ииииуууупу-пу-пу-пу-пппп“, и стрелят с лазери, предизвиквайки паника и експлозии на заден план (естествено, до първия дъжд, когато всички умират защото още не са измислили аспирина). Уморени сме и умираме от глад, когато молим момичето да ни извика такси до гарата.

Колата идва скоро — шофьорката е жена, а вратите се отварят и затварят сами. Малко е шантаво, но не е като да има роботи по улиците, огромни чудовища, които да разрушават градовете и прочее такива неща, както съм си го представял. На гарата, преди да се качим на влака, под вещото ръководство на Линда си купуваме някакви кутийки с обяд — вътре има ориз, не знам си колко вида риба, някаква салата, но е сравнително — с японските стандарти — евтино, защото струва към 650 йени, което е към седем долара. Вътрешността на експресен влак може и да не е най-подходящото място, където да се учиш да ядеш с пръчици, но аз съм просто зверски гладен и това е единствената причина, поради която изобщо успявам някак да го направя. Няма друг вариант — имам чувството, че не съм ял цял ден, Линда и Майк — също, съдейки по това, как унищожават своите кутийки.

С карнетите трябва да се върнем при Оки, но офисът им вече ще е затворил — навън е тъмно. По пътя към кораба, където са ни казали, че можем да останем още една вечер за по двайсет долара на човек, срещаме Тифани. Останала е на палатка на някаква тревна площ зад кърмата на кораба — нещо, което аз не мога да направя все още, защото имам да пиша много и трябва да използвам всяка удобна секунда. Хубавото е, че в Япония това е разрешено — можеш да си слагаш палатката горе-долу където си искаш. Всички заедно намираме нещо като кафе, където сядаме, преди да се приберем.

Япония. Почти съм тук.

Трябва само и Скитник, който все още стои заключен на руска земя, да излезе от трюма на ферибота — това трябва да стане утре, ако всичко е наред. А всичко няма как да не е наред…

ден 115

Не мога да разбера това с времето — часовете някак се обърнаха, и разликата с Владивосток е два часа, но в другата посока. Т. е., ако до сега всеки път ми е отнемало от съня и съм ставал по-късно, сега ставам в седем часа сутринта без проблем. Не мога да схвана защо. Майк се опитва да ми обясни, но се проваля.

С Майк сме седнали на дока срещу портата на трюма, когато масивната метална врата започва да вие. Отваря ли се? Дано да се отваря! Отваря се! Отваря се бавно, докато ние се радваме, обикаляйки нервно около нея, опитвайки се да зърнем поне за миг всеки своето си превозно средство. Когато с тежък метален звън вратата ляга върху кея, веднага питам човека вътре, който очевидно я е отворил, дали можем да влезем да си видим моторите. „Защо?“ -пита ме, все още с гръб към мен. „Просто сме се затъжили.“ — казвам. Копнежът в гласа ми сигурно се чува ясно. „Влизайте.“ — казва човекът. Виждам Скитник за пръв път от три дни — изглежда добре. Уау. Моторът ми. Ура-а-а-а!

Оки идва и сваляме машините на кея, паркирайки ги там, където някакъв възрастен японец ни посочва. Колелата на Скитник са докоснали Японска земя, което значи, че вече почти съвсем съм в Япония. Остава да довършим митническите формалности. Качваме се на колата на Оки и изминаваме с нея около трийсет метра, паркирайки пред сградата на митницата. Там нещата минават бързо — някаква жена преглежда документите, откъсва входната част на карнета — такава е процедурата — и ми връща останалите листи. Готово. Сега — застраховката. Качваме се на колата отново, за да изминем още двайсет метра до сградата на Оки. Моторът на Тифани е вече паркиран отпред — тя чака в офиса му. Оставям ги там, отивайки пеша до пощата, където има банкомат — имам нужда от около пет хиляди йени за застраховката. Намира се на около километър през града — не загубвам ориентация изобщо и скоро се връщам.

„Готово.“ — казва Оки. Това е.

Вече съм съвсем абсолютно официално в Япония.

Докарвам мотора си пред офиса, където всички имаме нещо като среща. Тифани е решила да замине някъде на юг, близо до Нагано, където я е поканин неин приятел англичанин. Майк и Линда, както и аз, трябва да намерим Интернет и да решим какво ще правим. Скоро съм получил и-мейл от приятел на Шигеру Сато, когото срещнах в Казахстан — казва се Хироюки, или Хиро за кратко. Написахме си няколко писма, но ми трябва връзка, за да мога изобщо да разбера къде съм аз и къде е той на картата. Това е другото ми „болно място“ — досега не беше кой знае какъв зор да се оправям без карта — сложното започва сега, където малко хора говорят английски, а аз не говоря японски, нито умея да чета някоя от трите азбуки с по не-знам-си-колко-стотин йероглифа всяка. Да пътувам тук по начина, по който до сега, ще бъде откровено трудно.

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(17): Из Япония>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония”

  1. Vladimir каза:

    А след колко време да очаквам продължението на разказа?.Повярвайте ми- всеки ред от този пътепис до тук съм чел много внимателно , а всяка снимка съм разглеждал с нескрит интерес и всеки град или село по пътя му дотук съм го разглеждал в интернет- къде се намира, как изглежда и колко е голямо.Изумително красив пътепис.Де да можех и аз така.Браво приятелю.Супер много ти благодаря за написаното дотук.

  2. Стойчо каза:

    Общо взето Коста пише когато има време – пък тук ги пускам обикновено веднъж седмично, колкото се е насъбрало. Петъците обикновено са дните за околосветското пътешествие на Коста (без естествено да го гарантирам 😉

  3. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно преплувахме Японско море от Владивосток до Япония […]

Leave a Reply


Switch to mobile version