ное. 05 2009

Към Грузия(3)

И така, след известно забавяне продължаваме с разказа на Златомир за Грузия. Започнахме с пътя през Турция, а за последно минахме през Аджария и Батуми в Грузия. Днес продължаваме обиколката на Грузия. Приятно четене:

Към Грузия

част трета

Ушгули

Спрях насред селото и останах на мотора, за да го подпирам (така и не можах да намеря достатъчно равно място, където мотора да не тръгва насам или натам), докато Стела разузнае обстановката и открие въпросния хотел (макар че аз не виждах постройка, която поне малко да прилича на хотел). Бях победен! Само допреди малко се заричах, че днес повече няма да спра докато не стигнем цивилизацията. Празни приказки…


Видях, че Стела надълго и нашироко говори с някакъв човек, докато аз бях в ролята на бостанско плашило-бяха ме наобиколили цяла тумба дечурлиги, които разглеждаха моторетката. По едно време местният и Стела се приближиха. „Имало хотел, ама бил скъп, та може да спим при някакви хора по-евтино„,вика Стела. Колко по-евтино? 25! А, добре е. „На човек“, довършва си приказката Стела… Е, хубаво де, то като че ли имаме особен избор. А какво каза за пътя до Лентехи? „80 км лош път! Никакъв шанс! Никакъв!!!“ Ами добре, да ходим у тях, тогава. А, не у тях, а в някакъв негов комшия, доуточнява половинката. В комшията… Това ми заприлича на оная приказка „Ела да те водя у комшията, да видиш каква хубава ракия има“. Както казах нямахме избор. Понечих да оставя мотора на първото попаднало ми що-годе равно място, но местния енергично ме отряза. Не можело. „Е, що да не може, бе човек? Няма кой да го открадне, бъди спокоен! Къде ще го кара, за да го краде?“ Не, щял да пречи. „На кой?“ „На кравите ли“, реших да се пошегувам. „На биковете“ отговори сериозно човека! „Нали не искаш утре да го намериш в дерето?“ Не исках…

Тръгнахме между кулите по криволичещитте подобия на улици. Моторетката подскачаше по камънаците, а аз уморено се подрусквах на нея. Чудесно! Изпитанията за този ден приключиха…

Чакай, чакай, нима ме караш да мина оттук!?!-изревах гледайки голямото пространство покрито с доволно количество кравешка тор! Отляво кула, отдясно кула, а посредата — тор! Стига бе! Подпрях мотора и пристъпих плахо към помийната яма, която по незнайни причини беше точно тук. Стъпих с единия крак. Пльок-ботуша ми потъна до половината. Пльок-другия и той… Даааа, чудно! Бях толкова уморен, че вече ми беше все тая. Засилих мотора и бууух в гнусната локва. Стигнах точно до средата и закъсах. Та като се почна едно буксуване-задницата ходи а наляво, а надясно, а аз почти не помръдвам! Навсякъде зад мен хвърчаха… (тор исках да кажа, разбира се, за какви ми говорите). Когато криво ляво излязох от „опасния“ участък огледох пораженията. Моторът и беше целия със съмнителен цвят и мирис. Аз също. С две думи бях готов да ходя на гости. Ха-ха-ха, просто си представях как ще се появя в този си вид в хорската къща!

Пристигнахме. Човекът влезе в къщата и след малко излезе с домакинята. Всичко е наред, каза, аз ви оставям. Тя не говори руски (а английски, попитах плахо аз, но човекът само се засмя), но скоро ще се върне брат и — той говори чудесно руски! Вкарвай мотора в двора, разпореди се свойски комшията, докато аз гледах да не изпускам из очи огромната овчарка. Абе и тя не ме изпускаше от очи, ако трябва да сме честни, но понеже не реагира по никакъв начин, реших, че или е сляпа, глуха, глупава, или прекалено престаряла, за да се занимава с нас.
Бяхме в дома на Спиридон (демек Бидо) http://media.snimka.bg/4260/014776273.jpg
Тук живееха сестра му с двете си дъщери и той с двете си дъщери. Дворът си деляха всевъзможни крави, кози, кокошки, както и въпросната овчарка, един полусляп кон, един Джоган * и за тази вечер и моята Африка**.

