юни 03 2008

Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (2): Трабзон и Батуми

Продължаваме с пътеписа на Росица за черноморска Турция и Грузия. Началото
Пътуване до черноморска Турция, Грузия и Кападокия (1)

а ние продължаваме към част втора:

Трабзон и Батуми

Към Трабзон

Пътуването към Трабзон е като детска песен.

Защо? Ами защото вместо стар и лош крайморски път, пред нас се точи новеничка магистрала. Излизаме на морето при Самсун — някъде към 1 часа след полунощ. Замирисва на море така, както си замирисва у нас… Обикновено рано сутрин… в Бургас или Варна…слезли от нощния влак… чуваме крясък на чайка и вдъхваме неповторимия мирис на Черно море. До мен пътува млада майка с две невръстни деца. Едното седи и спи на облегалката на седалката. От време на време се събужда, прокарва пръст по моята карта на Турция и измърморва „Алманджа“. Означава немски език. За това детенце може би всички чужденци са алманджа. Може би някой от семейството работи в Германия…?! Заспивам и се събуждам. Окончателното ми събуждане е към 5 и половина сутринта. Тъкмо навреме, за да се излюбувам на Тиреболу. Около този град е един от малкото плажове по турското черноморие. Стотици километри морски бряг са укрепени яко и за векове напред. Емо не може да повярва на очите си какво са направили тези хора с пътищата, с брега, с градовете… Бил е тук преди 10 години. От дясната ни страна е неизменната Понтийска верига. Снеговете по високото се топят, реки се точат от всеки склон, виждаме как се вливат в морето. Около всяка река — село или градче. Ако тръгнете да обикаляте турското Черно море, не пропускайте отсечката от Тиреболу до грузинската граница! Гледките са прекрасни.

Към 6 и 30

пристигаме в Трабзон.

Шатълчето ни закарва до Мейдана /центъра/, където е офисът на агенцията. В съседство е местна турагенция, която предлага да ни заведе до манастира Сумела в 10 часа. Купуваме бързо билети /така де, няма да пропуснем Сумела/. Пием чай в отсрещния парк, който всъщност е огромна чайхана-кафене-градина. Американката си върви с нас — така е по-спокойна. Тя не спи в хотели. Всяка вечер сменя посоката и пътува нощем. На нас също ни се случи да нощуваме в автобуси и влакове 7—8 от общо 18 нощи извън дома. Има тръпка, местиш се постоянно, адреналинът не спада… Купуваме си по един геврек. Струва 35 куруша, ние сме сефтето на продавача. Минава ми мисълта, че той ще започне да се оправдава, че няма дребни, не може да върне, да развалим пари… Само че той отваря едно чекмедженце под гевреците и забелязвам купища монети от по 5 и по 10 куруша. Подготвена работа… После зяпаме по витрините за чай — тук сме в царството на чая. Да. Има. Чай от Ризе във всякакви формати и опаковки.

Купуваме си много вкусен хляб и топено сирене за из път.

В 10 часа тръгваме към Сумела. Напред към планината! След село с дивното име Мачка, пътят става доста стръмен. Удивителни пенливи реки и природа, която ще ви се стори позната! /географска справка: проход Цигана, планина Карадаг, долина Алтъндере/.

Сумела.

За онези, които са виждали Метеора, Кападокия, скалните манастири в България и пр., Сумела няма да е върховно приключение. И все пак — е! Манастирът е основан от монасите Варнава и Софроний през 4 век в чест на Богородица. Създаването е свързано с мистериозна икона на Божията майка, която, както твърди легендата, била една от трите икони, нарисувани от св. Апостол Лука. Претенции да притежават подобни икони имат Антиохия, Сирия, Рим, Кипър и още… Докато търсех литература по въпроса с оригиналите на трите икони, научих, че св. Апостол Лука е бил лекар, но и художник, че даже — покровител на художниците. За самите икони обаче се оказва, че истината е друга. Няма достигнал до наше време оригинал, а онези, които претендират да са оригинали, са просто копия… За всеки случай предлагам линк към…

http://www.pravoslavieto.com/ikonopis/Purvi_ikoni_Bogoroditsa_ouspensky.htm

Манастирът Сумела е преживял добри и лоши дни.

