окт. 23 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(13): Из Улан Батор в очакване на виза

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на руското посолстсво в Улан Батор, Монголия.

Днес ще продължим с престоя в Улан Батор — да видим как ще се справи с визата (защото и българският консул му беше обещал подкрепа)и да се разходим из и около града. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част тринайсета

Из Улан Батор в очакване на виза

ден 81

За щастие, шофьорът на колата, която съм си хванал, знае някакви обиколни пътища и избягва безумното задръстване. За пръв път ставам свидетел на разминаване на джип с автобус в еднолентова, тясна улица зад някакъв блок, паркингът пред който е препълнен с коли, и там където не е, е разкопан. Строителните работници подвикват нещо на шофьора, но доколкото разбирам монголски той им тегли една и си минава от там anyway…

Точно в осем и половина съм пред българското посолство и чакам. Приемният час е в девет, а монголските полицаи отпред не говорят други езици — налага се да изчакам половин час, преди да натисна копчето на интеркома и да кажа, че имам среща с консула.

Влизам в страничния вход, веднага чувствайки се по-добре — хей, аз съм на българска земя, бейби! Това е късче България! Точно срещу мен по стълбите се спуска консулът — Иван Евстатиев, който ме поздравява приветливо, кани ме да седна и да му обясня каква е ситуацията и от какво имам нужда.

Ситуацията е следната — в руското посолство, съдейки по нещата, които съм видял досега и по това, което съм чел в Интернет, нещата с получаването на виза са сложни, и не е ясно кое определя шансовете ми. Тъй като не мога да мина през Китай, задължително ми трябва руска виза, и то туристическа, а не транзитна, тъй като десет дни, предвидени за транзитна не ми стигат по никакъв начин. Искам да си повиша шансовете да взема виза максимално и смятам, че някакво писмо на подкрепа от страна на българското консулство, което може да казва нещо от рода, че подкрепя мероприятието ми, ще помогне наистина. Консулът се съгласява и казва, че ще отиде да го напише веднага — качва се по стълбите и след десетина минути носи принтирано писмо към руското посолство с подпис и печат от българското консулство.

Писмото моли руското посолство за съдействие за издаването на виза за мен, тъй като правя околосветско пътешествие и прочее дипломатически неща, които преведени на нормален език гласят горе-долу „Пичове, моля ви се, дайте на наш’то момче виза, той е готин — гаранция, освен т’ва поздрави и риспек!“.

Много благодаря на човека за помощта, обещавам да се обадя като имам информация и излизам от българското консулство щастлив, горд, накефен и ухилен. Друго е да знаеш, че в някаква далечна и чужда страна, имаш някой свой, който наистина ти е обърнал внимание и наистина си „гледа работата“, така да се каже. Риспек!

Проверяващият в руското посолство преглежда писмото от консулството и го прочита внимателно — по опита си с цялата подготовка на пътуването мога смело да кажа, че такива писма много помагат във всякакви институции, особено що се отнася до издаването на визи — когато тръгвах, писма на подкрепа осигури Българска Федерация по Мотоциклетизъм — вътре се обясняваше за пътуването ми с някаква кратка информация и че те го подкрепят — това е държавна организация и такова писмо се взима на сериозно. Когато кандидатствах за канадска виза изобщо не ме извикаха на интервю, а просто ми я дадоха и съм сигурен, че това беше причината — почти така беше и в американското посолство, където човекът, който ме разпитваше беше наистина заинтересован от пътуването и дори обеща да чете блога — знае български. Спомням си, че единственият момент който ме притесни по време на интервюто беше, когато ме попитам как ще финансирам пътуването си… тогава вече започнах да ъ-ъ-ъкам, защото да му кажа направо „ами ще го финансирам от сайта, и надявам се нещата да са тръгнали докато стигна до Щатите, „щото иначе ще трябва да спра някъде да работя“, не мисля, че би било добра идея — притрябвал им е на американците още един безпризорен рокер.

