Ное. 14 2009

От Германия към Франция и Испания (част 2 от Околосветско пътешествие на автостоп)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Днес ще напуснем Германия, за да минем през Франция на път към Испания.

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част втора

От Германия към Франция и Испания

Сутринта беше мъглива и дори се опитваше да прекапва дъждец, но това е нещо съвсем

нормално за Германия,

особено в този сезон. Излязох от апартамента на Мирослава и се насочих към Панаира, където според hitchwiki има добро място за стопиране. Това беше една удобна автобусна спирка, но толкова рано в събота сутринта нямаше никакви мераклии да ми спрат. След 20 минути висене прецених, че тук няма да я бъде работата и се насочих към другото място за стопиране — някаква бензиностанция, където улицата от града се включва в магистралата. Въпреки, че на картата мястото изглеждаше близо (всичко изглежда близо на картите!), трябваше да вървя около 40 минути, половината от които по тревата отвъд парапета, защото пътят подозрително приличаше на магистрала, а не исках да довтаса полицията. Когато най-накрая, с подгизнали от мократа трева крака, стигнах мястото, видях, че бензиностанцийката е много малка. Тъкмо започнах да си представям едно дъъъълго чакане, когато късмета реши да ме опровергае. След само 5 минути, третата минала кола спря и ме взер. Младо момче и момиче, отиващи на 50 км в моята посока. Сууупер. Оставиха ме на една голяма бензиностанция, където се изтъпанчих с табелка Карлсруе. Този път чаках 10 минути и един германец на средна възраст ме взе, но не до Карслруе, а чаааак докъм

Фрайбург,

накъдето всъщност отивах.

Човекът беше образован и интелигентен. Разказа, че е пътувал доста с кола из западната част на Африка, с което успя да ми разпали мераците за Африка и взеха да ми минават разни мисли да запраша нататък когато стигна до Испания 🙂 Зададох му същите въпроси като на тираджията, но отговорите съвсем не бяха същите. Първо — той харесвал много Франция и хората там. Според него проблемите на тираджиите идвали от малко странната френска полиция, която доста ги мъчела.

На втория въпрос — за източните и западните германци, отговорът беше по-комплексен. Когато Германия е била разделена, западните германци постоянно са бленували за обединението — да се съберат отново с братята си отвъд Стената. Ходели са при тях, пращали са им разни по-луксозни неща, които не са се намирали там, чувствали са състрадание. Когато Стената най-накрая паднала и двете части се обединили, изведнъж всички осъзнали колко голяма е станала пропастта помежду им. И не само тази в манталитета и мисленето, а и икономческата. Изведнъж се оказало, че трябва да се вложат огромни инвестиции за какво ли не. Започнало свободно придвижване на работна ръка в западна посока, като идващите хора са били готови да работят за по-малко пари, само и само да си намерят работа, която е липсвала на изток. А това не се е харесвало на западните германци. Всичко се свеждало до общовалидното за всички хора — богатите смятат, че бедните искат да вземат нещо от тях, а бедните пък мислят, че богатите ги пренебрегват заради бедността им. Но нещата вече отивали към нормализиране и изравняване, макар че все още на изток животът бил по-евтин.

Стана дума и за изравняването между нациите и държавите в европейски мащаб. Според шофьора ми, сегашната глобална икономика с нейната жажда за печалба вкарва всички хора в едни и същи коловози и модели на поведение, което е много жалко, защото унищожава националната идентичност на хората. Французите допреди десетина години били много по-свободни и отпуснати, докато сега са започнали да заприличват на германците.

Така в сладка раздумка наближихме Фрайбург — първо мислех да сляза малко преди града, за да продължа по магистралата към Франция, но имах много време и реших да разгледам още един германски град. За разлика от външните части, центърът е със старинна архитектура, а уличките са тесни и павирани. Къщите са интересни и шарени, а точно в средата се издига огромна катедрала, около която се вие пазар, на който се продава както плод и зеленчук, така и дрехи и сувенири. Въпреки малките размери на градчето, стълпотворението по уличките беше огромно.

Пообикалях един час и се заех да излизам от града.

