Ное. 23 2009

Грузия (4)

Днес ще продължим с мотоциклетните пътешествия на Златомир из Грузия. Първоначално минахме през Турция, за да видим след това Батуми и Аджария, а за последно оставихме нашите пътешественици из грузински Кавказ. Продължаваме с Гори, Тбилиси и Мтксхета. Приятно четене:

Грузия

част четвърта

Кутаиси

Смрачаваше се. Моторът стоеше спрян насред централния булевард на Кутаиси точно под знак „Забранено спирането и паркирането“. Стела снимаше разни забележителности от центъра на града (Абе защо нямаме нито една снимка от Кутаиси? Мистерия… нито една!), а аз пристъпях от крак на крак пред един банкомат. Тъй като не можахме да намерим отворен чейндж, за да сменим долари, се налагаше да изтегля от някой банкомат. Какъв е проблема, ще кажете? Е, какъв? Ами почти никакъв! Просто всичките надписи на банкомата бяха на оня странния език — грузинския.

Опитвах се да видя копчетата, които младежът натискаше по банкомата, ноооо…аз мина отдясно — той се завърти надясно, аз мина наляво и той се завърти на ляво. Направя се на разсеян и се поотръпна малко, след което атакувам из засада, но и оня не спи-веднага се хвърля като орлица върху гнездото си върху банкомата! Пфууу, ужас… Добре, че човекът не беше някой нервак, че тогава не знам. Накрая срам не срам го помолих да изтегли пари с моята карта. Той пък излезе сговорчив, поне десет пъти ми обясни, че това не е изгодно, защото картата ми не е от грузинска банка и ще е много голяма комисионата и накрая ми изтегли исканата сума. Благодарих му, казахме си няколко приказки и се сбогувахме. Йеее, най-сетне нещата се наредиха! Успокоих се!
Отправих се с бодра крачка към мотора и…опаааа — патрулка! Спряла точно зад мотора, а отвътре органите на реда ме гледат мрачно. Първото, което ми хрумна беше дали парите, които изтеглих преди малко ще ми стигнат и после как по дяволите ще изтегля нови? Пристъпяйки към тях започнах с оправданията „Аз такова… То такова… Само нали се сещаш… Банкомата…таковата“. „Българи?“ беше единственото от страна на полицаите. Българи, българи, туристи-какво друго и да им кажа? „Откъде? Закъде?“ „От Горно Сванети към Гори„-сякаш разговорът вървеше в посока „да се разберем нещо“. „Горно Сванети? Еееех, каква красота е там!“ видимо се оживи единият полицай. А сега към Гори? Имате 140 км до там. А пътя хубав ли е, че нагоре беше — продължавам аз. О, пътя е хубав! Асфалт! За един час сте там! Само че оттук много трудно ще намерите изхода от града.

„Карайте след нас, ще ви изведем!“

-нещата сякаш се развиваха напълно в наша полза.
По-бясно каране в градски условия, повярвайте, не бях правил! Патрулката с пуснати сирени препускаше като в „Бързи и яростни“, а аз отчаяно се опитвах да я догоня! Сигурно през целия си живот не бях минавал през толкова червени светофари, забранени еднопосочни улици и каране в насрещното! Тея бяха егати лудите ченгета! Изведоха ни досами края на града и с ухилени физиономии докато им благодарим, само викаха „Давайте газ! За нула време сте там!“ Ама как, а проблеми с ваши колеги по пътя? „Карайте смело да стигнете навреме, няма да имате проблеми!“ Хе-хе-хе, по-странна среща с катаджии май не бях имал…
Навън беше напълно тъмно. Пътят се виеше през някакво дефиле, а на всичкото отгоре и заваля дъжд! Пак си представих за момент какво ли щяхме да правим ако ни беше заваляло високо горе в планината… Чудех се дали да не се напънем да стигнем до Тбилиси още тази вечер, но това значеше да пропуснем транзит Гори и Мтксхета и да акустираме нейде около полунощ като мокри котета в грузинската столица. Не, разумният избор беше нощувка в Гори, сутринта разглеждане на града, след това Мтксхета (древната столица на Грузия) и чак тогава Тбилиси! И без това ми беше напълно ясно, че с ограниченото време, с което разполагахме за Армения нямаше да имаме възможност. Нека поне да разгледаме възможно повече от Грузия…

Ето ни в хотел „Виктория“ в Гори.

