юни 04 2008

По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(3): Скариди, кораби и още вулкани

Продължаваме с последната част на пътеписа за Нова Зеландия.

Началото: По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(1): Роторуа,

а предишната част е
По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(2): Вулкани и езера>>>

Приятно четене:

Нова Зеландия: Скариди, кораби и още вулкани

част трета

ТаупоНаполеонът на вулканите

Като вземе някой хилав и дребен да се пъчи много, да се надува, да запасва на гол тумбак чифте пищови и да се реди барабар Петко с мъжете, на това какво му се вика? Наполеонов комплекс, нали? Е, аз не знаех, ама и континентите, оказва се, избиват комплекси.

Технически погледнато Нова Зеландия (противно на това, дето го пишеше в моите средношколски учебници по география) е континент. Много, ама много мъничък и почти изцяло под вода, сбутан и невзрачен, обаче търка рамене с големите на деня — натиснали са го яко от двете страни тихоокеанската и австралийската тектонични плочи. И така са го стиснали в менгеме, че са го счупили, и сега двете части се подпъхват една под друга. А където една океанска тектонична плоча се подпъхва под континентална такава, водата нахлуваща в подконтиненталната магма причинява вулканична дейност. Това предизвиква вулканите по периметъра на Тихия океан, дето им викаме Тихоокеански огнен пръстен. Същата е причината и за вулканичната активност в Нова Зеландия. Е да, ама Нова Зеландия има комплекси да избива, а както показва историята, като се напъне някой дребосък да се самодоказва и току-виж завладял половината свят.

Като се отприщил Таупо и направо взел акъла на света — планетата не била виждала по-разрушителен и по-мощен вулкан дотогава (и тайно се надява повече да не види). Годината била 135-та от Новата ера и никой не живеел по онова време из региона та нямаме свидетелства от първа ръка, но според вулканолозите зрелището било грандиозно. Таупо не просто изригнал, а се взривил с бяс. Огнени скали и лава хвъчали със скоростта на звука на повече от два километра височина и бомбардирали безмилостно острова. 20 кубични километра прах, пепел и дим се издигнали над 30 километра в атмосферата — китайски и римски хроники са документирали странните атмосферни явления, които причинили от другата страна на света. Целият Северен остров бил засипан с вулканична пепел. Вулканът бил 10 пъти по-мощен от Кракатоа и много по-разрушителен от Санторини. Съумял да взриви дори собствения си кратер и колабирал. Затова днес Таупо не е езеро в чаша, като Роторуа, а езеро на плато — открито, плитко и огромно. Маорите му викат Таупо Моана — „Морето Таупо“ или Таупо-Хау-Рау — „Таупо на стоте ветрове“.

За нашето пристигане езерото се е накиприло с вечерно наметало от сребърно кадифе, освежава се кокетно с лек хладен бриз и се кичи суетно с разноцветни светлинки от безбройните хотели и кафенета на брега. Вълните гъделичкат глезено пясъка и той се подхилква и шумоли сподавено в тъмното. След запъртъчената атмосфера на Роторуа, Таупо е като изворна вода в пустинята. Нямаме насищане на свежия въздух, далечните хоризонти, крясъците на чайките и нощния живот. Този път чаршафите не са прани заедно с мръсното бельо на дявола в адската пералня. Миришат на чисто и ни приспиват дълбоко.

Хука Фолс (Водопадът Хука)

Следващата сутрин ни посреща с ярко слънце и слънчеви зайчета по мастилено сините води на езерото. Програмата за деня е тежка, времето се кани да е горещо, така че поемаме без разтакаване към първата атракция — Водопадът Хука.

