ное 20 2009

Антарктида (къмпинг без фенерче)

Не ме гледайте стреснато. Там просто сега започва лятото:-) Що? Не вярвате ли? Е, нека видим как Димитър си изкарва летните ваканции. (Жокер: иска да изкатери най-високия връх на Антарктида) Приятно четене:

Антарктида

с Ал Джазира и Заратустра

или

На къмпинг без фенерче

2 януари

Чилийският етап почна с няколко часа измъчена дрямка върху метална пейка пред гишетата за регистрация за полети на летището в Сантяго де Чили. Вярно е, че е много хубаво летище, също вярно е, че никой не говори английски. По-малко и от Бразилия даже.

Най-сетне Патагония! Пунта Аренас.

Провинциално градче, гарнизон, с няколко големи сгради от първата половина на XX век в центъра, още няколко, но по-малко, — от втората — и паметник на Фернандо Магелан (изписано на испански Hernando de Magallanes) на най-видното място. Градът е пристанище на Магелановия проток от континенталната страна. Отсреща е Огнена земя, където, знайно е, хората ходят на ръцете си, за да могат да си духат като се изпопарят на огъня. Събрахме се и се запознахме групата и водачите. Първото впечатление беше, че ще ходя на планина с четирма като Уелсеца от миналия път в Уганда. Второто впечатление беше, че положението е по-лошо: един куц (аз — с кокоши трън в стъпалото), един сакат (Мак — с травмиран гръбнак), един сляп (Боб — с едно око), един нетрениран (Стивън — прилично дебел) и един мюсюлмански фундаменталист (Мустафа Махмуд Мустафа Мустафа). И двамата водачи не са стъпвали на върха, към който са ни повели. Единият, Анди, е англичанин, наборче (68), водил планинарски експедиции по най-различни други планини и живял в Антарктида две години барабар със зимите на работа за правителствения институт British Antarctic Survey. Ама то звучи, като да кажеш, че щом си живял две години в Европа, значи можеш да качиш група на Елбрус. Изказва се с презрение към всички не англо-американски бази на и около континента, които само задоволявали политически амбиции и мерели температурата, а видите ли британците и американците вършели работа и правели наука. Иначе той самият няма образование.

Другият е хитът на годината. Пепе от Еквадор. Като разбрах, че е от Еквадор си представих някой индианец от Високите Анди, а той се оказа светъл ариец с татуировка „Zaratustra“ на едната ръка. Но не това е интересното. Широк бил ужким светът! Къде ти. Пепе, 74-ти набор, си бил изкарал детството в България, докато баща му държал дипломатическата мисия в София през 80-те. И учел във… френското училище. То беше на Марин Дринов, точно под кухненския ни балкон, откъдето с брат ми ги гледахме „франсетата“ как играят футбол всяко междучасие, докато хранехме гълъбите Унуфри, Миронка и Уайнбъргър. Нищо чудно цял посланически мандат да сме се виждали всеки божи ден на улицата. Или да сме споделяли котвичка на влека на Спас на Витоша, където се бил учил да кара ски. А, аз явно съм му късмет не само с произхода си, ами и изобщо с включването си в групата.

Аз се включих последен, а без мен щяха да си останат четирима, за което не се полагал втори водач. Доста рискована стратегия, имайки предвид, че правилата, валидни за всички експедиции до Винсон, не позволяват движение без професионален водач, та един да би се отказал по пътя и четиримата би трябвало да се върнат. Та покрай мене и на него му се отваря възможност да се качи на Винсон. Живот и здраве!

· 3 януари

Прослушахме дълъг подробен брифинг как ще летим и къде ще летим. Но не и кога ще летим. Чакаме на в готовност да се отвори прозорец хубаво време, че да може да се осъществи полетът. Мястото, където отиваме се казва Пейтриът хилс. Подозрително американско име за чилийска база на „чилийската анатарктическа територия“. Американският патриотизъм (задоволство от величието на родината, амер. от лат.) благосклонно е разпрострял крилото си даже по места, които трудно биха минали за родина комуто и да било. Досега не е регистриран случай на раждане на човек на Антарктида. А „чилийската антарктическа територия“ е един сектор от континента с връх на Южния полюс. Чилийците са си го заплюли тоя сектор за свой и си го обозначават по техните училищни географски карти. Както еквадорците си рисуват половината от северно Перу за еквадорско. Подобни на чилийския сектори от Антарктида очевидно са си заплюли и други страни, като по правило си ги застъпват надълбоко. Аржентинският, който вероятно е единственият видим по аржентинските училищни географски карти, почти съвпада с чилийския. Новонаименованите „български“ планини се падат точно в тоя сектор. Всичко това обаче си остава на картографско ниво и няма вид да носи каквито и да било международно-правни последствия. Сравнено с „териториалные воды Советского союза“ в Северния океан, чиято заплюта неприкосновеност се пазеше с атомни подводници (Ако не са потънали всичките, сигурно и сега се пази). А излиза, че правилата, по които се работи и живее във всичките тия „национални“ сектори на Антарктида се пишат в Съединените щати. Нищо лично и имперско, де, просто — патриотизъм.

А къде се състоя брифингът — в хърватския клуб, който е една от най-личните сгради в центъра на града.

Пунта Аренас е в много голяма степен хърватска имигрантска колония.

Първо си мислех, че са някви избягали от Тито усташи, но се оказва, че са наследници на по-стара и много по-голяма вълна изселници. Какво ли ги е накарало да избягат от цивилизована Австро-унгария в дива Патагония. Може би загубената Световна война и страхът от бедно сръбско робство. По улиците не си говорят на хърватски, но явно вкъщи си говорят. Няколко поколения по-късно. Имат си и хърватски телевизионен канал по кабела. На който плешив пенсионер се разтапя от спомени как пеел дует с госпожица еди коя си по хърватската версия на стила Стари градски на Загребския естраден фестивал еди кога си (по Титово време).