„Откъде смяташ да минеш?“ — казва, разглеждайки резервациите, които съм направил. Започвам да изреждам градовете по хипотетичния маршрут до Москва. „А след Москва в кой пункт смяташ да излезеш?“ Признавам си, че нямам никаква идея — просто най-близкият до Москва, който и да е той, но човекът казва, че така не може и трябва да знам откъде ще изляза. Питам го дали такъв чекпоинт се маркира някъде във визата, и когато той казва че да, разбирам, че да разтеглям повече няма смисъл, и му казвам в прав текст каква е ситуацията — резервирал съм хотели по маршрута към Москва само защото поканата ми е от Москва и тези неща ми трябват като формалности към визата. Да правя втора нямам време и финанси, а трябва да стигна до Владивосток преди да е станало много студено, защото студено вече е станало, и ще изляза от Русия точно там, с ферибот.

Човекът се замисля. Тик-так. Тик-так. Това е. Чувствам се много по-добре с всичките карти на масата — да извъртам нещата все едно ще ходя в Москва и без това ми беше неудобно, и даже гадно. „Аз ще ти оформя документите, но имай предвид, че можеш да имаш проблем там.“ — казва. Надявам се да нямам — в момента нямам никакъв избор. Продължавам да стискам мислено палци чак до момента, в който съм си оставил паспорта и платил петдесетте долара за виза и излизам от посолството, за да се върна след седмица… Не знам защо тревогата по въпроса с визата продължава да не иска да ме отпусне. Сега вече няма причина да се притеснявам, но докато не я видя в паспорта си, а паспорта в джоба си — няма да се успокоя.

Тоби и Гил са дошли в посолството да се успокоят, взимайки своите паспорти с готови визи, и са много доволни и щастливи. Леко им завиждам. Заминават с влак за Улан-Уде в началото на другата седмица, а след това — към Европа. Известно време, с тях двамата и Ана, чакаме Алекс да се появи, близо до самото посолство, но той не идва и решаваме просто да се разходим, търсейки сградата на DHL — трябва да ми е пристигнала малка пратка с техни лепенки, тъй като са станали спонсори и осигуряват няколко пратки от и към мен — една от тях със заснети видео касети вече е пристигнала от Новосибирск, което значи, че реалният шанс скоро да се появи заснето видео от това пътуване нараства с всеки изминал ден. По пътя влизаме в пощата и прекарваме половин час там, избирайки и изпращайки картички. В туристическия център наблизо пък ни подаряват по една карта на Ю-Би — моята подарявам на първия срещнат турист.

Не успяваме да намерим сградата на DHL, но пък някъде в центъра Гил се запознава с три монголски момичета. Студентки са, едната от тях се казва Сараа, учила е в Москва дълго и говори отлично руски. Затъжила се е за Русия и много се радва, че може да си говори с мен — нищо, че не съм руснак. Другите се разотиват по хостелите, а Сараа ми помага да търся сградата — накрая разбираме, че се намира в съвсем друга посока и я оставяме за утре. Изпращам я до спирката и на връщане.

Сараа ми харесва. Прилича ми на Мулан от филма на Дисни. Весела и енергична, с лъчезарна усмивка, стройна фигура, широки скули и косо разположени дръпнати очи — някак си съвсем леко на диагонал, но достатъчно, за да се забележи, дълга права и тъмна коса. Изглежда като някаква екзотична индианка от далечни страни — дори ми е странно, че говори толкова добре руски и двамата комуникираме свободно. Не се учудвам, че името и значи Лунна светлина — отива и. Разбираме се да се видим утре — ще намерим заедно сградата и ще ми покаже града след това. Прекрасно.

