Ное. 13 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на Чита в Русия

Днес ще продължим през Русия от Чита към Биробиджан и Владивосток, за да стигнем края на картата

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част петнайсета

От Чита към Биробиджан и Владивосток (Русия)

Събуждам се малко преди Дима и Наташа. За огромно мое съжаление котката се събужда заедно с мен, и веднага започва да мяука и да ми досажда. Наташа приготвя яйца на очи за закуска и ги поднася по своя си начин — красиво, храната подредена в чиниите като произведение на изкуството. Двамата вече са събрали багажа си и единственото, което остава е да се облекат. За Дима частта с обличането на всичките мото-доспехи е най-омразна, но когато кара, забравя за всичко това моментално. Малко му завиждам — ще ми се и аз да се опитам да се включа в такова състезание. Изобщо, двамата се занимават с един куп интересни неща, на които бих искал да се науча и аз — освен мотори карат кайт, сърф, сноуборд, колела… Е, без това последното мога да мина спокойно.

Всичко наоколо е оранжево. Тревата е оранжева. Дърветата са оранжеви. Дори и тези дървета, които са иглолистни — и те са оранжеви. Не знам дали това е нормално. Сигурно. След като има цяла песничка за това. Не, небето не е оранжево — нормално е, но някак си… всичко друго е. Дори и цветът на земята, по която карам, и той избива натам…

Скоро асфалтът свършва и се озовавам на безасфалтието. Започна се. Ето ги — последните и най-трудни километри на целия континент, с които всички толкова ме плашеха още преди да тръгна. В началото пътят не изглежда толкова ужасен — просто вместо асфалт с кръпки имаш чакъл и земя. Опитваш се да намериш път така, че да не влезеш в коловоз или дълбок чакъл, който обикновено се вижда, гледаш да караш по „утъпканите“ места, където колите са минавали… Не е чак пък толкова сложно. Степенката на Скитник задира в чакъла при всяка неравност с метално стържене — моторът все още е претоварен И освен това е прекалено нисък. Пътят е лош, но странно широк — като четири, на места шест лентов път — просто на него няма асфалт. На места има големи камъни, на места има дори пътни знаци за стеснения — при един от тях, опитвайки се да спра за да го снимам, защото изглежда странно не на място тук, изпускам мотора. Този път пада на дясната си страна. Опитвам да го вдигна, въпреки че горчивият ми опит вече ми подсказва резултата със сто процентова сигурност. Горчивият ми опит е прав. Да разглобявам куфарите, за да го вдигна, ще ми отнеме петнайсетина минути — предполагам, че това е повече, отколкото ще ми отнеме да спра някоя минаваща кола. Минаващи коли, обаче, тук няма толкова често, и минава единствено времето, докато накрая един микробус профучава покрай мен, без дори да намали, при все че вижда мотора, паднал на средата на пътя и мен, вдигнал ръка. Шофьорът вътре и пасажирът само ме изглеждат и се загубват, вдигайки пушилка в далечината

Спасява ме някакъв тир, пътуващ в обратната посока. Момчетата вътре, освен че ми помагат с вдигането, дори ми носят и добри новини — след още няколко километра отново започва асфалт.

ден 98

Семиозерск

Няма проблем със запалването, когато тръгвам сутринта, изкарвайки Скитник от огромния, приличащ на залата на Валхалла гараж в мотела на Семиозерск. Изминал съм сто и осемдесет километра от последното зареждане — обясняват ми, че бензиностанцият-а е точно отсреща. Това е една от онези бензиностанции, които изглеждат чисто и просто като цистерни с няколко прашни колонки отпред — ако не търсиш нещо именно такова е много лесно да я пропуснеш, дори да ти е точно пред погледа.

На шестдесет километра от там пътят спира да е асфалтов отново и преминава в традиционния чакъл. Налага ми се да лавирам между дупките със скорост от четиридесет — когато имам късмет и теренът е малко по-плосък мога да карам със седемдесет, въпреки че всеки път като се усетя, че карам по-бързо намалям и си щадя гумите. Рискувам достатъчно, карайки по този терен с изтърканата си задна такава — няма нужда да правя нещата още по-рисковани. Чакълът от време на време преминава в различни по гъстота и големина на камъните участъци — най ми допада обикновената глинеста почва без камъчета, по която, ако е сухо, се кара достатъчно комфортно без да имаш чувството, че моторът се мести наляво надясно, приплъзвайки се върху камъчетата.