Франция е само на трийсетина километра

и реших да мина по някакви второстепенни пътища. Харесах си една спирка и зачаках с табела Мюлюз. Само след 10 минути една жена се приближи изотзад и ме заговори. Видяла ме и спряла колата си без да усетя трийсетина метра зад мен. Отивали да си напазаруват прясна риба от един голям френски супермаркет на 10 км преди Мюлюз. В тази част на Германия е много красиво — отляво на пътя се издига планината Шварцвалд, а отдясно се редят малки селца нахвърляни сред лозята, а слънцето печеше закачено на синьото небе — въобще идилия 🙂

Оставиха ме на супермаркета, който се оказа по-огромен отколкото си представях и само след 5 минути мъж и жена французи ми спряха с една таратайка и ме откараха до центъра на Мюлюз. Опитах се да звънна на Карин, с която имах уговорка от couchsurfing, но телефонът и даваше свободно, поради което тръгнах направо към адреса и. Разликата с Германия беше видима. Първото нещо, което забелязах е, че светофарите за пешеходци са различни:D Улиците не са толкова чисти и подредени, а на няколко пъти видях и прошляци. Във Франкфурт също бях видял такива, но те бяха почти незабележими — имаха достоен вид и ако Мирослава не ми ги беше показала, нямаше да ги забележа. Но тия тук си бяха най-обикновени пропадналяци пияници. А когато видях и няколко много дебели мъже, се замислих и с учудване установих, че не си спомням да съм видял толкова дебели хора в Германия.

Когато звъннах на Карин, отново не си вдигна телефона, затова зачаках пред входната врата на сградата. След десетина минути тя се появи и влязохме у тях. Прекарахме вечерта в разговори за пътешествия, разказвах и за България, за която тя не знаеше почти нищо, хапнахме и стана време за спане.

На сутринта тя ме изведе на изхода на града. По улиците беше мъртвило — все пак беше неделя и повечето хора нямат работа толкова рано по улиците. Сбогувахме се и зачаках с табела А36 — запад. След петнайсетина минути ми спря един образ, който не знаеше грам английски и ме остави на един пътен възел на 20 км по магистралата. И тук започна една цяла поредица от грешки за деня.

След 15—20 мунути чакане, реших, че мястото не е подходящо за спиране. Имаше табелка peage 2000 m, поради което реших да намеря бариерите, които са много по-добро място. Тръгнах по едно черно пътче, което ме отведе до малко селце точно от другата страна на магистралата. След половинчасово обикаляне през него, намерих накъде да продължа и излязох на друг черен път, вървящ край магистралата в правилната посока от вярната страна. Тук си събрах и няколко нападали ябълки от едно дърво. След около километър и половина стигнах до една голяма бензиностанция, прескочих оградата и се наредих да чакам на изхода. Трафикът беше слаб, а паркингът пълен с камиони, които бяха на престой, защото в неделя нямат право да се движат.

Повечето коли бяха пълни с чичаци, лелки, баби, дядовци и внуци, и след 1 час безрезултатно чакане сметнах, че няма да е лошо да ида да потърся въпросните бариери. Точно тогава видях три камиона с българска регистрация. Отидох да питам дали са далеч бариерите, а шофьорите ме познаха и извадиха уиски, бира, сипаха ми боб с наденица — въобще спасиха ме от глада, който вече беше започнал да ме наляга.

Според тях, бариерите би трябвало да са близо — те също бяха видяли табелата, затова ги оставих и прескочих оградата. Вървях 2 км по черен път през една гора, после минах през някакви ожънати царевични ниви, после се наложи да прескоча едно деренце с кални и стръмни брегове и накрая стигнах до второкласни пътища край някакви села. Бях минал 3 км, а пеаж- никакъв. Единият път минаваше над магистралата и успях да погледна напред — в близките 2 км нямаше нищо. Беше вече следобед, а аз бях до никъде. Взех решение да се върна при камионите и когато тръгнат на сутринта да се кача с някой от тях — единият беше за Испания и можеше да ме вземе. Хайде същият път и препятствия обратно до бензиностанцията.

Прекарах останалата част на вечерта в компанията на шофьорите, а вечерта се мушнах в една от кабините, изгледахме един филм на лаптоп и легнах на второто легло, където спах през нощта.

В 5 сутринта станах и се прехвърлих при този шофьор, който отиваше

към Испания

Той се оказа, че е от моя край — от Горна Оряховица. В началото се чудех дали да не сляза чак до Испания с него, но реших, че няма смисъл да се придвижвам толкова бързо, а и исках да ида до селцето, в което ме беше поканил един българин.