Странно, но родният град на Сталин явно не беше от най-туристическите точки на Грузия. Добре, че беше един таксиджия, че да кара пред нас през половината град, за да ни покаже по-свестния от двата хотела. Идилия! Лелката на рецепцията спеше непробудно, едвам се „преборих“ с двамата пияни на входа, които упорито искаха да ми покарат малко мотора, а в хотела се оказа, че сме единствените гости! Естествено, че нямаше и къде да се хапне та прибягнахме до неприкосновения запаси с консерви и 10 минути по късно вече спяхме непробудно! Толкова изтощен не се бях чувствал от незнайно кога. Изтощен и доволен!
Излишно е да казвам, че сутринта първата ми работа беше да изтичам да видя какво става с мотора! Все пак бяхме в Грузия, а пияндетата наистина много упорито му се точеха. На всичкото отгоре го бях оставил в някакво открито хале на гърба на хотела, къде меко казано не беше особено защитен! Казахме си по едно „добрутро“ със спящата лелка и почти на бегом изхвърчях от хотела. Охооо, кой беше на входа? Едното пиянде от снощи! Тоя или работеше някъде наоколо или си уплътняваше времето като се вживяваше в ролята на пиколо пред и без това липсващите гости. По-странното беше, че от вчерашното му пиянство нямаше и следа! Свеж, спретнат и избръснат — направо не беше за вярване! Метнах му и на него едно „добрутро“, срещу което получих пълен с въпросителни поглед. Тоя определено не ме помнеше! А моторът? Моторът там ли е? — попитах. Какой мотоцикл?-беше единственият отговор. Яснооо, хард дискът му не пазеше информация от снощи…
А моторът беше там, да! Само че работниците го бяха заринали с разни дъски и кофи, бяха бъркали бетон до него и за капак бяха оставили една ръчна количка с пясък точно зад него. Чинно пренаредих дъските, поразбутах другите боклуци и тръгнах да местя количката с пясък. Мамка му, толкова беше тясно, че нямаше къде да я завъртя! Нищо, ще я изкарам навън и после пак ще я вкарам. Тъкмо излязох от халето и от другия му край се чу силен и ядосан глас „Ееееееей, где, черт возьми, ты идеш?“ А сега де, оставаше и да ям бой за опит за кражба на количка с пясък…
Часът беше 8, а градът беше доволно пуст. Реших да пообиколя докато чакам Стела да се събуди. Предполагам не се учудвате, че главната улица на града се наричаше „Сталин авеню“

Булевард Сталин в Гори

и че на централния площад имаше статуя не на някой друг, а на Сталин.

Паметник на Сталин в Гори

Освен статуята на Сталин обаче на площада бяха имаше и

експозиция на снимки от миналогодишната война.

Снимки от войната между Русия и Грузия от 2008 г

Покъртителни снимки. Снимки на човешки трагедии и политическо безумство…

Подкарахме по магистралата към Мтксхета и Тбилиси

(апропо, единствената кратка и не съвсем довършена грузинска магистрала). Поради непосредствената близост на Гори и района до „границата“ с Южна Осетия веднага се светнах какви са огромните полета „засяти“ с еднотипни сглобяеми къщурки-огромни площи докъдето погледът стига с къщички!