Докато обикалях градчето се заговорих с една девойка — Мимица. Продаваше вълнени шалчета и пощенски картички с пингвини. Като не се получи добър контакт на испански или английски, успяхме да се разберем с няколко разменени реплики на южнославянски. Внимавах да подбирам такива български думи, които биха били разбрани от човек, чийто славянски лингвистични умения са ограничени и изолирани до родителски попатагончен далматински хърватски. На път била да и се осъществи най-голямата мечта — да иде до Хърватия и да види Сплит. Хм, аз съм бил само в Риека и май не ми беше харесало, но то беше заради войната през 90-те, която едва беше попривършила и раните зееха.

Първият шанс беше да летим тая вечер, но и в 18:00 и в 21:00 решението беше „Не!“ Докатo чакахме си угощавахме охолно в испанския клуб на площада с вкуснотии от рода на печена океанска змиорка в маслинов сос.

· 4 януари

Пак няма да летим. Ако не е вятър, ще са облаци.

Ако не са облаци, ще е висока температура (-7 по Целзий) и самолетът щял да заоре в леда. И така до безкрай. Да видим колко време ще издържат бойнят дух и хъсът. Излязох на разходка и на градския площад (оня с Магелан) срещнах българския министър на външните работи Паси. Запознахме се. Колкото да дам повод на злите езици да изкоментират, че ми е трябвало да стигна толкова далече, че да се докосна властта.

Извади една туристическа карта на Антарктида, нашарена с пингвини за красота, на която така и не намерихме Патриотичните хълмове. Но Винсон си го намерихме. Сега остава и да се кача там. Покрай министъра се набутах в чилийския антарктически институт и изгледах една презентацийка на научните им проекти. Осен че мерели температурата, откривали и човешки останки от стари вемена. Чичко професор палеонтолог с прошарена брада и мустаци, излязъл като от книжка с картинки, с голямо въодушевление ни показа череп на пребита жена, намерен на о-в Ливингсън. Няколко години по-късно намерили и кост и сега се пишела статия, в която се доказвало, че костта и черепът са принадлежали на една и съща жена. Не знаели колко е стар черепът, но можело да се окаже, че е на 160 години. Хм, това дали влиза в научната територия на палеонтолозите е съмнително. После се размениха подаръци тип МВнР. Кичозна дърворезба с копривщенска къща и разкривен пирографиран надпис BULGARIA срещу стилен фотоалбум с фарове.

Подпитах министъра дали има шанс да се облечкчи досадният визов режим с държавите от Африка, Азия и Латинска Америка. Почна да ми обяснява нещо как разпоредбите за сигурност в Европейския съюз не давали (което не е вярно, защото проблемът е точно, че на много места нашият визов режим на достъп е по-труден от режима за граждани от Европейския съюз), но после се похвали, че ето сега в една от държавите по южноамериканската си обиколка щял да подпише безвизово споразумение, но не помнел точно с коя — Чили или Уругвай. Но да се занимават да водят преговори за същото с правителството на Малави, просто нямали потенциал в министерството. Съчуствам им. Предполагам, че да се хване малавският външен министър в канцеларията си да подпише визи за всички българи е точно толкова трудно, колкото да се хване консулът им в Йоханесбург да подпише виза за един българин. Опитът ми в това отношение е неуспешен.

Но както сме се заседяли да чакаме времето, току виж съм дочакал и президента Първанов, който щял да пристига след седмица. Нямам особено желание. След като си получихме сводката за недостъпността на Антарктида в 16:00, се разходих да отснимам гробищата. Добър албум се получи.

· 5 януари

Денят започна нормално — с пореден отбой в 10:00. И интернет. Тъкмо бяхме обядвали тежко в испанското, когато пристигна дългоочакваният сигнал: За бой по машините! В 17:30 се измъкнахме от хотела увити като пъшкули в няколко пласта поларени и пухени дрехи. Посред лято! Вярно, хладно патагонско лято, ама — лято! Машината беше най-обикновен атобус. Слава богу, имаше климатик. И на летището имаше.

Да хванеш самолет за Антарктида е като да хванеш кабинков лифт за ски-плац.

Навличаш се още отдолу, за да излезаш да самата писта в пълно бойно снаряжение. Нищо градско неантарктическо не мъкнеш със себе си. Даже и обувки. Още по-малко — фенерче. За първи път в живота си съм тръгнал на къмпинг без фенерче. Психологично бреме! Разумът настояваше да не го взимам, навикът инатстваше — абе, вземи си го за всеки случай. Ама няма да има такъв случай още поне месец!

Умерено дълго ни размотаваха около граничното КПП. Имигрантския чиновник, също като нас го бяха вдигнали по тревога, защото не се очаквали повече редовни международни полети и му било изтекло работното време. Ужким си била тяхна Чилийската антрактическа територия, пък ни сложиха по един печат „Напуснал страната“. Литнахме! Което не ми се беше случило да преживея през двегодишния си контракт с армия от Варшавския договор срещу 1 преводна рубла и 50 копейки месечна заплата, го доживях по НАТО-вско време на другия край на Земята срещу няколко долара повече.

Да летя с Ил-76.

В казармата бях едиственият, който се ентусиазираше от слуховте, че ще летим на учение в Монголия. Слухове, предназначени да плашат войската, а не да я ентусиазират. И естествено — партенки. Монголия тъкмо беше прескочила трупешката от феодализма в социализма, но не беше сварила да си оборудва достойна за членство в елитния Варшавски договор армия, че и гости да кани на игра на войнци.

Ил-76 са онзи модел руски транспортни самолети, замислени да прехвърлят БеЕмПе-та и БеТеЕр-и от Урал в ГеДеРе-то, ако на местните почнат да им хрумват идеи (виж филма Good bye, Lenin). Като дете се прехласвах по тях и от любимото си списание „Криле“, и от филмите за руски военни учения, а и на живо, когато прелитаха над терасата ни в София и разтрисаха всички прозорци в махалата така, че на гугутките им се спичаха яйцата и спираха да носят гугутчета. По същото време, когато Пепе е ритал топка под терасата. Тръпката е съизмерима с возенето на Concorde. Макар този да вози като джоган (високопроходим военен камион, арм.жарг.), да шуми и да тресе и да има само две илюминаторчета, на които да се трупат всички пътници за гледката на първия айсберг. Върху надписа „Выход“ са лепнали разпечтка на лазерен принтер „Exit“. Всички останали надписи и инструкции, с които е обсипан интериорът, кое за какво е, къде се намира и какво да не се прави, са на руски.

