юни 12 2008

До Чикаго и назад – през Атлантическия океан (6): Към Гибралтар и Европа

Продължаваме с пътуването на нашите юнаци през Атлантическия океан. Те започнаха пътуването си в Чикаго, а за последно ги оставихме ги на

Азорски острови

Сега продължаваме през Атлантическия океан към

Гибралтар и Европа

Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента.

Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер.

По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит.

Делфини в Атлантика

Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”.

Е, случи се едно от много характерните за по-тежки условия неща, когато човек забрави да си свали платната…лодката тръгна да се завърта на страни, хвана доста вятър и имаше един момент, в който десният борд беше половината под водата. Тримата се бяхме хванали за по нещо, Емо беше подхванал руля и го държеше здраво. Всички знаехме, че това е кратко и след 5 секунди яхтата застана в обезветрено положение. В следващия момент Бисер се изстреля да откачи едното от въжетата(брас), за да можем да приберем платното. В момента, в който го отпусна то излетя като камшик, изниза се от всички ролки, откачи се от карабинката си и полетя напред пред лодката все едно беше изстреляно от оръдие и потъна към дълбините. От тук натам процедурата по прибиране си я знаем, всичко мина ОК и спинакера беше бързо прибран на сигурно отзад в кокпита на Folie. Та толкоз ни беше зорът да се движим по-бързо…поохладихме страстите с по един джин-тоник с лимонче и си подкарахме пак с нормалните платна.
Второто силно запомнящо се нещо беше приближаването към

Гибралтар

– увеличаващият се корабен трафик ни подържа будни 1-2 нощи, но пък пробвахме радара на лодката. Оказа се отлично средство за наблюдение и засичане на околните плавателни съдове. Общо взето нямахме никакви проблеми с тази част, просто бяхме отвикнали около нас да има други кораби и лодки. На влизане в залива ни задмина една много красива френска яхта, около 60 фута. Хората много ни се зарадваха, Емо си говори с тях по радиостанцията, казаха, че са ни снимали на спинакер предишния ден (ние не бяхме карали на спинакер тогава, ама както и да е). Разменихме имейли, уж да ни пратят по някоя снимка…ще чакаме, поне да видим коя е била лодката.

Гибралтар

Европааааа

Имаше едно много интересно явление, което очаквахме от прогнозите, но никой не знаеше колко бързо ще се случи. Там пишеше, че вятърът ще си смени посоката от юг на север. Това обикновено се случва за около 10-12, че и повече часа. Обаче тук се случи за 40-50 секунди. Доста е интересно да наблюдаваш как платната си работят до един момент, и внезапно в следващия са обърнати в съвсем грешна посока. Вечерта тогава доста се раздуха (това беше на 23-ти) и карахме само с малката геноа.
На 24-ти наближавахме най-тясното място,

същинския проток на Гибралтар

Цял ден вятъра ни въртеше номера…ту от ляво, ту от дясно, ту спре…накрая запалихме мотора и се задвижихме в правилната посока. По едно време пак духна и решихме, че ще си вдигнем спинакера, понеже беше подходящо този път. Така изкарахме около 4-5 часа и сигурно сме едни от малкото хора(и яхти) влезли в Гибралтар под спинакер…доста нагло от наша страна.

Точно бяхме на около една миля от фара, когато на хоризонта се появи нещо много интересно: приличаше на вълна, но нямаше никаква логика там да има вълна. Бързичко свалихме спинакера и точно в този момент разбрахме какво е – приливна вълна. Понеже там мястото е доста тясно и има силно течение вълната се сблъска с него и се получи някакъв хаос…малки, отрязани вълнички по около метър, в абсолютно всички посоки. Около половин час ни подхвърля наляво-надясно, после се успокои.

От там имаме доста интересна снимка – лодката е с платна, вятърът е около 5-6 възела, а лодката се движи с 10!

Вярно, че и моторът помагаше, но определено се усещаше влиянието на течението. На свечеряване минахме фара на Тарифа. Имахме щастието да наблюдаваме невероятен залез…един от най красивите, който сме виждали. Естествено запечатахме го за поколенията с фотоапаратите и отново се поздравихме за прекосяването на големия син океан с по чашка джин-тоник…
Зад нас бяха останали 3500 морски мили и 28 дни. Като махнем няколкото дни на слаб или никакъв вятър и няколкото тежки дни в началото, цялото пътуване беше изключителни приятно. Силно подкрепено от много добре стикования екипаж, в какъвто се превърнахме. Никакви нерви, никакви конфликти, много вицове (основно благодарим на господин Паскалев за което), лафове и множество истории, за които всеки един от нас си спомняше с усмивка.
Около влизането в

Малага

няма какво много да коментирам…пристанахме си като по учебник, само дето се оказа, че там, където сме спрели, е кралският яхтклуб и е забранено за външни хора/лодки.