Стотина километра чакъл по-късно се изкачвам по една от рампите, които стоят до пътя. Идея си нямам за какво са — просто повдигнати къси пътечки от по една лента, които дори си имат мантинела. Изкачват се, и после просто свършват — може би ги използват камазите, изхвърляйки излишния чакъл? Не ми звучи като правдоподобно обяснение. На върха на рампата вадя газовото котлонче и си правя чай. От колите и тировете, които минават рядко някъде под мен, от време на време, шофьорите свиркат и махат с ръка. Времето е приятно студено, а наоколо докъдето ти стига погледът е обрасло с оранжеви дървета и оранжева трева. Дори слънцето се показва, докато с удоволствие изяждам някаква малка консерва с пастет, просто бъркайки вътре с вилицата. Не е вкусна, но въпреки това Е вкусна, защото съм гладен и съм в средата на нищото, и съм далеч от вкъщи, и… това да пия топъл чай и да ям нещо невкусно е всъщност много, много приятно. Иди го обясни на някого…

Близо до селцето с човешко име — Ерофей Павлович — една от срещнатите коли с временни номера — което означава идваща от Владивосток — спира до мен и човекът вътре разказва за пътя. Това е последното голямо парче лош път — от тук нататък не са по-големи от трийсет-четиридесет километра и са все така — чисто нов асфалт, дори без маркировка, както досега, и парчета прашен чакълест път, след това пак чисто нов асфалт, сякаш да подейства като някакъв вид ободряващо и за мен, и за Скитник

Честно казано, не бях допускал, че може да ме блъсне камион, до момента, в който вече съм се изправил на един лакът, лежейки по гръб на асфалта и гледайки обърнатия до мен Скитник. Камионът някъде надолу по пътя намаля и спира, докато аз се изправям и тръгвам към мотора. Все още не мога да схвана съвсем, че този наистина ме удари, и то по толкова невероятно идиотски начин..

Опитвам се да не псувам шофьора мислено през целия път. Опитвам се да го разбера и да се поставя на негово място, макар че за какво ми е това, идея си нямам. Не ми се получава много добре, защото от време на време му тегля по една мислена майна. Егахси идиота… Ама кой знае кви проблеми има, какъв живот води и какво го е накарало да направи така…

Сковород/о

Вече е нощ, когато минавам по моста над железопътните линии и влизам в града. Изглежда… страшно. От дъжда се е вдигнала мъгла, осветление по улиците няма, насрещните коли ме заслепяват, улиците са пълни с дупки — нищо, че са асфалтови дупки — мрачно, сиво и потискащо. Изглежда по начина, по който човек си представя бедната страна на Русия, не гламурните куполи на големите събори в Москва, не като Червения площад — като дълбоката провинция. Някаква жена ме насочва към хотела — намира се точно на върха на главната улица, която се катери нагоре. Места там няма, изпращат ме някъде надолу — да търся табела „Стаи от хотелски тип“ на някакъв блок. Намирам го и спирам от другата страна на улицата. Точно до мен спира някаква кола с младо семейство — бащата показва на сина си мотора, качва го отгоре и ме разпитва откъде и накъде отивам. Виждам, че човекът е свестен и го разпитвам за хотели и за платен паркинг за мотора — предлага ми да го оставя в неговия гараж. Отлично. Моля го само да ме изчака, докато отскоча да проверя дали някоя от „Стаите хотелски тип“ е свободна. Никъде във входовете от задната страна на блока няма табела. Във втория произволен, в който влизам и където мирише на… ъмм, лошо — очевидно традицията да се използват входовете за тоалетна в Русия е още жива. Забелязвам на горния етаж някакви момичета — провиквам се и ги питам, те ме насочват към с нищо не по-различна от другите врати на етажа врата. Егахси маркетинга… Звъня. Жената излиза и ми казва, че няма свободни стаи хотелски тип, а момичетата казват, че някъде има хотел „Парус“. Излизам навън и го казвам на човека с гаража, който ме чака — може би няма смисъл да го товаря да ме чака повече. Ако не успея да намеря хотел, просто продължавам надолу по пътя и това е. Той казва, че знае къде е „Парус“ — да карам след него. Карам. Пред „Парус“ излиза, говори нещо с хората в двора и се връща. „Съжалявам, братле, нямат места и тук.“ „Значи нямам никакъв избор, освен да продължа по главния път.“ Само като си помисля за петте километра от тук до асфалта в продължаващото ръмене и ми става лошо. „Освен ако нямаш място и за палатка в гаража.“ — добавям във внезапен изблик на креативност. „Имам. Карай след мен.“

ден 99

Събуждам се от алармата на телефона и ставам веднага — искам да съм готов, когато Максим се появи в осем и половина и да не го карам да чака. Слагам вода и си правя чай, когато на вратата на гаража се чука — Максим минава по-рано да вземе нещо, след което ще изпрати малкия на детска градина и ще се върне. Малко по малко прибирам нещата и разпределям багажа по куфарите.

Навън е тежка мъгла, а днес ми предстои най-трудната част, от най-трудната част от пътя. Както обичам да казвам в такива случай — по-добре да стане сега, отколкото да е отложено за някъде напред в бъдещето. „Някъде напред в бъдещето“ си седи някъде там в периферното ми зрение и ми досажда. Нека мине. Днес е идеално. Bring. It. On.