Примерно „На борде не курят!“ (Опашата лъжа! Екипажът си пушеше като Ну Погоди). В „салона“ има изведени сума ти уреди с циферблати и педантично надписани копчета за това и онова. Примерно „Вкл. кипятилник“, което звучи като подходящо за натискане копче, ако ти се ще да си запариш чай. Обаче знаеш ли дали не някакъв войскарски хумор като в ония филми за особеностите на руския лов и риболов и да се окаже, че е за пускане на бомбите. Рискувах и спечелих чаша английски чай Lipton.

· 6 януари

След пет-шест часа полет десантната рампа се отвори и ни стовари

на синия лед край Пейтриът хилс…

Трудно можеш при първия поглед и стъпка да не възликнеш нещо измежду Ау! Уау! Ooo! Ох! Ах! в зависимост от езиковата си подготовка. И от позата, в която си се строполил, подхлъзвайки се. Син лед е някакъв термин за естествено продухана от снежна покривка лъскава ледена повърхност, удобна за кацане на самолети. Бяла като всичко останало наоколо, разбира се, но отразяваща небето с едва уловими нюанси на синьо. Сърцето ти се разтупва от превъзбуда. От красотата на околния свят. И от напрежение да не се изпързаляш по синия лед и опреш о зелените варели в другия края на пистата. Не става за описване. Бяло, безкрайно, ведро, слънчево, топло… (-7 гр. ц.)

Бих могъл да пусна клишенца от рода, че пейзажът е бял лунен, бял марсиански или бял неземен, но той си е съвсем земен бял антарктически пейзаж. Рядко наблюдаван с човешко око обаче. Иди и виж! (реж. Елем Климов, Беларус’85).

Посрещнаха ни в хижата (палатка), гостиха ни с топла котлова храна (яхния с ориз), обясниха ни кое къде е. А именно:

клозетът за пишкане и клозетът за акане,

което не е едно и също. Тук така се делят клозетите, а не на мъжки и женски като по другите континенти. И двете субстанции в края на сезона се експедират разделно в Южна Америка, защото такива са правилата за незасягане на природната среда на ледения континент. И се спазават сурово под страх от глоби по американски стандарт. Американците си правят оглушки, когато става дума да се предотврати глобалното затопляне, което застрашава целия антарктически лед с чудовищни последствия, но когато трябва да се опази от пожълтяване една единствена точица от тоя лед, която не представлява комерсиален интерес за тях, изведнъж стават много сериозни екозашитници.

Всъщност жълтата течност извън базата и по планината имаш право да я зарежеш сред природата, но само нея. Всичко останало си го връщаш със себе си в раницата. Тоест обчайното правило, че на туриста раницата му олеква с изяждането на храната от нея, на Антарктида не важи.

Две думи какво наричам хижа.

Това са няколко палатки — две-три по-големи с маси, столове и кухненско или радио оборудване и няколко по-малки за спане и сервизни помещения. Туристите биха могли да спят в платаките на хижата и да се хранят в столовата на хотелско-ресторантски начала. Или да си спят в своите платки и да ползват само една от кухните и столовите. Хижата заедно с летището складовете и самолетите се държи от една компания, която оперира на търговски начала. Повечето ѝ клиенти са туристи.

Компанията, макар и работеща по американски закони и най-често с клиенти от САЩ, не е американска — собствениците са англичани и австралийци, а персоналът е съвсем шарен — чилийци, шотландци, новозеландци, южноафриканци. Те поставят и правилата и разписанието на отделните експедиции за изкачване на Винсон или скиорстване до Южния полюс или каквото ти е хрумнало.

Едно от правилата за качване на Винсон

валидно и тоя сезон, но подлежащо на преразглеждане следващия е, че не се позволяват самостоятелни изкачвания без професионален водач. Не е задължително обаче да си го наемеш през тях. Водещи планинарски тур-оператори си водят хора тук и се конкурират. Догодина май щели да либерализират режима и ако докажеш достатъчно предварителен опит, може да те пуснат да се оправяш и сам.

Оставиха ни да дремнем на пода под масите на „дневната“ на „хижата“ и към 05:00 часа сутринта чилийско време ни дойде редът за съответствието на „седалков лифт“ — полет до базовия лагер под масива Винсон на крилата на витлов De Haviland DHTwin Otter с канадска регистрация и екипаж. За тоя модел самолети може само да се спомене, че ме е карал и до едни пещери на остров Борнео на Екватора. „Всепогодный“, както правилно го определи един канадец.

Разстоянието е 220 километра. Посоката — северозапад. Пристигнахме към 06:00. Надморска височина 2150 м.

Вдигнахме палатки, закусихме и легнахме да си отспим, докато слънцето се пада отдясно на палатката. Дали ще се спи през нощта по часовник, когато слънцето би се падало отсреща и после отляво, няма особено значение. Но планът все пак е да се опитаме да се пренастроим обратно към нормалните часове на деня. По чилийско време.

Интересно е, че макар слънцето да не залязва, а само да се върти като пумпал на хоризонта, но температурите показват осезаема денонощна амплитуда от 5—10 градуса. Неприятно ме изненада надуваемото шалте, което бях ползвал с успех неведнъж из Африка — изпускаше въздух и за половин час спихваше. Все едно че съм си подложил две мушами на снега. Иначе чувалът е добър. Нищо чудно и −30° градуса да не се усещат. На −16°, по гащи и фанелка ми беше направо топло. Но ако не си оправех шалтето можеше да се стигне до режим на оцеляване. Еле, открих дупката (протритостта) и с общи усилия с Пепе я залепихме. Усилията включват полагане на нарочна кръпка и лепило, каквито си носех, и заваряване с дъното на врящото котле вода за чай. Програмата за деня включваше и разходка за прогонване на котките, усвояване на въжейната дисциплина и упражняване на хватки при елементарни кризисни ситуации от род на пропадане на водач в цепка. Ще се движим на две въжета — трима плюс четирима.