Дойдоха граничните полицаи и ни казаха къде да се вържем…на една гола стена в дъното на пристанището. Общо взето лош избор се оказа това място…няма ток, нито вода, а тоалетната е на 10 минути пеша…но пък близо до центъра на града.

Малага, Испания

Няколко часа след като се вързахме и се пооправихме дойде един българин – Мишо. Той бил тук от 5 години и се оказа, че се занимава с поддръжка на яхти. Каза ни, че голямата яхтена марина е няколко мили преди пристанището, ама ние от къде да знаем…както и да е , заговорихме се, оказа се много приятен човек, разведе ни малко из града да си потърсим някое място да хапнем, пийнахме тукашна биричка и така…разказа ни, че българите тук са доста, пък испанците са мързеливи (не че имат нещо общо двете неща, но като обобщение).

Малага, Испания

Вчера (27-ми) дойде един от следващите етапи в това приключение –

смяна на екипажа.

Емо и Бисер трябваше вече да се прибират и на тяхно място дойдоха баща ми (Александър) и двама познати – Кърни (Людмил) и Румен. Четиримата сме плавали достатъчно, че да си познаваме добре характерите и вярвам, че всичко ще продължи да е както досега – доволни от приключението и без конфликти. Имаме си качествен заместител за разказвач на истории – Румен има цяла торба (бездънна). Към колекцията му в Малага се прибави още една – как му загубиха багажа. Оказа се, че нашите герои на софийското летището са натоварили погрешно багажите на половината самолет и са ги пратили към Франкфурт…Та бяха едни дълги препирни, разговори…днес трябва да пристигне и се надяваме да успеем да се измъкнем.

Малага, Испания

По прогноза ще има хубав вятър в правилната посока. Не сме решили още къде ще е следващата спирка, но от тук нататък е лесно – брегът е близо.

Малага, Испания

Заредихме хладилника с лед, накупихме плодове, зеленчуци и разни пресни мръвки, екипажът донесе 6 килограма БГ сирене (ооо, колко ми липсваше!!!) и известно количество суджуци, та сме доста добре заредени….и… готови за нови предизвикателства.

По-надолу продължаваме с част от обобщеното мнение и съвети за пътуването през океана на единия от членовете на екипажа:

Като цяло плаването мина под закрилата на морските богове които щедро черпихме с всяка наздравица която прозвучаваше на Лодката. С други думи имахме късмет. Видяхме най-хубавите от най-добрите лица на океана – картини на великолепие и динамика, хиляди прекрасни цветове , пейзажи и обитатели на природата които се опитахме да запечатаме с фотоапарати за онези които няма да имат шанса да ги видят на живо. Морето ни спести по-голямата част от лошото си настроение за което не можем да бъдем нищо друго освен благодарни и щастливи.
Нямахме сериозни повреди по Лодката по време на плаването освен най-естествените – няколко кръпки по ветрилата, малко течове от палубата, скъсан ремък на алтернатора, някое и друго въженце, малко електричество – все неща които са стандартен пакет за всяко плаване.
Отношенията между нас бяха добри и стабилни. За себе си мога да го опиша като придобиване на висша степен на доверие към онзи, който е на руля в тежко време, когато ти самият тамън си влезнал въре за се постоплиш, изсушиш и подремнеш след вахта. Чудесно е да успееш да се отпуснеш и да презаредиш – е, за да ти се случи трябва да имаш доверие на човека който е отвън. Доста бързо се сработихме и стигнахме до момента в който не беше необходимо да си говорим / обясняваме относно работите по Лодката.
Относно провизиите нещата бяха почти съвършени, следващият път бих взел малко повече тоник за джина и кока кола за рома, консервирани или сухи меса и трайни плодове – ябълки, цитруси и пр., и желирани мечета ;-).
Ако имахме газов или електрически хладилник на борда нещата придобиват вече далеч по-дегустаторски отенък.

Относно самото плаване и маршрута от Ню Йорк през Азорските острови към Гибралтар

Общото мнение (включително и препоръките на алманасите) е, че плавайки от Ню Йорк към Азорските острови е препоръчително да се “смъкнете” първо малко на юг (югоизток) и след това да поемете към островите.

В началото си мислех, че това се прави с цел да се влезне в Гълфстрийм , който ( както забелязахме впоследствие ) е с посока изток-североизток и скорост до 3 възла на моменти – сериозен стимул за подобна постъпка. Посоката и скоростта са добри новини, температурата е трета.

