окт. 30 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор да се радва на новополучената руска виза.

Днес ще продължим към Русия в посока Чита.

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част четиринадесета

От Улан Батор към Чита (Русия)

ден 90

Мисля, че камериерката се шегува, когато ми показва с езика на знаците, че навън вали сняг. Излизам да видя. Навън вали сняг. Майтап няма. Сняг. Бял, сипещ се на снежинки, виещ се във въздуха. Из студения въздух. Из миришещия на зима въздух с отрицателна температура, из пълния с пронизващо студен вятър, тотално отказващ от всякаква идея за мо_туризъм въздух… Странно е да видя сняг. Неочаквано някак. Извън контекста. Въпреки че върху брадата на Алекс, например, снегът изглежда съвсем ОК — кара го да прилича на арктически изследовател. А аз приличам на изваден от контекста рокер, дето хич не му е мястото в никакъв сняг. Мястото ми е някъде, където има палми, мацки по бански със слънчев тен, хубави пътища и рок музика. Аз да не съм Дядо фрикин’ Мраз, че да ме вали сняг, деммит! Не е честно.

Собственикът на хостела, приятен монголец, който говори перфектно руски — учил е в Москва — слиза в стаята ни, за да залепи със силикон нещо по душа, защото тече в долната стая. Казва ни, че прогнозата е да има виелица — истинска снежна буря с ураганни ветрове, и поради опасност от измръзване целият изходящ трафик от Улан Батор е спрян до вдругиден сутринта. В началото не мога да разбера дали говори сериозно. Говори сериозно. Полицаите няма да пускат коли да излизат (а вероятно пък мотори изобщо) — в предишни години е имало и смъртни случаи, хора са измръзвали… Оставам тук поне още два дни. Надявам се поне след това времето да се посгрее малко. Умът ми не побира как, след като не мога да изляза на улицата без да навлека всичките си дрехи, смятам да карам с мотора още по на север, влизайки в Сибир… Наистина в момента не мога дори да го проумея, да си го представя… Това значи да карам много бавно и да мръзна като куче… Едно от нещата, които трябва да направя е да си купя някакви ръкавици, които да могат да се навлекат върху моите.

ден 91

Днес времето е студено, но забележително хубаво и се чудя как може толкова да са се объркали с прогнозата за онзи ураган. Може би все пак ще се размине. Прехвърчат съвсем малко снежинки, небето е сравнително чисто и дори няма вятър. Използваме момента да отидем да заредим хладилника.

ден 92

Днес стават три месеца от началото на пътуването ми. Честит рожден ден скъпо пътува-неее, честит рожден ден на теб. Йе! Пляс-пляс. Три месеца. САМО три месеца, а все едно са минали три пъти по три, все едно съм изкарал цяла една бременност, и почти съм успял да родя нещо — нещо като онлайн блог — който вече усещам как рита. Три месеца… Толкова малко време, а толкова много неща успяха да се случат…

ден 93

Улан Батор — Кяхта

Ставам в седем, вместо в осем, както исках — станало е по погрешка, но както обикновено тези погрешки идват точно когато трябва. Оставил съм си за сутринта съвсем малко работа — или поне така си мисля — просто трябва да нарежа и подготвя файла с дизайна. Правя го за два часа и нещо. Много повече време ми отнема подреждането на багажа и още повече време — окачването на всичко по Скитник, след като за първи път съм изхвърлил (разбирай оставил) някакви неща — книгата от Алтай, няколко тениски, които не съм носил отдавна, куп обикновен боклук… В момента, в който взимам решение да ги оставя и ги поставям на специално разпределения за оставени неща фотьойл, ми става много по-хубаво — ето така се олекотява мотор.