· 7 януари

Почна голямо бъхтане. Отне девет часа, а качихме само 700 метра и така и не стигнахме до препоръчвания лагер 1. Мъкнеш около 20 кг на гърба си и малко повече влачиш на шейна, вързана за опашката ти. Както е шейна, така и усещането е като че влачиш гума от трактор. Задна! Добре, че не е много стръмно.

11 километра. Развихриха се вълнения къде да правим стан.

4 километра преди преполагаемото удобно място за бивак на всички ни се видя рано, но после един по един почнаха да надигат вопли на умора. Та взехме, че хвърлихме котва само 300 метра преди котловината с удобното място. Е, и моят ред дойде да измърморя, защото другите групи го бяха намерили мястото, там си имаше на готово снежни стени за завет, а на нас ни се наложи да ги строим от нула, режейки с трион ледени блокове от гладката повърхност. И то защото Анди не е съвсем наясно как се работи с GPS и така и се заяде нещо и не позволи да се разходим и хвърлим поглед зад ръбчето на 300 метра от нас. Да видим аджеба няма ли лагер точно зад него. Имаше!

Иначе като мрънкало-шампион се очертава Мустафа. Анди му се шашка, но не и Пепе. Той е железен и вечно усмихнат. В Еквадор го харесвали за начина, по който популяризирал страната си по чуждите планини сред чуждите планинари, а чуждите планини популяризирал вкъщи. И можел да чете Ницще (какво бил казал Заратустра) на пет езика — испански, португалски, френски, италиански и английски. Без Ницше на планина не тръгвал. На Антарктида е помъкнал френското издание. А на български помни „да“ и „дубре“. Бил обиколил 60-тина страни, но България си му останала любимата и се бил зарадвал много, че точно българин ще срещне в състава на експедицията. Аз също съм останал с добри спомени от Еквадор, ама чак да ми е любима страна…

Той самият тая година е тръгнал да да изкачва 7-те Първенци (най-високите върхове на 7-те континента) с еквадорското знаме и доколкото разбирам, използва случая да съчетае приятното с полезното — поне едно от качванията да му мине за командировка.

От останалите само Мустафа има намерение да покорява 7-те Първенци. Ужким заради Алаха, Корана и Арабия. По-точно — заради тлъстата пенсия, обещана му от йорданския крал, който се и бил навил да го спонсорира, защото харесал идеята арабин и то именно йораднец да се качи на Еверест. Излиза че от цялото арабско население на планетата на Мустафа тая идея му е хрумнала първи. До тогава си е живял мирно, тихо и светски в Шотландия, където управлявал ресторанти в хотели от популярна 5-звездна верига и сервирал за закуска новия хит на шотландската кухня — панирани шоколадени блокчета Mars. Ако успеел, щял да получи къща, мерцедес (пазарил се е вече за правилния модел) и безплатни билети за коронната класа на Royal Jordanian Airlines. А по пътя всичко му се уреждало от дворцовата канцелария. Абдула бил наредил „дайте му каквото поиска“ само и само да стъпи на Еверест.

Посъветвах англичаните следващия път вместо с помощта на шефилдска туристическа агенция, да си организират планинарските експедиции чрез Бъкингамския дворец. Явно с дворец е по-ефективно, а и храната е по-добра. Англичаните са Мак, Стивън и Боб. Мак е индустриалист от Тачъровата ера, вложил младостта си да изгради от нищо и без образование работеща манифактура за нещо и решил, че вече му е дошло времето и възрастта да я продаде и да си почине. Стивън е нещо подобно, само че в Лондон и в сферата на информационните технологии. Знаел 20 програмни езика, обиклял света да открива софтуерни компанийки и клонове, а на планина ходел да си поддържа физическата форма. За Боб не стана съвсем ясно с какво си е вадел хляба, но се разбра, че повечето от свободното си време през последните 60 години е прекарал из английските и шотландските планини. И всеки път при среща с нови познати или интимни приятелки му се е налагало да обяснява как точно си е загубил окото в скаутски игра в детството.

· 8 януари

Почивен ден. Качихме за около два часа до Мусаленска височина и си спретнахме бивак под стената, която ни отделя от последния, височинния лагер. Останалото време от „деня“ се окопавахме и си почивахме, наблюдавайки зорко как и откъде точно две други групи се качват по стената, а после слизат без багаж. Ние ще атакуваме утре. Мак имаше рожден ден (47), та след вечеря ни се сервира пудинг — някаква субстанция, която нямаше вид да е предивдена за самостоятелна консумация, ами за заливане на сладкиши. Сладкиш нямаше.

· 9 януари

Опряхме първото сериозно препятствие: 800 метра стена с дълъг участък с налкон около 45 градуса. С багаж. По-лошото е, че утре ще трябва да рипитираме (повтаряме, от фр. през доц. М. Д.) качването с останалия багаж. Шейните са дотук и цялата експедиция трябваше да се пренесе до височинния лагер по гръб. На два тура. Хубавото беше, че снегът е идеален за коткоходене. Ама пък кислородът е рядък. А озонът хич го няма. По Амундсеново време май е имало повече. Норвежкото начало присъстваше и в нашата експедиция под формата на готови обезводнени херметизирани готвени ястия от рода на херинга с картофи. Е, имаше и разни кърита и яхнии.

Тоя път се паднах на едбо въже с Боб, Мак и Пепе… По-весело от с Анди. С него наистина нямам какво да си кажем. Няма една щипка чувство за хумор. Първият англичанин, ампутиран от това свойство, когото срещам в живота си! А не е да не съм срещал англичани.

Качихме се. Разтоварихме. Слязохме.

