Ное. 25 2009

Умбрия – италианска приказка

Днешният пътепис е посветен на една (сравнително) по-рядко посещаване област на Италия — а именно: Умбрия. Венелин ще ни разходи из градчетата на тази част на страната. Приятно четене:

Умбрия — италианска приказка

Пролетното (почти лятно) време в Милано не можеше да ме задържи в големия град и един хубав четвъртък реших да си взема двудневна почивка от лекции в университета и да се разходя из

една от малко познатите за чужденци провинции на Италия: Умбрия.

Допреди няколко години и аз не знаех почти нищо за този район на страната — малък, сгушен сред хълмове и част от веригата на Апенините и известен с един от най-красивите градове на хълм в Италия, Перуджа, както и с Асизи, града на Свети Франциск, основател на Францисканския орден на бедните монаси. Хем се намира близо до Рим, близо до Флоренция, Сиена и Пиза, близо до Адриатика, но малко от тълпите туристи по тези места дръзват да се напъхат в Умбрия, без да разчитат на собствен транспорт на четири колела. Признавам, общественият транспорт не може да се сравнява с този в по-гъстонаселените части на страната, но след многочасово гласене на графика и подредбата на градовете в двата дни, предвидени за екскурзията, всичко се подреди оптимално. Преди да започнете да четете пътеписа и да се чудите дали денонощието случайно не е започнало да има по 30—40 часа, нека обясня: млад съм все още, здрав и свикнал на студентско и туристическо будуване. Затова и за мен един майски туристически ден започва обикновено към 6 сутринта и привършва след свечеряване. И така… на път към Умбрия.

Нощен влак от Милано към Южна Италия:

празно купе, няколкочасово пътуване — прекрасна възможност да дремна и да се заредя за дългия ден, който ми предстои. Кратък нощен престой в Болоня, където успях да попадна на една от най-потискащите нощни гари, които съм виждал. Вмирисани странични помещения, необичайно много спящи скитници и дежурната доза навлеци от всякакъв тип — нищо непознато засега. Успях да направя паралел между градския транспорт на Болоня и Милано и за съжаление градът, в който живея, изгуби по показателя нощен транспорт. Докато се мотах из гарата, пред нея минаха няколко нощни автобуса. Е, италианската модна столица не може да се похвали с нощен транспорт (ако не броим две линии в празничните дни). Причината? Не зная, но с останалите си действия миланският таксиметров съюз ме кара да го подозирам в лобиране пред общината да няма нощен градски транспорт. Все пак в Милано хората са богати, седем евро начална цена за такси не е никак много, нали? А после в България сме имали таксиджийска мафия… Но стига съм се отплесвал, пътеписът не е нито за Милано, нито за Болоня.

Отново успях да спя няколко часа в следващия влак и ето ме на сутринта в

Перуджа, столицата на региона Умбрия

Старият град е разположен на висок хълм, до който води градски транспорт, миниметро (името си го казва, много мини е метрото, с тесни релси и малки вагони) и типично италианските градски ескалатори. Аз пък избрах стълбище, което на карта изглеждаше любопитно но се оказа… просто стълбище без свястна гледка нито нагоре, нито надолу. Старият град ме посрещна с прекрасни криви улички и каменни къщи. Въпреки че сравняват понякога Умбрия с Тоскана (Флоренция, Пиза и т. н.) аз не усетих елегантността на ренесансовите тоскански къщи. Напротив, обиновените сгради са с доста по-груба архитектура и очевидно отразяват бедността на Умбрия, която винаги е била земеделското сърце на Италия. Ренесансът се ограничава само до главните обществени сгради и църкви, каквито в Перужда има много.

Градът тъкмо се беше събудил около 9 часа, хората щъкаха насам-натам, кой по работа, кой без работа, по италиански🙂 Катедралата на Перуджа беше в лек ремонт отвън, но площадът пред нея си оставаше все така хубав. Тъй като градът винаги е оставал в религиозната сянка на Асизи (отдалечен на само трийсет километра), катедралата е просто строга и сравнително тъмна отвътре, определено не се нарежда сред най-запомнящите се италиански катедрали, които съм виждал. Но пък уличките… всеки завой ме изправяше пред нови и нови интересни сгради. Да не говорим за гледките, които се откриваха по склона на хълма към полето и съседните хълмове на града. Бих казал, че Перуджа определено е град без особени забележителности, който обаче има невероятна атмосфера. След няколкочасова разходка из улички, квартални църкви и скрити стълбища, които спестяват обикалянето по баирестите квартали, се насочих на автогарата.


