юни 13 2008

МАРОКО – една сбъдната мечта (2)

Продължаваме с пътеписа на Даниела за Мароко. Първа част от пътуването до Мароко:
МАРОКО — една сбъдната мечта(1)>>>

а ние продължаваме към

Фез, Рабат и Маракеш

След Мекнес на път за Фез се минава през едно

малко градче Мулай Идрис Ист

— изцяло религиозно място — нещо като Рилския манастир, но има и къщи, в които живеят хора — поклонници и т. н. След него се разглеждат руините на римския град Волубилис — доста неща са останали от него, но най — впечатляващи са много добре запазените римските мозайки на подовете на по — богатите къщи както и един огромен каменен мъжки полов орган, който сочи посоката, където се е намирал публичния дом в този древен град.

Мароко

Мароко

Нашият гид ни изпревари и беше седнал върху него, така че да не се вижда. После накара от едната му страна да седне един мъж, а от другата — жена. И като стана — не можете да си представите какъв смях избухна, защото м/у краката на мъжа се намираше eдин огромен фалос, сочещ към мацката от другата страна — имат страхотно чувство за хумор мароканците. (Долната снимка е с ограничение 18г! — бел. Стойчо)

Мароко

И макар, че беше септември тук температурата на сянка беше 520 С, а слънцето печеше ли печеше — но гидът ни за този град беше толкова забавен, че оцеляхме и на тая канска жега без проблем, но преживяването е веднъж — просто си като във фурна, затова задължително много мин. вода, шапки и слъцезащитно мляко.

И сега идва кулминацията на моя разказ —

ФЕЗ — градът, в който беше сниман основно филмът,

който ме накара да сънувам Мароко. Очаквах срещата си с него с невероятно нетърпение и страх да не се разочаровам от видяното.

Приятелите, с които бяхме, ме подложиха на кръстосан огън от закачки по темата, защото знаеха, а и виждаха, че много се вълнувам. Пристигнахме в града на залез слънце и понеже пътят се вие като Шипка, градът се виждаше като на длан — огромен бял град със зелени покриви, в който сградите като че ли се преливаха една в друга. Усещането беше невероятно — който обича Ориента ще ме разбере.

Мароко

Настанихме се в хотела и аз веднага изтърчах да се разхождам в околностите му — новата част на града е с огромни булеварди, всяко платно колкото Цариградско шосе, а в средата огромна пешеходна площ с фонтани, беседки, пейки и много палми, ама много. А хората непрекъснато те поздравяват на френски и те питат как си, откъде си — а като чуят България веднага възкликват Стойков и се започва един много приятелски диалог, усмивките стават по — големи — и сърцата им също. Не се шегувам — аз бях шокирана изобщо от факта, че са чували за нашата родина, а то не само това, но и имаха страхотно отношение към нас.

На другия ден сутринта се отправихме към старата част на града — Медината, която е под егидата на Юнеско, защото това е единственият средновековен град в света, съществуващ и фукциониращ такъв, какъвто е бил и през 15 век — тук просто историята се стоварва върху раменете ти с пълна сила. Това е най — големият културен и религиозен център в Мароко, в който се намира един от най — уважаваните университети в мюсюлманския свят.

Ако сте тип а ла Индиана Джоунс този град ще остане в сърцето ви завинаги, както беше с мен. Разходката из суковете е преживяване веднъж — гледаш каквато се сетиш стока изложена по улиците — в това число месо, яйца и т. н. пече ги слънцето като лудо и нищо им няма — за мен това беше такъв културен и хигиеничен шок, че не можех да оставя нещата така и реших да намеря причината, поради която нещата не се развалят. Като се върнах в Б-я и се разрових по въпроса, оказа се, че климатът там е такъв, че на тази температура и влажност бактериите, които разлагат месото и прецакват яйцата не виреят. Яйцата може и да се изпекат, но не и да се вмиришат.

А за останалите неща — просто нямам думи — кожи, чанти, обувки, и мойта страст типичните марокански стоки — наргилета, килими, бижута, масички инкурстирани по невероятен начин, мозайки, с които е нашарено цяло Мароко, всякакви изделия и съдинки от кедър — невероятно богато на нюанси и форми дърво, цветните стъклени фенери и полилеи, умопомрачителни лампи и свещници от рисувана кожа /за ужас на мъжа ми си домъкнах една такава в България, той се беше притеснил дали ще ме пуснат в самолета с нея, но нали съм много чаровна…/ и какво ли още не — е там мога да си откарам с дни без да ми омръзне да се пазаря с продавачите и да си говоря с тях за Мароко, България и за какво ли още не. Няма другаде такъв колорит — сред улиците на средновековния град — улици доста силно казано, където се разминаваш на милиметри с магаретата или по — скоро мулета, пренасящи стоката, защото там това е единствения транспорт — друго не може да мине -толкова е тясно.