Още сто и седемдесет километра, преди да започне асфалтът. Честно казано, даже се радвам, когато съм слязъл от последното парче асфалт отново на чакъла — колкото по-бързо мина цялата гадост, толкова по-добре. Като съм започнал, да го довърша и край. Докато камъните и чакълът се пронасят под Скитник, вдигащ облак прах зад себе си, си мисля за вчера и за момента, в който се изплаших, че няма да стигна до Владик, и че съм си потрошил мотора… Извинявам се на Скитник на глас всеки път, когато вляза в някоя по-голяма дупка — широкият път пред теб, който е прав и изчезва в далечината, някак не ти позволява да караш съвсем бавно. Четиридесет, петдесет километра в час са достатъчни да повредиш мотора, влизайки в някоя поредица гънки или дори просто в някоя по-дълбока вдлъбнатина, или пък да уцелиш някой по-голям камък… Страх ме е да не счупя нещо сериозно — ще ме е срам да погледна Скитник във фаровете. Искам да стигна безпроблемно, и знам че мога но… някак си прекалено много искам, прекалено много планове имам — имам чувството, че съм се отклонил от Големия си План — да оставя Бог да води и да бъде мой навигатор, аз само да поставя крайната цел — за останалото ще се погрижи той. „Никога няма да те изправи пред по-големи изпитания, отколкото можеш да се справиш.“ — спомням си го за пореден път. Няма да искам да стигна безпроблемно — дали ще е така или не — ще оставя на Него.

Една кола ме настига и се изравнява с мен — шофьорът спуска прозореца. Видял ме е сутринта в Сковородино — той е на път към Благовещенск, до където остават петстотин километра. От лошия път остават малко — и той не знае точно колко, но чака да свърши всеки момент и от там нататък — само асфалт. Само асфалт. Егахси. Минах го. Мамка му, минах го! „Йесс!“ — казвам на глас, ухилен — смеем се заедно с човека. Не след дълго излизам на асфалта, спирайки само за да снимам линията между чакъла и дупките, и идеалния, чисто нов път, с чисто нова маркировка и чисто нови мантинели… Ми. Нах. Го. Наистина ли това е краят на най-трудната част на най-трудната част? Страх ме е да го обявя за такъв… нямам ни най-малка идея какво ми предстои в следващите четири месеца.

ден 100

Към Биробиджан

Може би защото дърветата покрай пътя се променят, чак сега започвам да схващам, че е настъпила есен. Листата се сипят и падат върху новия асфалт и строителните машини, докато минавам покрай тях. Страх ме е да си мисля, че съм успял, че съм преминал през най-трудното. Ще си го кажа във Владивосток. Днес имам да измина разстоянието до Биробиджан, което е около 650 километра — карам без да спирам изобщо, освен когато се налага да заредя.

„Остават около двеста, двеста и петдесет километра до Биробиджан.“ — казва полицаят, който ме е спрял на транзитния пост. С колегата му ме разпитват за пътуването ми, както навсякъде — и на мен ми е интересно да си говоря с тях. Отново ме предупреждават да не влизам в селата — много пияни хора, може да е опасно. Спирам на стелата „Москва-Владивосток“ — която съм виждал на снимка в Новосибирск при роднината ми Дима, карал коли по този маршрут. Остават около два часа светлина. Обаждам се на Сергей от Биробиджан, чийто номер съм записал от „хелп листа“ на Синус, който ми казва да звънна на влизане в града.

Влизам в Автономната Еврейска Област — абсолютно никъде не срещам маркировка, която да подсказва, че столицата Биробиджан съществува. Мисля, че лежи на главния път и няма как да съм се объркал, а вече е тъмно и дори когато пътят минава през някое село, то няма кого да питам. За капак пътят се разваля отново и започва един от най-лошите участъци засега — или може би ми се струва така, защото е тъмно и фаровете и прахът от насрещните камиони не правят задачата ми по-лесна.

Накрая влизам в Биробиджан,

следвайки отбивка от главния път. Спирам пред табелката и звъня на Сергей, който ми казва да изчакам там. Не след дълго се появява група от пет-шест мотора. Сергей го няма сред тях — той е зает, но момчетата имат специално място, където водят гостите си — нещо като клъбхаус на Биробиджанското мото-общество. Преди да отидем там ще ме заведат до магазина, за да купим някакви продукти.

Моторите са паркирани на специалната бетонна мотоплощадка отпред. С момчетата пием по един чай, те се качват на машините и ме оставят сам с мислите ми. Все още се опасявам да се радвам, въпреки че остават около сто и осемдесет километра до Хабаровск, а от Хабаровск до Владивосток е цивилизация в продължение на седемстотин и петдесет километра…

ден 101

Биробиджан

Наспивам се, и вместо да седна да пиша, както се предполага, не знам защо се хващам да си мия якето и нашивките от прах. Малко по малко всичко светва — макар самото яке да има нужда и от боядисване, поне нашивките вече не сивеят и не изглеждат прашни. Скитник също има нужда от баня — както отбелязва и Костя, когато идва да ме вземе. Той е в отпуска, за разлика от всички останали, и може да си се разхожда колкото си иска. Заедно отиваме в Биробиджан, за да намерим автомивка за Скитник. Той си е заслужил удоволствието.