ден 82

Чакам Сараа пред Универсалния магазин — нещо като ЦУМ-ът на Улан Батор. Той е няколко етажен и на площадчето отпред са поставени каменни лъвове. Приличат на китайски. Сигурно са именно такива. Към два Лунна Светлина се появява все така усмихната. Разхождаме се бавно по централната улица и намираме сградата на DHL без проблем. Взимам пратката. На гърба на лепенките вътре, Гери и Ани са писали някакви готини неща, които ме карат да се усмихна.

Сараа предлага да ме отведе на някакво високо място в предградията, откъдето се вижда целият град. Твърде е далеч за ходене пеша и ще трябва да отидем с автобус. По принцип не обичам да използвам градски транспорт дори и в София, освен ако е зимата, и то освен ако има сняг, но този автобус дори ми харесва — през цялото време пътувам ухилен. Приятно ми е. Може би е заради приятната компания, може би е заради приятното слънце зад прозорците или приятната монголска народна музика от колоните, но е приятно. Слизаме след пет-шест спирки и вървим още известно време пеша, за да стигнем подножието на стълбите в началото на някакъв висок хълм. Конструкцията горе прилича или на панорамата на Шипка, или на онази летяща чиния, кацнала върху Бузлуджа, или на нещо средно между двете. Странното е, че колкото повече се изкачваме, толкова повече се отдалечава краят на стълбите. С последни сили изкачваме последните петдесет метра — имам чувството, че краката ми ще се пръснат от усилието да взема разстоянието наведнъж, без почивка, по тесните и стръмни стълби.

Горе е красиво. Е, може би не толкова „красиво“, колкото „обширно“ — дава ти поглед надалеч, в посока прострялия се Улан Батор. Градът е разположен по дължината на някаква река, движеща се от южната му страна. Има две основни пътни артерии, отново по дължината му. Големите сгради са концентрирани в центъра, като стават все по-ниски по периферията, а отвъд нея, където вече започват хълмовете, е пълно с герове — монголските юрти, оцветили с бяло-сини точки иначе едноцветните, голи хълмове, с цвят на суха трева. Хоризонтът е толкова далеч, че почти може да се каже, че го няма — след последния ред хълмове сякаш винаги има още един и още един ред, хълм след хълм — степ до където ти стига погледът. Седим на ръба на хълма, провесили крака от бетонния парапет. Вятърът тук е по-силен и по-студен, но това пак не успява да направи момента по-малко приятен.

Слизането е по-лесно от качването — и то също е приятно. Днес сигурно всичко е някакво такова, приятно. Приятно е след силния вятър да се разходим в тихата градина в основата на хълма, която сме си оставили за после. Огромна позлатена статуя на Буда седи в центъра и ни маха за поздрав, пред нея има няколко беседки. В една от тях има огромен барабан, също позлатен, който трябва да се удря за нещо — не знам за какво, но бас ловя, че е или здраве, или късмет, или и двете. За каквото и да се удря, все ще е за нещо готино. Удрям го. „Думмм…“ Да го удряш е приятно. „Думмм… Думмм… Думмм…“

Решаваме да се приберем пеша — Сараа обича да го прави, аз също. Отиваме някъде в посока центъра — не знаем къде, а и няма значение. Приятно е. По пътя се натъкваме на нещо, което прилича на прашен будистки храм — оказва се дворецът-музей на някой си Богд Хан. Влизаме.

Сараа си говори нещо с администраторка-та на монголски — оказва се, че скоро затварят, и трябва да обиколим музея сега. Тръгваме по специалната пътечка за туристи, отбелязана със стрелки. Мястото е невероятно красиво — червено, зелено и златно навсякъде, красива резба и невероятни детайли ме карат да усетя още един от онези редки напоследък моменти, че съм далеч от дома в някакво екзотично място. Не знам как, но от известно време насам всякаква екзотика от този тип ми е някак… естествена.