Мароко

Няма такова усещане, за да го почувстваш трябва да се гмурнеш в това място и да отвориш всичките си сетива — без предразсъдъци и капризи — просто ставаш част от пейзажа — една малка прашинка, завихрена от кипежа на този кошер.

Мароко

Много исках да видя мястото, където боядисват кожите /бях го видяла във филма/ и ме заведоха — едно към едно — беше истинско и непокътнато вече близо 12—13 века. Е, и миризмата е като от тогава, ама кой ти издребнява. Всичко се боядисва с естествени бои от различни растения, накиснати в някаква течност.

Мароко

Тук се сдобих и с една от целите ми в тази екскурзия маниашка тежка сребърна гривна, свързана с пръстен, с която сега предизвиквам завистливи погледи, винаги когато я нося. Пазарих се за нея един час, но не се предадох — казаха ми, че съм „berber woman“ — попитах „защо?“ и ми обясниха, че те били най — тежки при пазаренето и не се предавали лесно — т. е. това е комплимент. Изобщо бижутата на берберите са много нетипични и натоварени със символика — донесох си още няколко с големи камъни — тигрово око и т. н. за късмет, пък са и много различни и интересни.

Друга забележителност на Фез е керамиката — отново с всякакъв обков — и това си донесох.

Мароко

МарокоМароко

Само килим не успях, но как да го мъкна — следващият път

Сигурно ще изпусна нещо, но какво да се прави.

След като видях Фез вече ми беше все едно какво още ще разгледам, но не бях права. В Мароко има още един град, който е истинско предизвикателство за сетивата —

МАРАКЕШ — или Мракша — така звучи на абарски.

Това е царството на подправките в прекия смисъл на тази дума. По пътя към него всичко е осеяно с полета от каквито се сетиш подправки.

Изключително красив град много съвременен, но по арабски — не е изгубил идентичността си като Казабланка.

Мароко

Мароко

Няма да повтарям разказа за суковете, а ще се спра на различното в него. На първо място площад Джемая Ел Фна — огромен, огромен като Червения площад, но…. пълен с какво ли не. На първо място има 140 колички, на които правят най — прекрасния портокалов сок, който някога съм опитвала — пиех го непрекъснато, а като разберяха, че съм от България плащах един и пиех два.

Мароко

Едвам се прокрадваш между акробатите, маймунките и внимаваш да не настъпиш някоя кобра, която танцува наоколо — просто приказка — снимах една от един метър и приятелите ми изтръпнаха, но аз изобщо не се замислих, че може да ме докопа, просто се подчиних на инстинкта си да запечатам този миг.

Мароко

Навсякъде мирише на подправки и наоколо можеш да ги видиш в огромни количества на конусовидни структури, в чували и как ли не. Зехтин и маслини — всякакви видове. Няма такива цветове — просто полудяваш.

Мароко

Заведоха ни в една фабрика, в която правят кремове и др. подобни от подправки — аз бях доста резервирана, но нали искам да опитам всичко — отидох. Забравих да кажа, че междувременно ме беше тръшнала „екскурзиантката“, стомашно неразположение, което не пропуска почти никой европеец, посетил Африка заради огромната жега — не заради хигиената — тя беше безупречна в пет звездните хотели, в които бяхме.

Та по този повод едвам се влачех — само портокаловият сок ме държеше все още на крака. Както и да е — показваха ни какви ли не мазила във всякакви цветове — розови, сини, жълти, капки за главоболие, хрема и т. н. — аз гледах доста резервирано — накрая ти предлагат да ги опиташ и ако решиш — да си купиш и сега внимание идва интересното — предлагаха и масаж срещу 4 евро — видяха ме, че изглеждам зле, аз обясних какво ми е и те ми предложиха да ме масажират. Аз в първия миг се поколебах, но така и така едвам гледах, решиш че 4 евро къде ли не съм ги похарчила та се пробвах. Мазаха ме с поне четири различни неща по главата, врата и раменете — викам си край отидоха ми дрехите с тези ярки цветове на мазилата — но нищо подобно, не само че не се изцапаха, ами и така ми светна пред очите, че почти се почувствах излекувана и реших да си взема разни мазила за България — продаваха едно за псориазис, а майка ми страда от тази болест и тъй като нищо не й помагаше, реших че трябва да опита и това пък като не помогне — голяма работа. Само ще кажа, че не само помогна, но и почти напълно й изчезнаха тези петна по кожата, а за раните отдавна се бяха предали. Не знам какво имаше в този крем, но се проклех, че не прежалих още някое евро за повече бройки. Приятелката, която беше с нас, е доктор и също си взе — понеже и тя има такъв проблем и беше шокирана от ефекта. Така че ако попаднете там вземете си — помага.