Къщи за бежанците от Южна Осетия

Тук бяха приютени грузинците „помолени“ от новите руски власти да напуснат територията на Южна Осетия. По данни на официален Тбилиси ставаше въпрос за 130 000 човека, но дори да приемем, че тези данни са силно преувеличени, то пак ставаше въпрос за няколко десетки хиляди прокудени от родните си места грузинци! Колко общи черти има наистина между кавказкия регион и Балканите! Ето ти и тук едно Косово, само че тук американците не можаха да свършат кой знае какво, защото ответната страна не беше безобидна Сърбия, а могъща Русия с отколешните и апетити към Кавказ! По дяволите колко мъка и човешки трагедии имаше в снимките изложени на площада в Гори! Колко мъка, Боже, породена от нечисти политически игри и мераци…

Потънал в мрачни размисли за съдбата на осетинските грузинци и въртейки монотонни магистрални километри в първия миг не разбрах какво става. Изведнъж всички намалиха и се сбутаха в дясно (то не, че беше рядко срещано явление колите да се посъберат към банкета, за да може в две платна да карат и се изпреварват 4 колони коли, но този път наистина ставаше нещо необичайно! Лелеееее, този е луд! Този е малоумен!-чух как извика Стела зад мен. В следващият миг разбрах причината за суматохата в движението и за реакцията на половинката ми. Някакъв малоумник караше СРЕЩУ НАС по МАГИСТРАЛАТА!!! И то не в аварийната лента, а в най-лявата наша (т. е. най-бързата) лента! Самоубиец-камикадзе! Какво друго да кажа не знам…

Отбивайки към Мтксхета отново заваля. Беше хладно и неприветливо, а

от малка Мтксхета лъхаше на мистика и история

Мтксхета, Грузия

Въобще на повечето места в Грузия усещането за мистичност и древност беше факт! Факт беше обаче и това, че пътя към „Свети Скховели„-най-святият манастир на страната и понастоящем резиденция на грузинския патриарх, асфалтът отново никакъв го нямаше! Е, това не можеше да е истина — 12—13 километра път към най-святото за грузинците място, където бяха и мощите на Св. Нино, да не бяха никога асфалтирани! (Всъщност, що да не може, след като в последствие с очите си видях как голяма част от околовръстното на грузинската столица е черен път с огромни трапове и камънаци). Не! Нямах нерви отново да се впускам в грузински офроуд и то в дъжд! Врътнах мотора на обратно и отпрашихме към Тбилиси!

В Тбилиси

влязохме под съпровода на пороен дъжд и силен вятър. Бяхме мокри до кости, защото за двайсетината километра магистрала между Мтксхета и Тбилиси решихме, че не си заслужава да правим сложната процедура по обличането на дъждобраните. Грешка, естествено…

Сега трябваше да поседнем някъде на топло, за да поизсъхнем. Спрях под един мост, а до него обещаващо пушеше комина на някаква кръчма. В кръчмата опитахме от половината меню, все неща със сложни и неразбираеми заглавия, за да почерпим максимално от грузинската кухня…, пък и да има време да изсъхнем, разбира се. Странно беше, че сервитьорката набързо ни отмъкна оригиналното грузинско меню (то не, че ни вършеше някаква работа) и ни бутна под носа меню на английски. Че какво му е странното ще кажете? Нищо особено — просто нямаше никакви цени:-)

С леко притеснение поисках сметката, само колкото да разбера, че в заведенията извън утъпканите туристически пътеки беше безумно евтино! Винаги съм се дразнил на ориенталския и балкански манталитет, че щом е турист-чужденец, значи е будала и трябва да му съдереш сто кожи. Грузия не правеше изключение, но точно тук за 15 лв се бяхме освинили…

Навън вече печеше слънце и беше време да потегляме към центъра на Тбилиси!

Тбилиси, Грузия

Само че центърът по неясни причини беше затворен и не ни пуснаха! Такаааа ли? Много важно! Веднага извадихме план Б — паметникът на „Майка Грузия“. Не знам нищо за историята на този монумент, но за мен най-големият му плюс е, че е разположен на най-високата точка над града и се откриваше чудесна панорама!