Оттам хванах автобус за

прекрасното градче Губио, наистина загубено сред хълмовете на Апенините.

Клатушкането по завоите ме унесе и от дрямката се събудих лице в лице с едно от най-живописно разположените градчета, които съм виждал.

Всички сгради са построени от сивобял камък на фона на зелените хълмове. Губио се подготвяше за годишния си празник на следващия ден: всичко беше живо, но не и препълнено, което правеше атмосферата прекрасна.

Нямаше сграда, на която да не висяха шарени знамена с гербовете на града и на занаятчийските задруги, начело с дърводелците, които дори имат и собствен университетски факултет. Въобще, очевидно в Италия дърводелството е издигнато в цяла наука, а пък за младежите има още една възможност да вземат „вишо“. Иначе градчето се отличава с многото си баирести и тесни улички, които водят към централния площад, който поразително приличаше на централния площад в отдалеченото на няма и сто километра Сан Марино.

За съжаление не пускаха да се влиза в красивата сграда на кметството, където вече бяха подготвили празнична маса с поне сто места за местните баровци и гостите им. Мисля, че успях да се разходя по почти всяка уличка на малкото градче и отново се качих на автобуса обратно за Перуджа: връзката на Губио към света.

От Перуджа си хванах

частния местен влак за Тоди:

малък двувагонен влак, който успя да осмърди цялата гаричка на дизел. Пътуването беше нормално и скоро се озовах в подножието на градчето, на около 3 км от центъра му. За съжаление, както вече знаех и на място се потвърди, не всеки влак има синхронизирани автобуси към Тоди. Затова и решението беше ясно — с бодра крачка по пътя напред.

След има няма две-три минути обаче покрай мене мина кола и момче и момиче направиха обратен завой и ме взеха на стоп към градчето, без дори да съм вдигал палец. Бяха изключително учудени на решението ми да вървя половин час пеш по път, въпреки пълната липса на алтернативен превоз. Поговорихме си с тях малко, докато те се мотаха из крайните квартали да си вършат някаква тяхна работа за бързо и накрая след хиляди благодарности за спестеното ми вървене ме оставиха до крепостните стени на стария град. Чувал съм, че италианците не са никак мераклии да вземат стопаджии, но явно двамата млади хора се оказаха приятно изключение.

Тоди е приятно място

в така типичния умбрийски стил на разположение на хълм, с прекрасни гледки над околностите на града. Гледките се откриват най-добре от върха на монументално разположената черква с висока кула.

Все пак видяното в Тоди според мен отстъпва пред повечето от другите места в Умбрия, които разгледах. Някак си не опрадава щедрото определение „един от най-красивите ренесансови градове на хълм“, дадено му от авторитетен пътеводител. Но разбира се, може би и по-краткото време, което му отделих, също си каза думата. Освен това централният площад ми се стори доста обикновен — но вероятно именно по-скромният му вид е една от причините много хора да го харесват. На връщане към гарата се наложи да походя пеш и да дори малко потичам по склона надолу, нещо значително по-леко и неуморително от избегнатия път нагоре към града. Никой не спря този път, може би съм изглеждал много устремен към целта си. На гарата за пореден път се сблъсках с безкрайната изобретателност на италианците на тема „абсурдна уредба на транспорта“. Гарата няма работещо (нито пък неработещо) гише за билети и само препатилият от италианските порядки може да се сети да провери в единственото отворено магазинче, долепено до гарата. От вратата ме посрещат въдици и макари — риболовен магазин се оказва. Питайки обаче се разбира, че въдичарят е оторизиран продавач на билетите за влак и рейс, както и други дреболии, които биха търсили хората в ситното гарово селище. И после италианците били приказливи: че то… без приказки и питане кой би разбрал за съпътстващата дейност на рибаря.

По-късно вечерта посетих

градчето Сполето — поредната красота, кацнала на хълм

Вече се смрачаваше и бързо се отправих към стария град в търсене на уличките към катедралата и широкия й площад и към още по-високо разположения замък. Естествено и двете забележителности бяха вече затворени, но пък стигнах до прекрасната гледка, откриваща се от пътеката в подножието на замъка. Над речната долина се протяга най-високият тухлен мост в Европа, построен от римляните, но вероятно възстановен отново през Ранното Средновековие — „Мостът с кулите“.