Мароко

Много неща още има да се видят в Маракеш, но за тях ще прочетете навсякъде. Прекрасен град като цяло Мароко — няма такава архитектура всичко е като дантела в най — различни краски. Не случайно това е страната, в която големите имена на модата и живописта имат къщи и имения. Страшно зареждащо духа и сетивата кътче от прекрасната ни планета.

Мароко

Мароко

Не съжалявам за нито един миг от времето си, посветено на тази страна и много се надявам някой ден щастието да ми се усмихне, за да се върна отново там.

Ако тръгнете към тази страна, оставете в къщи предразсъдъците си и грабете от живота с пълни шепи!!!

Автор: Даниела Малчева

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


21 коментара

21 коментара to “МАРОКО – една сбъдната мечта (2)”

  1. […] МАРОКО – една сбъдната мечта (2)>>> […]

  2. Stela каза:

    Благодаря ти за чудесния пътепис, Даниела.
    Попадам на него без да търся- ей така ми хрумна да навестя Стойчо… и виждам твоето писание, по-малко от два дни преди да замина за Мароко.

    Вероятно няма да стигна до Феш- ще съм основно в Каза и за малко в Танжер, но ако открия тези мазила, ще взема и за теб… За предаването им едва ли ще има проблем- Стойчо ще си го отнесе… нали сме в България… по принцип 😉

    🙂 Само за неизбежността на стомашното неразположение не съм съгласна- не ми се е случвало нито веднъж (чукам на…каквото трябва) при няколкото посещения в Тунис и единственото в Египет. Да се видя сега в Мароко… стискай ми палци, заминавам с отворена рана

  3. Daniela Asenova каза:

    Благодаря ти много – надявам се да ти хареса в Мароко. А колкото до стомашното неразположение може и да си права не знам късмет.

  4. Stela каза:

    Привет, Даниела. Прибрах се снощи.

    Влязох тук да оставя бързо инфо за онези, които пътуват „неорганизирано“, т.е. сами се оправят със самолетни билети, визи и хотели.

    Много ме зарадва, че си обърнала внимание. Благодаря ти. И естествено ще дам приоритет на теб преди да драсна онова, за което влязох.

    Понеже горе поставих лек фокус на здравословните нещица, първо да докладвам тях- раната зарастна въпреки жегите.
    Раната (оперативна) е в устната кухина, сега мога да го кажа, и предполагам разбираш притеснението ми… то ни да дишаш, ни да ядеш-пиеш, ни да смееш да допуснеш температура над телесната. Ам хайде не допускай вдишване на горещ и мръсен въздух или си гарантирай хигиена на съдовете докато си в Африка 🙂 Дори в 5* хотели народът до изнемога чисти и мие и пак … понятието им за хигиена си е… ами тяхно си.
    Най ме беше страх за раната първия ден- пътувах Каза-Танжер (сутринта натам и късно следобед- наопаки) в кола без климатик- стар мерцедес от типа ползвани за т.нар. „grand taxi“ (т.е. които те чарджат за извънградско пътуване)
    Раздрънкването на возилата за обществен транспорт (такситата) изглежда да е част от културата на обществото (возих се и в petit taxi в Каза… едното имаше железен лост заварен напреки на шасито точно зад предните седалки… мисля- за да ги държи да не се проснат върху коленете на возещите се отзад)… Ъммм, попих я аз точно таз` култура твърде добре 😉

    Да се върна на жегата… Свежата зелена ябълка, забърсана от хотелската welcome-красота в стаята ми в Каза към 3 призори, към 11 предиобед се беше превърнала в нещо с цвят на презряла мушмула и неописуем аромат, а портокалът все още геройски държеше на оранжевото, но „кожата“ му бе навлязва в период на бурен пуберитет с разширени и все повече разширяващи се пори.
    Естествено, старателно избягвах огледалото и дори прозорците в частта им, в която имаше риск да видя собственото си лице. Отдавна не се бях преструвала толкова упорито пред себе си, че не съществувам 😉
    Едва час преди да се приберем в Каза, колежката ми се пресети да опъне на едното стъкло молитвеното си одеяние за глава, но дори и това направи съгласно някакви свои лични представи за слънцегреене и ъгъл на падане на сянката, така че реално все едно това го нямаше на прозореца.
    В допълнение към горещината (всъщност не ужасно по-голяма отколкото жегите в Пловдив, при това току има вятър.. което обаче значи прах), близо 2 часа се наложи да обикалям из една индустриална зона в Танжер и едноименната Trade Zone.
    Мнението ми за поносимо място за хранене се оказа драматично различно от това на шофьора и колежката, така че вечерята се състоя на едно място до някакъв плаж, при отбиване от магистралата… и пих каквото имаше в каквото имаше… и така.

