окт. 31 2009

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(1): Начало – към Германия

От днес започваме да следим още едно околосветско пътешествие — това на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част първа

Към Германия

През всичките месеци на плануване и мечтаене много пъти си мислех за някакъв вид официално изпращане. Мислех си, че аз ще го обявя, че ще се обадя на някакви журналисти, въобще — представях си, че цялата организация ще бъде от мен. Това, което наистина стана обаче изобщо не си го представях.

Всичко тръгна от една статия в един регионален вестник около 2—3 седмици преди началото. По това време вече някакси почти се бях отказал от идеята да се обаждам на медиите, но приятел ме свърза с негова приятелка журналистка и тя написа въпросната статия. След това нещата се развиха лавинообразно. Тази статия събуди интереса на други вестници и телевизии и започнаха да валят обаждания. Може би повечето хора биха се зарадвали на подобен интерес, но аз бях доста напрегнат и всичката тази дандания допълнително влошаваше нещата. Освен това всичко изглеждаше много странно — журналистите пишеха статии, а хората се кефеха и възхищаваха от нещо, което не само че не съм направил още, а дори което още не съм започнал да правя. И това не ми се струваше само странно, а и притесняващо.

Няколко дена преди датата на заминаване, която си бях определил си събрах багажа и се прибрах на село. Без интернет и без всичкия шум наоколо нещата станаха по-спокойни и дори се чувствах така, сякаш имам предостатъчно време за всичко. В деня преди заминаването установих, че кметът на селото ще ми организира почетно изпращане. Ужас!!! Наистина изглеждаше, че няма да се мине без журналисти и ще трябва да изтърпя цялото това внимание и шум. Черешката на тортата обаче беше това, че тръгването ми ще бъде осветено и благословено от попа! Оле мале, какво чудо доживях. Да четат молитви и да освещават вода специално за мен! На центъра на селото! Пред камери на телевизията! УЖАС!!!

Времето сякаш се опитваше да ми пречи — на предния ден температурите се сринаха с над 10 градуса и заваля поройно, но това нямаше начин да ме спре. Денят X обаче започна със слънчеви лъчи. Е, не бяха много топли, ама все пак бяха лъчи. Около 9 излязох на площада, където вече се бяха събрали двайсетина — трийсет човека плюс една кола на БНТ. До паметника се мъдреше маса, върху която кротуваше пита, а до нея имаше шарена сол и мед, котле с вода, окичено със здравец и китка чемшир. Въобще, сериозна работа както и да я погледнеш.

Интервюто с момичето от БНТ протече неочаквано гладко и спокойно, след което се строих с раницата на гръб пред попа и започна една „кратка“ по неговите думи молитва, която беше толкова „кратка“, че ми се схванаха раменете от 24-те килограма на гърба ми. Но нямаше как, церемонията си е церемония, а и камерата на БНТ снимаше.

След попа, дойде ред и на словото на кмета. То беше кратко и смислено, а като подарък получих две икони — на св. Георги и св. Никола. След като свършиха всичките ритуали и официалности (колкото въобще може нещо да е официално в село със 180 души население), повечето хора, които бяха дошли ме изпратиха и дори бай Пенчо ми дари 3 ябълки „за витамини“.

Екипът на БНТ не искаше да снима докато махам на стоп край селото,защото искаха да пуснат материала в новините на обяд. И така поех с баща ми към изхода на селото, за да чакам на шосето, което свързва Елена и Търново. И точно преди края на селото пристигна колата на bTV. Аз изобщо не знаех че ще идват — кметът ги е повикал, но се е получило малко разминаване във времето, той ги е викнал за 10. Въпреки това и тук се наложи да давам интервю, а след това операторът, който се оказа родом от Миндя засне първият ми стоп.

И така….

На Път

Първата кола беше някакъв стар фолксфаген с две момчета от Елена, които се чудеха защо ме снима камера. След като им обясних каква е работата, те се изкефиха и ме хвърлиха на изхода на Търново. Тук още преди да започна да махам сериозно ми спря едно момче от Троян и точно като затварях вратата, до нас спряха две коли — журналисти от Борба и Янтра Днес — регионалните всекидневници. Успяха да си изпросят 5 минути, през които момчето в колата ме чакаше и слушаше за какво иде реч. Най-накрая тръгнахме. Момчето се оказа, че е физиотерапист и хареса много идеята ми. Разговорът ни се въртеше основно около философският въпрос за смисъла на живота докато предницата на колата не започна да вибрира малко след

Севлиево

Трябваше спешно да се провери какво става и отбихме на първото разширение. Точно като спирахме нещо изрохоля, скоростната кутия блокира на 5-та скорост и след кратко поглеждане под колата, се оказа, че едната полуоска се е откачила, а по асфалта вече се е разляла локва масло. Оставих момчето да чака приятелите си, на които звънна, за да го изтеглят до Троян, а аз се заех да стопирам.