Панорама — Тбилиси, Грузия

Крайречният булевард беше адски задръстен (предполагам заради затворения център) и аз с удоволствие приех предложението на Стела да оставим мотора някъде и да се изкачим пеша към монумента! Мушнахме се в една синя зона-1 лар на час, не виждах какво да се циганя за дребни стотинки, уговорихме се с младежа, който късаше билетчетата да си ставим при него каските, наколенките и ръкавиците и с бодра крачка се закатерихме през стария град нагоре…

Стояхме на върха и гледахме озадачено… Тук ставаше нещо! По стълбите нагоре освен няколко цивилни ченгета (ама надушвам ги от сто метра бе, цивилни или не, ченгетата са си ченгета) и три униформени на върха, които ни гледаха изключително подозрително, нямаше жива душа! Часът беше почти три, а над града кръжеше хеликоптер. Тъкмо да завържа някакъв разговор с униформените (е, тъпо беше да стоим един до друг и да се гледаме с бялото на очите), когато изведнъж в целия град завиха сирени, църковните камбани забиха монотонно, а движението замря. Ченгетата се изпънаха мирно и свалиха шапки.

15.00 часа на 07.08.2009 — точно една година след войната с Русия, Грузия отдаваше почит на жертвите загинали в този безумен конфликт…

Моторът си стоеше непокътнат, вещите ни също, само дето човекът на столчето беше друг. Хубава работа. А къде е моят човек?- питам аз. Ами ей там по-надолу, на друг район. Но няма проблеми, той ми каза да ви пазя нещата и аз ги пазя! Ето ги! Е, не можеше така! Изтичах надолу по улицата, където се зеленееше жилетката на нашия човек, за да му оставя някаква дребна сума! Не беше длъжен да ни пази боклуците, а и не исках после да се говори за нас като за поредните неблагодарни и стиснати западняци. Най-малкото не исках да ни слагат под един знаменател със стиснатите „олинклузив“ немци, които се подвизават по нашето черноморие и пият една бира с три чаши, или ядат една супа с две лъжици…

Излизането от Тбилиси в посока Сагареджо

се оказа истинско предизвикателство за моето чувство за ориентация! Въпреки, че питахме сигурно поне десет човека, аз продължавах да правя нервни кръгчета напред-назд из града и да не мога да уцеля вярната посока! Вече бях готов на всичко, дори да се върна до Мтксхета и оттам да се кача на магистралата само и само да се измъкнем от капана, в който се бяхме вкарали. Единственото, което ме подтикваше да упорствам беше изключително любезното и търпеливо обясняване от всеки един човек, който бяхме попитали! Хората всячески се опитваха да помогнат! Включително един градски автобус спря насред пътя, за да ни пита шофьорът защо се въртим така като мухи без глави! Хеле най-накрая излязохме по някаква изключително стръмна и разбита улица (в това студено време почти прегрях африката) „на Море„- заветната цел, която всички ни сочеха. Бях любопитен да разбера какво ще да е това „море“ тъй като Тбилиси е твърде далеч от всякакви морета! Оказа се, че „Море“ местните викат на едно голямо езеро над града, което явно се явяваше местния плаж! Резултатът беше около 60 км навъртени в Тбилиси и над час загубено ценно време…

Сагареджо се оказа пълно разочарование,

затова след кратка почивка за бензин отпрашихме към Сигнаги. Приближавахме азербайджанската граница. Тук вече ни заобикаляше една различна Грузия — плодородни селскостопански райони, по шосетата се мяркаха трактори и комбайни, кравите бяха вързани около пътищата, а не пуснати свободно да се шляят, където им скимне! Най-често срещания паметник в района беше този на…(Ееее, не на Св. Георги, де! Понапънете се малко!)…на трактора! Странно, нали? Всъщност, може би и да не е толкова странно. Все пак ставаше въпрос за земеделски райони. Тук хората явно бяха по-скоро прагматични земеделци, отколкото набожни до фанатизираност планинци…

В Сигнаги бяхме на смрачаване.