Скитник е целият в прах — на практика е престоял в гаража цели две седмици. Багажът е както съм го оставил след последното ровене в търсене на документи — леко на чорчик, ластиците оплетени, ремъкът на една страна, резервната гума на друга… Отнема ми известно време да разплета всичко, за да започна да подреждам багажа, който съм свалил тук на няколко курса. Една от администраторки-те и камериерката, която е супер мила глухоняма жена, ме изпращат. Подарявам и нещото, което съм изрязал в Иркутск. Ще ми се да имах нещо по-смислено, което да и оставя — жената беше много готина и с мен, и с Алекс през цялото време, няколко пъти пихме чай заедно и си говорихме с писане върху телефоните.

Предполагам, че тръгвам някъде към единайсет. Искам да мина през българското посолство и да се сбогувам с консула — казах, че ще се обадя преди да тръгна и наистина бих искал да го направя. Както се убеждавам отново, вече от позицията на моторист, не на пешеходец — трафикът в Улан Батор е невероятно изпитание и за нервите, и за рефлексите. Успявам да оцелея до много близко до нашето консулство кръстовище, но все пак завивам надясно твърде рано и се оказвам в улица с тройна непресечена линия по средата, която продължава няколко километра, без възможност да направя обратен. Накрая се отдалечавам толкова, че ако се върна рискувам да загубя още половин час — решавам да кажа „чао“ по и-мейла и да запраша към границата. Завивам в посоката, където си представям, че трябва да е отбивката към Дархан — единственият що-годе голям град по пътя към Русия. Попадам в лабиринт от разбити улички срещу гарата, но от другата и страна. Всичко е оградено с огради, а където не е — с релси, и да изляза на основната пътна артерия на петдесет метра от мен не мога. Смешното е, че от тук, където съм се загубил, виждам отлично нашия хостел… Вече съм изгубил повече от час. Завъртам и тръгвам назад за пореден път. Петнайсет минути по-късно на някакъв железопътен преход, съм абсолютно зашеметен, когато влакът, който се ниже вече десет минути пред колоната чакащи коли със скорост от пет километра в час забавя, спира и тръгва назад още по-бавно. Започвам да се смея. Е-е-ега-а-ахси работата. Няма значение — всичко е добре, дори и когато изглежда не чак пък толкова добре за измръзналия пътешественик.

Малко по малко започвам да разпознавам пътя, по който съм минал на влизане — може би не е странно, че до сега съм имал чувството, че карам по друг. Всичко е покрито с тънък, разхвърлян тук таме слой сняг — всяко бяло петно е странно заоблено и кара целия степен терен от голи хълмове да изглеждат като гърбиците на камили-далматинци.

Става все по-студено, въпреки че съм облякъл всичко, което имам. Тениска, термо-блуза, камилска фанела с цип и дълги ръкави — има си име за такива фанели, аз обаче не го знам — освен това обикновена фанела и онова готиното яке от Алпи от някаква странна материя а ла неопрен, което е просто брутално яко яке. А даже не знам дали е яке. Някакво туристическо такова, дето ги носят истинските туристи, а не поузърите като мен. Карането на мотор зимата има тенденцията да мултиплицира студа — взимаш нормалния пешеходен студ и го умножаваш по три или четири, и получаваш примерната температура, с която се сблъсква моторизираният пешеходец. Докато на тялото ми му е сравнително комфортно, краката ми, облечени само в някакво термо бельо и дебел панталон, страдат. Усещам как коленете ми започват да парят, което се е случвало само в няколко случая, когато ме е валяло студен дъжд за дълго време — след това коленете ми дълго ме болят и имат нужда от разгъване и адаптация сутрин. Скорошните премеждия на Алекс бяха много добър нагледен пример за мен да не игнорирам такива неща — спирам веднага след бариерата, където съм платил на удивения от мотора пропускащ петдесет стотинки за „магистралата“, и съм отказал да влеза да пийна водка, за да се сгрея. Събличам се направо на пътя и слагам под панталона и кожения си панталон, след това го навличам пак. Слагам и кърпата с череп, подарък от Костя във Волгоград, и съм готов за път. Студеният вятър на лицето ми е режещ, но аз всъщност го харесвам — получавайки студ по този начин получаваш нещо като обратното на топлина, но усещането е много подобно — все едно лицето ти е много топло.