На Мустафа му остана време да се моли и се видеозаписва, хващайки ме за оператор, как коленичи и удря чело в леда край палатката. На многозначителната ми усмивка, че това си е живо лицемерие, ми се обясни, че той искрената молитва си я бил казал насаме в палатката, ама и за пред спонсора трябвало да се помоли. Нали трябва да вземе някой лев (риал, петро-долар) и от Ал Джазира. Но това поведение не се различава принципно от строежа за пред журналистите на ламаринен православен параклис и наименоването му на популярен български светец-планинар от сравнително далечното минало.

Пепе пишел книга за 7-те Първенци и преживяванията си по трасето. Участието на българин в експедицията имало символично и духовно значение. Дали е съизмеримо с приноса на Заратустра не се коментира. Ще взема да го прочета и аз тоя Заратустра (това май се римува с Ал Джазира). Лошото е, че на моите години току виж вместо да качвам върхове ме подучил да създам някой хилядолетен райх.

· 10 януари

Второто качване на стената не беше препятствие. Беше изпитание. Прозорецът тихо слънчево време, който имахме късмет да се държи отворен вече пет дни се беше затворил. Облак беше покрил билото още сутринта. Бурята ни подхвана точно на средата на най-стръмното. Антарктическа буря със снежна виелица…

Антарктида е много сухо място, където сняг по принцип не вали,

но нищо ме му пречи да се премества. На скорост!

На стръмното има две-три колчета, към които можеш да си осигуриш с карабинер през въжето. Помага психологически в такива случаи. Раниците обаче са по-тежки от вчера. Мъка. Имаме вариант да се откажем, но това би било много лош ход. Ако се смъкнем до лагер 2, където сме оставили една готова палатка и лесно бихме вдигнали още две, и времето се задържи лошо или влоши за още ден-два, това би означавало пълен провал на начинанието, при това със зарязан багаж във височинния лагер. Да преживеем бурята горе е по-благопрятната позиция. Отстъплението ще е възможно и при екстремни обстоятелства.

Продължаваме нагоре.

Трудното е, че на всичкото отгоре (по-точно — отдолу!) Стивън издъхва и прави някакви импровизирани зигзаги, които обтягат въжето и ме разпъват като на средновековна разтегалка. Еле, стискаме зъби и излизаме на билото. Следва дълъг полегат участък. В бурята изглежда безкраен. И вятърът е насрещен.

Добре, че съм сварил да си облека и втория полар, и якето при една от Стивъновите паузи за вземане на дъх, че сега щеше да ми е по-трудно. Стъпвам бавно. Вживявам се в ролята на крачеща канонерка от отвръщащите на удара имперски сили на планетата Хот от пети епизод на „Междузвездните войни“. И нещо ме дърпа да стигна до базата възможно най-бързо, че да не ми тръшнат вратата под носа като на Хан Соло и да ми се наложи да преспивам в корема на камилообразното. Тоя филм съм го гледал двуцифрен брой пъти и от всички ситуации с Хан Соло, тази е единствената, в която никога не съм си мечтаел да попадна. А и тук няма камилообразно. Ама знам ли. Може и да изскочи някое.

Видимостта е паднала дотолкова, че едва виждам раницата на човека, вързан пред мене на въжето. Даже не съм сигурен кой точно е човекът. Мак ли беше, Боб ли. Май Анди. Останалото е бяло и всъщност много спокойно напук на вятъра. Като на Шипка по Верешчагин. Дали няма да прескоча във фазата на халюцинациите с тия прескачащи фантазии в главата ми…

Стигнахме базата.

Вратата беше отворена. Просто защото базата не беше построена… Строим базата.

Докато опънем една палатка всичко оставено на земята бива навято със сняг. А ако сме го оставили невързано, направо сме го отписали. От много мерак да се справим по-бързо със строителството строшаваме една от рейките на голямата, триместната палатка. Не успеем ли да я поправим, ще трябва да се свием трима плюс четирима в двуместните. Неблагоприятна перспектива. Някаква резервна част изскача от дълбините на нечия раница и половинчато (в смисъл на половин час) с ценатата на зъзнене и боравене без ръкавици закърпва положението. Палатката изглежда като иглу с еркер, но поне се крепи. Даже и в бурята…

Пихме чай, хапнахме норвежко и се напъхахме в чувалите да чакаме — или да утихне вятърът или да ни затрупа снегът. За последно преди сън бяхме огледали много внимателно да не сме оставили нещо, примерно пикел или лопата, да лежи хоризонтално навън, че да не го загубим завинаги.

· 11 януари

… Бурята не спира. Душевна борба с нетърпението. В душите на водачите. Дали пък няма да стане по-лошо. Дали не изпускаме последния шанс за атака на върха. Имаме припаси за три дни. Иначе винаги съм си мечтал поне един цял ден от живота си да прекарам в топъл пухен чувал с шпионско романче в ръка, а термометърт отвън да показва −24 градуса.

Май не трябвало фенерче, а? Без него ми е трудно да чета завит целият плътно през глава в черния търбух…

Върхът не се виждаше от лагера. Виждаше се отсрещият — Шин — и по неговото състояние се гадаеше за положението на нашия. Две групички, тъгнали с нас от базовия лагер бяха успели да изпреварят лошото време, но повечето изчакваха. Към 19:30 търпението на водачите не издържа и свириха тревога: „Обличайте се да тръгваме“. И като се почна една епопея…

· 12 януари

Денивелацията е от около 3700 до 4897 м.

И не е хич стръмно. Върви се по равен ледник в полегата долина. Даже не е по ръб. Снегът не оказва съпротивление. Не се затъва. Обаче времето… Подлъга ни, че макар и облачно е утихнало, но някъде по средата на пътя усетихме, че това е ден, в какъвто на сайта на българската ПСС би пишело „Ужасни условия за туризъм“ с гореща препоръка да не си показва човек носа от хижа „Алеко“, камо ли да тръгва за Черни връх.

Ама ние не бяхме тръгнали към Черни връх, а само към най-високия връх на най-студения континент.

Скоростта на вятъра достигаше на моменти (на око/ухо/измръзнал нос) около 60 км/ч, температурата над 4500 метра беше вероятно с 5 — 10 градуса по-ниска от лагера. Добре, че си носехме пухенки за цялото тяло. И то мислени за екстремни ситуации. Без тях беше немислимо да се стои там, камо ли да се продължава.

