окт 23 2009

Шапка ви свалям!

Това не е пътепис. Това е мнението на Тихомир за двамата околосветски пътешественици Коста и Иван. Коста тръгна да обикаля света надясно с мотор и читателите на нашия сайт вече следят неговото приключение, а Иван — той пък тръгна около света наляво на автостоп и неговите приключения съвсем скоро ще се появят и на нашия сайт.

А защо публикувам мнението на Тишо тук? Защото той най-добре успя да изрази и моето мнение за двамата пътешественици:

Шапка ви свалям!

В „Ползите от кризата“ бях писал как настоящата икономическа ситуация ще освободи много хора от оковите на ежедневието, което презират. Ще им върне свободата, която се опитаха да продадат за жълти стотинки. Ще се превърне в повод тези хора най-после да бъдат себе си. Да сбъдват мечти. Да правят нещата, които искат, а не нещата, които някой друг е решил, че трябва.

Тези процеси вече се случват.

Две личности, от които се възхищавам, оставиха „сигурния“ начин на живот и поеха на околосветско пътешествие. Захванаха се да решават уравнение, пълно с неизвестни, където единственият сигурен параметър е посоката. Това не са богати хора, нито професионални пътешественици. Това са хората, с които се блъскаш в автобуса вечер, след работа. Един програмист и един художник.

Но те са по-богати от теб и мен. Защото получиха свободата си обратно. Аз и ти все още можем само да мечтаем за това.

Художникът Коста тръгна да обикаля света „надясно“ със своя мотор „Скитник“, а програмистът Иван пое „наляво“, като разчита да „завърти“ планетата на автостоп.

Околосветското пътешествие се отличава от останалите пътешествия по една съществена черта — стигнеш ли до средата, каквото и да се случи, ако си жив, ще се прибереш у дома. Няма шанс да се върнеш обратно, защото пътят напред става по-къс от пътя назад.

Коста пресече 8 часови зони и в момента яде суши някъде из Япония, готвейки се да атакува Тихия Океан, където ще мине средата.

Иван тръгна буквално тези дни — запасен с 22 килограмова раница на гърба, 8000 лева в джоба и много кураж в сърцето.

Трябват топки за тая работа, не всеки би се решил.

Бидейки авантюрист и пътешественик по душа, аз самият многократно съм се питал дали имам смелост да предприема околосветско пътешествие по такъв начин. Най-големият ми „експеримент“ до момента беше да извървя 500 км пеш по Камино в северна Испания, без карта и пътеводител, с нулеви познания по езика и с минимален бюджет. Оставих се на пътя да ме води и след немалко премеждия стигнах до океана, където получих интересно прозрение, за което ще пиша друг път.

Моята авантюра, обаче, е нищо в сравнение с приключението, в което се хвърлиха Коста и Иван.

Двамата имат страхотни сайтове-пътеписи, където можете да следите трипа им отблизо. Това са:

Вътрешно горене на Коста
и
Road Tales на Иван

Интернет скъсява дистанцията и прави допълнителното представяне на нашите герои леко излишно. Нека те сами да ви разкажат за премеждията си по пътя.

Аз ще си позволя само да цитирам част от мотивацията им, за да можете да получите поне бегла представа какво кара двама мъже в разцвета на младостта и професионалната си реализация доброволно да обърнат гръб на постигнатото и да тръгнат около света.

Или, както е казал българинът: „изтърви питомното, па ходи да гониш дивото“.

Да, ама не:

Коста: Всеки може да направи околосветско пътешествие с мотор. Просто се качваш, палиш и тръгваш. Няма нищо сложно, само път. Но не е това идеята.

Много от нас живеем по инерция, без да се наслаждаваме, без да търсим, без да изследваме. Опитвайки се да бъдем като всички, да се впишем, отговорим на изискванията и представите на другите за нас, забравяме да бъдем себе си — докато накрая забравим, че сме забравили, и започнем да просто да съществуваме. От ден на ден. Без страст. Без огън. Без цели, без надежди, без Мечти. Събуждаме се, ставаме, висим в задръстванията, отиваме на работа в гадните офиси, които не ни кефят и започваме да правим нещата, които не ни кефят. Изкарваме поредния еднакъв ден, който също не ни кефи, само за да го повторим утре — и това ни убива, но уви — вече сме приели, че нещата стоят така. Трябва да се бориш за всичко, трябва да работиш нещо, което не ти пасва — всички останали правят така. Не може всички други да са се объркали. И така, оставяме настрана надеждите си и заравяме Мечтите си в чекмеджето, надписано ‚Неясно и далечно бъдеще‘, а после ежедневно, малко по малко, бавно изгаряме целия шкаф, наречен ‚Живот‘, защото нямаме време за глупости — нали трябва да работим нещата, които не ни кефят. Ъмм… Не е ли малко тъпо?

Иван:Прекарвах дните си като затворен в клетка — загледан в поредния красив залез отминаващ зад офисното стъкло. Неудовлетвореността, което се събираше в мен вече над две години, беше достигнало до ниво, което повече не можех да пренебрегвам. Фалшивото чувство, че държа живота в шепите си все повече се пропукваше и започнах да осъзнавам, че дните изтичат между пръстите ми като вода. Осъзнах, че ще дойде време, в което ще поднеса шепа, за да пия, а там няма да е останало нищо. Обърнах се назад и видях една мъгла, в която едва се прокрадват сенките на откъслечни спомени. Това беше сивата мъгла на цикличността и монотонността, в която беше влязъл животът ми — тя беше цената на сигурността и добрите доходи“.

И тогава сред мъглата се появи кръстопътят. Напред продължаваше широкото и гладко шосе по което идвах. По него уморено вървяха тълпи от хора, насочили се към поредната вноска за жилището си или колата си, отиващи и връщащи се от работа, угрижени от семейни проблеми. Това което виждах не изглеждаше да е пътят, по който искам да вървя…

Пожелайте ми нещо наум и бъдете с мен в приключението ми, а аз ще се постарая то да стане и ваше. Аз си пожелавам следващия залез. Но този път от външната страна на прозореца

Шапка ви свалям, пичове! И ви желая попътен вятър!

Автор: Тихомир Димитров


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

Fax Online    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version