ное. 24 2009

Великденски остров

Мдааа и аз не повярвах, когато получих днешния пътепис. Гордея се с вас, уважаеми пътешественици! Дай Боже да можем да стигнем и до Великденския остров, така както е стигнала Меглена. След Антарктида и Великденския остров май ни остава пътеписи от Еверест или от Международната космическа станция 🙂

А сега: приятно четене и, признавам си честно — завиждам:-)

Великденски остров

Не съм като най-сладкодумните разказвачи тук, но ето и моята история на Великденският остров, ако става за публикуване и била интересна за някой: След 3 дни в Сантяго дочаках полета си за Великденският остров — подчертавам остров, а не острови.

Цялата организация на пътуването ме беше поизнервила, защото търсейки билети от Европа намерих няколко на безумни цени. Проблемът е, че полетите са ограничени, само с LAN (чилийските авиолинии) и наплива в летния сезон е огромен.

Та свързах се аз с местна агенция, която обещаваше на сайта си цени поне на половина, но за да си купиш билета искаха номер на чилийска лична карта:(Което всъщност важи и за всичките им евтини компании за вътрешни полети… Както и да е попитах има ли проблем да ми купят билет нищо, че не съм чилийка. Е, нямаше, но и цената не беше същата. Поядосах се малко, но все пак беше по-ниска отколкото бих намерила тук и се съгласих. Изразих и недоволство си… пука му на чилиеца сякаш, но да си кажа аз 😉

Полет 5ч и 30 мин — адски студ в самолета.

Не вярвах, че след жегата в Атакама мога да попадна на толкова студено място в следващите дни! Само за информация и на връщане поддържаха минусови температури в самолета, но аз вече бях подготвена с яке.

Слава Богу, имаше край това мъчение и кацнахме в ранния следобед на малко летище, слязохме направо на пистата и ме заля жегичката — няма такова удоволствие 🙂 Посрещна ме асистентката-американка на собственичката-канадка на прекрасната cabana, в която отседнах и ме закичи със задължителния гердан от цветя от острова. Много по-полинезийско отколкото чилийско, но са чилийска територия. Също са и най-отдалеченото от други населени места, населено място — около 4000 км от Чили и около 6000 от Таити.

това е врата към моята стая 🙂

Всичко е скъпо. Идва с двата полета седмично или с кораб. Има само едно село, всички се познават и местните се различават мнооого от придошлите чилийци. А и не обичат май да се смесват с тях… но пък нямаха против американки и канадки явно 🙂 И двете ми домакини си имаха рапануи мъже.

Рапа Нуи е истинското име на острова,

така наричат и местното население. Ким (американката) ми даде подробна информация за острова и ме остави. Имах половин ден, в който си купих малко храна, бира за вечерта на патиото край океанския бряг, резервирах си кола под наем за сутринта и се разходих наоколо да снимам първите си моаи и първия си залез.

Моаите са гигантските статуи,

с които дефакто острова става известен. Ако не се лъжа са и едно от новите чудеса на света. Има няколко теории как са строени и завлачвани до бреговете на острова. Има и опити да се направи моаи дори, мисля полууспешен. Предназначението на статуите е било религиозно, в постаментите под тях са погребвани вождовете-богове и гледат навътре към сушата, за да пазят и покровителстват племето.

Има само една композиция от няколко моаи в редица, които не са по брега и гледат към океана — предположението е, че това първите заселници на острова и те гледат към старата си родината. Най-вероятно са дошли от полинезийските острови.

това е вече преди изгрев слънце. За целта наех джип, станах в 5ч. и около 6.30 бях на другия край на острова, откъдето се вижда де факто изгрева.

Историята на Великденският остров

е дълга, интересна, предмет е на много научни изследвания също… едва ли ще мога и едва ли е нужно да я преразказвам. Интересна е с факта, че е толкова отдалечен, няма ендемични животни, растителността не е богата и разнообразна. Повечето войни са се въртели около кокошките, тъй като това е била основна част от прехраната и не са били в изобилие. Ето малко история от външен сайт

От тук също така е и известения (всъщност не знам колко е известен на широката аудитория) ритуал birdman или Tangata manu

Та понаобиколих първите си моаи, вилата ми беше доста близо до брега и част от тях, снимах залеза на океана и се прибрах да пийна една бира (Astral Patagonia препоръчвам силно) и да си легна, че на другия ден имах ранно ставане, за да гоня изгрева на другия край на острова.

Ставането рано никога не съм обичала, а в 5ч. е направо нечовешко. Ноооо за изгрев на Великденкият остров и това направих. В тъмни зори станах, метнах се на джипа — други коли под наем няма, щото и асфалтов път много няма — и се задвижих към предполагаемо правилната посока. Някой ще каже трудно е да се объркаш там, има само 2 пътя.