    Стомашно неразположение, въпреки горната „вечеря“ и няколко консумации на хигиенно рискови места, нямаше (Inch Allah… което -апропо- е погрешно изписване, според колежката). Едва ли е въпрос на късмет, щото моя хич го няма… По-скоро нали нещо пазело децата и disadvantaged (каквато съм аз по отношение на късмета)…

    В Маракеш не ходих. И за съжаление не можаха да ме упътят към място, където да открия такива мазила… макар че се набутах в някакъв луд местен пазар в Казабланка баш четвъртък привечер, подгонена от мерак да намеря от техния чай и подправките за онази готина супа. Разбрах, че колежката от Италия също е питала за въпросните мазила при посещението си в Мароко, но и тогава не успели да ги открият, дори в Маракеш.
    Явно лош късмет с хората, които да дадат указания.

    Бях очарована да проследя различните аспекти на онази мароканска индиректна изразност, която споменаваш… На едното от местата, които посетих по работа, ми показаха, че определено не са щастливи от посещението ми (такава ми е работата), като не предложиха кафе, вода или чай; бяха изключили климатика и изнесли дистанционното извън стаята и поставиха ключ отвън на вратата в мое присъствие.
    След няколко часа, когато се убедиха в неинвазивността ми и зачитането ми към тях, ключът бе демонстративно изваден от ключалката, донесоха ми дистанционното на климатика и предложиха напитки и обяд. Тъй като отказах всичко, приеха го като отказ от моя страна да приема извинението им, така че най-висшият господин помоли лично да присъства на финалната среща и се извини вербално.
    Това бе случката, при която маниерът им на изразност бе най-откроено проявен… но всеки ден и къде ли не наблюдавах или бях обект на всевъзможните нюанси на тази изразност.
    Никак не съм сигурна дали твоята реплика относно това не ми е помогнала по-добре да усетя нещата и да бъда по-адекватна…
    Така че отново благодаря за пътеписа ти
    ~~~