Спирам за секунда до някакво село, и вдясно от мотора виждам гер, оборудван с огромна сателитна антена и слънчеви батерии. Изглежда едновременно странно и нормално, отдалечено напомняйки на сцена от Star Wars — парче обикновена селска фермерска действителност плюс щипка посипани хай-тек детайли и тук-таме някое извънземно за вкус, и хе ти планената Татуин, примерно…

Преваляйки един от големите хълмове, виждам как снегът напред се разсейва и остава такъв само по най-високите места. Теренът започва да изглежда една идея по-мотоприветлив, и макар че студът не се променя, поне мога да се радвам на слънцето. На тревата вдясно от пътя са спрели две колела с ремаркета, целите в лепенки и знамена, а до тях са застанали мъж и жена, на които махам, подминавайки ги — те ми махат и се усмихват в отговор. Явно, че са пътешественици — бързам за границата, която затваря към шест, но не мога да не спра и да се запозная.

Германци са — мъжът е Денис, а жената Таня, и са предприели поредната си експедиция. Предишното им пътуване е било пресичане на Австралия с камили — сдържам се да попитам дали в Австралия има камили — не и освен ако не са си ги донесли със себе си, или не са зашили няколко кенгурута едно за друго, правейки им транс-камилска операция. Денис и Таня имат послание — Земята е жива, като един голям организъм, и ние сме част от нея. Денис пътува вече петнайсет години и има собствен сайт, на който пише разкази за приключенията си — www.denis-katzer.com

………

Пристигам в Кяхта,

когато вече се смрачава. Границата е затворена, а малките схлупени хотелчета — които разбирам, че са такива, само защото някакъв монголец ми превежда монголския надпис отгоре — са препълнени и места няма. Пред едно от тях, слизайки от мотора забелязвам, че една от тръбите, излизащи от двигателя в ауспуха е увиснала леко — цилиндричните гайки, които се предполага да я държат завинтена за двигателя липсват — вероятно са се отвили от вибрациите. Явно, че това е причината да имам чувството, че моторът е по-шумен цял ден и има някакво странно боботене. Цялата тръба е разхлабена и дрънчи — странното е, че не само в горната част — при двигателя — а и в долната. Със сигурност не може да падне, което поне е добре. Ще трябва утре да намеря някъде „шиномонтажка“ — гумаджийница, които са разпространени доста по пътищата в Русия — и да завия някакви гайки…

В кафето на мотела ставам неволен свидетел как някаква леко пийнала руска селянка сваля някакъв леко пийнал руски тираджия. Сцената е покъртителна и не бих искал да съм на негово място — той също не иска да е на негово място, явно просто не е пийнал достатъчно — и се измъква с оправданието, че утре трябва да става рано… Довършвам си ужасното нещо, което ям, което мисля, че някога е било кон на Пржевалски, който е умрял известно време преди да го намерят в блатото, измият леко от нефта и тинята и разфасоват.

Стаята е зверски, зверски студена, а одеалата са тънки и не греят, въпреки че събирам всичките от стаята. Вода няма, тоалетната не работи — за сметка на това има ток, но опитвайки се да пиша просто се унасям. Не е толкова късно — към десет вечерта е, и не мога да разбера какво ми става. Сигурно студът ми е изпил силите. По-добре да си почина — утре трябва да вляза в Русия и да продължа към Чита, и не мисля да се връщам през Улан-Уде, ако има по-кратък път… А и сутринта трябва да пресичам граница. Не обичам да пресичам граници — обичам да съм ги пресякъл. От друга страна — едното води към другото, значи може би трябва да се науча и да обичам да ги пресичам…

ден 94

Кяхта — Някъде

Монголската граница

на излизане ми изглежда проста, ясна и прозрачна като водите на Байкал. Една от митничарките ми казва, разглеждайки паспорта ми и името на града, в който съм роден, че Бургас означава тънко дърво, или фиданка, и предполага, че така го е нарекъл Чингис Хан. Съгласявам се — сто процента Чингис Хан го е нарекъл така — просто няма кой друг да е бил. Друга митничарка ми проверява мотора за забранени неща — някак си е по-приятно, когато жена те кара да отваряш всичките куфари един по един — не само, че нямам проблем, ами даже ми е интересно. Може и да ме претърси, ако иска. Жени в униформа — ммм, найс.