Освен мен, този мост е впечатлил силно и великия Гьоте по време на италианските му пътешествия и казаното от него за тази красива постройка стои на видно място в началото на моста. Всъщност не просто мостът елегантно пресича долината, а и самата долина е особено живописна с гъстите гори и скрития някъде шуртящ водопад, който придава на мястото приказна атмосфера. Самото градче след разходката ми по здрач бързо потъна в традиционното италианско вечерно спокойствие — тук-там светещи прозорци и кухненски шумове, малко окъснели хора по улиците, няколко сравнително тихи заведения на центъра и толкова. Струва ми се, че денем това място определено би се харесало на всеки — не липсваха малките улички и църквите с интересни фасади. А освен това предполагам, че и замъкът по принцип е отворен, въпреки безкрайните огради с надписи „строителен обект“.

Наближаваше време за лягане и се отправих

към Фолиньо,

на 15—20 мин с влак от Сполето и нещо като транспортен възел за региона. Типично в мой стил все пак направих бърза разходка из миниатюрния му център, който по принцип не блести с нищо интересно. Целта на посещението ми там беше градският хостел, където успях да разбудя единствения си съквартирант в стаята, който ме попита дали и аз не съм в града за някакво си прослушване. Темата на прослушването завинаги ще си остане мистерия за мен, тъй като нямах никакво намерение да обсъждаме артистичния живот в градчето и да си губя от ценното си време за баня и спане. Много скоро вече спях като заклан.

В ранната сутрин послушах писанията на пътеводителите и желанието си да видя колкото мога повече красиви градчета в областта и се отправих

към Треви,

съвсем близо до Фолиньо. За уточнение, името му няма нищо общо с името на пищния фонтан Треви в Рим. Градчето също е много далеч от пищно — каменни сгради и покрити с плочи улички, но много по-скромни на вид от всички други умбрийски градове, които видях. Разположено е отново на висок хълм, но гледката отгоре е сравнително „цивилизована“: прави пътища и жп линия в равнината, разни заводи и парцелирани полета. Няма спор — приятно местенце е Треви, но ако трябваше да отпадне нещо от екскурзията щеше да е именно този град. Разбира се, не съжалявам за ставането в 5:30 сутринта, но… можеше и по-добре. В защита на Треви ще кажа, че градчето има западно изложение и си мисля, че по залез гледката би била прекрасна.

На няма и двайсет минути от Треви се намира

Спело — голямата изненада на екскурзията.

Естествено, знаех, че градът е красив и старинен, но това което видях, надмина всякакви очаквания. Уличките бяха каменни и тесни както навсякъде из Умбрия, но цветът на стените ли, слънцето ли, не знам, ги правеше много по-приветливи и живописни от тези в Перуджа или Треви. Местните хора очевидно много обичат зеленината и независимо от теснотията пред много врати има саксии с цветя, фикуси и какво ли не още. В Спело прекарах почти цялото си време в надничане наляво-надясно и снимане на всяка прекрасна малка уличка.

За разлика от другите умбрийски градове, тук просторни гледки към околността почти няма — цялото внимание на туриста може да се съсредоточи върху красотите на самия град. След обилна закуска с прясно опечена пица се отправих към влака за

Асизи

За има-няма петнайсет минути се стига до Асизи или по-скоро до гарата му. Както например Тоди, гарата се намира на няколко километра от старинния център, долу в ниското. Но поне автобусите са на често, та не се налагаха нови авантюристични изпълнения.

От рейса може да се слезе на края на центъра пред една от старите порти на града, много близко до базиликите „Свети Франциск“. Казвам базилики, защото сградата всъщност е двуетажна, с етажи разположени под ъгъл и всеки е осветен като отделна църква. И пред двете църкви има по един голям площад, та в първия момент човек е толкова поразен от размерите на мястото и не усеща как вижда само половината от целия архитектурен шедьовър. Красивият площад с колонадите пред долната църква е логичното начало на разходката, идвайки откъм града. За съжаление вътре не разрешават снимането и не мога да покажа скромната украса на базиликите: бледи стенописи, предренесансови строги картини и мозайка. Свети Франциск пък е погребан в подземната крипта на долната църква. През едно приятно вътрешно дворче води стълбище към горната църква в същия стил.

Успях да намеря клисар (или какъвто там е бил човекът с униформа) и да задам ключовия въпрос: къде е погребана царица Йоанна. Да, точно така, майката на Симеон, която доживя до 2000-та. Като съмишленичка на Францисканския орден, желанието ѝ е било да бъде погребана в Асизи. Предполагам, че ако беше поживяла още година-две, това нейно желание можеше да стане жертва на някой династично-премиерски PR и да се чуе идея да почива завинаги в България.