Тепей не ни беше излъгал изреждайки ни неговите „фейвърит плейсес“ в Грузия за разлика от рецепционистката в хотела в Поти. „Сигнаги е много интересен вулканичен град“ ни беше казала тя. Стояхме на 4—5 км преди градчето, любувахме се на залеза, на чиито фон се открояваше „вулканичния“ град,

Сигнаги, Грузия

а в далечината зад огромната плоска като тепсия равнина в облаците се криеше Кавказката област Тушети и се смеех на глас на безхаберието на рецепционистката! Тук нямаше и помен от вулканичен град!

На влизане в града подминахме Дон Кихот

Дон Кихот в Сигнаги, Грузия

и още не спрели на площада

Сигнаги

до нас се приближи един младеж с оферта за нощувка. Спазарихме се за 50 лари за стая с вечеря, хвърлихме набързо багажа и решихме да използваме последните слънчеви лъчи за една разходка из това магнетично място.

Сигнаги е всичко друго, само не и типичен грузински град!

Това е градче разположено на хълм, като част от него попада в рамките на стария град, който е характерен с това, че е с абсолютно запазена крепостна стена с 24 кули!

Крепостта в Сигнаги, Грузия

Гледката от крепостната стена в ясно време е уникална-в подножието на хълма се простира магнетичната плодородна долина на река Алазани с надвисналите над нея снежни върхове на Кавказ!

Сигнаги

Градчето е изключително чисто, подредено, всички къщи до една са реставрирани и невероятно поддържани, градските паркове са в идеално състояние,

а вървейки по тесните павирани улички човек се пренасяше сякаш век-два назад във времето.

Ако мога изобщо да правя сравнения, Сигнаги е някакъв странен микс между нашите Несебър, Копривщица и В. Търново… Въобще, това е едно място, което горещо препоръчвам на туристите с посока Грузия!

Сигнаги, Грузия

Правехме сметка да си легнем навреме, за да можем сутринта най-късно в 6 да потеглим. Сигнаги беше последната точка от нашето пътуване и предстоеше едно тягостно завръщане към софийското ежедневие. Както казах и в началото на пътеписа, хубаво нещо са сметките, особено, когато не излизат криви! В нашият случай отново си бяхме направили сметките без кръчмаря, а той (кръчмаря) в лицето на нашият любезен домакин беше решил да ни покаже какво е гостоприемство по грузински! Точно тази вечер в неговият дом се оказахме под един покрив: ние двамата
със Стела, един французин фотограф, двойка чехи-пътешественици, една холандка, незнайно как попаднала в Грузия и две стопаджийки (едната полякиня, едната германка). До среднощ огласяхме тихия квартал с прословутите грузински тостове и разнородна реч, сякаш тук беше Вавилонското стълпотворение…

Завръщането…

То винаги е тягостно и в гонене на вечно нестигащото ни време. Това е повратния момент във всяко едно наше пътуване. То е съпроводено с вечните терзания дали домът ни не е разбит и ограбен, дали другите мотори не са откраднати от двора, дали шефовете ни междувременно не са решили да се освободят от нашето присъствие именно в момента, когато сме се ошушкали до дупка и най ще ни трябват пари, дали всички са здрави и най-важното: Кога най-рано ще можем да си позволим следващото вълнуващо пътешествие!