Отне ми повече от половин час докато спре някой. Беше някаква нова кола… черна:). Тук е мястото да вмъкна, че тъй като не се интересувам от коли, никога не обръщам внимание на марките и моделите, и затова почтни никога не мога да кажа в каква кола съм се возил, а ги разпознавам само по цвят — точно като блондинка:)) Новият ми шофьор беше около 21 годишно момче, което снове между Варна, където живее баща му, Солун, където е майка му и София, където живее самият той и където му строят апартамент. В крайна сметка стигнахме бързичко в София, където ме остави на Сливница и Опълченска, от където хванах автобуса до Люлин и отидох в Иван. До вечерта оправихме разни неща, които имаха нужда от оправяне и напазарувахме някои липсващи неща. Когато стана по-късничко ми стана нещо лошо. Нещата с уреждането на нощувки в couchsurfing бяха до никъде — имах уредена 1 нощувка в хърватска и 1 в австрия, но в Сърбия и Словения — никакви. Е… това не беше пречка за тръгването.

15.10.2009

Мислех да стана сутринта около 7, за да тръгна рано. Когато телефонът иззвъня ми се спеше страшно много, но също така ми беше и лошо. Може би от напрежение — все пак това щеше да бъде по-реално тръгване от вчерашното. Станах чак към 9. Продължаваше да ми е лошо, поради което се опитах почти безуспешно да повърна. Знаех, че това е временно състояние, защото съм го изпитвал и друг път преди заминаване изпълнено с неизвестности. Знаех и че ще мине тръгна ли веднъж. Изчаках час, хапнах една ябълка и с Иван излязохме на Сливница в края на Люлин 1, за да стопирам. Мястото не беше много добро, затова минаха двайсетина минути, преди да спре нещо. Беше един джип с трима мъже, които имаха вид на някакви майстори или строителни работници. Разпознали ме от новините по телевизията и искали да се запишат в пътуването ми — макар и само с 2—3 км до лукойла на изхода на града, където било по-добро място за стоп. Там почаках бая време, докато не спря една кола, отиваща към Драгоман. Човекът беше архитект, етнически българин от близките села от сръбската страна на границата. Преди години избягал от Сърбия, за да не ходи в Казармата, а сега не може да се върне, защото ако го направи, ще го приберат. Гледа хълмовете над селата си от Драгоман и си мечтае някога да се върне. Но въпреки всичко, се чувства чист българин и му харесва много да живее в България. Остави ме на бензиностанция

край Драгоман.

Тук чакането се оказа много много бавно. Стоях почти 2 часа и никoй не спираше. Попитах един турски тираджия дали може да ме вземе, но не се разбрахме, а чак малко по-късно се усетих, че е искал да каже, че отива само до границата и ще чака там. Както и да е, пропуснах го. Един сръбски тираджия пък директно ми отказа. По едно време ми спря един човек, който можеше да ме качи до Калотина. В момента, в който се качих в колата ме разпозна — също ме гледал по bTV. От Калотина повървях 2 км до границата и още на първата караулка момичето, което стоеше в нея също ме разпозна, а няколко минути по-късно полицайката на границата също. Искаше да ми подари някакво книжле с телефони на посолствата на БГ по света, но не го намери. Продължих напред към сръбските постове и точно след двайсетина метра ме застигна джипа, който чакаше след мен на гишето и двамата българи в него ми предложиха да ме закарат

до Ниш

Оказа се, че полицайката им е казала кой съм и какво правя и ги е помолила да ме качат. Те отиваха към Ниш, за да се видят с техни приятели сърби, с които имат някакъв общ бизнес. Близката част на Сърбия ми се стори точно като България — никакви съществени разлики не се усещаха.