Шефката на паспортния отдел ме е запомнила и даже пита как съм изкарал. Изкарал съм прекрасно — много ми е харесало и ще се върна пак, за да си изкарам вече супер-мега-яко. Този път без компютър. Руската граница минавам без дори да ми проверят багажа — и там жената на митницата ме е запомнила и животът е чудесен. Влизам в Русия за трети и най-вероятно последен път за това пътуване.

В Русия

се усещам за нещо, което си мислех да не забравя през цялото време — да си направя застраховка гражданска отговорност на влизане. Зелената ми карта не важи тук, а застраховката от първото ми влизане изтече на седемнайсти септември — това поне го запомних още когато си я правих. Трябва да намеря къде да си направя такава някъде в града — Кяхта — и също така да намеря банка, за да изтегля руски пари в брой — имам само долари.

Пресичам града няколко пъти, кимайки на следящите ме с поглед ченгета от пътна полиция, застанали на градския площад, минавайки пред тях предизвикателно бавно — нещо като Васил Левски демонстративно продаващ „кюмюр“ под носа на турците. Кимането ми е красноречиво и казва всичко — „Здрасти пичове, да, аз съм чужденец, но всичките ми документи са изрядни и няма какво да ми ги проверявате. Особено гражданската. Много ясно, че я имам, иначе как ще ме пуснат в Русия?“ Намирам банка и тегля пари. Не намирам Росгосстрах (руска държавна застрахователна компания) там, където са табелите — някъде в края на града. Въртя се около петнайсет минути, докато накрая откривам някаква жена, която не ме праща за пореден път за зелен хайвер, а ми казва, че те отдавна са се преместили някъде в центъра. Намирам сградата на същото площадче, на което за щастие ченгетата вече ги няма, и си правя застраховката. Един от хората в застрахователни-я офис — скоро командирован тук от Улан-Уде — ми казва къде наблизо има столова. Намира се точно отсреща — в сградата на общината. Той също отива натам и предлага да ме заведе. Хапваме заедно нещо като пюре с кюфтета, които предпочитам бързо да забравя и да не си спомня никога до края на живота си. Докато ме разпитва за пътуването ми в малката и тясна столова, която мирише интензивно на манджа, всички се обръщат между загребванията с лъжиците и чакат да чуят какво ще отговоря — къде съм бил, къде отивам, откъде говоря толкова добре на руски — почти без акцент и прочее. Сцената ми прилича на началото на клипа на WigWam — „Get you someday“, където те свирят в някакво малко схлупено кръчме в „Киев“…

Разпитвам за пътя към Чита — не искам да минавам през Улан-Уде, ако прекият път от тук към Чита е нормален. Единият вариант, оказва се, е да мина през село, наречено Бичура — пътят натам… едни казват, че е хубав, други — не. Една от жените, седящи до преди малко в кръчмата, ми казва да отида, да видя и „Каквото сърцето ти подскаже.“ „В какъв смисъл“ — питам. „В прекия — каквото ти подскаже сърцето, това правиш.“ „Разбирам, ама как? В смисъл как да разбера какво ми подсказва?“ „Просто го почувстваш“ — казва жената. „Аз например днес не знаех дали да пътувам до тук да видя родителите си — станах, почувствах, че ми се идва, и дойдох.“ Странно колко окуражително ми се струват тези думи. Имам чувството, че когато пътуването ми започна, постоянно ЧУВАХ тези съвети, които приемам за важни, от другите хора — постоянно срещах такива хора, които казват нещо важно за мен. Поглеждайки назад сега, това не е спирало в нито един момент, просто аз позволих на всички неща, които ми тежат някак си да ме затлачат, да ме притиснат, докато в един момент загубих инерция. Може би това е началото на ново начало. Трябва да бъде.