Камионът е нещо като подвижна къща за шофьорите. В него прекарват почти без прекъсване по 3 месеца и са го оборудвали напълно за такъв дълъг престой. Консерви, буркани, моркови, чесън, лук, суджуци, посуда, газов котлон и какво ли още не. Освен това тук имаше и сателитна антена и телевизор, с помощта на които се гледа българска телевизия — добър начин за запълване на понякога дългите престои без движение.

След 3 часа и половина, стигнахме до една бензиностанция до

градчето Montceau les Mines,

където трябваше да изчакам да се появи Лъчезар, за да ме откара до селцето, което сам не бих открил никога.

Но това е една друга история 🙂

За сега — да са живи и здрави всички шофьори на камиони! 🙂

И на колите също 🙂

Авиньон, Франция

Авиньон

Това, което знаех за Авиньон беше само една песничка, която бяхме учили в основното училище в час по френски: „Върху моста в Авиньон, танцува се, танцува се…“

Сега знам само съвсееем малко повече 🙂

Авиньон е малко градче

с около 90 000 души население, което е разположено на река Рона. Мостът не е единственото нещо, с което е известен градът. През 1309-та година папа Клемент V-ти го избира за свое седалище (вместо Рим) и през следващите почти 70 години се изреждат да управляват общо 7 папи. Точно поради това, една от най-големите забележителности е дворецът на Папите. Цялата централна част на града е обградена от каменни стени, които са го защитавали. Но всъщност тяхната височина е твърде малка за сериозна защита. Разчитали са главно на здравината на самия дворец, чиито стени са дебели до 5 метра.

Лично на мен, тази част от градчето ми напомни малко на Венеция с тесните си и заплетени в лабиринт улички. Повечето сгради са стари и олющени, а почти навсякъде могат да се видят надраскани графити. Всичко обаче изглежда доста по-красиво и романтично когато падне нощта и се включи уличното осветление, което представлява фенери, окачени по стените на сградите. За приятната обстановка допринасят и интересните малки магазинчета и кръчмички, в които има само по няколко стола и маси.

Мостът на Авиньон всъщност се нарича Мост на свети Бенезет.

Свети Бенезет бил овчарче, на което се явил Господ със заръката да построи мост над Рона. Чрез чудотворно повдигане на огромен каменен блок той успял да си намери спонсори, които да финансират начинанието, и така почнал строежа на почти 900 метров мост, който да свърже Avignon с Villeneuve-lès-Avignon. Мостът имал голямо стратегическо значение, поради това, че бил единственият между Лион и средиземноморието, но честите прииждания на реката започнали да отнасят периодично части от него. Разрушените части се заменяли с дървени, но след едно голямо наводнение през 1668 година мостът бил спрян от експлоатация и с времето останали само 4 от общо 22-те му арки. А самият св. Бенезет бил погребан в параклисче, което се намира върху моста и още си стои там.

Оказва се обаче, че песента не е съвсем вярна. Най-вероятно хората са танцували не върху моста, а под моста, на мястото където минава над едно островче в реката.

До Мадрид

Беше неделя. Бензиностанцията, на която ме остави Карлос наистина беше голяма и разположена точно на магистралата но… беше неделя. При това неделя ранен следобед. А това веднага ми напомни за предната неделя — камионите на престой, разходките по ниви и дерета и всякакви други неща, свързани със стоене на едно място.

Още от първия поглед видях антена Булсатком на един камион и заговорих шофьора. Опасенията ми се потвърдиха — получи се много добра комбинация от следните съставки:
1. Въпреки, че в неделя в Испания не е забранено да се движат камиони, повечето от тях почиват.
2. Повечето камиони, отиващи към Мадрид не се движат по тази магистрала, защото е платена, а ползват националната А2, която е безплатна.
3. На всичкото отгоре, дори и малкото камиони движещи се от тук, отиват обикновено към Валенсия.
4. Ко ше кажеш за първите три а?

Трафикът от автомобили беше много малък, а шансът в два след обяд някой да тръгва на 6—7 часов път до Мадрид — още по-малък.
Шофьорът ме светна, че отсреща, на около 300 метра по пряка линия има паркинг на Вили Бетц (същата фирма, от която бяха тримата българи във Франция) и ме посъветва, да ида и разпитам дали нямат някой

камион за Мадрид.

