Бургас – Клагенфурт(4): Пале, Горажде и Сараево

Продължаваме с пътуването на Симеон из бивша Югославия — Сърбия, Босна и Хецеговина и Република Сръбска. В предишната част разказваше за Дрвен град в

Република Сръбска в Босна и Херцеговина>>>

началото на разказа е тук: Бургас – Клагенфурт: през София, Сърбия и Залцбург,

а ние продължаваме към:

Пале и Горажде в Босна и Херцеговина

Искам да се отърва от всичко преживяно по-бързо. Да го опиша, че да ми олекне. Има, обаче, и друго мнение. В Югославия често чувах да ме съветват:

-Полако! Полако…

Американолатинците все отлагат за:

— Маняна!

Руснаците са категорични:

-Спешка нужна при ловле блох!

-Тише едешь — дальше будешь.

И дядо ми Киряк казваше:

-Бързата кучка слепи ги ражда…

Вече съм разказвал как ядох за пръв път в Москва черен хайвер със сина на маршал Булганин. В бюфета на Третяковската галерия. Нагъвах с лъжицата и никакъв вкус не усетих.

Черният хайвер се яде полако-полако. Сдъвква се всяко зрънце и тогаз разбираш какво е вкус и наслада. И защо е скъп.

(На презокеански лайнер от Ливърпул за Ню Йорк, пълен с богаташи зареждали само 80 килограма за едно отиване-връщане. Само каспийски! „Qunard“ си знае работата.)

1. Ставам рано, пия на голо едно еспресо. Пиша нещо в Книгата. Оставям си телефон, адрес. Току виж Кустурица с Брегович дошли в Бургас и няма къде да преспят…

Отварям нужната карта. Закрепям ДВД-то на статива.

— Довидженя, Дрвен Град! Видимо се!
Приятно!– ми махат от бариерата.

2. До границата с БеХа (Босна и Херцеговина)

са някакви 5—6 километра. Бързо я минавам и питам де мога да сменя еври на марки. Във Вишеград, казват. (Вишегради — в коя славянска държава няма поне един?)

Този в БеХа е разположен на Дрина и има два моста. Единият е 500-годишен. Построен от архитект Синан. Наш човек — българин-еничар, построил и моста в Одрин и Одринската джамия. В банката смених пари и питам де е мостът. Милица (все така им казвам на югославските моми) ми сочи местото. Аз паля Мондеото и докато правя маневра, чувам да се тропа по багажника.

-Чича, мост jе овде! Пеши е ближней! (само дето в кенефа не ходим вече с коли!..). Понеже вали дъжд и нося три техники, разпъвам жълтия марков чадър с надпис „BILLA“, слагам нещата в едноименна торба и събирам очите на таксиметровите шофьори…

Вземи им акъла.

(После парите сами ще ти ги поднесат „на блюдечке с голубой

каемочкой…“ (О. Бендер, турецкий подданный)

3.Докато „правя впечатление“ правя и друг будаллък. По моста май се минава с кола, а аз заобиколих един-два километра…по новия.

Пътят тръгва покрай Дрина

с такива красоти наоколо, с толкова одморища, че хич не ми се жури(бърза). Полако-полако.

Днес като видя Горажде и Пале — стига ми.

Спирам до рибари, в чиито кошници има хубави парчета шарани и щуки. Ще се ползва тиган довечера. Двама чужденци (сякаш холандци) пък, като уловят риба я целуват поред всички и я пускат обратно да си плува… Виждал съм ги край Мандра до Бургас със същите „изпълнения“. Други пък, дебнат с телеобективи калдъринките край Атанасовското езеро и правят снимки. Водят си записки. Все за кеф! Аз си имам въдица в багажника, но решавам само да гледам. Че съм лаик в тая работа.

4. Към обяд вече бях в Горажде.

Нещо като Карнобат. Мъ-ъ-ничко — Нова Загора. Вървят хора, и жени. Рядко със забрадки и фереджета. Тичат деца. Кафенетата пълни. Няма и признак, че тук е бушувал Олуят.

Присядам до двама бошняци в кафето на сянка. Черпят ме и дума не дават да кажа за плащане! Вадя он моите запаси три „Болярки“ да се реванширам. Приказката тръгва.