Членове от династията на Комнините /Трапезундско царство/ са се коронясвали там. След събитията между Гърция и Турция през 1923 г. и последвалата „размяна на население“, гърците са отпратени от манастира, но им било позволено да пренесат чудотворната икона със себе си. Така се поставя началото на манастира Неа /нова/ Сумела в планината Вермио над Верея — Гърция. Там се събират понтийските /черноморските/ гърци, за да отбележат светите дати, свързани с Богородица. Няколко думи за понтите. Континенталните гърци ги смятат за едни от най-умните си събратя. През 1923 г. много от тях, обитаващи черноморския бряг на сегашна Турция се отправят към Гърция. Други обаче се насочват към Грузия. В началото на 90-те години на 20 век старата родина „се отваря“ за понтийците, като им предлага редица бонуси — битови, професионални, граждански. Около 500 000 хиляди са се възползвали от възможността да получат за кратко /само за 5 години/ гръцки паспорт, жилище, държавна работа и пр. Покрай гърците са се възползвали и недоказани напълно събратя, но така е ставало и с други народи и етноси…

Следва връщане в

Трабзон, чиято история е толкова шарена,

че тук ще дам само няколко ключови думи за интересуващите се — вж. историята на Понтийското царство, Трапезундската империя, етноса лаз/лази — рано ислямизираното население, обитаващо земите от Трабзон до Поти, царуването на грузинската Тамара + персите, арабите, селджукските и османските турци. За още по-изчерпателна информация е най-добре да се прегледа книгата „История на Черно море“ от Чарлз Кинг, 2006.

Българи и истанбулски турци ни представиха града като мнооого консервативен. Не разбрахме откъде му идва тази слава, не преживяхме нищо „консервативно“ — университетски град, модерни бирарии и кафенета, модерни магазини, модерни млади жени, жизнерадости ученици. Трабзон бил също град на хамсията. От нея се правели кюфтета, хляб, десерти. Само че ние попаднахме там в сезон, в който имаше само замразена хамсия.

Тръгваме по основната търговска улица — Узун сокак /Дългата улица/. Скоро се натъкваме на много елегантна сграда, приютила музея на града. Богат гръцки търговец си поканил италиански архитект за построяването на къщата-бижу в началото на 20 век. След банкрута на гърка къщата преминава във владение на турска фамилия, после отишла в други ръце и накрая се превърнала в музей. Приятно е да се види както музеят, така и целият оригинален интериор на къщата. Тук е отсядал и Ататюрк — на това гидът обръща специално внимание. На партерния етаж има масички и столове, на които може да се отдъхне и да се съзерцават на спокойствие прекрасно изрисуваните стени.

След музея продължаваме към стария град. Част от старите къщи по двата бряга на попресъхналата река са в процес на разрушаване. На тяхно място се прави парк с множество фонтанчета и пейки за отмора. Запазените къщи са боядисани в тютюнево жълто и вариантите на бордо. В старата чаршия хапваме кюфтета и дребни рибета, опържени в много фина галета. Вечерта продължава със среща с двама младежи от couchsurfing.com. Единият е от Бурса. Научаваме, че на българските етнически турци, в Бурса им казвали маджарите. Сега в момента от телевизията чувам, че някога си около Бурса живеели маджарски българи. Младежите говорят английски език като банскалии — о’чей и черчези /черкези/. Чудим се по какви ли правила на езика се случва това — за Банско и за Крит вече знаем, но Бурса и ТRапизон /една от табелите на кирилица/…? Научаваме, че народът лаз е особен, например нашите приятели когато посетили колеги от Ризе, видели жените да… /следва жест за цепене на дърва/, а мъжете да… /следва жест за пиене и излежаване…/. За Язон и аргонавтите — ЦЪ! Гледат ни с недоумение. Почти съм готова да зарежа всякакви исторически проучвания, мешавиците толкова ме объркват…