Това завръщане ще го запомня с неспиращият дъжд, който ни валя от Сигнаги почти до Анкара, с готините и позитивни хора, които продължавахме да срещаме при кратките ни спирания, с това как по бензиностанциите с гордост ни заявяваха, че продават български бензин (айде, кажете ми, как на почти два пъти по-ниска цена?), как на бензиностанцията в Гори в продължение на почти час с едно арматурно желязо се опитвах да си извадя капачката за резервоара барабар с ключовете, след като имах глупостта да ги изпусна в една двуметрова дупка, как на поредната бензиностанция бензинджията с носталгия говореше за всекидневните си напивания през 1978 година с български коняк на българският Слънчев бряг, за срещата ни в Одрин с отчето и семейството му в българската църква „Св. Георги“, за мъката, която се четеше в очите им, когато разказваха за това, че са на 10 км от българската граница, а са забравени и от Господа и от всички в България и как поддържат църквата с дарения и помощ от гръцки и турски граждани…

Искам да запомня това завръщане с емоциите, които негово величество Пътя ни предложи и тази година. Емоции, които осмислят сивото ежедневие и ни зареждат с положителна енергия. Емоции, които ме карат да извикам „Мамка му! Жив съм, бре! Не вегетирам!“…………………………………………………………………………………

И най-накрая искам да благодаря на всички ви за интереса към моя пътепис и огромното търпение да дочакате най-накрая да го довърша!
Благодаря и на Любо Африката за безценният технически съпорт по подготовката на мотора за път и за идеята за дестинация

Край

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


14 коментара

14 коментара to “Грузия (4)”

  1. Longanlon каза:

    добрееееееееееееееее 🙂

  2. Стойчо каза:

    и аз цяла неделя се кефех докато го подготвях за публикуване 🙂

  3. Комитата каза:

    Вече със сигурност ми се ходи в Грузия

  4. климатици каза:

    Благородно завиждам! Така ми се ще и аз да мога да направя такова пътешествие..

  5. Златомир каза:

    Не е непостижимо… Трябва само мерак, технически изправно МПС и не Бог знае колко пари:)))

  6. Стойчо каза:

    И аз съм на мнение, че най-важното е меракът и желанието – останалото е постижимо

  7. Браво за пътеписа, много ми хареса, Златомире ! Голямо изживяване беше докато го четях, камо ли да го изживея това. Хвала ти !

  8. Весита каза:

    Аз съм омъжена за грузинец, но никога не съм ходила там …….сега вече ми се ходи
    Но като хора наистина са невероятно предани, честни и със страшно чувство на отговорност, чест и гордост

  9. Савов каза:

    Казвам само – СУПЕР! Благодаря на автора за прекрасния пътепис. Другото е излишно.

  10. Не съм предполагал, че в Грузия има толкова красиви и интересни места, благодаря В, че ги споделяте с нас 🙂

  11. Стойчо каза:

    Нали няма да прекаляваш със скритата реклама? 😉

  12. Александър Димчев каза:

    Страхотно написано, благодаря!

  13. Валентина каза:

    Уникално!!!! Не съм очаквала българи да направят толкова авантюристично, интересно и съвсем неорганизирано, самостоятелно пътешествие-хвала ви! Свикнала съм да чета все за хотели с басеини, ядене, плаж, най-много някой шопинг тур! А тук сте надминали всичко-вълнуващо описание на красиви места, исторически данни-безпристрастно и точно, което е все по-голяма рядкост! и красиви снимки. Мечта ми е да обиколя Черно море от всички страни-развълнувахте ме с Поти,Батуми, а и с прелестните малки градчета в подножието на Кавказ. Бъдете здрави и пишете и за вашите нови пътешествия! Благодаря за красивия пътепис.

  14. Златомир каза:

    Благодаря за добрите думи и интереса към вехтия ми пътепис:) В интерес на истината след това далечно във времето пътуване, имам още две до Грузия! Тази страна успя да ме плени по някакъв странен начин! Винаги и на всеки я препоръчвам с две ръце като сравнително близка, евтина и добра дестинация съчетаваща в себе си планини, море, история и интересни хора…

Leave a Reply


Switch to mobile version