И пак същото:

— Живем си сад мирно и кротко. Кад до рата. (Както преди войната — бел. Стойчо) Има тук секакви — и срби и хрвати. Никой никого не закача…

— Ами Олуят?

— А-а, све се е заборавило! Да не се повтаря. И:

— Не мой да се повтори! — съвсем категоричен е Юсеин. -То е било така глупост! Така дивотия! Срамим се!

 

Горажде е врязано в Република Сръбска

като дълъг чорап, но на самия изход от града пише „Добродошли в РС“

— Па, нища! Срби су такива майтапчии…(Хубав „майтап“, мисля си. 8372 глави — за икономия на джепане -с ханджари, са паднали. Не мога да повярвам на равнодушието на тези хора.)

Изведнъж рукна силен дъжд и Юсеин казва:

— Сад нема каде да одиш. Ей, Милице, дай по jедно „Никшичко“. Изпотените бутилки идват и причеме jошт jедан сат.

Разделяме се приятелски. Не ми вярват, че съм дошъл от любопитство само.

— Сигур имаш неки бизнес….

Слънцето пак светна. Купувам от близкия минимаркет бутилка „течни кефир“, клаксон-привет и — към Пале.

5. Пале, током Рата (по време на войната), е бил столица на Република Српска.

Малко градче, нищо особено. НО — разположено на високото над Сараево и с пряко мерене можеш да се целиш в която искаш джамия, мост, библиотека, пазар…

Наблизо са лифтовете и пистите от Зимните Олимпийски Игри през 1984-та (ако не се лъжа).

По високото се вижда сняг.

Пак заваля и паркирам пред голяма Робна куча. Влизам, като вземам изоставена количка на двора.(Трябва да си ги върна петте стотинки от „Билла“-та в „Лагера“!!! Предварително ще ви кажа, че стотинки — ядец! — нямаше.)

В неголяма „книжара“ вътре на сухо разлиствам книгите. Търся речник заради Саобрачай и Байна. Няма речници. Книжарката ми се чини открехната и пускам моя си „лакмус“:

— Върло ми треба глобус на Босна и Херцеговина!

И ща мислите ми рече? Няма да познаете от три пъти:

Имамо само на Босна! На Херцеговина немамо. Но, виж ако дочете след седмица…

Разсмиваме се колективно. Защото имаше jошт двама-трима наоколо…(Дедо пак заби jедна книжарка — ще рече внукът Симеон, но сега има изпити във Варненския Харвард и е далече).

Обикалям още половин час. Търся българска стока. Е, разгеле! 3800… Знаете баркода на България. Паста за зъби и няколко вида кетчуп и всякакви сосове и майонези. Браво! У нас не съм виждал сръбски. Па и сеща ли се някой от тях че са български. Произведено -само бар-кодът е свидетел. Увозено (внесено) от еди коя си фирма. Дата, подпис.

За младоците 20—25 годишни, какъвто е преобладаващият възрастов генофонд на Форума („Попппулярно объясняю для невежд“):

Баркодът е измислен (накарай калпавия на работа, да те научи на акъл — Дедо ми Киряк) от един американец, служител в гара разпределителна. Понеже трябвало да описва вагоните и се налагало машинистът да намалява скоростта, опитал с бар-код. Метрови ивици по хълбоците на вагоните. Широки-тесни-още по-широки. Индивидуални! Считането ставало с примитивни фотоклетки, ако не влизаме в детайли.

Сега всяка блондинка не може без баркод върху лака си за нокти.

6. Още на влизане в града зърнах надпис „Хотел“ и нямам кахър, че ще спя в колата. Мръква се и отивам да наема кревет.

Хотелът се казва „Дамис“. 2 ½ — 3 звезди. Ето пред мен е Рачунът (сметката): 44,50 марака, укупно со уключен доручак и PDV — сигурно ДДС. (44,50 марки общо, с включена закуска и ДДС — бел. Стойчо)

Хубава стая, хубав изглед с дъга над баира. Има душ, че не треба чеп. Телевизор Сони. Обаче няма нощна лампа! Аз без да чета не заспивам. Слизам долу и ги паникьосвам. Искат де ми сменят стаята, но и аз — не, че си бях избърсал обувките с одеялото — но се бях отъркалял в кревета и измачках чаршафите. Донесоха отнякъде лампа с хиляди извинения.