След като преди години не успях да видя гробницата на цар Фердинанд в Кобург поради свещената неделна почивка на един клисар, исках да не пропусна поне тази частица от българската история. Клисарят беше отзивчив и ми обясни сложния път до гробището. В този момент ми идваше да „благословя“ авторите в българската Уикипедия, които твърдяха, че царицата е погребана вътре в черквата — статията вече е редактирана лично от мен. Както се оказа, на гробището имаше отделно дворче с гробове на много монаси-францисканци и една обща гробница на „низши“ францискански братя и сестри, т. е. светски личности, помагали на ордена. Сред няколко поляци и италианци беше погребана и нашата царица в изключително скромен параклис с две-три икони, лейка (!!!) и няколко снимки на поляците. Саркофазите са наредени един върху друг на височина и толкова. Няма цветя, няма почести, просто един надпис с името й… Все пак стига толкова история, царицата нека почива в мир, но градът има толкова забележителни сгради, които чакат да бъдат видени.

По преки, но доста обрасли пътеки се стига до крепостта над градчето, от която за пореден път мога да се нарадвам на зелените хълмове на Умбрия и на сиво-белите къщи и църкви в ниското. Денят е по-мрачен от вчера, но гледката е все така хубава. Следва размотаване по няколкото кули, на които позволяват качването, както и преминаване на дългия тунел в кухата стена, свързваща две от кулите на крепостта. Не се препоръчва за хора, страдащи от клаустрофобия, макар все пак таванът да е на прилична височина.

От крепостните порти надолу към градчето водят красиви улички с много стъпала, чак то главната улица на Асизи, в близост до която се намира главната църква на клариските, Ордена на Света Клара, близка съмишленичка на Свети Франциск. За съжаление очевидно излизаха в обедна почивка, защото църквата точно затваряше по пладне. Сред многото туристи имаше и францискански пътешественици.

На близкия централен площад може да се види средновековната сграда на кметството и двухилядолетната фасада на храма на Минерва (Атина Палада), който е залепен за християнска църква от по-ново време.

По време на мотането ми из центъра попаднах на група 12-13-годишни ученици, очевидно все още малки, за да осъзнават в какво красиво място са попаднали. Затова пък бяха решени да си покажат простотията и пееха с пълни гърла фенска песен на отбора на град Бари. Интересното е, че песента не беше на неразбираемия диалект на южния град, ами на най-нормален италиански. Определено не знаех, че местният патриотизъм в италианския футбола се пропуква точно по въпроса за езика. А още по-учудващо беше, че минувачите сякаш не ги забелязваха, не се възмущаваха, не им се караха за простащината. Е, никога няма да започна да разбирам Италия… За съжаление започна да вали скоро и трябваше да прекарам последните петнайсетина минути от разходката си под автобусната спирка, откъдето се насочих към гарата и влака за

Орвието

Орвието има уникално географско разположение. Градът отново се намира на стръмен отсечен хълм, който обаче е идеално плосък на хребета си. Съответно в центъра на самия град по нищо не може да се усети, че човек се намира на около двеста метра над околната равнина. Но за сметка на това до града се ходи с едно от най-приятните превозни средства, измислени някога — наклонено влакче. За няколко минути влакчето преборва баира и ме оставя в началото на главната улица на Орвието.

Из центъра си градът по нищо не се различава от други италиански градове — магазини, църкви, площад с не особено впечатляващи старинни административни сгради. Но от върха на часовниковата кула може да се се наслади на малките къщички и зеления пейзаж наоколо. И разбира се, да обхване с поглед прекрасната катедрала, тип „зебра“. Това е една от италианските катедрали с най-пищна фасада, която не съответства на скромните черно-бели райета на останалите стени на сградата. Зебровият десен преобладава и вътре в църквата, но не липсват и красиви картини по олтара. (

С това се изчерпват и забележителностите на Орвието, ако не броим кладенеца, построен от един папа, които очевидно не е разбирал много от военно дело и инженерство. Войските на Свещения римски император се разпореждали в Рим и той от страх се затворил на хълма, където обаче няма вода. Затова и започнали да правят кладенец, като била необходима дълбочина от над 150 метра, докато стигнат някаква вода. Но понеже нашият папа решил, че кладенецът е прекалено дълбок, задал задача да се направи пътека до водата. И сега има кладенец, в който може да се слиза по нормална каменна пътека надолу до водата. Само дето тая задача отнела около десет години, обсада на Орвието въобще нямало, а пък при завършването на кладенеца папата бил отдавна мъртъв, а кладенецът безполезен. Слизането в тъмен и влажен кладенец обаче не ми се стори по вкуса, та си остана непосетен, а при това беше и време за заминаване. След спускане с наклоненото влакче се озовах на гарата и на влака за Милано, в който се поклатих около 5 часа, преди да се прибера вкъщи.