Момичето, което го мие, върши съмнителна работа — при все, че го покрива целия с шампоан — след толкова търкане Скитник все още е мръсен, и нито аз, нито Костя успяваме да се сдържим, взимаме по един парцал и се присъединяваме. Когато накрая ни писва, все още има много какво да се желае, но поне моторът ми не изглежда като току-що да е минал по маса безкрайно дълги километри безасфалтност.

Костя се обажда на Андрей от техния мотоклуб — Андрей се намира в гаража си, той е механик. Оказва се, че има много части именно за Вулкан като моя — купувам на Скитник нов въздушен филтър — той е заслужил да диша по-добре, особено след всичкия прах, който е изял по пътя. Андрей е спасител — от онзи тип, които издирват хора, вадят ги от коли и прочее. Когато ме пита дали искам да се повозя на делтапланер, веднага се съгласявам и тримата заедно тръгваме към старото летище. Мисля си, че старото летище е близо, и въпреки че съм на резерва, ще успея да стигна до там и да се върна, но то се оказва на двайсетина километра… Може би ще успея да стигна обратно без проблеми.

На летището си говорим с един от хората, които се обучават да карат делтапланер — човекът вече е навъртял доста часове и всичко звучи много интересно. Скоро пристига и пилотът — приятел на Андрей, който ме качва на задната седалка, намираща се малко над тази на пилота, и потегляме. Засилката по пистата, направена от положени бетонни плочи, е много рязка — съвсем като с мотор, и когато пилотът дърпа нещо — делтапланът просто се шмугва нагоре във въздуха, продължавайки да се издига все по-нагоре — колкото повече, толкова по-силен е вятърът, който е МНОГО силен.

Качваме се все по-високо и високо, когато пилотът се пресяга към нещо и двигателят спира. Пилотът не възкликва „О, мамка му, по дяволите!“, и това определено е успокояващо. Сигурен съм, че знае какво прави и не се притеснявам, въпреки че винаги ме е било страх от високото. Сега — не ме е. Това е друго високо от високото, на което можеш да се покатериш и не се смята. Планерът планира надолу плавно — сигурно за това се казва планер, и двигателите пилотът включва малко преди да кацнем.

ден 102

01.10.2009г

Октомври. Аре стига ве! Зад прозорците вали дъжд — чувам го преди да го видя, защото барабани по ламаринения покрив по-силно, отколкото всъщност вали. Което ме навежда на мисълта, че звукът може да се конвертира обратно в енергия — дали някой е измислил звуковата електроцентрала вече? Може би може да се сложи такава в Монголия, близо (но не прекалено близо) до онзи хотел с караокето и виещия монголец.

Вечерта момчетата организират по-сериозно пиене в къщичката, и този път — не само на чай. През цялото време се наричат едни други „покемони“ — това си е тяхна, биробиджанска запазена марка, и всеки път се съсипвам от смях като ги чуя. Събираме се повече от десет човека и стоим до късно — аз отбивайки подканянията да си налея нещо за пиене, което да не е кола, с „искам това да е първото околосветско с мотор, без капка алкохол.“ — мисля, че съм го измислил доста добре, защото номерът минава. Лягам си след един, когато всички си тръгват и мъничката къщичка, оказала се всъщност бивш железопътен вагон с покрив и малки доработки, остава отново тиха и самотна — само със звуците на падащите от време на време листа върху ламаринения покрив и ярката светлина на идеално кръглата луна отвън.

ден 105

Прекарвам целия ден в писане — нон стоп, и въпреки това продължава да има много работа. Обхванало ме е същото напрежение като в Монголия — трябва да се движа, а не да стоя на едно място, да стоя на едно място ме съсипва, но нямам избор, ако искам да успея да допиша и раздела за спонсорите, и разказите за сайта. Следобед Костя минава отново, и за пореден път му казвам, че имам още малко работа и съм решил да тръгна утре. Нищо не се случва, освен, че ми приключва водата и пастетът — ям каквото съм намерил в куфарите на мотора. Утре съм решил със сигурност да продължа — не ме интересува дали съм готов или не. Имам нужда да карам, имам нужда да се движа.

ден 106

Биробиджан — Хабаровск

Събуждам се само след с две превключвания на алармата за по-късно, към девет сутринта, и се хващам да допиша колкото може повече, преди Костя да мине да ме вземе и да заключи клъбхауса на изпроводяк. Идея си нямам къде ще замръкна днес, но пътешествието ми отново продължава след поредната наложителна пауза — поне съм доволен от многото написани разкази — някак си това ми дава сили. Хубаво е да знаеш, че си направил още неща, които са готови да заживеят собствен живот — само трябва да ги плеснеш на сайта, и готово… Обаждам се на Льоша и Аня от Хабаровск — момче и момиче велосипедисти, с които се запознахме в магазина за сувенири в Улан-Батор, Монголия. Льоша чака да му се обадя, и веднага ме познава по телефона. Казва да позвъня, когато премина големия мост над реката точно преди града.