Не ми се мърда от стаята. Ще си преглеждам и подреждам филмите, дисковете. Ей, как трябва! –НОСЕТЕ си на всяка цена един разклонител! В банята има контакт с изрично предупреждение че е Само! за самобръсначки! Но е 220-230-V, 50 херца фреквентност. Решавам се и слагам там зарядното за батерии. То е най-евтино. Нищо лошо не му стана. („Ако вземете стъклена пръчка и я натъркате с вълнен чист парцал — нищо страшно няма да се случи“ -си припомням от „Рога и копита“ на „Литературная газета“)

От минибарчето изпих една „кисела вода“ — така ѝ казват на газираната, и оставих подобна „Горнобанска“. Като си самичък трябва сам да се веселиш!

7. Банята. Я! Непозната система и сливно казанче и кранове. Такива неща не търпя, докато не ги разбера или разваля!

(Във Варна през зимата на един „симпозиум“ в суперлуксозен хотел на „Златни“, като започна същинската част — ядене-пиенето, седнах встрани с чаша питие и зачетох проспектите. Идва един дълъг чорапогащник и пита:

-Може ли да седна тук при вас? Не мога да ги понасям тези навлеци! Всеки мисли че може да те свали…

Изглежда много съм й вдъхнал доверието на безопасна игла с моето ЕГН.

— Сядай, викам.

Ама да ти правя компания след такава увертюра — прощавай. Ще мълчим.

Като се прибрах в стаята си и влязох в банята, съветският инженер бая се изпоти, докато вдене как от тия квадратни, кубични хромирано-никелирани чудесии ще потече вода. Справих се, обаче. Тъкмо си легнах и на вратата плахо се чука:

— Бихте ли ми помогнали да си пусна душа и ваната? — пита чорапогащникът.

А да ти изтъркам гърба не щеш ли? — си мисля. Ама като я гледам — блондинка, че и женско — аз се измъчих, че тя ли ще добие вода от този кубизъм. Добре че бях с прилична пижама, та не се наложи да се костюмирам. Оправих й крана. В хотел кой не се къпе? Само шопът пропуснал случая в едн „Холидей Ин“, понеже: „Ех, сега да бе сабота, че да се окапим…“ А денят бил сряда.

Усещам, че с нещо съм я оскърбил, сякаш.)

Нали имаме време? Още едно отклонение: В спомените на руския преводач на Чърчил в Ялта се споманава следното: Чърчил силно бил изненадан от голямата леснотия от ползването на батерия-смесител в стаята си!.. Поръчал на своите хора да му доставят такова нещо! Нима от СССР?

В искрящия от сарказъм и хумор роман на Алек Попов „Мисия Лондон“ един нашенец, кмет на Провадия, донесъл в главния град на Гордия Албион, намерен при разкопки край града им първия в света Ватерклозет!!!

Това опровергавало първенството на Велика Британия в тази област на човешките удобства. А, тъй като сме били все още с пътната карта на предприсъединяването, показването пред публика на изобличаващата находка е могло де ни коства купчина предпазни клаузи! Заради някакъв кенеффф!

 

8. Извадих „Балканската елегия“ да си освежа писанато от Марин за Горажде, Пале и съм заспал, както спят безгрешните.

 

9. Сутринта в осем съм „на линия“ в ресторана. Закуска ще дават. Сам съм и каня келнера — тук това е те-е-жка мъжка професия — да си почеша езика. Поръчвам му от моя рачун кафе.

— Дали е ночевал во вашиот хотел Ратко Младич, Радован Караджич?

— Како не? Били су! Много пута. Добри люде. Тая смахната швейцарска адвокатка във втора критическа….

Изслушвам търпеливо тирадата с доводи против Хагския съд и нещастната Дел Понте и питам:

— А на тая маса седели ли са?

— Не. Тука не. Ей в онова сепаре сядаха винаги.

 

 

Как-к-кви места посещавам! Оправям сметката, и давам на „хоп“-а една марка да измие стъклата на Форда. Абе — чорбаджийска работа!..