Някъде след обяд стигнахме до града и те ме оставиха на отбивката, където колите от града излизат на магистралата. Тук падна дълго чакане, докато най-накрая една жена не ми спря. Подхванахме на сръбско български, но само след няколко реплики минахме на английски, като нейния беше абсолютно перфектен — следствие от няколко години прекарани в щатите. Учуди ме, че не я е страх да качва стопаджии, каза, че се доверява на преценката си за хората и на господ, в случай, че сбърка в преценката си:-) Тя ме хвърли на 100 км по магистралата — до градчето Чуприя. Беше късен следобед, а фучащите коли по магистралата нямаха никакво намерение да спират. То беше пределно ясно, че стопа на магистралата е крайно неподходящ, но тук не виждах друг начин за момента, тъй като от града излизаха много рядко коли. Виждаше се, че трябва да търся къде да спя. Хванах една отбивка, водеща към някакви села и отдавна ожънатата житна нива вдясно от пътя ми се стори подходяща. Влязох на стотина метра навътре и хапнах малко хляб и бобена консерва. Това беше всичко, което бях ял за деня, ако не броим една ябълка сутринта. По небето почти нямаше облаци, така че реших да не опъвам палатката, а само спалния чувал и шалтето. По небето освен розовите облаци, все още осветени от скоро залязлото слънце обикаляха и няколко ястреба, чието присъствие се дължеше на множеството мишки, които щъкаха из нивата край мен. Като се постъмни съвсем легнах да спя, с надеждата, че няма да завали. Чувалът ми понесе добре студа, но росата беше много силна и той се намокри целият отвън, макар и да го бях покрил частично с дъждобрана.

16.10.2009

Не можах да спя добре, гърлото започваше да ми дращи заради студения въздух, който дишах цяла нощ. Беше прекалено рано за съмване, но усещах, че май трябва да ставам, защото беше облачно и от време на време прикапваше. Заради облаците сякаш беше станало малко по-топло. Събрах багажа, стегнах раницата и тръгнах обратно към магистралата. Естествено никoй не спираше, още повече, че все още беше тъмно.

Опитах да спра и някоя кола излизаща на магистралата, ама те минаваха толкова нарядко, че мисията изглеждаше обречена. Трябваше да се смени стратегията. Попитах един човек дали има близо бензиностанция — имало, на 1 км напред. Тръгнах натам, в края на аварийното платно, закачулен с дъждобрана, а лекият дъждец продължаваше да ръси. Подмина ме полицейска кола, но не спря да ми направи забележка. Километрите до бензиностанцията се оказаха 3 и когато стигнах там намерих няколко тира и коли. Трябваше ми

нещо за Белград

или по-далеч. Попитах един човек, но той нямаше място. Точно тогава се появи кола със словенска регистрация. Млад мъж и жена му — заговорих ги и те се съгласиха да ме вземат до Белград, накъдето отиваха. Когато започнаха да си пренареждат багажа с интерес видях бутилка шуменско, а после и стекове кенчета и бутилки с леденика, каменица и други БГ бири. Мъжът работел във фирма за производство на дребни механични елементи за електрически контакти, контактори и други подобни неща, и са били в Плевен на делова среща — презентация. Говорихме си за България, за пътищата, разказах им в чий джоб са отишли парите за тях, а те от своя страна бяха учудени от мнoгoто паметници и некролози край пътищата — никъде другаде не били виждали подобно нещо.

Накрая ме оставиха на магистралата някъде към края на Белград. Следващата задача се очертаваше да е малко по-сложна — да изляза от Белград и да стигна някак до Вуковар в Хърватска, където бях уредил да нощувам в едно момиче. Съвсем наблизо намерих бензиностанция и един камион ме хвърли на 5 км до следващата бензиностанция на изхода на града. Тук обаче след много разпитване на шофьорите установих, че всички отиват до някакви близки села в ляво или в дясно, и излязох на магистралата на около километър, за да избегна трафика отклоняващ се към близките села. Само че тук естествено никoй не спираше, всички коли фучаха с поне 80—100. Върнах се малко назад, където едно локално шосе се влива в магистралата и реших да направя последен опит, след което да се връщам пак на бензиностанцията. Но за късмет след 5 минути ми спря една кола, отиваща не много далеч, но ме остави на следващата бензиностанция, където спираха доста коли. Това беше добре, но лошото беше, че повечето от тях също бяха за близки градове, а повечето чуждестранни коли бяха препълнени. На всичкото отгоре беше много студено и духаше вятър, но поне не валеше. След около 2 часа се появиха 2 български джипа, от които излязоха 6—7 момчета, имащи вид на биячи. Явно бяха от някакъв спортен клуб по бойни изкуства, защото бяха в едни и същи дрехи, по които бяха изрисувани йероглифи и ветрила на гърбовете. Питах ги дали могат да ме вземат към Хърватска, но ми отговориха, че нямат място. Минаваха и много коли с германска регистрация, пълни с турци и багаж.