По пътя спирам само веднъж, защото просто огладнявам. Не знам защо, напук на всички познати, които ми казват да не купувам храна — особено месо — от крайпътни кръчмички, аз го правя постоянно и даже ми харесва. Пътят те кара да ядеш неща, които не би докоснал дори и за да ги ритнеш, в нормалния си живот, и това е по някакъв начин интересно. Когато си уморен и гладен, имаш чувството, че задникът ти все още вибрира и земята под теб леко се клати, дори и нещо невкусно придобива странно крайпътно обаяние. Всичко, обаче, си има граници, и чебуреките, лежащи на чинията пред мен, са пресекли всички такива — някога много отдавна. Дъвчейки единия, някак си успявам да погледна нещата от гледна точка не на моето усещане, а на организма си като машина, в която наливам неправилно гориво. Поглеждам чебурека отново и не мога да разбера как и защо мога да ям ТОВА. Това просто не е храна. Усещането е странно.

Спирам на бензиностанцият-а веднага след моста и се обаждам на Льоша. Ще дойде след малко. Вятърът е силен и студен — някак си имах чувството, че беше по-топло, докато бях в движение. Бензинът ми е на свършване и решавам да заредя точно когато Льоша паркира до мен. В колата с него са Аня — приятелката му — две техни приятелки и кучето им Лу. Заедно отиваме да се разходим в някакъв скоро построен парк, който се оказва много приятно място. Скоро към нас се присъединява и Дима — приятел на Льоша, който също е моторист и кара стара Магна. При Льоша няма топла вода, и той предлага да ме заведе в апартамента на техните, за да си взема душ — не, не е неудобно, но преди това Дима ми показва града. Двамата правим едно кръгче с моторите по главната улица, минавайки покрай няколко големи църкви.

Хабаровск

Градът е много красив — ниски сгради, построени основно от тухли, но по странно артистично раздвижен начин, постоянни спускания и издигания, блестящи на залязващото слънце куполи на храмове. Не мога дори да обясня усещането, което ми дава градът, но мисля, че е повече от просто контрастния преход между диво-източната безпътица, полу разрушените села и тайгата, и модерния град с лек привкус на Санкт Петербург — красив, изискан и културен.

Отсреща, зад хълмовете, от другата страна на реката е Китай.

Дима разказва, че там има някакъв голям град без пречиствателни станции, който замърсява цялата река и да се къпеш тук не е добра идея. Изяждаме по няколко парчета пица с разтворимо кафе на крак — озверял съм от глад — което се оказва голяма грешка, защото в апартамента на родителите на Льоша вече ни чакат, и масата е отрупана с какво ли не. Бащата на Льоша ме кара да опитам източните ябълки, които са около четири пъти по големи от череши — за сметка на това, гроздето, което отглеждат на вилата си е с невероятно силен аромат.

Не искам да се задържам никъде повече, искам просто да карам към Владивосток — от друга страна, не искам просто да премина транзитно през Хабаровск, който толкова ми хареса — искам да го видя нормално, на дневна светлина. Утре трябва да преценя дали да го разгледам с Льоша и Аня, да сменя маслото на Скитник с Дима, или някак да комбинирам и двете, преди да тръгна — проблемът е, че до Владивосток има седемстотин и петдесет километра, и ако тръгна следобед, шансовете да стигна за един ден са от „нула“ до „много трудно“

ден 107

Хабаровск

От сутринта двамата с Льоша се опитваме да изровим някаква информация за фериботите към Япония от Русия. Льоша се обажда на няколко места, и продължава да върти телефони дори докато двамата разхождаме кучето. Стигаме до извода, че и от Находка, и от Владивосток цените са приблизително еднакви. В различните фирми ни казват различни цени за качването на мотора — от 170 до 250 долара разликата е доста голяма, като някои търсят и комисионна. В някои фирми просто ни затварят телефона, защото са в обедна почивка и/или не са бюро справки. Накрая откриваме човек, който изглежда познава процедурата — казва се Андрей, и оставя координати във Владивосток — ще говоря с него лично, когато пристигна там.

ден 108

Хабровск — Владивосток

Краят на картата

Будилникът ми звъни в осем, както съм го настроил. Навън е още мрачно, а на пода до моя диван спят Льоша и Аня. Размърдват се. Повдигам се на лакът и преценявам ситуацията. Доколкото ги познавам, и на тях им се спи също толкова, колкото и на мен. Решението идва някак естествено и бутоните на телефона изпиукват няколко пъти, докато го пренастройвам на девет и половина. Льоша се обръща на хълбок. „Какво правиш? Трябва да ставаме.“ — казва, но не много убедено, докато се шмугвам обратно между завивките. „Мисля, че няма проблем да тръгна малко по-късно“ — казвам. Льоша няма нищо против тази нова концепция. Докато заспивам, усещам колко правилно решение съм взел… Навън е мъгливо и студено, вчера си легнах късно, уморен съм и ми се спи — значи просто трябва да спя. Отказвам да се чувствам виновен, че ми се спи още малко, и точно в това е разковничето да заспя с усмивка. Винаги съм се чувствал кофти от това пренастройване на алармата за по-късно — днес решавам да го направя нарочно и съвсем съзнателно. Ммм. Сън. Ммм. Одеяло. Ммм. Възглавница. Ммм. Кеф.