    За онези, които биха си организирали пътуването (частично) без туроператор… Надявам се това да им помогне поне да преценят дали ще се справят без туроператор или не си струва да печелят негативи, с идеята да спестят пари.
    Аз ползвах туристическа агенция само за самолетния билет, както обикновено правя- така ми е по-удобно. Всичко останало съм свикнала да си организирам сама, така че не ми е проблем, но определено би било трудно за хора, на които това не се налага непрекъснато. Не знам френски нито арабски, говоря някакъв смешен френски и частично разбирам, без да мога да отгранича разбиране на вербалната реч от разбиране посредством проследяване на жестомимиката. Но имах със себе си човек, който знае и френски, и арабски, и английски и може да ми превежда. Толкова за мен, колкото да е ясно, че не следва да бъда считана за критерий как може прекрасно да се оправи човек без туроператор.
    Ето и какво да имате предвид:
    – ЕЗИК
    английски не желаят да говорят, дори които (горе-долу) могат. Френски или арабски. Евентуално испански, и то не във всеки град (но не разчитайте на испански като единствен език). За немски- не зная този език, не мога да кажа.
    Ако свикнат да ви виждат с човек, който може да превежда, много трудно ще ги накарате да проявят усилие да ви разберат, когато този човек го няма (моя случай)
    Аз се принудих да науча как да кажа на френски, че колежката няма да дойде и се налага да се разберем самички. Иначе задобрявам все повече с произношението на „Не говоря френски“
    … Ако попаднете на English speaking обаче ви се усмихва твърде често- имайте наум, че усмивките, придружени с кимане, много често имат за цел да компенсират (добре де, прикрият) езиков дефицит и/или дефицит на разбиране, нямащ общо с езикови специфики. Също имат за цел да потвърдят желание за разбиране и желание да помогнат
    – ВИЗА. ФОРМАЛНОСТИ ПРИ ВЛИЗАНЕ-ИЗЛИЗАНЕ ОТ СТРАНАТА
    не е необходима виза (за проследяване на актуалността- моето пътуване бе 29 юни-5юли 2008). Необходим е международен паспорт, естествено. Al Italia раздават картончета за попълване още в самолета (както правят и за Тунис). Ако пътувате с авиокомпания, която няма такава практика, на самото летище след излизане от самолета и преди паспортен контрол, има „тезгяхи“, на които има такива бланки. Попълвате и отивате на паспортен с паспорта и попълнената бланка. На паспортен ви прибират бланката, няма отрязък от нея, който да остане у вас.
    Аналогично картонче се попълва ПРЕДИ ЧЕК ИН при излизане от страната. На „Заминаващи“ има кутии с такива картончета, пишеше boarding pass или нещо такова. Попълвате и с него- на чек ин. Изкушавам се да опиша невероятната атмосфера и структура на летището, която ме впечатли и при пристигане, и при заминаване… ама няма
    В пътеписа ще го опиша, а пътеписа ще напиша… като порастна голяма.
    – СНИМКИ
    Не е забранено да се снима летището, но не е желателно да снимате consulates and residences (това Абдула ми го каза, без да съм сигурна, че е ползвал правилните думи)
    Не е желателно да допускате местна жена да попадне в близък кадър. Ако искате специално нея да снимате, редно е да поискате позволение преди това (имам предвид мюсюлманките)
    [към домакина- не бе, Стойчо, не съм се дънила…]
    – ТЕМИ, които не е желателно да дискутирате с местни хора или в присъствие на местни, освен ако не сте ама много сигурни, че умеете да ходите по ръба с изправен гръб и без риск от падане: политика, религия, жени. Всъщност и за това може да се говори, просто границата между уместност и неуместност на дълбочината и формата на изказа е много деликатна и не е съответна на нашето (?европейско) разбиране за граница. А на прекрачване на граница тук реакцията е… непредвидима [отново към домакина- същото като по-горе;)]
    – ЛЕТИЩЕН ТРАНСФЕР в Казабланка- между 30 и 40 долара, ако се спазарите предварително. Подсигурете се с долари в дребни банкноти и платете точно.
    Аз оставих 50 долара на Абдула при дължими 40, с уговорката, че ще ми приспадне разликата от 10 като му плащам за връщането. Като казах това на египетската колежка, тя ме обяви за пълно куку и каза нивгаш да не правя така (редовно правя така)
    Беше права. Абдула първо се престори, че не помни. После каза- „Аааа, ония 10! В дирхами, нали“ и чак като видя, че си стоя и кротко си пуша в колата и си чакам доларите, отиде да разваля пари, за да ми върне.
    При разбиране на случката, нека се има предвид, че Абдула постоянно бива ползван (респ. заплатен) от фирмата и разчита и на бъдеща работа (респ. пари)
    Което обаче никакси не гарантира, че не опитва да шмекерува на принципа „ако мине“
    (самата аз се изненадах от себе си, че не позволих това „да мине“)
    – ХОТЕЛИ И РЕСТОРАНТИ
    Персоналът е много мил… и често липсата на езикови познания води до иначе много мили „инциденти“. Те постоянно опитват да предугадят какво смяташ да направиш и без да питат, хукват да ти услужват и да ти доставят удоволствие.
    В резултат на това, че посетих един ресторант за втори път и поръчах същата салата (която според тях е пълен боклук, всъщност я няма в менюто, аз си я съчиних),
    получих поредната убийствена порция майонеза в живота си, накъдрена със страст и щедрост върху мойта salata verde. Ма хората искали да ми благодарят и да ме възхитят допълнително. Предния път в Латвия така ме зарадваха от рум сървиза посреднощ, та мих салатата в банята…, което в ресторант нямах шанс да направя. А да върна салатата, сърце не ми даде.
    Друго примерче- работех с колежката на балкона и пуснахме чистачките да оправят стаята. Междувременно ни донесоха чай и го сервираха на балкона. Аз сложих подноса на земята и се приготвих да правя „чаена церемония“. В този миг едната чистачка изскочи на балкона, патетично размахвайки едно от килимчетата. Предполагайки, че смята да го изтупа през балкона, аз се метнах връз чашите, което смая женицата… която пък- предполагайки, че ще коленича на пода- отърчала да ми донесе килимчето да го подложа пред коленете си. Благодарих наум, че не знам френски, щото инак щях сигурно да кресна нещо от сорта на „Сакън, недей!“ докато се мятах към чашите.
    Та такива работи…
    Също тъй, към милите дами, моля да знаете, че спасителят на басейна не ви сваля, той се уверява, че сте „са ва биен, мерси“ 😉

    Последно, бих искала да спестя дори на най-върлия си враг черната дупка, в която изпаднах в търсене на багажа си или поне на „правилната“ лента за багаж
    Обаче, честно, нямам спомен как открих и лентата, и багажа си… , а и веднага след това извърших глупостта да питам чичото на митница нужно ли е да си декларирам техниката, с което си докарах дълъг разговор за света, живота, нещата, и … изобщо… (само чай дето не пихме)

  5. Stela каза:

    въх (с реверанс към Пловдив), к`во направих аз…
    Стойчо, моля, мрЪдни го това дето го изпонаписах в нещо от сорта „разни“ или каквото там…

  6. Стойчо каза:

    Стела, джанъм, това си е цяла статия – като не пишеш вече, да взема това да го кача?