Тристата метра в разгънат вид се оказаха около 2 километра, като дори един човек ми спря без да махам и ме качи за около половин километър.

На паркинга имаше доста камиони, повечето от които бяха с български шофьори. За съжаление и тук ударих на камък — от този портал много рядко се случва някой да заминава за Мадрид и в случая нямаше изключение. Хората бяха опънали масички край камионите и ме повикаха да стоя при тях, да хапна и пийна. Ясно беше, че днес не ще стигна до никъде, ами поне да спя на топло.

И наистина спах на топло — в хладилника на един камион. Колкото и странно да звучи, хладилниците могат да поддържат и положителни температури, а в случая — шофьорът го затопли до 27 градуса и дори нямаше нужда да вадя спален чувал, а спах само с дрехите.

Нов ден — нов късмет, както са казали старите хора. Станах около 6 и се изнесох към едно близко кръгово кръстовище, по което колите се включват във въпросната А2. Почаках почаках, но мястото ми се стори прекалено неудобно за спиране и реших да се върна на вчерашната бензиностанция. Когато стигнах там, българинът още не беше заминал и когато се събуди половин час по-късно ме качи и ме откара до пеахето 5—6 км напред по магистралата.

Според стопаджийските сайтове, пеахетата са добро място за стопиране, защото всички автомобили спират, за да платят и все някой може да те вземе. Да обачеее тук не беше добро място. Един служител ме видя като се опитвах да се мушна между бариерите и ми каза, че шефът му ще дойде скоро и ще се кара — затова ми посочи да чакам отстрани, където излизаха колите, преминали през първите две бариери, които бяха разположени малко преди останалите. Мястото изглеждаше удобно за спиране, защото имаше много пространство, но въпреки това спирането там беше в нарушение на маркировата и разбрах, че работата няма да я бъде.

Около половин час по-късно, вече се чудех какъв ли изход от това гадно място ще ми предложи съдбата, когато една полицейска кола се зададе изотдолу и спря до мен.
Опааа, досега не съм имал вземане даване с испански полицаи и въпросът беше дали ще ме одрънкат с някоя глоба. От колата слязоха двама симпатични полицаи, осведомиха ме, че не може да стоя тук, взеха ми личната карта и ме натовариха в колата. След около 15 км ме изкараха от магистралата и ме закараха в центъра на някакво село, чието име така и не разбрах. С усмивка и развален английски ми обясниха да хвана влака за 2 спирки и да сляза в някакво друго село — Вилафранка, от което вече да стопирам по националните пътища, защото там може, а по аутопистата — не. Върнаха личната карта и си взехме довиждане.

Вече беше към 11 и нямах никаква представа къде се намирам, затова реших да не губя време в ориентиране и търсене на изхода, а да направя както ми казаха полицаите. Хванах влака за двете спирки, които по груба преценка бяха около петнайсетина километра и слязох във Вилафранка. Набързо се ориентирах с помощта на едно момиче и един възрастен човек и излязох на изхода.

Половин час по-късно една кола ми спря — намъкнах раницата в багажника и с бедния ми испански обясних, че не говоря добре. Човекът ме попита от къде съм и когато отговорих — от България, той рече „Ами говори на Български де!“
Българин, живее от доста години в Испания и работи като частен шофьр на микробус, с който разкарва стоки насам натам. Сега се случило, че кардана му се повредил и го разнася по майстори. Пътьом минахме през въпросните майстори, после се отбихме до едно магазинче, да ми купи вода и някаква храна и накрая ме остави на изхода на неговото градче, където шосето се включва в магистралата.
Десетина минути по-късно, един испанец ми спря и ме закара около 50 км напред до Сервера. Самото градче изглеждаше доста интересно — старинни къщи кацнали от всички страни на един хълм. Доколкото успяхме да се разберем, магистралата заобикаля града, а старият N2 минава през него и някъде около изхода има бензиностанция и ресторантче, където спирали камиони, отбили се от новия път за обяд.