 

Връщам се обратно в града да го видя без дъжд, правя снимки и потеглям за Сараjeво. Некви 70—80 километара. Бургас — Петолъчката. Одма съм там.

 

10.При пътуване, това дето го споменах, е вредно.

„Остават ми еди колко си, то е като до Благоевград, ще пристигна еди кога си“ и прочее глупости. Зяпай си красотите наоколо, спирай на одморищата, уморен-неуморен, няма значине. Прави си лаф с бензинджиите на пумпата. Живей си жгивота.

 

И времето минало и навреме си пристигнал.

Туй да го знаете от мен.

Сараево, Босна и Херцеговина

Като разглеждах в Гугъл Сараево ме плашеше мисълта как ще се ориентирам в този дъ-ъ-лъг град без карта. Всичко се оказа, обаче, толкова компактно и лесно. Една дълга транспортна улица и една успоредна на нея — пешеходна, търговска.

 

1. С приближаването на Сараево

се вижда на хълма отдясно голяма бяла крепост. Сърбите не са пропуснали да си устроят там и наблюдателен пункт и огнева позиция. Минохвъргачките са били най-подходящи за навесен огън, тъй като „целите“ са долу в ниското. Карам по тесен булевард към центъра, като освен пътните знаци, гледам как шофират местните. Никой не настъпва трамвайното платно, защото при червен светофар за мен, трамваят има зелено и е много рисковано да ми строши инак здравия теглич отзад! (Да не чуя някой да е казал „отзаде“, „отпреде“!! На моите работници им удържам половин надник за това! Отучих ги!)

Май че съм вече в центъра. В центъра са винаги минаретата, катедралите, църквите.

Започва кошмарът с паркирането. Но мен в това пътуване ме гони луд късмет и се намествам на мястото на излизащ микробус. На тротоара има някакви колонки, но не им обръщам внимание.

Чак като тръгвах за Мостар на едно „одморище“ келнерът ми показа закрепената на чистачката квитанция за солена глоба. Ще платя на връщане (Когато цъфтят налъмите, на куково лято…никога. Защото обратният ми път не е оттук!)

 

2. Театърът започва с гардероба.

Градът — с първото кафене. Тръгвам към зелените чадъри на „Sarajevsko pivo“. Снимам с камерата веселяците на стъклените масички и стройната Милица, в сини дънки и зелена блуза с надпис „Smile“. И кафето се казва „Усмивка“ и Милица широко и красиво си показва 32 бели зъби.

Двама авери ми правят знак да сядам при тях. Сядам и вадя марки да поръчам нещо. Че като запротестираха, като замахаха с ръце:

-Тук при нас гостите никад не плащат! Седай!

Милица (Йесеница, оказа се че ѝ е името. Не по-лошо от Милица!) носи изпотена халба „Сараевско“.

Започва обичайното „опипване“. Отдека, защо? Накъде?Признавам си всичко.

Че нема работа, нема пари — не ми се слуша. Така е навсякъде. (Как не — в Бургас безработицата — и им го казвам — е минус 6%!!)

-Брей, да доджемо код вас да радим!…

 

Йесеница пълни пак халбите и се врътка около нашата маса. Решавам се да им разкажа най-хубавия двоен комплимент към жена, който съм чувал.

Един грузинец върви след рускинче с хубаво оформени отзад (не отзаде!!- казах!) дънки. То се обръща и си показва белите зъби…

-Да! Плохими зубами такой хороший попа на накушаешь…(С кофти зъби такова хубаво дупе не можеш да отхраниш)

Емир (и двамата бяха бошняци) схвана веднага вица и го превежда на Милица-Йесеница. Смее се „Милица“ и демонстрира и двете си достоинства. Смее се и едно яко-жилесто момче на съседната маса. Нейният дечко. Шампион по карате-самбо.(Дечко в югославскете държави означава гадже, хахаль, boyfriend)

Не ща да ме тръшкат в партер, ипон и т. н. и, значи, с тази Милица — внимателно…

 

Емир ми разказа за работата, с която се е заел. Прави някаква фондация. Пари Европа дава, но трябва да се вземат. (Все знают что в телефон-автомате куча монет. Как достать их оттуда? Вот задача! — си спомням пак големия учител в живота ми — „Литературная газета“) Показва ми разпечаткси на официални документи. Събрани са нужните подписи. Трябват още само два.