  7. Stela каза:

    Aslema, Стойчо
    … мче аз какво писах (ъъъ, последното де)
    и за какво си посипах главата с пепел…
    (аз във собствен сос- питай ме колко е часът, за да разбереш какво мисли стоматоложката ми за връзката между боклуците в сините сирена и моя навик да заспивам на стола й)

    Коги да пиша, бре?- сряда пак обувам налъмите и завъртам перките къмто „Yes, mA’am, t’ank u, mA’am“ [апропо, през май в Тунис направих сефтето да пия кафе в едно от тия, дето жени не стъпвали… бе да знаеш, май верно не стъпват… в Мароко същата работа, но и там сефтосах]
    Освен да пращам снимки за photo stories …
    Подари ми секретарка, м?

  8. Анонимен каза:

    `сичкото т`ва горе значи
    „да, качвай, мятай, каквото и където…“

  9. Daniela Asenova каза:

    Здравей Стела, съжалявам за приключенията ти явно не си останала много доволна. Имай предвид, че Танжер е една от най – гадните части на Мароко – не съм ходила само съм чувала – проститутки, престъпност и т.н. Във всички градове, в които съм ходила в Мароко няма никакъв проблем с английския – когато се разхождах сама всички като ме чуеха, че отговарям на английски си го говореха без много грижи даже и малко на испански включваха като го закъсахме с английския. Поне нещо хубаво не видя ли в тази страна???

  10. Анонимен каза:

    а така 🙂
    Ами аз нищо лошо не съм казала. Нито преживяла, изключая наличието на колежката, което си е друга тема. Има връзка с настоящата дотолкова, доколкото ми попречи за доста неща; много възможно- и по отношение на това да си говорят хората с мен на английски, както вече споменах по-горе.
    Още докато четях пътеписа ти, забелязах разликата по отношение на английския в твоя опит и в моя… и ти завидях (благородна завист няма, просто ти завидях, беззлобно и в духа на „иска ми се и аз“)

    Не съм никак недоволна от посещението си в Мароко.
    Според моите критерии, да преживея или видя неприятни неща, не е аналогично на „хич не беше добре“. Написаното от мен е само регистриране на видяното, с много старание да не влагам оценъчност. Емоционалните вметки са достатъчно лично написани, за да не рефлектират върху начина, по който четящият ще възприеме фактите извън моите емоции. И в повечето случаи емоционалните вметки касаят по-скоро моя моментна и инертна реактивност, но в никакъв случай „черно-бяло“ класифициране (признавам, това не включва специалното ми отношение към майонезата където и да е по света;)
    Помоему именно това е да отвориш сетивата си, отивайки някъде.

    Във всяка държава имам шанса да видя много повече, отколкото виждат 99% от туристите. Естествено, често „цената“ за това е да пропусна някои туристически места.
    Знаеш ли, това е твърде ниска цена спрямо познанието, което придобивам поради възможността да „скитам“ из „задния двор“… На екскурзия рано или късно почти всеки вече може да отиде, и да си покрие туристическите цели.

    „Гадните части“ имат своя чар и смисъл. Ако се разходиш из купищата снимки в компютъра ми, ще видиш снимки на Казабланка, които трудно ще приемеш за снимки от същия този град, който си видяла… който видях и аз, но целия: прекрасния богаташки квартал, страшно напомнящ на Ла Марса в Тунис се кипри в едно със снимките на разрушени и текущо разрушавани къщЕта (много прилични на най-класическите и гъсто населени цигански къщи в крайните квартали на нашите градове), атрактивният, но далеч не вече самобитен сук в Медината и до него- снимки от пазар, откъдето купуват местни (четвъртък вечер и лудницата от petit taxi, сувенири, fake brand стоки наред с местни облекла и обувки, въдици, хранителни стоки, несуетящи се местни, които при все това създават по-силно усещане за динамична тълпа от суетливите италианци, и пушеците от скарите насред всичко това- охлюви, месо (прословутите bouchette… сигурно бъркам спелинга)), модерната бизнес и шопинг част на града, с Tweens (двата „небостъргача“, закупени от сина или внука (не помня) на либийския президент, които ще бъдат превърнати в хотел- това според английската изразност на Абдула), с магазините на известни марки, наред със снимки от индустриална зона- работниците, отиващи на работа, обедната им почивка и продавачите, появяващи се именно тогава и настилащи своите платнища и стоки направо върху непавираната земя, кафенетата, където пият чай и кафе в обедната си почивка (ако е достатъчно дълга, за да имат време и за молитвата, и да отскочат до кафето) …