Естествено е това или онова да е супер шантаво или супер различно от това, с което съм свикнал, естествено е да се намирам на места, които изглеждат все едно са измъкнати от някакъв документален туристически филм… просто е някак си нормално, и ако трябва да съм честен — това ме дразни. Нали правя нещата които правя заради усещанията? Ако няма някакви специални усещания, ако нещо такова не те кара да се чувстваш „Уау!“, тогава защо изобщо… Иска ми се да имах силата да се отърся от всички неща, които влача със себе си и които ми тежат някъде в бекграунда. Но сега е приятно. Няма как да не кажа „Уау“ като виждам някои картини върху коприна на древни монголски живописци, „принтирани“ с такъв невероятен микро-детайл, че се чудя дали това изобщо е възможно да е направено на ръка. Целият музей е пълен с фигури, дрехи, носии, обекти на изкуството и просто някакви ежедневни неща, колекцията на въпросния Богд пич от животни от целия свят, подаръците му от владетелите на други страни… Всичко е маса интересно и красиво.

Вечерта не успявам да убедя Алекс да дойде с нас и тръгвам, бързайки да не закъснея. Пресичайки пешеходната пътека на някакъв светофар, подминавам някакъв човек, който ми казва „Хелоу, хелоу“, опитвайки се да привлече вниманието ми — обръщам се, махвам му с ръка да не ме занимава и продължавам. Първоначално съм си помислил, че иска да ми продаде нещо — може и това да е причината, но може и да не е, и си мисля, че съм постъпил грубо. Някак си, някъде вътре, ми става тъпо. Като цяло ми е някакво смотано под повърхността и в момента само Лунна Светлина отвлича вниманието ми от това дори да го призная пред себе си.

Вечерта минава приятно в някаква бирария с група, която свири на живо, но някак си ми се ще да бях избрал другата опция. В дванайсет заведението така или иначе затваря и ние си тръгваме, смеейки се весело и вдигайки шум по нощните улиците на Ю-Би. Готино е.

Прекалено е късно за автобус и изпращам Сараа до тях с някаква кола, която сме си хванали на улицата. Под светлината на фаровете чакам да прескочи оградата на къщата на баба си — това е онази част на града, която се намира в хълмовете и където зад оградите, освен къщи, има и герове. Прескачания на огради, прибиране през прозорци — бях забравил тази част… Приятно е да си я припомниш. На връщане се опитвам да си говоря с шофьора на колата, не особено успешно, но вече имам тренинг да обяснявам на езика на знаците и звуците „Железопътна гара“…

ден 83

С Алекс откриваме, че французите от съседната стая са ни свили течния шоколад от хладилника в общата кухня, барабар с хляба. Малко по-късно са го върнали. Намалял. Егахси европейците.

Получавам мейл от Сараа — няма да може да дойде, защото е заминала извън града и ще се върне утре. Предлага да се видим тогава… Може би така е по-добре, ще имам време да завърша наложителните неща за сайта и да се хвана с другата работа, която ми остава. Въпреки това ми е малко смотано — надявах се да я видя днес. Няма да се чувствам разочарован или да съжалявам, само защото нещата не се стичат както очаквам — по-скоро трябва да използвам ситуацията. Работя и успявам да свърша доста работа — деветдесет процента от изображенията и копчетата по сайта са преведени на английски. Ако наистина успеем да подкараме версия на сайта на английски, и тя наистина заработи като хората, това може да спаси положението с парите.

Положението с парите — от едно извесно време насам се усещам, че отделям много повече внимание на материалната част и това се отразява в дневника ми. Има нещо, наречено „Пирамидата на Маслоу“. Въпросното нещо структурира приоритетите на човека по принцип и най-отдолу, в самата база на всичко, е именно задоволяването на основните нужди — храна, вода, покрив — такива неща. Само когато си покрил долното стъпало, започваш да мислиш за горните — за някакви детайли, духовни неща и прочее… Чувствам се много не¬-духовно напоследък, защото перспективата просто да запецна някъде по пътя ме притеснява, при това ме притеснява сериозно, и ми бърка в мозъка по много неприятен начин.