— Ами, да тегля един параф! Че много красиво се подписвам. Предлагам.

— Не, тука требе подписи на глупи люде, но на позиции…смее се Емир.

Обяснява че фондацията ще подпомага люде, повреджени во рата. „Дружество на борците, за подпомагане защитниците на Сараево“

-Инвалиди? — показвам ръце, крака…

-Не, каже Емир. Ту! — и върти пръст около слепоочието.

Ще се грижи за хората, откачили от мъка, като са гледали как убиват, насилват, изселват близките им… Как са горели техните „кучи“.. Много, много са. Десетки иляди.

 

Става ми неловко, че пусках масали преди малко… Смяхме се.

-Нища. -казва Емир -обръгнали сме на всичко.

Тръгвам, но с уговорката на обяд да отида в кафе „To be, or not to be“ да обядваме истинско печено агнешко по сараевски.

Хубав край! Хубави хора!…(„Преброяване на дивите зайци“)

 

 

3. Тръгвам по главната.

Правя снимки на големия брой интересни сгради. Храмове на всичките четири конфесии: мюсюлмани, католици, правславни, евреи. А-ха! Виждал съм го това! Ами във вездесъщия Гугъл. Но не съм го пипал в Гугъла. А сад — може.

Нито един мъж не се отличаваше от европейското облекло. Около 5—6 процента от жените, предимно млади красавици, бяха със забрадки и дълги поли. Но с красивите очила, знаете — очилатие сме интелигентни! (само Данчо-Пицата носи скъпи очила без диоптър!!) — изглеждат много интересни. Ходят по две-три тези, забулените. Красиво, обаче.

………………..

Кафенетата в Сараево могат да поемат наведнъж цялото население на града и близките околности, ми обясни на въпроса келнерът, като ми донесе джезвето и чаша ледена вода. Най-кафеджийският град во Европа.(„А также в области балета мы впереди планеты всей…“ — пееха пък руснаците никога не видели да се пие кафе на улицата. Че и сега, май.)

Кафенетата не са само на главната, а на всички прилежащи градинки и сокаци.

Чета табелите:

„Тюрк Хава Йоларъ“ — турски въздушни линии,

„Културни Центар на Ислямска република Иран“...

„Demir Bankasi“….

Правете си изводи какви ветрове духат во Сараево.

Пак планирали строителството на десет джамии, чета във вестник „Виечер“. Сърбите протестират. Ония обясняват, че това е планирано още преди войната.. Да, ама защо на мястотона зелена площ, детска градина?… А то тука свободни терени хич нама! Същите истории, като в София и… Тутракан…

Сърбите в Сараево са си си обособили своя част — Източно Сарево, строят и се сегрегират там.

 

4. Разглеждам изложените книги. Харесвам си един дебел „Балкански блуз“, но едва ли ще го одолея на сръбски.

Влизам в двора на старо медресе. Сега музей. На масички със зелено сукно разложена ислямска религиозна литература. Коранът в десетки разновидности. Все на арабски. Питам продавача дали хората разбират този език. Как се молят?

-А, колкото за молитва знаят. Имаме и кратък Коран на сръбски.

Дали няма да си купя? Не,благодаря.

 

4. Стигам неусетно Баш чарши. Кой не е бил в Капалъчарши, кой не е слушал за нея? „Капъ“ е затворен, покрит. А Баш чарши си е Ачик — отворен, по турски.

— В „Капълъчарши“, обяснава ми Хасан, основният ни проблем (зор — по турски) е да разберем от коя държава си! Ако хората имаха като колите табели — колай работа. А езикът не е проблем за продавачите там.

Тук чаршито е в стесняваща се уличка и в късите й разклонения (сокаци). Продавачите не са нахални като в Турция. Пият си кротко кафето и стават само ако спреш пред витрината му.(„Й“ няма! Само мустакати пехливани разбират от „чарши“!)

 

5. Към 12,30 намирам „Ту би ор нот“ (дали ще я бъде, или нот ту би?), и докато се оглеждам, момчето-сервитьор ми подава бележка. Емир пише, че срочно заминава за Мостар по работа. Хиляди извинения. Как ме „изчисли“ това хлапе? По трите фотоапарата и…шапката „OFFROAD-BULGARIA“, казва.