    Наясно съм, че е трудно за вярване колко ми допада да преживявам неща, които ми носят дискомфорт, да скитам из прахоляка и тълпи от местни, съзнавайки колко е очевидно, че съм чужденка, дори без да си отворя устата (ден, след като прекарах час в „мъжко кафене“, хора от отдалечения край на индустриалната зона вече знаеха този факт)

    Хайде да млъквам, че Стойчо съвсем ще се затрудни какво да ме прави 🙂

    Но нека ти кажа едно нещо, което е лесно да се повярва, че ми е харесало:
    впечатли ме как гледат океана… все едно не са го гледали вчера, онзи ден, миналия петък, по-миналия, миналата година…
    впечатли ме двойка, покрай която минахме: млади момиче и момче в традиционни дрехи, застанали на възможно най-публичното място; с наведени глави… и едва докосваха ръцете си, внимавайки да не докоснат дрехите си

  11. Стойчо каза:

    Това горното трябва да е Стела;-) Ще взема да ти сглобя писанията в статия,а? А ти ще пратиш снимки? Таман ще бъдеш по-обоснована.

    Не познавам Мароко, но т.к. и моята работа е свързана понякога с дълги командировки по разни страни – при един такъв „живот на място“ се виждат много повече неща отколкото се виждат при едно нормално туристическо пътуване.
    Даже Прага и Чехия след като бях там известно време в командировка сериозно загубиха в очите ми от първоначалния си блясък. Единственото място, което ми харесва все повече и повече, колкото и дълго да пребивавам там е … Виена:-)

    Не искам да прекъсвам дискусията – пишете:-)

  12. Анонимен каза:

    Въобще не коментирам авторството 😉

    Стойчо, глобявай свободно… Като казвам, че нямам време за писане, имам предвид не време да се излея (знаеш ми скоростта, както и, че пиша направо в нета и го зарязвам на принципа на оцеляването). Просто нямам време да си редактирам излиянията така, че да са полезни някому поне, нито да ги организирам по начин, който да ги прави (лесно) четивни.

    Специално за горния диалог, може да го сложиш „просто някъде“, и да направиш „кръстосан линк“ между пътеписа на Даниела и въпросния диалог. Тоест и при статията, и при диалога, да сложиш линк към „другарчето“.
    Така диалога няма да се пречка на статията (което според мен е неудачно, ама…точно аз го създадох това пречкане), но пък всеки, прочел статията, ще може при желание да скочи и при диалога, както и всеки, попаднал първо на диалога, ще може да проследи линка към статията.

    Снимки ще ти пратя, приоритетно от онези части, които са „нетуристически“. След само няколко месеца, местата ще бъдат различни- кипи оживено строителство.
    Снимките да не се приемат като опит да обоснова някаква своя теза, тъй като тук дискусия с дори нюанс на спор няма. С Даниела имаме и еднакви, и различни преживявания, и това е прекрасно, защото е прекрасна различността ни. Тя не прави никого от нас по-… или по-малко… Нейните впечатления и моите впечатления са нещо, дорисуващо картината на Мароко… и – колкото и хора да описват тази (или коя да е друга страна)- картината остава недовършена… и винаги ще има надпис „to be continued“ като в (добър) сериал
    … ако все пак искаш да има тръпка на спор, направи секция „Хайд парк“ примерно, и с радост ще се подърля с теб на тема дали губят очарованието си местата, като им видиш задния двор 😉

    🙂 Стела-Разбира-Се

    OFF. Почвай да съжаляваш, че спомена Виена. Трябва ми преводач от местен език на английски (и обратно) за средата на юли, Виена-Wels-Виена на 21. Ще помагаш ли? Ако да- драсни мейл.

  13. Стойчо каза:

    Виж, правил съм превод от немски на сръбски и обратно, ама с английския няма да се справя;-)
    Ще ти я направя статията, то се е видяло…

    Между другото за гледането на една страна от туристическата и нетуристическата страна – друг подобен пример са … германците. Знам, че ще ме обесите за тези ми думи, но най-сърдечните хора на света са именно те (аха, същите, дойчовците) – но това е едно от нещата, които могат да се разберат само като гледаш на страната „отвътре“.

    Това естествено изобщо не намалява значението на туристическия поглед – и двата погледа са важни, но в много случаи се различават. Може би разликата се намира във втора глава на Том Сойер (боядисването на оградата): светът изглежда различно, когато ДАВАШ пари и когато ВЗИМАШ (изработваш) пари:-)

  14. Stela каза:

    По молба на Стойчо и с благодарност към Даниела, ето набързо селектирано, сортирано и частично етикирано- http://picasaweb.google.bg/MoroccoTrips2008

    А пътеписа след повторното (септемврийско-Рамаданско) посещение на Мароко се бърка понастоящем в общ казан с идеята да се получи нещо смилаемо с продукти откъм всички пътувания в Тунис и двете в Мароко… и моето спазване на храноводните традиции на местните и в двете държави през тазгодишния Рамадан.