Пичът Маслоу е бил прав — лесно е да си духовен и възвисен и да не се влияеш от „земното“, когато си обезпечен, но когато си на ръба — довиждане духовност, довиждане парашут, здрасти земя. ШПЛЯЯЯС! Успокоявам се, че е нормално да съм загрижен какво се случва и как трябва да се справя с него, и че би било идиотско да не съм, но не мисля, че е правилно това да отвлича цялото ми внимание от задачата, която съм си поставил. Това не е лесна битка, защото се боря със себе си, а аз не се предавам лесно..

Лунна Светлина… Всеки път като си помисля за нея, коремът ми леко се присвива. Бих излъгал ако кажа, че не разбирам какво означава това, но се страхувам, че не мога да си го позволя в момента и… какво изобщо означава да си позволиш нещо такова? Да си позволиш мислите за някого да те отвличат и да… Не искам даже да си призная нито на глас, нито на текст, че подозирам, че ъ-ъ-ъ, тя ми харесва. Нямам време за това… От друга страна, колко идиотско е да пренебрегнеш… Не мога да мисля по темата — да се случва каквото ще се случва, имам прекалено много неща на главата си и още не мога да си разплета приоритетите…

ден 84

Отново ме присвива коремът, когато се сетя за Сараа — този път има и някакво леко чувство на разочарование, защото тя няма да може да дойде и днес. Старая се да изкарам това от главата си — имам да се притеснявам за дизайна на сайта, който за щастие върви добре.

ден 87

Време е за визата — в дванайсет и двайсет трябва да съм в посолството. Ужасно ме е страх да не ми кажат „Сорри, пич, имаше един проблем тука с едни твои документи- няма да ти дадем виза“. Просто ми изглежда прекалено реално като перспектива, въпреки че съзнавам колко е глупаво. Визата е просто документ, за който си подаваш други документи и после отиваш да си го вземеш. Дават ти паспорта — и чао. Ъхъ. К’во толкоз? Влизам и Руслан казва, че съм подранил — да мина по късно. Трябваше да опитам. С Алекс убиваме времето някъде наблизо по центъра, след което се връщаме за втори опит. Жените зад гишето ми дават паспорта с усмивка. Взимам го с усмивка. Паспорт! С виза! Урраааа! Настоението ми се подобрява забележимо — имах нужда от това.

Вървейки към къщи, се сещам за нещо, което се каня да направя от много време. Да отида до китайското посолство — от всякъде идва информация за това, че в Китай с мотор мога да вляза само при условие, че си наема платен китайски водач (съпроводител, сигурно за да не взема случайно да се замотам, безпризорен, към някой завод за китайски калашници или Бог знае още какво), което ще излезе към няколко хиляди евра, освен това приятел с туристическа агенция проверява и казва, че китайска виза за български гражданин може да бъде издадена само в България. Вече някак си съм приел за естествено, че ще мина през Русия и дори да мисля за алтернативен план ми е некомфортно, още повече, ако сериозно го обмислях трябваше да се захвана с това доста по-рано. Няма значение — важното е да опитам и да видя сам какво е положението с Китай, иначе не само не съм пробвал, а и си нарушавам думата, която съм дал — в смисъл… казах, че ще опитам да вляза в Китай, и да не опитам е тъпо. Няма никакво значение откъде ще мина, важното е какво мисля за себе си, а какво мисля за себе си се определя от действията ми. Когато тези действия не съвпадат с това, което съм казал, това ме кара да се чувствам зле — именно разликата между човека, който си мисля че съм, и този, който показвам с действията си е това, което създава вътрешно напрежение и пътищата да се справиш с това са два — или правиш това, което говориш, или приемаш, че просто не си това, което си приемал за вярно за себе си. От друга стана хич не ми дреме за Китай и хич не ми се ходи там, ако трябва да съм честен — не и в сегашното ми състояние на „незнамкъдесена-миране“ и умора. Въпреки това съм задължен да отскоча до посолството, ако ще и без желание.