Още: http://media.snimka.bg/4260/014776278.jpg

Докато чакахме домакинът-преводач аз се заех с установяване пораженията по мотора след днешия офроуд и с дразнене на толкова добричката овчарка. Дърпах я за опашката, за ушите, хващах и муцуната и я влачих насам-натам из двора, а тя през цялото време само махаше добродушно с опашка. Хе-хе-хе, сега щях да си го върна заради злобните и събратя, които ни нападаха днес!
Тъкмо гледах Стела с какво усърдие обясняваше на домакините, че не си тръгваме, а само ще се поразходим и поснимаме, когато от двора се чу настървен кучешки лай, жестоко ръмжене и женски писъци! Нещо ставаше! Всички мигом изкочихме навън и каквво да видя- добричката овчарка, която допреди малко мачках безогледно беше оголила венци, от устата и хвърчеше пяна и нападаше зверски някаква любопитна комшийка решила най-вероятно да види кои са пришълците. Пфу, пфу, пфу, малей какъв късмет съм извадил с тоя звяр…
Вечерта прекарахме на отрупаната с домашни ястия маса теглейки ластици с Бидо (домакинът ни се оказа много готин тип) и пийвайки чача. Оказа се, че Ушгули е съставено от пет махали и се населява от 69 семейства, постоянно живеещи тук, дори и в 8-те месеца сняг, когато селото е почти или напълно откъснато от света. В селото има 7 църкви, средно училище, музей, магазин и хотел и както сами се уверихме мнооого-мнооого деца! Тук насред Кавказ кипеше живот! Страхотно!

Още: http://media.snimka.bg/4260/014776289.jpg

Сутрин е. Слънцето отдавна е в небето и обагря върховете над селото. Естествено, не бързаме за никъде, помотаваме се малко по светло из селото, взимаме си довиждане с домакините ни (които ни дадоха за из път питка, хачапури и пита домашно сирене) и потегляме… първата ми работа рано сутринта беше да огледам на дневна светлина за алтернативен път с цел да избегна гнусната локва. Мдаааа… Или, по-скоро мнееее… Няма! Задницата отново сее наляво и надясно и прави всичко в кравешка тор. Язък ми за старателно почистените ботуши. Стоп! Казах, че няма да се ядосвам!
По неясни причини се оказа, че музея не работи както и магазинчето за сувенири, така че не ни оставаше нищо друго освен лека-полека да слизаме от планината.

Не знам защо, но терена не даваше никакви признаци на слизане! Баирът нагоре беше толкова стръмен, че не посмях да го атакувам заедно със Стела и багажа! Не вярвах, че ще можем да издрапаме с мотор натоварен на максимум. А местните ли как го вземат? Че то като гледам единственият им транспорт е от една конска сила 🙂
Стояхме на края на селото и се чудехме по кой път да поемем — наляво, или надясно? Бидо ни беше казал, че пътя е само един до Лентехи и няма никакъв вариант да го объркаме. Да бе, да… Я, какъв чуден разклон, че и двата пътя изглеждаха еднакво „главни“. Докато стояхме и се почесвахме умно, зад нас усетихме раздвижване. Не може да бъде! Нима тук имаше движение? Джипа, който пъплеше по нанагорнището изглеждаше странно познат. А когато видях полското знаме да се вее от прозореца, веднага включх-поляците, с които се гонихме в подстъпите на планината. Махнаха ни и ние им махнахме. Я, че те завиват наляво, а аз тъкмо бях нарочил десния пътт зза верния!
Повече не се колебах, а тръгнах след джипа. Минахме има няма 500 метра и „нашите“ спряха. Настигнахме ги, изгасих мотора и какво да видя-локва!

Ама локва ти казвам-широка, дълбока и тинеста! Ние оттук няма да минем, казаха за добър ден поляците! Оооо, а ние ТРЯБВА да минем! Аз обратно няма да се върна! Стори ми се, че ни загледаха доста учудено, но в първия момент не вдянах. Е, как така няма да се връщате? Че този път води само до манастира, той не е за никъде. Умрях от срам…
Поговорихме си-кой откъде и закъде (семейството с джипката правеше експедиция Полша-Азербайджан, Иран), разгледахме манастира и ги оставихме да издирват лелката, която държеше ключа за църквата. Ние излишно време нямахме! Довечера трябваше да сме слезли в Кутаиси или където и да е другаде в равното…
Започнах отново да се притеснявам. Пътят ставаше все по-зле и се изкачваше все така стремително нагоре.