Когато влезнахме в течението усетихме нейното повишаване още на първата нощна вахта – за разлика от първите няколко нощи, тези в Гълфстрийм бяха значително по-топли и “осветени” от планктона който ярко очертава носовата вълна и килватера на лодката, а също дирите на делфините които са решили да ни поогледат нощно време – магическа гледка в която съм се губил с часове…

Та за маршрута си говорехме…

идеята ни беше да се смъкнем на юг до около 38˚ с.ш., което е приблизително ширината на Азорите и от там – право на изток към тях с течението. Нашата действителност обаче се оказа малко по-различна и причината за това беше точно течението.

Гълфстрийм

влияе не само климата в Атлантика, а на цялата планета поради огромните си мащаби и количества топла вода, която циркулират от тропиците към северните полярни области и после обратно на юг с доста по-ниска температура. Само малка част от ефекта на течението е, че по неговото протежение се формират голямо количество, бързо преминаващи една след друга, депресии (или циклони ако щете, да ме прощават метеоролозите, ако греша ), които само два месеца по-късно се превръщат във върволица от урагани.

Слава Богу, ние не видяхме най-тежкото от тези циклони, макар и на моменти доста да ни поодруса и понамокри – мисля, че в една или друга степен се сблъскахме с три докато пресечем течението. Един от основните ефекти от всичко това, което си заслужава да бъде отбелязано е, че около половината от проплаваното разстояние до Азорите ни беше на насрещни курсове, на моменти не от най-приятните изживявания, но това беше част от играта…

Доста бързо проумяхме, че идеята да се отиде на юг, може би, не означава просто да се влезне в течението, ами нещо повече – да се пресече. Така и направихме, след като ни дойде поредният силен североизточен вятър от задната част на поредният циклон. Под щормови стаксел хванахме експреса на юг-югоизток и за 24ч. изминахме около 180 мили и достигнахме около 34˚ с.ш., приблизително най-южната точка от етапа до Азорите. Бяхме пресекли Гълфстрийм.

Като обобщение на описаното по-горе, за тези, които имат намерение да минат по същия маршрут е, че до пресичането на течението могат да очакват основно насрещни ветрове и, че идеята да се отиде малко по-на юг изобщо не е лоша. В крайна сметка на фона на 2200-те мили по права линия до Азорите си заслужава да се изминат още около 200-300 в името на повишеният комфорт.

На онези които решат, че това не си заслужава и изберат северния вариант, бих препоръчал да са с по-солидна лодка и по възможност вътрешен кокпит. Животът в лошо време е далеч по-прекрасен когато си на сухо и топло и не се налага да обличаш щормово облекло и за всяка вахта или корекция на ветрилата.
След като пресекохме течението открихме Океанът такъв, какъвто сме си го представяли в най-добрата му светлина.

Пак заради течението вече се радвахме на основно попътни ветрове, депресиите ни подминаваха от север, като ние се “хващахме “ за техните периферии в посока към Азорите. И така около седмица – чудесни дни, в които си имахме дори и един-два безветрие – това е друга черта на южният път в случаите когато се намираш между две зони на ниско налягане.
След като излезнахме от течението температурата малко се понижи, макар и от южната му страна.

Обитателите на Атлантическия океан

От морските обитатели най-масово виждахме едни много странни мехуро-подобни медузи, които стояха на повърхността на водата и бяха в цветове, преливащи от бледо розово до тъмно-виолетово, малки летящи риби, които така и не пожелаха да ни падат на лодката по килограми половина-два всяка вечер (както сме го чели по книгите), видяхме един малък кит с плоска глава, една малка акула и доста морски костенурки кафяви на цвят и около метър големина.

Кит в Атлантическия океан

На около 200 мили от островите количеството на птиците значително се увеличва, малко преди това се смени модела на делфините, морските костенурки намаляха по размер и смениха модела чак след Азорите, пак тогава видяхме доста китове, летящите риби се смениха със скачащи калмарчета – далеч по-благосклонни да се качват на лодката но за съжаление соло… и пак много много делфини. За рибите се консултирайте с Косьо ;-)! Големи акули видяхме чак в Средиземно море за ужас на местните.

Едното от

пристанищата на Азорските острови,

които най-много си заслужават да бъдат посетени в случай, че нямате време да ги обиколите всичките е

Horta на о-в Fayal

Там спряхме ние след 19-дневен преход. Прекрасно място с хубави хора, оазис със собствено излъчване – Косьо чудесно е описал мястото.