Нещата отиваха към яко закучване. Стоях вече над 4 часа и почнах да намръзвам. Въпреки, че нещата изглеждаха безнадеждни и се подготвях да изкарам нощта в кафето на бензиностанцията, вътрешно бях почти убеден, че нещо ще стане и ще се наредят нещата. И точно тогава пристигнаха 2 български коли. В първата пътуваха 2 жени и един мъж, а във втората беше само една жена. Веднага скочих да ги моля да ме вземат, а мъжът, чието име беше Станимир, ме позна веднага. Пак от bTV разбира се. Учудвам се колко много хора гледат телевизия:-) Та Станимир обясни на останалите кой съм и веднага включиха камерата да ме снимат, за да пратели материала на bTV.

И въпреки, че очаквах някак нещата да се наредят, не очаквах толкова голям пробив — те отиваха за Италия и можеха да ме закарат чак до северозападния край на Словения. Какво спасение! Черпиха ме чай и тръгнахме. Цялата групичка живеели във Верона, където работели разни селскостопански неща за по 5 EUR на час. Бране на ягоди, тютюн, а сега щели да сортират тютюн. Аз се возих във втората кола, защото само там имаше място. Жената в нея беше от някакво село до Петрич, на 10 км от македонската граница, говореше на много готин македонски диалект и през цялото време се слушаше репертоара на Володя Стоянов и Николина Чакърдъкова — песни, които знам на изуст от 4-те години в студентски град, прекарани в съжителство със гоцеделчанин:-)

Стъмни се, а километрите се нижеха в малката стара Фиеста. Няколко пъти спирахме за почивки, като по време на едната дремнахме цял час. След това отново път. Влязохме и в

Словения. Точно когато стигнахме Любляна,

забелязах с леко притеснение, че подминахме отбивката на магистралата за Кранй, накъдето уж трябваше да ида, за да вляза после в Австрия. След 20—30 км спряхме и наистина се оказа, че Станимир без да иска е пропуснал отбивката, защото е свикнал да минава през долната част на Словения, където пътят за Италия и в частност Верона е по-кратък. Какво да се прави, на сутринта щях да мисля как да се придвижа от тук. Засега продължихме още 20 км напред и спряхме на другата бензиностанция, където дремнахме два часа. Стана 5, време беше да продължават, аз треперейки влязох в коридора на бензиностанцията. Кафето още беше затворено. Изглежда бях настинал и продължавах да треперя. Изпих нещо като фервекс, което жената ми даде преди да се разделим и продължих да чакам да отворят кафето, след което се мушнах вътре да се стопля.

17.10.2009

Като съмна в бензиностанцията взеха да прииждат много хора — цели автобуси спираха. Лошото беше, че никoй от хората, които питах не отиваше към Нова Горица — накъдето трябваше да се придвижа, за да ида към северната част на държавата. Тук всички бяха или за Италия, или за близките градове на юг към морето. Отново имаше нужда от смяна на плана. Прескочих магистралата до отсрещното ОМВ, за да търся нещо назад към Любляна, от където да хвана по отбивката която пропуснахме през нощта. Явно бях взел решението си точно нареме, защото от пръв поглед видях автовоз с БГ регистрация, който точно палеше да тръгва. Камионът беше пълен с коли и се връщаше към България. Остави ме точно на нужната ми отбивка, баш на магистралата. Тук трябваше да се върви пеш.

Незнайно точно колко, защото нямах представа дали има някъде бензиностанция. Вървях около 3 км и точно когато наближих един изход от магистралата, една полицейска кола спря до мен. Полицаят ми поиска документите и ме разпитва защо вървя по магистралата. Обясних му, че камионът с който пътувах ме стовари на магистралата и не зная как по друг начин бих могъл да изляза. Той извади една книжка и започна да търси колко е глобата — 75 EUR. Аз казах едно „ОООхх, нямам толкова пари“ и го замолих да не ми пише глоба. Питах го дали има бензиностанция наблизо — нямало. Каза ми да изляза на изхода, който беше на 100 метра напред и от там да си намеря начин как да изляза от града — да съм хванел такси. Записа ми името на някакъв лист и рече — сега няма да има глоба, ама следващия път ще има. Казах едно голямо благодаря и излязох на изхода.

Точно там обаче имаше и вход в магистралата, който идваше от някакво градче или предградие на Любляна, така че ми се стори много добро място за стопиране, а и нямаше силен трафик. Пуснах в действие нова стратегия — написах с молив и големи букви Крань и зачаках с вдигнат палец. След 5—6 минути и няколко минали коли една ми спря. Мъж и жена, отивали към някакво малко градче

малко след Крань — ИДЕАЛНО!