Темпото ни беше отчайващо бавно. Все по-често се налагаше да спираме и Стела да слиза докато превзема някой рисков участък. Колкото по-красиво ставаше наоколо, толкова по-трудно ми беше с шофирането!

След може би час, а може би и два (времето започваше да ми се губи) най-после достигнахме тъй желания превал!


Урааааа! Трудното свърши! Започвахме спускането! Хммм, а дали наистина е това пътя? Чакай, чакай, нима трябва да слезем по този почти отвесен склон? Гледайки безкрайните серпентини, които достигаха ччак до поножието на Шхара, започвах да се обезсърчавам…
Е, такова екстремно спускане никога не бях правил! То не бяха локви,

не бяха едри камъни,

не бяха потоци и рекички,

които трябваше да пресичаме…. На няколко пъти имах чувството, че аха-аха и ще се прекатуря през кормилото! Останах без ръце! А как не се претрепах някъде нямам никаква представа. На Стела също не ѝ беше леко — сигурно поне сто пъти слезе и се качи на мотора, преджапва локви и рекички на собствен ход, мъкна куфари през тях… снима.

Хммм, ето я пак… виждам я в огледалата! Явно толкова и се е покачил адреналина, че чак подтичва! Вечерта, правейки разбор на изминалия тежък ден и викам „Ама добре си потича днес, в добра форма си!“, а тя „Да, бе, форма! Ти се спускаш напред пък аз оставам сам сама с мечките!“ Ха-ха-ха…сега се сетих! Скъпата изпитва неистов страх от мечки! А аз си мислех, че се забавлява…

Вече преодолели голямото спускане (не, че пътя стана по-човешки, но поне не е чак толкова екстремно стръмен),

срещаме един колега. Колега, в смисъл не колега-моторист, а колега-теолог. То и срещаме не е точната дума, защото аз буквално връхлитам върху сапикясания човечец, който мълниеносно скача в крайпътните храсти! След като му се извинявам многократно (а междувременно и Стела е доспринтирала до нас), се разговаряме и го питаме какво прави съвсем сам в тази част на планината и накъде е тръгнал. Към Ушгули, казва човека. Е как към Ушгули? Че дотам са поне 30—35 километра! И то пеш?!? Единственият отговор беше — аз съм местен, мен не ме мислете. Е, местен, местен, ама от Батуми! Това е все едно аз да тръгна да обикалям с една раница на гръб Пирин и да викам „Нема страшно, аз съм местен, щото съм от София“! Наистина ми беше трудно понякога да разбирам грузинците, признавам си…

В Лентехи сме.

Как сме стигнали дотук, не питайте. Имам чувството, че всяка частица от тялото ме боли и че ако седна няа да имам сили да стана… Затоа и не сядам, а търся къдде има бензиностанция! Има, има, в Лентехи има бензин ни уверяваха местните в Чикареши. не се притеснявайте, там ще заредите! Е, може да е малко по-скъпо от нормалното, но има бензин! Саммо на 15 километра е! Е, сега няма да се впускам в подробности, че „само„-то на 15 километра сме го взели за почти час, но…