С пухенките ставаше, но без скиорски очила не ставаше. А някои непредпазливо си ги свалиха, че се запотявали. Голяма грешка! В най-лошия случай на един от южноафриканската група това се отрази в насинено като от силно бушониране око и нужда от медицинска помощ. Налична на два дни път, включително със самолет, на Пейтриът хилс. Там има един д-р Джон, който изненадващо за меркантилния характер на базата е безплатен.

Моята собствена мотивация за изкачване беше подложена на сериозно изпитание на два пъти по трасето… За какъв дявол всъщност го правя това? Нали уж съм в отпуска и по-важно е да е весело, а не зорлем да се травмирам. А и силиците нещо…

Второто по-критичното разколебаване беше на около 300 метра под върха, когато на премката вятърът изведнъж се усили и обърна точно срещу нас, а и Мустафа на въжето зад мене едва креташе. Бремето при него беше повече психическо, отколкото физическо, защото той е най-младият и атлетичният от нас, а и неотдавна е качвал и седемхилядник. Ама дали ще стигне до Еверест е съмнително.

Физически беше отпаднал Стивън, както се и очакваше, но за късмет се беше паднал на другото въже. То не беше точно късмет. Пепе беше настоял да ме вземе със себе си, пробутвайки го на Анди. И точно,

когато бойният дух беше на седмото дъно, се случиха две окуражителни събития.

Първо, Анди извади някакво аварийно заслонче-палатка (KISUKarrimor Instructor Survival Unit). То е предвидено за четирима, но при такива условия и седмина влизат. Така издържахме петнайсетина минути и вятърът наистина отпусна малко. И второто беше, че изпреварилите ни южноафриканци минаха край нас на слизане от върха и ни увериха, че остава не повече от час.

В крайна сметка Стивън все пак се отказа и то 50 метра под целта. Заяви го с хладна спокойна реплика като викториански благородник. От което контрата остана у Анди, който по задължение трябваше да се върне надолу с първия отказал се. С втория задължението щеше да се простре върху всички останали. Но втори нямаше.

Добрахме се.

Горе щеше да ни отвее от скалата, но поне се показа слънчице, за да излязат по-добре снимките със знамената.

Българското и еквадорското.

Английският манталитет не предполага веене на знамена за щяло и не щяло. Е, с някои изключения. А Мустафа май нямаше сили да си извади йорданското от раницата, та оставихме увековечавенето на подвига на първия йорданец за по-тихи времена и по-ниски надморски височини. Щом съветската кинематография може да разиграе документалния кадър с червеното знаме над Райхстага с няколко дубъла след Деня на Победата, защо йорданската да не може същото. Все пак намери сили да запише няколко заглушени от вятъра реплики на арабски пред видеото. То на него, горкия, после му се наложи да преснима още много неща долу в ниското, защото взе, че с едно цъкване на неправилния бутон си изтри всичките 1000+ снимки от паметчицата на фотоапарата.

На връщане се поизпотихме малко, докато слезем от скалната пирамидка на върха. Ама не от жега. Мустафа беше изпаднал в състояние на затруднено реагиране, а едноокият Боб беше загубил зрението и на здравото си око от запотени очила или нервна реакция — нямахме време и подходящи условия за диагностика. Та тримата здрави с Мак и Пепе трябваше да смъкнем двама болни поне до достатъчно равно и полегато място, където да могат да се задвижат по-инреция, без да се спъват. Смъкнахме ги. Не на гръб, естествено, а с внимателно водене. А после Боб, както ужким беше прогледнал, успя да хлътне до кръста в единствената по-значителна цепчица преди лагера.

Вятърът не даваше още признаци за трайно утихване, но отдолу вече напираше американската група с четирима японци в състава си и водач с гипсирано (защо ли?) изражение на лицето. Всички в района носеха по някакво устройство за записване на статични или подвижни образи у себе си, но само един от японците си беше окачил фотоапарата да му се клати на корема без калъфка, като че ли е тръгнал на разходка из Венеция.

Заварихме палатките затрупани до половина със сняг. Изрових си тунелче и се заврях в чувала.

Следващите 24 часа ги проспах всичките без никакви угризения на съвестта. Помня, че по едно време се опитваха да ме будят и захранват с някакъв норвежки буламач. Междувременно Пепе се качил втори път на върха сам, за да си поразмишлявал за Заратустра. А и планът му бил всичките седем първенци да ги качи соло.

Междувременно и японците се бяха прибрали след успешно качване, гипсираният водач се беше ухилил и да бе имало бар в под ръка, би се разорил от черпене. Оказа се, че не на шега се боял, че ако не успее да ги качи, ще му се самоубият. Виждал го бил с очите си това явление по други планини, но за сефте му се падал реалният шанс да го изпита на гърба си. И други от старите планински вълци потвърдиха, че страховете му не са неоснователни. А и самите японци не се държаха никак успокоително. Единственият разговор, който езиковите им умения позволиха да бъде проведен с тях беше „Ю (ти, англ.) камикадзе?“ „Йес (да, англ.), камикадзе!“

· 13 януари

Слънчице. Тихичко. Топличко (-17°). Прелест време. Тамам за… слизане. Слязохме чак до базовия лагер с кратка спирка за прибиране на резервната палатка и багажа от лагер 2 и няколко още по-кратки за изправяне и отърсване след събаряне от мотаещата ми се в краката по нанадолнишето шейна.

· 14 януари

Цяла сутрин ни държаха в напрежение дали ще дойде туинотърчето да ни вземе. Сутринта имаше облаче над един от ридовете край базовия лагер, а пилотите искали пълна видимост. А после рискувахме да им свърши смяната и да идат да спят. Към три следобед облачето се поотмести, дадоха им зелена светлина да излетят, но докато дойдат, друго по-плътно облаче захлупи отсрещния рид, което в очите на лаиците изглеждаше по-опасно. Е, уцелиха пистата и ни прибраха в Пейтриът хилс. Две групи останаха за след нас.