Те ми разказаха, че наема на апартамент извън центъра на Любляна струвал около 800 EUR, а заплатите на офисен служител с више образование били под 1000 EUR. Също така ми казаха, че в Словения, макар и малка страна се говорели доста диалекти, които доста се различавали един от друг.

Оставиха ме близо до тяхното градче, което пък беше

близо до Jesenice — съвсем близо до тунела за Австрия.

Тук беше красиво и вече се усещаше тиролски привкус. Скалистите върхове на Юлийските Алпи, се белееха недалеч на запад, а някъде над близкото гадче се виждаше една крепост кацнала на някаква скала. Хапнах малко, насладих се на гледката и слънчевото време и се заех да намеря начин да се придвижа към Villach в Австрия. Имаше два варианта — единия беше магистралата, а дргугият стария път, който минавал през Kranjska Gora и после прехвърлял планината. Чакането с вдигнат палец и лист с надпис Австрия се оказа безрезултатно — явно почти всички коли отиваха само до Jesenice. На входа на магистралата пък проблема беше големия трафик в едно кръгово движение, където просто нямаше място за спиране. Затова махнах листа и след 5 минути хванах кола по стария път за Jesenice. В това градче имало голяма зала за хокей — втората по големина в Словения, а отборът им бил доста силен. Момчето ме качи до магистралата над града и ме остави на бензиностанцията, където имаше шанс да хвана нещо, за да премина през тунела към Австрия. Тук почиваха доста коли, повечето от които с немска регистрация, карани от намусени германски чичковци и лелички. Попитах няколко, но или нямаха място или нещо не искаха да ме вземат. Застанах на изхода на бензиностанцията с лист Villach, но близо 40 минути никoй не спря, само се заглеждаха по листа и продължаваха. Мястото е планински проход, а слънцето се скри зад облаци, които навлизаха откъм Австрия и стана студено. Явно трябваше пак да сменя стратегията — мислех да опитам по стария път, но преди да го направя реших да попитам все пак някоя и друга спряла кола. Първата, която видях беше с немска регистрация и в нея бяха две млади жени. „Отивате ли към Австрия“ „- Да“, „Може ли да дойда с вас?(ентусиазирано и умолително)“ „-Да“. Урааааа, пак изход от закучена ситуация. И се оказа, че този изход е също толкова грандиозен, като предния. Габи и Клаудия отиваха към Мюнхен и ми предложиха ако искам направо до там да ме закарат. Какъв късмет! Освен това без да му мислят решиха да ме закарат директно на адреса на братовчедка ми! По-късно Габи каза — „Иван, чувствам се сякаш сме твои спасители“:)) и направо си беше права. През цялото време слушахме музика — от босненско и хърватско етно, до френски рап и испанска весела музика (идея си нямам какъв стил беше това), а Габи си пееше и денсеше от време на време.

В Австия заваля сняг.

На парцали! Не само по планините, а дори и край шосето имаше натрупало около 5 см. Добре че не се налагаше да стопирам в подобни условия… Габи каза, че направо съм получил коледен подарък с тях, а аз казах, че той и без друго снегът си е налице, само Дядо Коледа липсва. След което запяха джингъл беллс:):)

Home sweet home, каза Габи, като

влизахме в Muenchen,

а аз добавих — зелени поляни и непрекъснат дъжд:-) И дъждът навън наистина валеше и то със сила. Но това нямаше значение, защото тази вечер щях да съм на топло. И наистина, момичетата ме откараха точно пред вратата на братовчедка ми, направих им една снимка и си ударихме по една прегръдка за довиждане, след което се разделихме и аз се прибрах на топло, да спра наченките на настинката, която се очертаваше да ме налази.

Продължението:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(2): От Франция до Испания>>>

Автор: Иван Иларионов

Снимки: авторът

Авторът се нуждае от финансова подкрепа „Можеш да пратиш колкото поискаш и колкото пъти желаеш. Дневният ми бюджет ще бъде едва 5 долара, така, че дори и дребните суми ще бъдат високо оценени.“ Вижте как да помогнете

Patepis.com не печели от този призив


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(1): Начало – към Германия”

  1. […] части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Днес ще напуснем Германия, за да минем през Франция на […]

  2. Vladimir каза:

    Е,надявам се снимковият материал да бъде малко по-богат.Винаги ми е било интересно как протича едно такова пътуване и през какви места и моменти минава.

Leave a Reply


Switch to mobile version