Къщите и местата по пътя са разнебитени, схлупени — личи си, че селцата са забити и местата са далеч от основните пътища. Когато спирам пред магазина в някакво мъничко село по пътя и слизам от Скитник, виждам как жигулата в далечния край на улицата тръгва към мен, със свирене на гуми. Ясно ми е, че хората вътре искат да разгледат мотора. Не изчаквам да се доближат, а влизам в магазина да си купя някаква вода и продукти — решил съм днес да остана на палатка, нищо, че е студено и има мечки. В магазина е топло и смятам, че никой няма да пипа нищо по мотора, докато ме няма, но през десетте минути, които отнема на продавачката да обслужи единствената клиентка преди мен, откровено нервнича и често гледам през прозореца. Накрая взимам хляба, консервата със свинска „тушонка“ и водата, и излизам навън.

Отговарям на въпросите на четиримата човека — колко вдига, колко коня е и прочее. Хората са мръсни и миришат на алкохол — някои от зъбите им ги няма, някои са просто метални, но това е нормална гледка за тази част на Русия, вероятно. „Подари ми нещо за спомен, а?“ — казва единият от хората. Харесал ръкавиците без пръсти, които са закачени да се „сушат“ на кабелите на спирачката отпред още от влизането в Монголия, той си ги откача и ги премерва. Казвам му, че ми трябват и не мога да му ги подаря, но той настоява. „За какво са ти, на теб не ти трябват — имаш си други — а пък аз всеки път като ги сложа, ще се сещам за теб.“ Чудя се как да му обясня колко нелогично се аргументира. Какво ме интересува дали ще се сеща за мен или не… Човекът застава встрани, подканяйки ме да тръгвам и ми пожелава лек път. Откровено се дразня на това — вече съм схванал, че в Русия това чужденците да оставят по „нещо за спомен“, вероятно се счита за нормално, а България минава за богата европейска държава, ама не мога да се оставя някой по такъв начин просто да си прибере нещо от мотора и да замина. Не е като глупавите ръкавици да ми трябват — едва ли през това пътуване някъде ще бъде толкова топло, че да нося ръкавици без пръсти. Въпросът е принципен. Гася двигателя и му обяснявам, че няма да му ги подаря, защото ми трябват и имам още четири месеца да пътувам. Минават може би около десет минути, в които той ме уговаря и моля да му ги подаря, само че е просто безмислено, защото аз съм приел нещата лично — мразя някой да си мисли, че може да ме накара да направя нещо и обикновено правя обратното напук. Накрая човекът се отказва, сваля ги демонстративно и ги хвърля върху мотора ми, навирайки се в лицето ми с дъха си на алкохол. „Дано да…“ — колебае се за момент. „Дано да ти се пукат гумите! Цял живот!“ Само клатя глава. Няма да ми се пукат, пич. Вероятно ще се пукат твоите…

Накрая намирам някакво място до пътя, в близост до някакви полуразрушени сгради, където мисля да поставя палатката. До самите сгради се оказва, че няма път — пред тях минава руслото на малко поточе, заровено достатъчно надълбоко, за да не мога да мина от там с мотора. Обикалям хълма, пред който съм спрял, с идеята да открия място, което да не се вижда от пътя, и до където да мога да стигна с мотора. За да успея да скрия Скитник и палатката от поглед — което няма да стане на сто процента, но разчитам на това, че все пак е достатъчно далеч от асфалта, за да не се види — трябва да го паркирам на лек наклон върху място, което е доста неравно като цяло и навсякъде са разхвърляни големи камъни. Трябва да го направя много внимателно, защото рискувам да обърна мотора.