Чак като се съберем всички в базата, ще почне да се мисли кога да се вика Ил-76 да ни прибере в цивилизацията. Да, ама Пейтриът хилс го захлупи плътен нисък безпросветен облак до хоризонта. И никакъв вятър да го раздуха. Застой! Намерих си сателитен телефон, от който да звънна в България. Първата умерено оценена услуга, която ми се предлага на тоя континент. $3 на минута. За сравнение — от обикновен пътнически самолет излиза $9 на минута.

Безплатаната услуга беше да ти подпечатат паспорта с клеймо, удостоверяващо кога си се качил на най-високия връх на Антарктида. Като в ония тефтерчета за 100-те национални туристически обекта.

· 15—18 януари

Антарктически застой!

Чакахме първо да се раздухат облаците и от Пейтриът Хилс, и от базовия лагер, че да докарат останалите. Събрахме се. Тоз — с превръзка на замръзнал нос, онзи — намазан с нещо по замръзнала буза, трети (аз) с мехури по кожата на пръстите (много неща не ставха да се правят с ръкавици!), но всички весели и удовлетворени. Сега пък зачакахме да стихне вятърът, раздухал облаците, че да може Ил-76 да кацне на леда, без да занесе.

Застоят се уплътняваше с излежаване по чувалите, ядене, четене, игра на шах и монопол. От години не бях правил толкова много царски гамбити за толкова малко време. Наличните по раниците книги, особено трилърчета и криминалните романчета, циркулираха от читател на читател до пълно протриване и изпокъсване.

Анди нямаше какво друго да сложи на масата освен същите втръснали норвежки сухоежбини, затова го бойкотирахме и вечеряхме в „ресторанта“ на хижата, където даваха истинска храна като стекове с диаметър по-голям от чиниите. Такова изобилие на белтъчини не помнех от славните времена в родната казарма, където тиловакът майор Ръмпо В., пестеше цяла година месото, за да има огромни шницели на Нова година, точно когато войската или беше в отпуска, или в самоотлъчка и оставаха за котките. Тук не останаха за котките. Даже Мустафа, които обичаше да се заяжда с Анди и да го пита дали мръвките в норвежките кесийки са от животно, убито с шило във врата без свидетели други животни, че да може да го яде, тук се увери само, че не е свинско, и хапваше по два стека на вечер. А не бяха само стекове!

Недостатъкът беше компирското гостоприемство на хижарите и липсата на алкохол. По-рано през сезона били изпили цялата изба картонени кутийки южноафриканско вино и за нас беше останал само чай и плодови сокове.

· 19 януари

Отлетяхме!

Най-после метеорологичните параметри разрешиха Илюшинът да дойде да ни прибере. В малите часове на „нощта“ за по-хладна ледена повърхност за кацане. Не докара повече хора. Ние сме последните за сезона.

Докара варели с гориво за следващия сезон. А натовари варелите с… вече стана ясно какво… от тоя сезон. А освен варелите някъде между раниците и саковете в търбуха на самолета успяха да вместят и един въртолет.

Докато ние кибичехме над дъските за шах и монопол (дъски е силно казано — бяха едни малки кутийки стил „туристически“, едва ли не с пинсети да се опитваш да си местиш пешките и пионките, а не дай си боже да са ти подути пръстите и да ти хрумне да вдигнеш по четири къщи на улица!), двама пичове англични долетяха с тоя въртолет от… Северния полюс, изпразнуваха с торта в хижата рождения ден на единия, прелетяха до Южния полюс и се върнаха точно навреме, че да могат да хванат самолета да ги хвърли и тях обратно в цивилизацията. Е, от Северния полюс им е отнело няколко месеца да долетят. Пък взели и че катастрофирали над пролива на Дрейк, въртолетът им потънал, те оцелели в някакви плаващи аварийни пособия за екстремни обстоятелства, от които ги прибрал чилийски кораб. Трябвало да се върнат малко назад, да си купят нов въртолет и да продължат до целта.

От петдесетината пътници най-много бяхме винсонците, но имаше и една-две по-малки групи, ходили на ски до Южния полюс. Обикновено са бие на ски не целият път от Пейтриът хилс, за което няма причини да отнеме по-малко време, отколкото на Скот и Амундсен преди 100 години, ами откъдето ги е стовари Туинотърчето — на 1 градус ширина (60 морски мили), проектиращо се в дванадесетина дни преход на палатки. А после ги вземат от самия полюс. Стига американците от тамошната база да не са го „затворили“. Имаше някакъв момент на затваряне за ден-два, за който се пусна непотвърден слух (партенка?), че не било заради времето ами заради сватбата на някаква сенаторска щерка. По почина — винаги нащрек срещу терористичната заплаха.

В самолета обаче открих няколко души, останали недоволни от цялото начинание. Екипажът:-) Запознах се с пилота и щурмана. Набутах се в навигационната кабина, която се намира на носа с прозорци надолу към земята и се достига, прекосявайки задимено от цигари гардеробно, пълно с анцузи тип адидас. Не съм сигурен какво точно се очаква от щурмана, защото докато си лафехме, не забелязах да изпълнява някакви служебни дейности. Пилотът (по анцуг) слезе един-два пъти от своята си кабина да изпушат по цигара заедно. Мръщят се като им се мотаят турстите в краката, но като ги заговорих на техния език, си отпуснаха душата: А, болгар — наший человек! Был конечно — и в Пловдиве был, и в Варне был, и в Бургасе был, прекрасная страна… Само дето не ми запя „Хей Балкан ти роден наш“. С какви задачи са се подвизавали в България като военни по соца нямах желание да задълбавам. Нито пък те имаха желание да влизат в подробности защо сега летят на комерсиални курсове под Казахстански флаг със съмнителна регистрация към ООН. От години работели в Южна Америка и Африка, като този първи антарктически сезон им бил най-неприятната възможна мисия. Зарадваха се много като им качих на лаптопа снимките си на самолета им в полет над Антарктика. Очевидно други пътници са отказвали да си споделят фото и видеоматериалите. Някои от тях по съображения, че с тези материали си вадят хляба. Други — просто напук. Лаптоп? Да, последна дума на техниката, седяща като извънземно сред допотопните уреди, релета и копчета в щурманската кабина, по технологии от времето, когато Сергей Илюшин е проектирал щурмовика Ил-2 за борба с нацистките Щуки-Юнкерси.