Е да, ама аз и с GPS се губя, какво било по устни описания на маршрут в 5ч. сутринта.

Слава Богу, бързо се усетих и се върнах в правия път. На въпросното място за посрещане на изгрева (Tongariki) вече имаше 2—3 други джипа — ееех, много сме туристите. Имаше и коне разбира се, както из целия остров. Колкото бездомни кучета, толкова и свободно пуснати коне. Страшно е, ама нали мачото не кастрира, разможават се хайваните и си тичат на свобода. Напоследък дори правителството се е заело да мисли програми за ограничаване на този проблем. На 3000 човека население, май наистина са им множко 4000 коня и то на остров. То затова и шофирането ми отне към час време. Не знам от кой храст кой кон ще ми изскочи.

Погледах изгрева, щраках разбира се снимки и тръгнах наобратно. Чакаше ме пак малка обиколка на острова и танцово шоу вечерта. Пообиколих каквото обиколих аз и към 13ч. реших, че

ще се поразходя до върха на близкия угаснал вулкан (Orongo),

в кратера на който имало уникална флора. Първоначално местните заявиха, че не съм нормална да тръгна баш по обед, ама аз нали обичам жега — не ме спря това. После ми казаха да се омажа с дебел пласт мляко с висок фактор за защита от UV лъчите. Да си взема и много вода и да внимавам да не ми се случи нещо понеже единствената местна болница не било място, на което искам да попадна. За сведение американката Ким беше родила сама в дома си последните си 2 деца, само за да не попада в болницата?! Дори за второто са искали да я арестуват за проявена безотговорност към детето. Явно наистина не е болница-мечта, но пък и аз не съм от хората, които опират често до болници. Да чукна на дърво държелива и здрава съм.

това са „шапките“

Последните им наставления бяха, че имало било пътека, за час — час и нещо се стигало, имало сянка под която да спирам, ако трябва, пещера с древни рисунки по пътя за разнообразие… цветя и рози е ситуацията. Тръгнах аз видях пещеричката, после продължих и тук пътека, там пътека, пътека йок. След сериозно оглеждане и търсене, някак си се оказах на пътя за коли, който прилича и на пътека, но е около 3 пъти по-дълъг. Добре че имах вода със себе си! Беше едно вървене в обедната жега, вървене, вървене… и така към 3ч по обед стигнах кратера…. гледката, която видях си струваше всяка една капка пот и напрягане на мускул. Рейнджърката каза, че съм луда и че ще ми покаже после пътеката — след дъжд качулка 😉

Единствените моаи който гледат към морето. Всички останали гледат към острова и предпазват територията му.

Горе също разгледах село (Orongo village) на местните племена, скалите откъдето се е провеждало birdman cult състезанието, помотах се още покрай кратера — неземно красив беше просто. Принципно казват, че само местен може да те преведе по стените на кратера до долу. Имали си тайни пътеки сред растителността, иначе си било опасно. Стръмно беше верно, а местен водач не си носех с мен 😉

неземно е, на снимка няма как да се предаде усещането там горе, но аз снимах мноооого пък дано поне малко се усети.

Та, както си седях и съзерцавах кратера от него изведнъж изника един местен. Не разбрах какво правеше там, щото испанския ми е „много“ силен, но изглеждаше, че слиза и се качва отгоре до долу, за удоволствие или тренировка някаква… в жегицата, ама щом го влече. Предложи ми да ме заведе до долу, ако искам. С неудоволствие отказах — нямах вече много време, а трябваше да се връщам към селото. По пътеката беше лесно и наистина за няма и час бях долу. Та ако някой ходи там да знае, че началото на пътеката е отбелязано със знак „sendero“ значи пътека и е видима табелата само ако си в обратната посока. Оглеждайте се много 🙂

Кратерът на вулкана

Вечерта беше посветена на традиционно танцово шоу — Matatoa dance show.

Беше много добро — с полуголи местни мускулести младежи, а аз преди това докато си купувах билет се заприказвах с някои от тях и разбира се бях много интересна. Нали съм българка — екзотика ви казвам 🙂 Дори ме качиха на сцената да танцувам с тях накрая, но нали бях сама нямам снимки от тоз момент с батковците.

Следващия ден прекарах отново из острова в кръг и малко на плаж. Ходих до кратера от които са се секли моаите (Ranu raku).