-Тако е било лако…

Не може да не седна в тази хладина. Пържеи картофки. Дребни кото две стотинки, пресни, необелени, с кожичката. Тънички филета пилешко. „Скопско“ — малка халбичка, че ще карам следобед.

(Халба, както знаете, иде от немското eine halbe — половинка. И не можеш да си поръчаш в Клагенфурт еднолитрова халба! Или халба — 330 грама! Ставаш за смях! Мисля си дали да не спра да пия повече кафе. След два дни ще съм в Кла-ген-фурт за моето компле!)

Гледам пият ракия от „Юзчета“ — ония малки шишенца, които бяха изчезнали в Соца. От „юз“ — сто иде името им. И да си поръчаш юзче 50 грама е пълен нонсенс, както казват в моето село…

 

6. Търся колата като се връщам по дългата улица. На мълък площад виждам бронзов бюст на някой се Исак Самоковлията. А? Да не е нашенец? Не е. Техен писател, най-сладкодумният им разказвач бил.

Паметник — земното кълбо с меридиани и паралели от метални пръти. С накацали както бронзови, тъй и истински гълъби.

И — атракцията! На плочника — черно — бяло, с големи пластмасови коне, топове, пешки играят шах! Местят кой кого изпревари! Спорове, връщане на ходове.

-Утрепи го со конья!

-Ама я сум шах!

Голяма гледка и забава.

 

7. Потеглям към Мостар.

Толкова филми изгледах за прочутия стар мост. Толкова и вие знаете за него. Да не обяснявам. Само в даден момент хърватите са се оказали наблизо и са имали повече ТНТ.

— Мюсюлманска работа — защо ни je?

Пътят сега следва река Неретва. И тя пълноводна и тя рафтингова. И тя с язовии и електрарни.

Виждам -часът е към икиндия (файв о клок)- край пътя табели. „Жива вода“. Печиво йягне. Разбирате, че ще сеспира. Мостът няма да избяга.

Край малък паркинг отляво дървена постройка. Ресторан. Отвсякъде шурти „жива вода“ и върти три колела от файтон. Те от своя страна задвижват 7—8 шиша с нанизани на тях агнета. Някои съвсем готови — кафява хрупкава коричка!, другите едва сега поставени…(„Вкуссс — спесюфический…“ Аркадий Райкин).

На Роженските поляни всяко лято го усещам този вкуссс.

Спирам и тук.

Кажете сега — ако сте с някой келяв туроператор, ще спре ли тук автобуса им! Няма и да ви покаже гидът това място, защото не е включено в техния „инклузив-ексклузив“! А ако си пенсионер, и Киро ти се е разплатил за хотела, при това в Евро! — спираш на всички такива места и забравяш временно тъй вредните за човека диети!

Порция от 350 грама печено + гарнитура +малка „Сад или никад!“ — общо 11 марака. Нища работа.

На съседната маса местно семейство руча варени картофи с мерудии. Пият биричка. Жената сочи към мен (към чинията ми), нещо приче. Мушкараца я сръгва и й казва нещо, и тя се натъжи. Сигурно jе рекао: това е бугарски пензионер! Како да се равним?

Пие ми се кафе, но се въздържам заради Клаггенфуррта.

 

8. В Мостар

едно момче ми каза да ода до мюслимското гроблje и там одмах надесно е мостът. Обърках нещо: преди или след гробльето, което е цял километър. Вървях повече от 30 минути. И го намерих моста.

Нещо като го знаеш с подробности до кътните зъби, става неинтересно. Но, понеже е уникат! И под закрилата на Юнеско (Не на ООН — те не го опазиха!) ходя по него., правя снимки. От Гугъл се видят красиви старинни улички. Ех, да намеря тука соба, че да спавам…

Красивият старинен квартал се оказа къса търговска сувенирна уличка.

Грях е да се разочаровам от Мостар, но не се и очаровах.

Търся такси. Че съм се отдалечил. Спира БМВ, сядам и шофьорът ми обяснява, че улиците са еднопосочни и ще падне заобикаляне. Карррай!