Пристигнахме малко преди обед. Имах идея да летя до Великденския остров, но връзката е окончателно изпусната. Нищо. План Бе.

Ще обърна по-голямо внимание на Патагония.

До Торес дел Пайне

отнемало около ден и половина най-малко. Точно с толкова разполагам. Купих си билети за рейсове. Пунта пукала по шевовете от гости и едва са ни намерили място в някаква частна квартира ниска категория. В смисъл, че таванът на банята е нисък и не можеш да се изправиш под душа. Скърцаща дървена къщица като всички останали в града и провинцията. В началото ми се щеше по голям комфорт, но бързо ми мина. Чисто е, хазайката е мила и отзивчива, нахрани ни безпалтно на обяд и за първи път от две седмици разполагам за ширене с голямо и меко легло с пухен юрган, вместо да се вра със спален чувал в трииместна палатка като сардела в пашкул. А ниският душ се компенсира добре със сауна и парна баня зад кьошето на съседната улица.

Другото нещо, за което се бяхме затъжили от две седмици беше нощ. Истинска. Тъмна. Затова и за заключителното пиршество избрахме ресторант със стъклен покрив (сецесионовата зимна градина на един хотел в центъра). Че да я виждаме добре нощта. Запой с шампанско! Да не повярваш сред каква най-необичайна конфигурация индивиди може да се завърже приятелство: арабин опортюнист, шотландски планинар-ветеран, дребен йоркширски индустриалист, лондонски IT-предприемач и българин-домосед. Всичко това споено с чара и оптимизма на водача Пепе.

· 20—23 януари

Хванах си рейса и замръкнах в Пуерто Наталес.

Да усетя и попия атмосферата на Патагония далеч от областния център. Градецът е пристанище на фьорда Последна надежда. Отсреща се издигат не много високи планини със снежни шапки. Чудих се какъв епитет най-добре пасва на хубостта на Патагония и реших, че е „унила“. И как да не е унила, като хем наистина е много хубаво, хем в разгара на лятото, е хладно и облачно, тихо и приглушено, а по градинките припкат дечурлига, които никога не са виждали къси ръкави и панталонки. Рано сутринта ме взеха с бусче от хостела за

Торес дел Пайне

Място, което срам ме е да си призная, общата ми култура поставяше в Арженитна или поне на границата. А то си било цялото в Чили. За един ден става да се види само по пенсионерския начин — с рейсче от гледка на гледка. А там направо те засърбят ръцете и ходилата да направиш нещо на открито — било то пешеходен преход, гребане, катерене по ледник.

Когато Господ е разпределял природните красоти, неясно защо точно в Чили ги е изсипал като с чувал.

Както навремето доц. Ц. беше цъфнал ухилен с торбата с шестиците точно и само в нашата група, зашто било 8-ми март и го чакала приятна вечер, а си бил оправил и зъбите. Колкото успях да хвана с фотоапарата — хванах. Електриково зеленият цвят на езерото на снимката не е допълнителен ефект с фотошоп. Естествено е! Следваше

ранен полет за Сантяго.

Ама пътят е дълъг и стигнахме чак към обед след кацане в Пуерто Монт. Чили е много дълга държава! Климатът в Сантяго няма нищо общо с Патагония. То май и път нямало, та ако искаш да се придвижиш по земя, се минавало през Аржентина. Цял следобед се шлях по улиците с фотоапарат. Изкачих се пеша и до върха на градския парк с Мадоната. Слязох обратно с фуникульора. Намерих си един джаз клуб за вечерта.

Динята на екскурзията я хапнах на Плаза де Армас. Е, само резен, но традицията е изпълнена!

Автор: Димитър Тодоров

Снимки: авторът

Разказът и снимките са с лиценз Всички права запазени!

Още снимки


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


8 responses so far

8 Responses to “Антарктида (къмпинг без фенерче)”

  1. v казва:

    Emilio Marcos Palma (born January 7, 1978) was the first person known to be born on the continent of Antarctica. Emilio weighed 7½ pounds (3.4 kg) when born in Fortín Sargento Cabral at the Esperanza Base near the tip of the Antarctic peninsula. His father, Captain Jorge Emilio Palma, was head of the army detachment at the base.[1] While ten other people have since been born on Antarctica, Palma’s birthplace remains the most southerly of anyone in history.

  2. v казва:

    „Досега не е регистриран случай на раждане на човек на Антарктида.“

    Emilio Marcos Palma (born January 7, 1978) was the first person known to be born on the continent of Antarctica. Emilio weighed 7½ pounds (3.4 kg) when born in Fortín Sargento Cabral at the Esperanza Base near the tip of the Antarctic peninsula. His father, Captain Jorge Emilio Palma, was head of the army detachment at the base.[1] While ten other people have since been born on Antarctica, Palma’s birthplace remains the most southerly of anyone in history.

  3. домосед казва:

    Изключението потвърждава правилото :-)

  4. Stela казва:

    … как си глътнахме клавишите, м? :) „Антарктида с Ал Джазира и Заратустра“ очвидно не е за всеки- нито дори само за четене. И себе си имам предвид.
    Благодаря, голям човек!

  5. [...] – идете като Домосед до Антарктика Един път вече изкачвахме с него най-високия връх на Антарктида (континента), пък днес просто ще се разходим из [...]

  6. Lyubliana казва:

    Здравей, много е интересно. Искаш ли да поговорим за побликуване и в списание. Пиши ми ако имаш интерес- lyubliana@mail.bg

  7. Diqnnn казва:

    Леле то това е за книга. Много интересни моменти имаше. Става за Холивуд и наистина не си ли се замислял да напишеш книга :D ? Много интересен живот имаш :D

  8. archangel33 казва:

    Удивителна история, но защо е толкова негативна?

Leave a Reply


Switch to mobile version