Ако ще зареждате провизии там, вашият човек е една приятна дама – Isabel Gallagher, чийто телефон е +351 964 828 951 – тя ще ви обърне внимание и ще ви даде съвет, кое си струва измежду купищата опаковки на португалски език, а ако просто сте посетител на Fayal без лодка – ще ви даде и къща под наем. Пак в Horta има един майстор за ветрила на име Ralf (ако имате нужда от по-сериозна поправка на ветрила ), но му нямам контактите – ще ги намерите в Cafe Sport, което така или иначе ще посетите.

Друго пристанище, което заслужава по-голямо внимание e Punta Delgada,

намиращo се от южната страна на най-големият остров от архипелага – San Miguel. Ние не спряхме на него ами на едно малко пристанище от северната част (Косьо писа вече за Рибена Опашка- Rabo de Piexe), но Punta Delgada е най-голямото пристанище в архипелага, в близост се намира най-оживеното летище и като цяло е подходящо място за разходки, презареждане, трансфер на екипаж и пр.

Самите Азорски острови

са зона на високо атмосферно налягане и там често ветровете “обикалят” района като оставят по някоя мъглица и ден-два безветрие в замяна.

Ако тръгвате от Хорта и нямате вятър, за да излезете от тази зона имате два варианта- да попърпотите на двигател един ден на изток (около 150 – 200 мили) или да се отправите първоначално на североизток и да минете от северната страна на островите, където е по-ветровито, макар и малко по-дълго.

Е, ние направихме първото.

От Сан Мигел към Гибралтар вариантът е изток-югоизток без да му мислите много.

От Азорските острови до Гибралтар

по това време на годината можете да очаквате основно попътни ветрове според алманасите. На нас ни варираха между чист юг и север, като, колкото повече приближавате континента би трябвало северните да надделяват. Пътуването ни до Гибралтар беше спокойно, с постоянна добра скорост и само един или два дни облаци с малко дъжд, половината го минахме на спинакер.
Първите морски пътища които се пресичат и са успоредни на бреговата линия са на около 300 мили от континента, е тогава би било добре нощните вахти да са с повишено внимание, и все така до Гибралтар.

Относно подхода към Гибралтар

– влизането в залива на Кадис покрай нос Сан Висенте и Фаро, бих препоръчал да го правите по-северно (на не-повече то 20-ина мили южно от носовете), където ще се срещнете със изходящия от протока трафик който също е добре да се пресече така, щото да сте му от север но и без да влизате излишно навътре в залива. По принцип е препоръчително да се придържате по-близко до европейският бряг защото понякога мароканците проявяват нездраво любопитство при преминаване близо покрай техният бряг..имам силни впечаления за това от предното си преминаване на Гибралтар.
Самият проток е хубаво да се преминава по светло, поради наистина натовареният трафик, въпреки, че ако се придържате на разумно близко разстояние до еврпейският бряг фарватера остава сравнително далеч и не е голям проблем да се премине нощем. Само дето ще пропуснете героичните снимки на фона на Тарифа пойнт и скалата на Гибралтар ;-).

Ако имате късмета да сте с попътен вятър, ще минете протока като на приказка, защото и течението е в посока към Средиземно море. Естествено, трябва да сте и на мотор, но една генуа помага много за минаването. Ако вятърът в протока е насрещен ще ви поодруса малко (от комбинацията между насрещни ветрова вълна и течение ) и ще разберете, защо са монтирани всичките тези ветро-генератори по околните хълмове ;-).

Веднага след протока, трафикът на кораби продължава да е доста интензивен защото се прибавя и този на фериботите между Европа и Африка ( Algeciras- Ceuta ) и пак не е излишно да сте с повишено внимание първите 30-ина мили в Средиземно Море.

Бих могъл да понапиша за плаването по Средиземно Море и пристанищата от испанското крайбрежие на база впечатленията от предно плаване, но понеже слязохме от Лодката малко след Гибралтар (в Малага), ще оставя това удоволствие на Косьо и неговите доста по-пресни впечатления.
За мен беше едно добро плаване. От най-добрите!
На Лодката, Косьо и новият екипаж – хубаво време и късмет!

Продължението:

До Чикаго и назад – с яхта (7): От Малага към о-в Ибиса и Сардиния

Автори: Екипаж: Константин Заимов, Станимир Стойков, Емил Иванов, Бисер Паскалев

Оформление: Стойчо (демек, аз), снимките ще кача всеки момент


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “До Чикаго и назад – през Атлантическия океан (6): Към Гибралтар и Европа”

  1. […] море. Последният път чухме нашите смели мореплаватели при Гибралтар, началото започна в Чикаго, а сега продължаваме из […]

Leave a Reply


Switch to mobile version