Спираме в магазина насред Лентехи и питаме двете жени вътре откъде можем да купим бензин. Накрая на селото казват. На площадчето след втория мост. И ето ни на площадчето след втория мост. Но тук няма и помен от бензиностанция! Просто няма! Чудейки се какво да правя, вземам възможно най-правилното решение — влизам в кръчмата, за да питам. Усещам леко раздразнение в гласа на човека, който оставя чашката и приятната компания и излиза да види какво точно искам. „Има бензин! Там си пише!“ Е, пише си де, но на грузински! Човекът се разсмива и ме подкан
я да го последвам. Стигаме до дървена барака в другия край на площада, където стои закована летва с някакъв надпис (предполагам „бензин“). Човекът почуква на вратата, виква нещо и вратите се отварят широко. Аааа, това е местната бензиностанция-състояща се от мустакат бензинджия, една огромна цистерна и няколко ръждиви кофи. Хи-хи-хи, сега какъв да заредя? 92? 95? 98? А може би „Ви пауър“? Колко искаш, пита онбашията? Е, как колко? Ми откъде да знам колко съм изгорил. Една кофа, две, три? Еее, ъъъъ…една, смотолевям, объркан от нестандартните мерни единици. Човекът взе една крива и очукана кофа, поизтръска я от боклуците, развъртя огромния кран на цистерната и наточва някаква мътна течност с мирис на бензин. Тук ли ще докараш мотора, или там ще пълниш? Ами тук, а нещо фуния, или де да знам какво, питам още по-сащисано.

Докато докарам мотора, гледам, че са дошли и други клиенти на бензиностанцията. Спряла е една Лада Нива и хората пълнят два бидона с бензин. Е, поуспокоих се-значи все пак има шанс бензинът да е наистина поне малко бензин! Разведрен виждам, че и въпросът с фунията се е решил-явно обяснил му за капризния си клиент, шофьорът на Нивата вади отнякъде фуния и дружески ми помага в зареждането. Закъде, за Ушгули ли?- пита ухилен. Не, ОТ Ушгули!-отговарям още по-нахилен аз. „Ха-ха-ха-ха-не спира да се кикоти местния- а как у вас дорога? Нормалная?“ „Нормалная, нормалная“ не падам по-долу аз. Виждам как смехът преминава във възхищение. Знаеш ли, че аз знам само за едни чехи и едни израелци, които са успели да минат превала с големи мотори? Абе, не знам, ама като гледам какво потресаващо движение има по този маршрут, напълно му вярвам…

Излишно е да споменавам, че така нужният ни октан-коректор, който по препоръка на Любо Африката си бях набавил след тридневно обикаляне бензиностанциите на София, точно за такива случаи беше дал фира още преди да влезем в Грузия. Всъщност, аз това го бях установил отваряйки задния куфар на мнителния митничар, който като го лъхна мирисът на цялата менделеева таблица от гръмналото шишенце с октан-коректор, стана още по-мнителен….
Подкарахме с „бясна“ скорост по вече нормалнния път.

Бях позабравил, че тоя мотор имал и скорости! Радостно прещраквах скоростния лост нагоре-надолу докато се носехме из облаците прах, подскачахме из многобрайните дупки, радвахме се като малки деца на кратките участъци асфалтов път и се борихме с убийствения трафик от по три коли и половина на час…
Пайсе Кутаиси, идваааамееееееееееееее………

Продължението:

Грузия (4): Кутаиси, Тбилиси, Мтксхета и обратно към България

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

*Джоган (воен.жаргон) — камион ЗИЛ 137, конструкция 1948г. Копие на военния американски Стъдибейкър от Втората световна война

** Африка — модел мотициклети. Авторът кара такава в настоящото пътешествие

   Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Към Грузия(3)”

  1. Anubito каза:

    Мноого лудо ! Искрено се забавлявах!
    Древните са казали „Пътувай сам, без багаж и бавно“ . Фори много се е доближил до това. защото важна е не целта , а самото пътуване. А то е пътуване към себе си …
    Успех – фен съм ти вече!

  2. Златомир каза:

    По този повод мога само да кажа, че организираните екскурзии никога и под никакава форма не са ме влечали. Почти винаги дестинацията на пътуването я избирам на случаен принцип (чул, прочел, видял някъде нещо си). А самолетните ми пътувания са на принципа „я да видим сега накъде има евтини полети“:)))
    И да, за мен, винаги е било по-важно самото пътуване, отколкото целта му!

  3. […] а за последно оставихме нашите пътешественици из грузински Кавказ. Продължаваме с Гори, Тбилиси и Мтксхета. Приятно […]

  4. Цвета каза:

    Здравейте,

    искам да ви поздравя за разказа. Вчера преминах през пътя местия-ушгули-лентехи, но с кола, чувството е неописуемо, изживяването неповторимо :)).

    Поздрави,

    цвета

Leave a Reply