След цялото буксуване и бутане напред-назад, почти успявам да стигна до там, преди Скитник да се наклони на една страна повече, отколкото мога да удържа. За половин секунда успявам да го балансирам на средата, напрягайки всичките си сили, но вече е късно да го спра. Моторът е прекалено тежък и центърът на тежестта му е прекалено високо. Скитник ляга на земята — този път изцяло на деветдесет градуса, падайки върху единия куфар. Случва се от място, и вече знам, че нищо фатално не е станало — просто ще трябва да се опитам да го вдигна. От последното изпускане при влизането в Монголия знам, че няма да успея да го вдигна напълно натоварен самичък. Да ходя да спирам коли за помощ на пътя — няма смисъл. Просто ще трябва да сваля куфарите — ще стане бавно, но… Не знам защо, но на мен ми е спокойно и тази случка всъщност ме кара да се отпусна. Слънцето е залязло отдавна и заревото на хоризонта вече се оттича някъде в дълбините на настъпващата нощ, а въздухът е студен. Свалям якето си и навличам качулката на Milo-то, за да прибере косата ми. Просто от интерес опитвам да вдигна мотора, заставайки с гръб към него, опитвайки се да изпъна краката си. Повдигам го съвсем малко — тежи. Много. Чувствам се спокоен и ми е дори някак приятно. Малко по малко свалям багажа от Скитник, разплитам ластиците, махам централния и единия от страничните куфари заедно с гумата и тубата за бензин — още само малко, само до Владивосток и ще ги разкарам съвсем… Нямам търпение. Заставам стабилно пред мотора и го вдигам без никакъв проблем. Паля го и го изкарвам на мястото, което съм си набелязал. Отнема ми само половин час да преподредя багажа, и да „разпъна“ палатката — земята е толкова твърда, че не мога да забия колчетата и втория слой на покривалото оставям просто увиснал — нямам избор. Надявам се да няма вятър… Сядам върху мъха долу, вадейки сгъваемото котлонче Primus и газовата бутилка. Отварям една от консервите, които съм намерил в куфара си. Почти сто процента съм сигурен, че тази консерва е с мен още от Уфа, и предпочитам да изям първо нея, въпреки че не изглежда особено апетитна. На вкус е както изглежда, но е гореща, а небето е пълно с квинтилиарди звезди… Не ми пречи, че е студено. Чувствам се много добре, за пръв път от доста време насам… Надявам се това да се закрепи така. В долината пред мен, през цялото време минават влакове, които от тук изглеждат като играчки — дълги редички светещи прозорчета на малки светли, топли и уютни купенца, пълни с мънички хора, които си мислят за своите си неща, пътуват по своите си задачи, живеят собствените си животи, и никой от тях не знае, че аз ги гледам и си мисля, какво ли си мислят те.

ден 95

Спя на пресекулки, които дори не мога да осъзная като спане, и се събуждам често. Навън е невероятно студено, вътре също и на сутринта откривам, че цялата палатка е покрита със скреж. Скитник също е замръзнал през нощта — чудя се какво да напиша върху скрежа — примерно „Стопли ме“ вместо „Измий ме“, но ми е прекалено студено за такива неща. Не знам каква е температурата, но е минусова и ако съществува начин да се пикае с ръкавици, то днес е денят, в който щях да го открия. Начин да се прибере палатка с ръкавици също няма, налага се да я свия както е мокра и студена с премръзнали пръсти. Получава се на третия опит. Цялото упражнение с опаковането ми отнема доста време, защото чакам слънцето поне малко да я изсуши, и тръгвам някъде към дванайсет на обяд.

Не се учудвам изобщо, когато катерейки се по някакъв виещ се нагоре път между високи хълмове, разхвърляният тук-там около пътя сняг, преминава в почти плътно снежно покритие, с все натрупаните покрай мантинелата преспи. Хапвам топла супа в някакво кафе на върха на прохода — казва се „Перевал“, което значи „Проход“. Отпред има два съвсем истински снежни човека. Честно казано, вече не се и учудвам. Жената вътре ми разказва как оттук минават много пътешественици на мотори, но не и през зимата, и че съм леко закъснял — съгласявам се. Спор няма.