Моаите

са се изсичали първо направо в скалата, а после да се „отрязвали“ от нея и търкулвали надолу към крайбрежието. Имаше все още започнати и недовършени моаи. Култът към тях и сеченето им е прекъснало някъде около 1700 година, като всичките са били бутнати на земята в междуплеменните войни около 1800 година. С бутането на моаи се предполага, че той престава да има сила и да пази земята и племето. Има и теория, че цунами ги е бутнало. В съвремието доста от тях са изправени, което е коствало доста усилия и техника. Спонсорирано е било от Япония, та вярвам техниката си е струвала и въпреки това не е било лесно. Можем само да гадаем какво е коствало на местните да издигат моаите си само с жива сила, въжета и дървета.

това е хълма от които са ги дялали и мъкнели надолу към селата си.

Изправянето и популяризирането на статуите дефакто почти спасява острова, който дотогава е бил ужасно беден, непосешаван поради отдалечеността си и с не особено големи алтернативи да развива някакъв друг бизнес освен туризъм.

Казах, че

ходих и на плаж

— плажът, като плаж за излежаване и плуване е един и е чуден. Казва се Анакена. Аз лично се пребих в едно подводни скали, ама така е като не искаш да си в блъсканицата, а да си сам на пясъка и в морето. Избрах си празно местенце, а то имало защо да е празно 😉

плажът Анакена — след горещия дълъг ден ми дойде идеално едно плуване 🙂

Както и да е, нямам лош спомен дори и от това. Отбих се и до така наречения

„Пъп на света“.

Това е прилично близо до идеалното кръгъл и гладък магнитен камък. Произхода му не е островен, донесен е от някъде, но е с доказано земен произход. Бил е със някакво особено значение за местните може би защото едната теория е, че е донесен от предците им. В момента е просто туристическа атракция.

Пъпът на света

На връщане към къщата хапнах местния сладолед пак — правят го ден за ден и е ужасно вкусен. Казвам пак защото ядях от него всеки ден и винаги ме изненадваха с нови вкусове на местни цветя или пък на различни плодове. Това беше моето персонално кулинарно откритие на Великденският остров. Сладоледаджийницата се намира съвсем на плажа, ако тръгнете от катедралата или пощата надолу. Спомевайки

поща — има особено работно време

не помня точно, но от порядъка на 2 часа предиобед. Но в нея срещу 1 USD се сдобивате с Rapa Nui печат в паспорта. Красивичък е. Като за туристи 😉 Така си имате моаи и в паспорта. Иначе няма смисъла на граничен печат, просто — вид сувенир от там.

Вечерта пийнахме някакъв местен ликьор със Шарън (канадката -собственичка), поизпрах си багажа и се отправих към леглото. Беше ми и последен ден… на следващия по обед отлитах към Патагония.

Отклонението към Великденският остров ми струваше почти колкото всичкото останало време из цялото Чили, но не съжалявам. Аз лично се чуствах прекрасно там и…. малко като в атмосферата на острова от LOST (не съм му фенка на сериала, а и иначе съм си нормална… но не знам защо се чуствах така странно там). На заминаване Уго, приятеля на Ким, казах вече, че е рапануи, ми подари направен от него амулет — раковина от острова с перо от птица в нея. Поверието е, че той ще те дърпа да се върнеш пак, но идвайки на острова, трябва да го хвърлиш обратно в океана. Пазя си го и с удоволствие бих го върнала някой ден обратно на океана там, но преди това ме чака толкова много от останалия свят!

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки: http://picasaweb.google.com/meglena/RapaNuiEasterIslandChile#

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Великденски остров”

  1. Pippilota Mentolka каза:

    Тъкмо си подреждах шкафчето и открих една картичка с няколко моая и се зачудих какво ли е там 🙂 След този разказ, остава и да отида някой ден 🙂

  2. Стойчо каза:

    Хм, пък аз си помислих, че се готвиш за космическата станция 🙂 Колко му е 🙂

  3. Michel каза:

    Чудесен пътепис, благодаря! Прииска ми се да ида и аз да видя…

  4. […] разказа за Великденският остров, реших да споделя едно „once in a lifetime“ преживяване, […]

  5. maia каза:

    mnogo mi xaresa razkaza moge li da te popitam s kakvo e svarzana rabitata ti 4e da patyva6.iskam i as da posetia mgogo strani da se zapoznaia s mnogo kultiri.obi4am da patyvam i da razglegdam novi svetove.

  6. Пепи - own каза:

    Браво!
    Бях с теб там. Чудесно разказано.

  7. Йорана! каза:

    А яде ли от местните питки с парченца запържено месо (и повечко сланина) в тях? 🙂 В студената сутрин една такава питка на стълбището на църквата с изглед към… океана, разбира се :), е незабравимо преживяване 🙂 Самолетната писта за B757, която е точно до селото, също е част от забавлението 🙂

Leave a Reply