Седемстотин и петдесет километра някак не ми изглеждат чак пък толкова много, и това е едно от нещата, които минават през главата ми. Сякаш не чак толкова отдавна си мислех колко голям зор е да стигнеш от София до Созопол, и как трябва да караш цял ден, а сега четиристотин километра изглеждат просто смешно разстояние. Просто караш. Моторът не ръмжи, а боботи ритмично под теб, поклащайки се от неравностите по пътя, тайгата профучава от двете ти страни, на моменти разредена от малки селца със стари дървени къщички, пред които хората продават царевица и картофи, и единствените моменти, когато си почиваш, са на бензиностанциит-е — зареждайки. От повече няма нужда. Някак си не е трудно… Поставил съм си за цел Владивосток, и въпреки че допускам мисълта да не успея да стигна до там днес, същата мисъл избледнява с всеки изминат километър. Километрите се нижат бързо — опитвам се да не поглеждам към брояча често. Когато заредя го нулирам, а след това е просто и бързо, защото преди да се усетя съм изминал двайсет километра, след това двайсет и пет, а след това остават само три пъти по толкова, и ще съм изминал сто, а след това още сто, и след това още сто… Подминавам табелка „Китай — China“ със стрелка надясно, а след това още един знак, че Китай е на 25 километра… Китай. Странно. Не мога да го осъзная. Скоро, ако всичко бъде наред, ще бъда в Япония. Япония… Не мога да осъзная и това. Как така скоро ще бъда в Япония? На мотора си? На собствен ход? Не мога да го схвана и това е. Може би просто трябва да дойде моментът. Може би просто трябва да стъпя там, да объркам платната, както сънувах, и малко по малко страната, която сега е толкова мистериозна и далечна, ще се превърне в поредното място, където знам какво и как да правя, където знам кое къде е на картата, и където имам приятели.

Льоша и Аня карат с колата пред мен чак до изхода от града, въпреки че аз нямам проблем да се оправя сам — те просто искат да ме изпратят и аз много се радвам — намерил още едни приятели, с които със сигурност ще се срещна пак — хич не се знае кога, ама какво от това. Прегръщаме се за довиждане някъде след караулката на Хабаровск, а часът е около десет и половина. Днес ще бъде един от онези дни, в които просто ще трябва да карам, карам, карам…

Колкото повече се приближавам до Владивосток,

толкова повече коли има срещу мен. Движението е ужасно, защото преди да изляза на широкия път, минавам през някакъв проход — само две ленти и много тежък трафик. Фаровете на насрещните коли на практика не ми позволяват да видя пътя пред себе си и ми остава само да се надявам, че няма да вляза в някоя голяма дупка. Изпитвам истинско облегчение, излизайки на няколко лентовата част, която вероятно е магистралата към Владивосток, въпреки липсата на знаци.

Познал съм — това е правилният път. Не че има как да го объркам, защото е вероятно единственият. Профучавам покрай стелата, на която има голяма колона с моряк върху нея и пише „Владивосток“, и спирам двайсетина метра по-напред. Оглеждам се. Исках да се снимам тук. Големият метален надпис ВЛАДИВОСТОК примамливо зове Скитник да застане пред него. Ще се получи идеален кадър… Но някой друг път. Няма да се връщам. Няма смисъл — някой ден вероятно ще мина от тук отново. Обаждам се на Синус, както сме се разбрали — той ми обяснява как да стигна до някакъв магазин, пред който ще ме чака. За пореден път откривам с удивление, че мога наистина да възприемам насоки по телефона и после да ги следвам, без да се объркам никъде. Ъ. Кой съм аз и какво съм направил с истинския Коста?

Пред магазина Синус го няма, и продължава да го няма още двайсетина минути — започвам да се чудя какво е станало и дали не трябва да му се обадя пак, когато накрая чувам двигателя на мотор и Магната заедно с ездача си се присъединява към Скитник на малкото площадче до оживената магистрала. Казва се Зайка, а ездачът и се казва Игор — бил е почти навсякъде на мотора си. С него мога да споделя колко странно се чувствам, че съм вече тук, на края на земята, на собствен ход, защото той разбира по-добре от всеки друг. „Аз се чувствах точно така, когато стигнах в Париж“ — казва Синус. „Гледам Айфеловата кула, гледам мотора си, и се чудя как съм се озовал тук…“ Синус е закъснял, защото по пътя е имало произшествие с някакъв моторист. Отиваме там. Момчето вече е откарано в болница, а моторът му все още лежи на земята, докато някакъв полицай мери нещо. Опитвам се да не обръщам внимание на малката локвичка кръв по земята — Синус казва, че момчето е ударило лицето си, но ще се оправи, а приятелите му вече са пристигнали, за да приберат мотора.