Морето Таупо се пълни от няколко високопланински реки, слизащи заприщилите хоризонта масивни вулканични конуси — Тонгариро, Нгарухое и Руапеху, както и от изобилните дъждовни и термални води. Но морето се не препълня. Защото в единия край прелива зрелищно и дава начало на най-дългата и пълноводна река на Северния остров — Уайкато ривър. Бистрото тяло на водата се провира през 15-тина метрова теснина в скалите и после се бухва с всичка сила от 11 метра височина в полукръгла каменна купа. Е, да де, всички знаем, че точно това правят водопадите. Ама само който го е виждал може да си представи как през гранитната фуния се излива по един олимпийски плувен басейн в секунда. Всеки миг 250 хиляди литра лазурна синя езерна вода се превръщат в река. Трансформацията преминава през шокираща междинна фаза — избухване. Хука на маорски значи пяна. Познайте защо. В каменната купа под водопада, река Уайкато се ражда от милиони тонове разбити на сняг пухкаво-сини белтъци, от изумрудено-газирана млечна сметана и разтопен на пяна ванилов сладолед, разбъркани с щедра доза „Омо“, синка и „Персил“. За туристите има построено мостче точно над водопада и наблюдателни платформи под него. От благоговение и възхита пред водната стихия всички временно загубваме дар слово. То и да имахме какво да кажем, никой нямаше да може да ни чуе — грохотът на разбиващата се вода е оглушителен.

Хука джет

Тъй като зяпането на страховити водопади от разни обезопасени мостчета и площадки е забавление с твъде пенсионерски привкус за моя личен 13-годишен душевадчик, аз се прежалвам за малко по-вълнуващо приключение. Хука Джет е мощна скутерна лодка, която предлага по-интимна близост с водната стихия — вози пътници до подножието на водопада.

След като подписваме обичайните деклараци, че сме физически здрави, нямаме слаби сърца, не сме епилептици, имаме здравни застраховки, няма да държим туристическия оператор отговорен за телесни повреди, ще спазваме точно инструкциите за безопасност, няма да пушим, няма да скачаме от лодката, няма да правим опити за самоубийство и прочие щуротии, изписани ситно на неразбираем юридически език, надяваме мушамите, спасителните жилетки, идиотските грамадни слънчеви очила (служат също за предпазване на очите от пръски), нареждаме се прилежно като сарделки по пейките на джета, казваме послушно „сирене“ за фотографа и отлепяме с такава скорост от мостчето, че главата ми се опитва да се откъсне от врата. После шофьорът (водачът, кормчията, шкиперът, лудият за вързване или както там му се вика, на хлапето дето кара джета) прави нещо еквивалентно на дръпване на ръчната спирачка при пълна газ. Лодката се завърта на място в тирбушонен пирует с неистов крен към единия борд сред грандиозен фонтан от водни пръски, моторен рев, зловещ плясък и оглушителни истерични писъци. Моя милост си представяше, че ще ни поят с шампанско в кристални чаши и ще позираме в елегантни пози пред водопада (каква елегантност бълнувам и аз с тия рибарски мушами, оранжеви спасителни жилетки и очила с размери на оксиженни маски?!?), а то се оказва, че сме си платили, за да ни къпят с дрехите и да ни турбо-центрофугират.

Нова Зеландия

Ако имаше олимпийска дисциплина художествено управление на джет, нашето хлапе-водач щеше да обере всички медали в нея. То не бяха лупинги, свредели, салта, глисажи, двойни и тройни аксели, тирбушони и пируети, то не беше лудешки слалом между крайбрежни тръстики, плуващи дънери, пясъчни островчета и гмуркащи се патици, то не беше загребване на вода през всички възможни бордове, то не беше пищене, то не беше чудо. Добре де, признавам че беше готино, но по един бънджи-скоков и мазохистично-екзалтиращ начин, който те оставя без дъх. Като да скочиш без парашут, но след малко да откриеш, че имаш резервен, само за да се окаже повреден, да те спаси в последния миг преминаващ делтапланер, но да му се счупи крилото и точно преди да се сгромолясате в морето да се събудиш и да си отдъхнеш с облекчение, че е било само сън, но веднага да установиш, че те е събудил грохотът на торнадо, отнасящо дома ти, което те изхвърля жив и читав в някаква река, но точно преди грандиозен водопад и т.н, и т. н. Екшън без енд. Истински речен ролър-костър.