24 септември 2009г някъде в Русия

Снегът е останал някъде зад гърба ми — от известно време насам дори и асфалтът е хубав. Спирам до пътя. Слънцето свети ярко — когато съм спрял, мога дори да си сваля ръкавиците, за да извадя телефона, без пръстите ми да се строшат и отчупят като в онази сцена от Терминатор 2. Вдигам мобилния и звъня на Джим от Чита, чийто номер ми е дал Дъг, каращ през цялото време на около три седмици разстояние пред мен по същия маршрут. Джим вдига и когато му обяснявам, че имам нужда от място където да паркирам мотора и да преспя днес казва, че няма проблем — ще уреди нещата, да му се обадя, когато наближа града.

На влизане в Чита

няма стела, но за сметка на това има рамка, където предполагам, че може някога да е имало. Интересното е, че преди кръговото движение пред мен има указател, и на две от трите посоки пише Чита. А сега де… Чудя се как да обясня къде съм на Джим по телефона, но някак си успявам. Той е на среща на офф роуд клуба на града — подготвят се за голямо състезание, обяснява ми как да намеря стълпотворениет-о от джипове. Някак си успявам да запомня всичките указания за завои — къде и кога — и се появявам на точното място. От мястото между паркираните офф роуд машини, където са се скупчили много хора, към мен се запътва един усмихнат човек, облечен в бизнес костюм — това е Дима — Джим. Запознава ме с жена си — Наташа, също мотористка, както и с още доста други мотористи. Състезанието, за което провеждат финалната организационна среща се казва „Танк трофи“ и представлява следното нещо — на цялата тумба състезатели се изсипват или карти с отбелязани точки, или просто джи-пи-ес координати, и всички се юрват да намират път към тях, защото тези точки не са някъде в града, а в тайгата и често са примерно по средата на някое блато или на върха на някой хълм, ограден с корита от реки. Цялото състезание ще продължи двадесет и четири часа, започва вдругиден

Дима и Наташа са с колата този път, въпреки че и двамата са мотористи. Следвам ги до сградата, в която живеят — нова и висока, а от прозорците на уютния апартамент се вижда дворът на някаква военна база — склад за резервна военна техника — огромно пространство, запълнено с паркирани един до друг камиони, бронетранспорть-ори и прочее непонятни машини. Котката, която не престава да ми досажда се казва Маха — когато са се чудили как да я кръстят, Ямаха им се е сторил подходящ вариант.

Запознали са се с Дъг още първия път, когато той е правил околосветско с Индиана си, а тази година са се срещнали някъде по пътя, когато Дима и Наташа са пътешествали към Алтай. Спомням си колко път съм изминал от там. Това е дале-е-е-еч. Няма как да не се замисля, че при нас Испания минава за далеч, а е на само три хиляди километра перфектен асфалт и инфраструктура. А аз никога не съм ходил там. Ъ. Умът ми не го побира.

Докато Наташа приготвя вечеря, която поднася по безупречно-невероятен начин, всичко подредено и красиво, с Дима си говорим за пътя към Владивосток. „Ако трябва да бъде честен, бих ти предложил друг вариант“ — казва Дима. „Е, не би било съвсем честно, но…“ „Да кача мотора на влака не бих искал.“ — прекъсвам го. Това е план Б, или дори В — след качване на мотора на някой срещнат попътен камион, ако стане невъзможно за минаване или повредя мотора. Дима няма как да го знае, но на мен още ми тежи фактът, че не влязох в Монголия откъдето исках и „избягах“ от трудния маршрут — това беше удар по самочувствието ми, който не очквах да си нанеса, и наистина не знам дали бих могъл да понеса да си шибна още един такъв. Искам да карам мотора си, не да го превозвам — сигурен съм, че мога да се справя с този път, както можех да се справя и с Монголия. Само че СЕГА не искам това да остане неподплатена с факти догадка — искам да го НАПРАВЯ.

Утре Дима и Наташа са на работа — аз оставам в апартамента да работя, а когато те се върнат заедно ще отидем в базата на екипа на спортния клуб по мотокрос на армията, където и аз искам да прегледам дали всички болтове и гайки са завинтени по мотора…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив. Човекът заслужава подкрепата ни!)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на Чита в Русия […]

Leave a Reply


Switch to mobile version