Бошняк. Участвал във войната. Служба, каквото ти заповядат!

– Ей на тая улица отляво бехме ние, отдесно су били Они! Свакой е пуцал.

– Човек убиел ли си? – питам.

– Па, незнам. Важно че сум жив..

(„А на войне — не ровен час: А может, мы. А, может — нас!..)

Осем марака, казва ми извинително.

— Земай десет. Ситни не треба!

— Приятно!

9. Ще влизам в Хърватия (ХР) (Хърватска)

в онази тънка ивица камениста красота на Ядран-море. Бе-Ха си имат 20 километра излаз на море, обаче почти без никакъв достъп до там. Минават през ХР.

На граничния пункт се виждат два фургона. Босненски и Хърватски, гледам по знамената. Колите доста бързо се придвижват и решавам да засека времето за преминаване!…. Никой не позна! 65 секунди!!! Вярвайте-недейте! Проверете, най-после!

 

10. Бройкам крайбрежните селца, за да намеря спане, че се мръква. Ей го — Драшнице. Отивам на крайбрежната улица. Друго си е да ти шепат нощес вълните. Тук, да знаете, вълни и шепнене няма. Все е спокойна водата. С редки изключения, когато ат баирите се спусне бора! Някъква бързотечна буря, която и камъни отвявала. Не случих.

Откучата, която си харесах, излезе сърдито бабе и каже7

– Имамо собе. Како да немаме. Четрдесет пьет евра!

„Бабо, да не откачаш?“ Тези баби с бинтовани от разширени вени крака и мъже с язва в корема не са публика, с която бих тръгнал на разузнаване (Евреин– старшина тръгва на разузнаване в тила на германците: –Если не вернусь живым — считайте меня коммунистом. Ну, а нет — значит — нет!)

Намирам пак на брега „Камп“. За каравани хора (и жени). Това е лаф на приятеля ми Иван. Не споделям, но компът автоматично го изписва, колчем напиша „хора“:-) ))

Още на бариерата им заявявам, че няма да мръдна оттук, ако няма кревет за мен. Има. Ние едва сега отваряме и трябва да занесем бельо, кърпи.

– Няма проблем. Ще почакам.

Момчето ме отведе до една от сградите на мотела и казва, че мога да си паркирам „под прозоре, ако имаш неща вредно..“ вредно е ценно, май.

10. Нямам телевизор стаята. На рецепцията имат, но малък и ме съветват да ида в 8:45 в ресторант-градината. Имало голе-е-ем екран.

Като отидох на този меч Менчестер-Челсеа, бяха насядали местни хора с халби. Ама големи халби! Поръчвам си и аз и гледам с тях. По реакциите им разбирам, че я знаят тая игра. Обаче:

– Защо не пуштите Шевченка! Пуштите га, да види сърот со жвачката!…

Кото улучат греда и ли стане напечено, се чува ярък сръбски фолклор. От непечатни думи…

Публиката, усещам, е повече към Челсеа.

– Абрамович е супер! Само Москва!

– Ти, па, що защитаваш русите?…

Спорът става доста политичарски.

– Американци имат най-добри коли!

– А русите имат ракети „Тополь“…

Това става вече при равен: Йедан спрема йедан. Ще има продължение, но спорът така се разгорещи, че започна замерване со йедна лопта (топка), с калъфките на столовете…

На цимента изтрещя халба и хазяинът сложи край на мача. И без това „Game does not worth candlеs“ Играта не си струва свещите. Като останат в пъба малко играчи, а свещите горят — няма файда.

– Гледате чу меч код куче!

А в мойта куча няма телевизор. За осем (!!) лева — толкоз!

Ще питам за резултата утре.

А сад — ке спавам.

Автор: Симеон Тодоров

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. 10.06.2008

    […] Пале, Горажде и Сараево […]

  2. 18.06.2008

    […] Днес продължаваме с пътуването на Симеон до Клагенфурт. Крайната цел (изпиването на едно кафе-компле) все още е далеч, докато авторът успее да се измъкне от Сърбия, Босна. Започнахме пътуването така Бургас – Клагенфурт: през София, Сърбия и Залцбург, а предишната част беше в Пале, Горажде и Сараево. […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.