През собствените си писъци и перманентната завеса от водни пръски не сме забелязали, нито чули приближаването на водопада. Когато водачът на джета изключва внезапно двигателя всички бършем трескаво слънчевите очила, отмятаме слепнали мокри коси, примигваме невярващо срещу ярката слъчева светлина и накрая единодушно и хорово заявяваме: „О-о!!!“ Не че мога да чуя насред тътена и грохота на безспирно стоварващи се олимпийски плувни басейни, но чета по устните на спътниците си. Нашата нищожна крехка джет-черупка се плацика по повърхността на гигантски припокриващи се подводни взривове от пяна, като същинска Клеопатра в млечна вана. Безброй сладоледени атомни бомби издуват гъби в дълбините под нас — бели, пухкави, меки, в неописуем хаос от врящи въздушни мехурчета. Като легло от пух и изумруден захарен памук. Между нас и водопада има сто дъги и плътен облак от водна мъгла, но дори през нея гледката е величествена. От постоянния гръмотевичен тътен имам чувството, че виждам с ушите си и чувам с червата.

Разочароващо скоро двигателят на джета се връща към живот, правим още две кръгчета в зъбо-изтръпваща близост с водната каскада, и с нова серия от свредели, слаломи, внезапни лупинги и водни фонтани се връщаме на дървеното мостче. Мокри до кости, разчорлени, екзалтирани, без дъх и с добре разбъркани мозъци. Да-а, сега разбирам защо хората се пристрастяват към адреналиновите спортове. Светът вече ми изглежда неинтересен, скучен и сив, след току-що преживяното.

Развъдник за скариди

За да отпразнуваме оцеляването си посядваме за късна закуска или както тук се казва на хранене, което се пада между закуската и обеда — бранч (в Нова Зеландия има безброй други думи, обозначаващи хапване в разни ситуации и часове на деня, различни от задължителните закуска, обед и вечеря). Бранчваме с гигантски сладководни скариди, отгледани по уникална новозеландска технология в развъдниците край термалния извор, на брега на реката. Сервират ни щедри порции в поцинковани кофи. Нямат хабер кивитата как се прави добро обслужване, не им иде отръки просто, не че не се опитват, но пък умеят да готвят скариди. Пърженки, печенки, панирани, увити в тесто, пикантни и по натюр — всичките са фантастични. За който още не знае — аз по принцип не кусвам риби, морски дарове, мешести и каквото и да било с повече от четири крайника, така че от моята уста това е голям комплимент.

Оракейкорако

За обед, в най-голямата жега се замъкваме до друга световно известна термална зона — Оракейкорако. Не че го планирахме така, ама аз бях водач на групата за този участък от пътешествието и се позагубих, както си ми е специалитет, та пристигнахме на фериботния кей таман навреме за още едно похапване — на сянка под храстите, на тревата сред стотици други пикникуващи, като уважаващи себе си туристи. Този път термалната зона е на остров в реката и освен безброй кални извори, горещи гейзери, серни дупки, вонящи изпарения, гнусно изглеждащи поточета, разноцветни отлагания и врящи езерца, на каквито вече сме се нагледали и намирисали до втръсване в Роторуа и Уай-О-Тапу, този път има и пещера — дълбока, хладна и много примамлива в адския летен зной. Докато да обиколим и заснемем всичките миазми на островчето, и следобедът се изтърколил. Докато се върнем в Таупо и музеят затворил, тъй че пием бира с картофки на брега на езерото и зяпаме яхтите. Разделяме се с останалите от групата, тъй като те утре са на работа и бързат да се връщат, а аз съм в отпуска и съм обещала на Скъпоценното ми разходка с лодка.

На борда на „Барбари“

Полинезийските предшественици на маорите не се страхували да прекосят Тихия океан в самоделни канута, но изпитвали дълбоко благоговение към своенравието и капризите на Таупо. И до ден днешен маорските лодки не прекосяват езерото през средата, а се придвижват покрай брега. В центъра на езерото, близо до островчето Мотутайко живее танифата — зъл воден дух, който силно недолюбва хората, особено натрапниците. Никой не гори от желание да си навлече гнева му.

В слънчевия предиобед яхтата „Барбари“ е стегната, излъскана и много представителна. Месингът лъщи, лакираната палуба свети от чистота, а екипажът от трима души е зает с подготовката за отплаване, но усмихнат. Затова пък пътниците сме пъстра китка. Повечето новозеландци (наши милости в това число) си носят якета, анораци и пуловери, въпреки, че слънцето вече сипе огнена жар по голите ни крака и ръце. Държат в ръце бутилки с вода. Взели са мерки и на слънцезащитния фронт — лосиони, шапки, очила — пълна бойна екипировка. Има обаче и съвсем зелени туристи — едни корейски девойчета се кикотят в ъгъла по гол гръб, с минижупи и чехли на токчета, и безрасъдно лапат кексчета, а белокожи рижи ирландци клечат до тях по шорти и джапанки.