С Алекс намираме две монголски мацки, едната от които говори перфектен немски. Вундершон! Немският ми е на ниво „мога да разбера всичко, ако говориш бавно на английски или руски“, но въпреки това от време на време схващам, и за да стане това недвусмислено ясно, кимам с глава и казвам „Ja“, „Ah so“ и „Genau“. Учил съм го като малък и знам за какво иде реч, а напоследък често пътувах до Германия, и за свое учудване открих, че ме кефи, доста при това, и ако се задържа месец там, със сигурност ще го проговоря като пич. В последните няколко години в необясними изблици на поетичност пиша на брат си (който говори перфектно немски) смс-и с дълбокомислени прозрения. Нещо като хайку, само че на немски и по-дълго. Или поне… никой няма да отрече, че това е немски. Не знам защо, но имам смътното усещане, че никой не ги разбира — не мога да ги виня — не е идеята да ги разбираш. Като във всяка форма на изкуство, трябва просто да съумееш да предадеш ЧУВСТВО. Ето едно на прима виста, заедно с малко предупреждение — не се опитвайте да го преведете, ще загубите смисъла му — просто го „вдъхнете“ (Коста маха артистично с ръка, с поглед, замечтано зареян в далечината). Да се чете с патос:

Fileicht ein nicht gegangen muss — das fenster nicht gechlossen sein. Was fur ein sonne fur den strasse bleiben hatte? Oh, nein! (Тук има драматично плескане по челото, ама яката) Zum beispeil — viefiel katzen muss ein hund gefinden in dein leben, bruther?

Пред китайското посолство си говоря по интеркома с администраторка-та вътре. Интеркомите имат забележителното свойство да ти дават усещането, че си говориш със storm trooper от Star Wars. „Кшшшт. Посолството на Империята на планетата Улан Батор днес не приема посетители, гражданино. Елате в понеделник, сряда или петък. Кшшшт.“

Вървим обратно през центъра, когато Алекс ме пита какво ми е. Разказвам му, че не се чувствам добре напоследък — може би просто ми се е събрало много, може би е просто някаква носталгия… Не знам. Питам го дали той е имал такъв момент. Имал е, когато неговото пътуване е било на два месеца. Било му е много тежко и е бил на крачка да хвърли всичко и да замине обратно, но постепенно всичко се е нормализирало. Изобщо не съм на крачка да хвърля всичко и да замина. Знам, че няма да се откажа и знам, че трябва просто да издържа този момент, да го изчакам да премине. Мисля да продължа до последно, и замисляйки се сега, може би това е и част от проблема. Аз не съм си оставил избор, може би така се чувствам ограничен и това просто ме притиска допълнително. Алекс също е знаел, че всичко ще премине… Просто трябва да издържиш трудния момент. По-лесно е да го кажеш и да го напишеш, отколкото да го направиш, и го осъзнавам чак сега, намирайки се в него. Важното е да не губя от поглед светлинката в края на тунела, и да се надявам, че това не е поредната движеща се с голяма скорост товарна композиция от усложнения, а изходът, който съм търсил…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(13): Из Улан Батор в очакване на виза”

  1. blagun каза:

    Стойчо, имаш ли идея, защо fireinside.bg не работи от два дни?

  2. Стойчо каза:

    Благо, честно казано не знам, но ми писах едно мейлче на Коста, щото наистина не работи.

  3. Stela каза:

    (и при мен не работи никакси)
    А защо не поканите някой от екипа на срещата в сряда?

  4. Стойчо каза:

    I az shte se radvam – pone zasega ne sa se obazhdali

  5. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор да се радва на новополучената руска виза. […]

Leave a Reply


Switch to mobile version