Владивосток

Преди да ме закара в хостела на някакъв негов приятел, Синус ми прави нещо като кратък тур по града, който е много красив през нощта. Спираме пред подводницата, точно до щаба на Тихоокеанския флот, и отиваме на кея отсреща, където е закотвен „Червеният вимпел“ — първият кораб, присъединил се към революцията, сега превърнат в музей. Синус ми разказва за последното си пътуване с джет, когато е изминал около четири хиляди километра нагоре към Чукотка, но му се е наложило да се върне, след като някой — или чукча, или евенк — му е откраднал последния варел хвърлен с хеликоптер бензин. Отиваме и до плажа, където нагазвам с ботушите си в Тихия океан, без да се връзвам на твърденията на Синус, че светещият остров отсреща е вече Япония. Япония не се вижда от тук.

Хостелът, където Синус ме води, е единственият във Владивосток — казва се Mix Mix и представлява няколко стаен апартамент в жилищен блок — леглата са стари, с ръждиви пружини и с тънки матраци — точно както обичам, когато съм уморен — нямам нужда от лукс, а просто от нещо меко, върху което да легна, и се чувствам прекрасно. Наблизо има паркинг, където оставям Скитник също да поспи, и връщайки се в апартамента се унасям моментално… Утре ми предстои да изясня какво е положението с фериботите, защото визата ми приключва за пореден път след около седмица — до тогава трябва да съм напуснал Русия. Трудно ми е да си го представя. Толкова дълго пътувах през Русия и през други руско-говорящи страни — практически от Молдова — по-малко от седмица след като тръгнах, а сега, изведнъж — БАМ! Япония. Нещо съвършено чуждо и различно, непознато, непредсказуемо..-.

ден 109

Владивосток

Ставам преди девет — часът, в който Светлана, приятелка на Синус, която работи в някаква туристическа агенция и може да помогне с информация за фериботите, трябва да се обади. Правя си чай. Времето минава. Не се обажда никой, да звъня на Синус не ми е удобно, а просто да тръгна веднага, без да чакам, също. Ситуацията се разрешава от самосебе си, когато се появява собственикът на хостела — Алекс. Имам нужда от регистрация — печат, който се поставя в имиграционната картичка — защото не съм се регистрирал нито веднъж в това влизане в Русия. По принцип, регистрации трябва да се слагат поне веднъж на всеки три дни, но по мои наблюдения, въпреки че всички руснаци се шашкат много от тях, е достатъчно просто да имаш една такава, независимо в коя точка на пътуването си си я поставил. Алекс предлага да вземе паспорта ми и да ме регистрира, връщайки го след час — това е идеално, защото ми дава време и да поработя, чакайки Светлана. Преди да тръгне, Алекс ме запознава със Сейджи Сан — възрастен японец, който смята да отиде до Германия на мотора си — някакво спортно-туристическо БМВ с цвят на Ферари. Казвам на Сейджи, че съм срещнал Шигеру в Казахстан, и той много се кефи — познава го. Светът е малък. Давам на Сейджи контакти на мотористи по целия му път — от тук, чак до България. Когато Алекс се връща, Светлана още не се е обадила — взимам каската си и излизам, само разпитвайки момчетата набързо как да стигна до Морската гара.

Намирам Морската гара без проблем — намира се точно до железопътната, и до нея води нещо като тънко пешеходно мостче с парапети, над релсите на пристигащите и заминаващи влакове. Времето е превъзходно, и Скитник проблясва на слънцето, когато се обръщам да го погледна — паркирал съм го точно в началото на моста, до някаква будка за вестници, молейки жената вътре да го наглежда. Охраната на входа ме насочва точно към номера на стаята на втория етаж, който съм запомнил, че е на Андрей. Андрей не е там — излязъл е, и когато момичето му се обажда, казва, че ще се върне след двайсет минути. Отлично — имам време да обиколя още, за да намеря Интернет и проверя къде се намира Търговският порт. Интернет има в Централната поща от другата страна на улицата, но свястна карта на Владивосток в този Интернет аз не успявам да намеря. Връщам се в Морската гара. Андрей само е минал от тук, когато момичето го е нямало, и тя му се обажда пак. Ще се върне след час. Отлично. Тъкмо имам време да се опитам да проверя другите варианти.

Излизайки от Морската гара, към мен се приближава някакъв човек с каска и ме хваща за рамото. „Сигурно мен търсиш“ — казва. „Сигурно“ — отговарям. „Вие ли сте Андрей?“ Толкова съм свикнал навсякъде да контактувам с мотористи, че не се замислям — Андрей е просто някой, с когото Льоша се свърза по телефона, и дали има мотор или не, не е ясно. „Не, какъв Андрей?“ — казва човекът. „Аз съм Санич!“ Санич пита дали аз съм българинът — оказва се, че е паркирал мотора си до моя така, че да не мога да изляза, и да трябва да му се обадя. Както казва Дъг, в Русия понякога „гостоприемност-та може да те убие“ — Санич е много ентусиазиран, говори високо, ръкомаха и изобщо е от онези хора, които не те оставят да кажеш гък, а първо правят нещата, които според тях искаш. Санич тръгва да ме води нанякъде. Опитвам се да го прекъсна и да му обясня, че в момента трябва да се оправя с фериботите, и засега трябва да намеря Търговския порт, за да проверя билетите. Двамата се качваме на моторите и тръгваме. В началото си мисля, че просто бибитката на Санич е блокирала, но след известно каране след него схващам, че просто я натиска при всеки удобен случай — дори и когато колите, излизащи от някоя пресечка, просто чакат да преминем, бибитката звучи няколко пъти — просто за всеки случай.