  15. Stela каза:

    Ето още „очи“ за Мароко:
    http://shuma.blog.bg/viewpost.php?id=70497
    http://shuma.blog.bg/viewpost.php?id=71028
    Предполагам, авторските права са си на авторката или на blog.bg, затова не копирам текстовете, а пращам линкове. Ако е нужно още нещо във връзка със спазването на някакви правила в тази връзка, моля модератора на сайта да ги приложи (включително ако и те предполагат да бъде изтрит/редактиран моя коментар)

    Попаднах на тези пътеписни коментари по една от онези привидни случайности.
    Не ги споделям тук, защото ми е допаднал стила или прозиращият характер на пътуващите. Напротив- като цяло са далеч и от моя стил, и от тези стилове и характери, който харесвам.
    Но пък сигурно биха харесали на мнозина. А и харесването не е от чак такова значение. Няма „правилност“ в харесването или в мнението.
    За мен пътеписа е ценен поради „другите очи“ и възможността да разширя собствения си спектър.
    Благодарност и респект към авторката за това, че ми предоставя такава възможност.

    Приятно четене и… обърнете внимание, че там има и други пътеписни бележки

  16. Stela каза:

    … как можах да пропусна Юри http://www.juriwaro.com/travelnotes.php?item=6
    Поне за мен неговите „пътуващи очи“ са piece of art
    (небългарската дума е умишлено употребена- бих променила само ако някой ми посочи български аналог, който да носи същия заряд и да не звучи парадно)

  17. kalatom каза:

    Да наистина Ви благодаря уважаема Даниела за Вашия искрен разказ за Мароко!Всичко това съм го преживял и бе прекрасно връщане за мен в миналото.Почти нямате грешни впечатления,и само предубедения ще се засили да Ви поправя.Всички тези градове и местности съм посетил през далечните 79-80 година,когато с една арзмия българи наети като учители живях и работих в Мароко.Радвам се за отношението на днешните мароканци към нас българите и ми се ще да вярвам,че това се дължи и на мен и останалите работили някога там.Е разбира се виждам и някои по.различни неща, и доброжелателно ги отдавам на напредъка в т.н. конституционна монархия – днескашния крал тогава бе 8-10 годишен, а баща му Хасан държеше страната здраво / скоро до моето пристигане там имаше 2 атентата срещу него/ Затова и полицията и гвардията изобщо институциите бяха толкова авторитетни,че аз пристигнал от една “ тоталитарна комунистическа страна“искнено тръпнех пред входовете на министерства и канцеларии.Впрочем някога тогава в моя провинциален градец /30 х.ж тогава/ Тизнит за пръв път чух за нашия бивш премиер Симеон пръв приятел на Хасан ІІ.Няколко от децата, които учих ми казват :“ Господине знаете ли,че вашият цар Симеон е на гости на нашият губернатор“? Бях страшно изненадан и не знаех какво да отговоря.Единствното,което ми дойде на ум бе да кажа,че България е република и няма цар.Истината е че любопитството тогава не можа да натделее над „благоразумието“да отидем десетината българи в резиденцията на губернатора и да се срещнем евентуално с него…Така е като не знаеш кой кой е…..Ето ,че и аз се увлякох по спомени! Виждам,че и Вие сте допуснали същата грешка и сте снимали като мен развалините на Волубилис срещу светлината.При мен обаче тя бе много малко ,пристигнахме твърде късно по залез. Още веднъж благодаря!

  18. Valentin Mitrikov каза:

    Маракеш е наистина превъзходен Ориенталски град в Мароко.Посетихме го през далечната 1980година.Запознахме се с красотата на площада Djemaa el fna-дюкяните са като от 1001 нощ.В тях видяхме много ориенталски продукти:сушени плодове и безброй подправки.По щандовете висяха одрани агнета и пилета.Пушек и миризми се усещаше навсякъде.Така протичаше живота,както преди десетилетия в Медината на Маракеш.

  19. Здравейте. Мисля,че относно красотите на Мароко- Ал Магреб този линк може да Ви поинтересува.
    http://andalutravel.blog.bg/turizam/2014/08/08/az-i-bez-bagaj-v-maroko.1287699

  20. Христина Николова каза:

    Страхотен пътепис.Извинявам се за глупавия въпрос,но дали нямате името или снимка на това мазило за псориазиса.Аз имам приятел от Мароко ,но незтам как да му обясня къде в Маракеш да го търси.Благодаря и се извинявам ако досаждам.

  21. desert каза:

    това беше чудесно пътуване до Мароко! Сигурен съм, че ви хареса!

Leave a Reply