Капитанът на яхтата има вид на холивудска звезда по неглиже — с обветрено лице, златен загар, каубойска широкопола шапка, опната тениска с отпрани ръкави, за да се виждат добре татуировките по ръцете му, неравно изрязани над коленете дънки и тежки военни обувки с високи кончови, обути над дълги вълнени чорапи. Докато маневрираме из марината ни разпитва кой от къде е и виква на помощника си да вдигне съответното знаме. Докато излезем в езерото на главната мачта вече се веят новозеландско, австралийско, канадско, британско, ирландско и уелско знамена. Нямаха българско, нито корейско, но обещаха за другия път да си подготвят, ако дойдем пак. Вече на открито екипажът вдига платната. Капитанът влиза в ролята си на гид и ни забавлява предимно с информация за невъобразимо поскъпналите имоти по хълмовете край езерото и, разбира се, риболова.

Световната слава на Таупо е пъстървата. Чудовищните размери на новозеландските пъстърви са легендарни сред риболовците на планетата. В цял свят най-емоционалните рибарски истории разказват за огромни изпуснати риби. В Таупо разказите са за уловени гиганти. Древните вавилонци вярвали, че часовете прекарани в риболов не се отнемат от отредените ни земни дни. Ако е така, то в Таупо търпението на боговете е поставено на изпитание. Риболовът не е хоби, а начин на живот. Местните, пък и гостите на града друго почти не правят.

Докато екипажът снабдява ирландците с крем против слънце и шапки, корейчетата тихичко повръщат кексчетата през задния борд. После вятърът се усилва значително, лодката се накренява вълнуващо и пътуването внезапно става приятно. Налага се да си облечем всички връхни дрехи и да ги закопчеем догоре. Капитанът изравя от каютата стари войнишки одеяла за посинелите от студ корейски девойки и настръхналите ирландци. Не забелязваме кога сме преполовили езерото и се озоваваме пред прочутите скални изображения в отвесната стена на западната страна на Таупо. На камъните наоколо са се проснали издялани туатари (новозеландски гущери), къпят се скални жени, други гущери се препичат. А над всички доминира гигантско татуирано лице с размерите на яхтата, изобразяващо Танифата. Гледа ни студено и неодобрително. Чак ми става страшно.

Нова Зеландия

Водата в плитчините е изумрудено зелена и бистра, а в дълбокото става с цвят на мастило. Капитанът обяснява, че тези цветове са характерни за ледниковите езера — водата идва предимно от разтопените снежни шапки на близките вулкани. По този повод споменава, че температурата й по това време на годината е 6 градуса. Ако си мислите, че това разколебава щерка ми от плановете й за къпане, много малко я познавате. Не само събира смелост да скочи в ледената вода, но и плува наоколо достатъчно дълго, за да засрами мъжете на борда и да принуди двама-трима с нежелание да я последват. Къпането е екстремно и кратко. За смелчаците веднага се осигуряват хавлии, горещ шоколад и бисквити. Останалите пътници се задоволяват само с шоколад и бисквити. Които мнозина старателно повръщат в езерото докато се връщаме. Ето я тайната на гигантските пъстърви в Таупо — хранят ги с бисквити и шоколад!

Нова Зеландия

Следобедното слънце вече се крие зад переста облачност, когато се сбогуваме с екипажа на яхтата и се отправяме към бензиностанцията в южния край на езерото, където атмосферата е като пред обсада — стотици коли зареждат с гориво до дупка, пълнят туби, хората пазаруват като невидели, пренареждат си багажа. Голяма табела на паркинга разбулва мистерията — това е последната бензиностанция по маршрута на запад от Таупо. Следващият шанс да заредим гориво ще бъде след 150 километра. Естествено и аз награбвам безсмислени количества вода и храна, пълня резервоара до горе и така подготвени за път се отправяме през планината към заветната цел — пещерите в Уайтомо. Но това е друга история.

Край

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(3): Скариди, кораби и още вулкани”

  1. […] По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(3): Скариди, кор… […]

Leave a Reply