Намираме входа на Търговския порт и успяваме някак да обърнем моторите в задръстването пред входа и да намерим къде да ги паркираме. Изтичвам набързо вътре, и както подозирам, и тук билети не се продават директно — продават ги през посредници и всички са във Морската гара. Качваме се на моторите отново. Този път Санич не спира пред началото на мостчето, а просто кара по него, махайки ми да го следвам, когато спирам неуверено. Надявам се, че знае какво прави. Паркираме пред самата Морска гара, и когато охраната идва да ни каже, че тук това не е позволено, Санич обяснява, че сме само за малко. Пускат ни. Оставям го да пази моторите, а аз се качвам горе да проверя дали Андрей е пристигнал. Няма го. Момичето му звъни и той казва, че ще дойде след половин час.

„Динг-донг!“ — казва звънецът на вратата на фирмата, която се казва Бизнес-нещо-си. Натискам дръжката на вратата — отворено е. Жената срещу мен ме насочва към правилното бюро, където друга жена ми обяснява какво трябва да направя. Когато разбира, че съм от Созопол — градът, в който е била, когато е била на петнайсет, и от който си е заминала със сълзи на очи, вече знам, че мога да разчитам да ми обясни всичко подробно. Помага ми да си преснимам документите, които ще са ми нужни — паспорт, шофьорска книжка, талон на мотора, регистрация, и ми обяснява, че трябва да отида на митницата. Там трябва да подготвя документите на мотора, за да може митницата да го инспектира и да го качат на кораба. Засега не е нужно да правим нищо повече, но утре трябва да мина от тук, за да запазят мястото ми на кораба. Благодаря и и излизам. Навън Санич ме чака, но има друга работа — разбираме се да се чуем по-късно, а митницата ще намеря сам — тя се намира на същото място, където и Търговският порт.

Вече е в ранния следобед — някъде към един часа — когато паркирам мотора пред митницата. Зад бариерата срещу мен е паркиран още един мотор с чужда регистрация — изглежда ми смътно познат, дори и под този ъгъл, и не е нужно да видя жълтите ролбари пред фара, за да се сетя, че това е „бумерът“, както руснаците наричат БМВ-тата, на Тифани. Весело нахлувам вътре, надявайки се да я открия някъде по коридорите или гишетата, но не успявам. Една от жените зад някакво тясно прозорче ми посочва гишето, където трябва да отида, за да си транспортирам мотора на ферибота. Заставам отпред, чакайки жената вътре да ми обърне някакво внимание. Това не се случва дълго време, и вече започвам да губя търпение, когато накрая тя се обръща към мен с изнервено „А вие какво искате?“ Обяснявам и, но тя ми казва, че не чува нищо — да съм заобиколил от другата страна. Заобикалям, и първото нещо, на което се натъквам, е Тифани. Много се радвам, че вече не съм сам в това място с воинствено настроени жени зад гишета. Тифани ми обяснява, че чака вече от много дълго време, и сега се радва, че поне ще има кой да и превежда. Отивам при жената, с която съм говорил преди малко, и и обяснявам, че искам да си транспортирам мотора за Япония, и за целта са ми казали, че тук трябва да си „затворя временния внос“. Жената взима копията на документите и ми показва образец на молба, която трябва да напиша. Правя го. Правим копие на документа за временен внос, което също е необходимо. Сега — чакаме.

„Елате утре в девет сутринта“ — казва инспекторката, и ме уверява, че ще успеем да се оправим за един ден, въпреки че не изглежда много убедена. „Иска ми се да и вярвам“ казвам на Тифани. Пътят от митницата до автобусната спирка ми се вижда адски дълъг, натоварен с целия багаж. Хубавото е, че автобусът спира точно пред блока на хостела, където Тифани приготвя за мен и Сейджи нещо, на което измисля името Emergency pasta — спагети с каквото има в хладилника. Получава се невероятно вкусно и си изяждам всичко, въпреки че е доста люто. Оказва се, че Тифани и Сейджи са се срещнали вече на митницата, където японецът, за четвърти пореден ден, се опитва да си освободи мотора — въпреки че действа с помощта на агент, това не се получава особено бързо. Това няма как да не ме притесни — нямам лукса да се отпусна, защото визата ми изтича след по-малко от шест дни… а това е последният ферибот в рамките на този срок. Изпусна ли го… става З. Л. Е., защото вероятно няма да имам нито парите да си платя втори, нито глобата за просрочването на визата, камо ли и двете… Въпреки това, някак си усещам, че ще се оправя. Не съм стигнал до тук, за да се откажа, нито за да се уплаша, нито за да се сблъскам с нещо, с което да не мога да се справя.

Япония? 😉

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток […]

Leave a Reply


Switch to mobile version