На думи звучеше добре, но реалността беше различна. Мястото изглеждаше супер пусто — и в двете посоки почти никакво движение, а още по-малко камиони. Хората също бяха много малко. Двата светофара, които сменяха светлините си на празното кръстовище, жълтите тонове на околния пейзаж и силният вятър, който блъскаше в гърба ми ме караха да се чувствам като в някое забравено от бога пустинно място.
2 часа чаках. Никоя от малкото коли не показваше каквото и да е желание да спре. Хората ме гледаха безизразно отвътре и само от време на време някой ми показваше с пръст, че е за близките села. Взех да наближавам границата, в която хем положението започва да ми изглежда безнадеждно, хем знам, че точно тогава ще стане нещо, което да ме изкара от трудната ситуация. И след няколко минути една кола с двама работници спря. Видяли ме като отивали към Сервера, свършили си работата и тръгнали да се връщат. Откараха ме на 8 км напред, където старото шосе се съединиява с новото и където — имаше бензиностанция!!!
Мууча муча грасиас и се заех да търся някой български камион. Още от първия поглед видях български флаг на едно стъкло и обясних на шофьора за какво се боря.

Дядо Ичо, както по-късно разбрах, че му викат, отива към Логроньо и може да ме метне до Сарагоса. Това е на половината път до Мадрид и явно нямаше да стигна днес, но все пак си беше голям напредък, на фона на това, че все още се намирах на няма и 80 км от Барселона.

Христо е от десетина години в Испания — когато дошъл тук се налагало да работи каквото намери и дори да спи по улици и паркове, докато си стъпи на краката. Сега живее в голям апартамент в едно селце край Логроньо, където ми предложи да ме закара да прекарам нощта. По едно време се обади на някакъв свой приятел българин и му обясни, че е взел български пътешественик, а отсреща веднага се усетиха кой съм и взеха да го убеждават да ме докара у тях за вечеря.
Аз се колебаех, защото Логроньо е твърде на север и пътят до Мадрид става много заобиколен. Когато обаче минахме през голямата бензиностанция преди Сарагоса, видях, че трафикът е слаб и камионите малко, и това в комбинация с предложеното легло ме накараха да продължа напред. Пейзажите наоколо изглеждаха много пустинни и дори на места ми напомняха на Атакама в Чили. Интересното обаче е, че въпреки лошата жълта почва и липсата на вода, почти навсякъде площите са обработваеми и се напояват изкуствено. На едно място минахме и покрай огромен ветрогенераторен парк.

Към седем и половина стигнахме

в Логроньо,

оставихме камиона и отидохме в Добрин. Той е от 8 години в Испания, живее с жена си Ценка и двете си деца. Също е шофьор, но работи и втора работа — купува стари бъчви, реже ги, и ги поправя, като крайният резултат е саксии за големи растения. Посрещнаха ме с голям интерес към пътешествието ми и следващият час прекарахме в хапване, хубаво домашно вино и разговори. После отидохме в апартамента на Христо да спим.

Около 4:30 станахме, за да продължим

към Бургос,

за където беше стоката в камиона. Около 7 без нещо дядо Ичо ме остави на една бензиностанция на изхода на Бургос. След съвсем малко разбрах, че мястото е далеч от най-подходящите за стопиране — бензиностанцията е много малка и повечето коли, които спираха отиваха до ресторантчето и хотелчето. Времето беше много студено — нищо общо с това край Барселона преди няколко дена, все още беше тъмно и се очертаваше да чакам доста. Двайсетина минути след като съмна една кола ми спря — човекът каза, че отива към Сория. Набързо си представих картата и реших, че може да ме свали на някоя голяма бензиностанция напред. Казах ОК и хукнах за раницата, когато с учудване видях, че колата тръгва. Мамка му, мамка му… 10 секунди по-късно обаче реших, че това сигурно е за добро и погледнах на картата какъв е пътят към Сория — оказа се, че той се отклонява само няколко километра напред и въобще не ми върши работа. Очевидно беше, че това не е моят човек. След още петнайсетина минути една жена изненадващо спря и ме качи.

Мария беше симпатична 30 и няколко годишна мацка, която

отиваше към Севиля и можеше да ме закара до около 70 км преди Мадрид.