Като равносметка мога да повторя това, което написах и в началото. Умбрия е прекрасна през пролетта, по живописност на природата и градчетата не отстъпва на много по-именити свои съседни региони, а туристите са „в нормални количества“. Разбира се, в такъв случай минусите са ясни: по-рядък и неудобен транспорт и вероятно трудности за тези които говорят само английски (това не го проверих лично, въпреки че италианският ми е далеч от перфектен). Но видяното определено си струваше дългите часове ровене в интернет преди заминаването.

Автор: Венелин Милев

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “Умбрия – италианска приказка”

  1. Неделчо каза:

    Браво Венелине! Останах очарован от написаното и чудесните снимки.

  2. deizi13 каза:

    БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ПРЕКРАСНАТА ЕКСКУРЗИЯ! МНОГО ДОБРЕ СИ ОПИСАЛ ВСИЧКО И МЕ ЗАПАЛИ ДА ПОСЕТЯ ТЕЗИ МЕСТА ! ЩЕ ПОЛЗВАМ ТОВА КАТО ПЪТЕВОДИТЕЛ.

  3. krassi каза:

    propusnal si samo Bevagna,no haide sledvasctijat pat.

  4. Елица каза:

    Леле страхотно, невероятно! Направо съм изумена, толкова е красиво!

  5. 3a3y каза:

    Чудесна разходка си си направил из Умбрия,аз също много харесвам средновековната й атмосфера, малките спокойни селца и градчета, застинали в миналото, замъците на всеки хълм, прекрасно съхранената природа. Изумих се, че не си се добрал до най-голямата забележителност на Перуджа – подземния етруски град, който се намира под централния хълм. Разправяха ми италианци, че бил открит преди няколко десетилетия и след като археолозите минали през него, дълго се чудили какво да го правят. И измислили да стане подземна пешеходна зона. Вместо да катериш хълма, за да минеш от другата му страна, направо влизаш в поздемията и сечеш направо.
    Ето един от входовете –
    http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://lh4.ggpht.com/_nkb7-xQhgKg/SoYso7ouNmI/AAAAAAAAHyY/TWDHuyc1vY8/P1000364.JPG&imgrefurl=http://picasaweb.google.com/lh/photo/PXqt0N62f9eazpqrpiyn1A&usg=__XKqklNgFiEnhGGt-vmuhOHZs8UU=&h=1200&w=1600&sz=10&hl=bg&start=26&um=1&itbs=1&tbnid=ewF55g6TNrc70M:&tbnh=113&tbnw=150&prev=/images%3Fq%3Dperugia%2Bunderground%2Bcity%26imgsz%3Dl%26imgtbs%3Dz%26ndsp%3D18%26hl%3Dbg%26sa%3DN%26start%3D18%26um%3D1

    и отвътре
    http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://image18.webshots.com/18/1/62/35/225016235zrqPbG_fs.jpg&imgrefurl=http://travel.webshots.com/photo/1225016235056389955zrqPbG&usg=__qL4Bk4itVuo-D8cSIBpecFYqACk=&h=2048&w=1536&sz=267&hl=bg&start=11&um=1&itbs=1&tbnid=INHfsN8Iupyb5M:&tbnh=150&tbnw=113&prev=/images%3Fq%3Dperugia%2Bunderground%2Bcity%26imgsz%3Dl%26imgtbs%3Dz%26ndsp%3D18%26hl%3Dbg%26sa%3DN%26um%3D1

  6. Sash каза:

    Много обичам точно такива малко известни маршрути из малки градчета далеч от туристическите шумотевици. Те показват истинското лице на областта и са ми по интересни от шарените скъпи и рекламирани дестинации. Само че трябва местен да ти ги разкрие (или да четеш Пътепис.ком) Благодаря, Венелине!

  7. Vladimir каза:

    И на мен много ми хареса.Общо взето в Италия има толкова красиви градчета, за които почти не се намират организирани групи.Може би защото пътищата са тесни и не стават за движение с големите туристически автобуси…И затова аз съм решил ако някой ден ми попадне малка кола на разположение- да се разходя точно по тесните пътища из Италия и да разгледам тез малки и красиви градчета.Много благодаря за разказчето.А имаш ли и други подобни пътувания,отразени тук?

  8. Rossi каза:

    Чудесен пътепис, благодаря

Leave a Reply


Switch to mobile version