Английският и беше много слаб, но допълнен с испански успявахме да си говорим. Тя е технолог по вината и отива да прави презентация. На мястото, където работела, повечето работници били румънци, имало и българи, а испанка била единствено тя. Две поредни години работила в Аржентина и Чили — колко удобно, че тяхното лято е когато е нашата зима.
Мария сякаш се отплати за неспирането на всички коли в Испания. Не се отби по пътя за Севилия, а продължи още двайсетина километра напред, за да ми намери подходяща бензиностанция, на която да ме остави. Въпреки това не намерихме подходяща, на мен вече ми стана неудобно и слязох на следващата, която ни се изпречи. Там имаше няколко спрели камиона, но нито един за Мадрид. Предвид много малкото коли, прецених, че е по-добре да чакам на изхода на селото, където беше и по-удобно да се спре.

Само след 5 минути един човек ме взе към Мадрид. Остави ме в един квартал в южната част на града, който се оказа изклютелно удобен за Катерина да дойде да ме вземе.

Най-накрая в Мадрид!

Едва ли мога да кажа нещо за този огромен град след прекарани само няколко часа в него, затова няма и да пиша много. Това, което ми направи впечатление е, че не видях почти никакви велосипедисти, нито пък спрени колела по улиците, а също така не мернах и велосипедни алеи. Още в Барселона се появиха просяци, но тук бяха доста по-забележими. Увити в одеяла и разни други парцали, лежат като мъртви по улиците. Мадрид, като всяка столица изглежда доста шумен град. Туристите обаче не бяха толкова натрапчиво забележими като в Барселона. Друго интересно нещо е, че испанците сякаш не си падат много по чистотата и по улиците се виждат хартийки, чашки и всякакъв друг подобен боклук. С учудване разбрах, че се смята за чест по пода на бара или кафенето да се въргалят боклуци — това показвало, че заведението е посещавано.
Също така забелязах, че магазините за месо и колбаси се срещат много често, а по витрините, таваните и рафтовете им висят внушителни количества бутове — хамон.

Край на Европата

Ето, че пътят ми през Европа свърши. Кратката статистика е следната — за 23 дена изминах около 4500 км през 8 държави. Имах 36 стопа, 2 срещи с полицаи, 1 нощувка на спален чувал в сръбска нива, 1 нощувка в кабината на камион и 1 нощувка в хладилник на камион.
Ясно ми е, че се движих прекалено бързо, за да добия някакви сериозни впечатления от местата, през които минах, но така или иначе, целта на тази част на пътуването беше по-скоро подготовкта за истинското приключение, отколкото опознаване на Европа.
Искам да изкажа изключителна благодарност на всички хора, които ми помогнаха по пътя — На групичката на Станимир, които ме взеха от бензиностанцията в Сърбия, На Габи и Клаудия, братовчедка ми и мъжа и, на Мирослава, На Карин от Мюлюз, на Лъчо и Евлин, на Жоро, на Веселина и Карлос, на Катерина и Станимир, На тримата бг шофьори на бензиностанцията в Мюлюз, на шофьорите от паркинга на Вили Бетц, на дядо Ичо, Добрин и Ценка и накрая, но не и на последно място на всички останали шофьори по пътя ми.
Много много благодаря!
Благодаря също и на всички, които ме подкрепиха морално и финансово, както и на всички, които следят пътешествието ми.

А сега… сега идва ред на истинското приключение, което ще бъде дълго, трудно и изпълнено с интересности. Довечера самолетът ще ме отведе до Буенос Айрес в Аржентина, от където ще опитам да завъртя един пълен кръг в Южна Америка за около 7—8 месеца. Приблизителният маршрут ще е — слизане до fin del mondo през Аржентинска територия, после нагоре покрай Андите през Чили, Боливия, Перу, Еквадор, Колумбия, Венецуела и после през Бразилия обратно до Аржентина. Предполагам, че от тук нататък ще ми е по-трудно да поддържам разказите и снимките в сайта ми, но въпреки всичко ще правя всичко възможно да се появяват колкото може по-често.

Ами това е… освен да си пожелая успех на далечния континент, друго не знам какво мога да кажа повече.

Така че… напред и газ в соплата

И благодаря на всички отново 🙂

Продължението:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(3): Из Аржентина

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Авторът се нуждае от финансова подкрепаМожеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив

Още разкази от Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “От Германия към Франция и Испания (част 2 от Околосветско пътешествие на автостоп)”

  1. […] с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания, а днес след полет над океана ще продължим […]

Leave a Reply


Switch to mobile version