На другата сутрин се отддаваме на кратка разходка с пиене на чай в центъра на града и с подготовка за отпътуване към Батуми. За черквата Св. София, резиденцията на Ататюрк и Бозтепе /хълм, от който се открива чудна панорамна гледка към Трабзон/ не остана време. Шатълът ни закарва пред друга агенция, а не на автогарата. Грузинка, говореща руски и турски език, ни иска билетите. Тръпна от нетърпение, ще потегляме в 11:00. Мустакат мъж, седнал зад компютъра, чете билетите, въвежда инфо в мрежата, разпечатва нови билети и ги подава на Емил. Без да ни попитат смениха часа за отпътуването чак за 16:00. Аз така се ядосвам, че чак главата ме заболява. „Това какво е? Нарушавате ни правата… Защо не питате първо…“. Емо се опитва да ми обясни, че „тук това е нормално“. Аз вече усещам, че моето поведение е неприемливо за грузино-турския персонал. Мисля си дали пък аз нещо не започвам да капризнича, защо ли очаквам всичко да е по МОИТЕ правила… Излизаме да се разхождаме, Емо в суматохата си е забравил цигарите в офиса. Заставам да го чакам на ъгъла, мърморейки си ругатни. След минута го виждам в компанията на грузинката, която ме вика. Аха, значи все пак ще ни качат на автобуса в 11 часа. Нищо подобно. Грузинката само иска да ме предупреди, че на ъгъла, на който стоя, стоят само ЛОШИТЕ жени. Да се махам оттам. Вече ми идва да ревна, когато с периферно ляво забелязвам една ужасно гримирана и още по-ужасно облечена лоша жена близо до себе си. Целият крайбрежен район е такъв. Това, че са рускини, някак си ми е ясно, но това че има и аджарки ме сепва. Само че, както скоро щях да разбера, да попаднеш в категорията на лошите момичета в Кавказ е лесно. Защото в тази част на света има само черно и бяло. Защото…

следва продължение

Към Батуми

Обядваме в крайбрежен ресторант в близост до „рисковия“ квартал на Трабзон. Сервитьорът е от Баку, притежава два български лева, които иска да размени за лири…, ако може. Крупната сарафска сделка се прави на часа — изгодно и преизгодно за двете страни. Бакинецът доставя на Емо бира, увита във вестник, за да не се дразнят правоверните клиенти. Настроението ми не се подобрява ни на йота. В 15:30 багажът ни е качен в минибуса, който ще ни кара в Батуми. Млад мъж, облечен в черно, с черни слънчеви очила /така се докарват почти всички грузинци/, стои пред буса с палци, пъхнати в гайките на панталона. Останалите пътници са няколко лоши жени и един пенсиониран генерал от Аджария. Крайпътните гледки са невероятни, защото от Ризе към Батуми са чайните насаждения. Стоят красиво — като зелени меки вълни по хълмовете. Вместо обичайните за нас цветни градинки в дворовете, тукашните хора са засадили чай върху всеки свободен сантиметър. Използвам спирането на бензиностанция, за да снимам чая отблизо. Аджарецът се тупва в гърдите и обявява, че това тук не е никакъв чай — елате да пиете чай в Батуми… Обръщам се с фотоапарата към морето. Това тук нищо не е — обявява мъжът. Елате да видите плаж в Батуми…

Подминаваме Хопа, достигаме Сарп.

На грузинската граница изучават паспорта ми толкова дълго, колкото досега не ми се е случвало на никоя граница. Докато чакаме автобуса, правя бързо посещение на информационния център, който се намира непосредствено при изхода от границата. Добре, че направих това тук. Нямахме късмет с нито един инфоцентър в цяла Грузия. Пенсонираният генерал продължава да тупа Емил яко по коляното, за да бъдат изслушани политическите му разсъждения. Пенсията е 70 лари (кажи-речи 70 лева), Саакашвили — плохой человек, а как было ранше… Свикнах да различавам страните в „преход“ по лошото или никаквото зъболечение. Само след два дни нашите приятели в Телави щяха да ни покажат зъболекарски кабинет, на който стои малък, но важен надпис — „бързи аборти“.

Автобусът пресича Гоньо — селище със забележителна крепост, където по времето на аргонавтите е намерил смъртта си братът на Медея. След минути сме в Батуми. Градът ми се вижда подчертано тъмен и категорично безлюден. Разтоварват ни на нещо като централен площад с множество чакащи таксита — предимно Лади и Волги. Генералът ни води в някакъв хотел, оставя телефонния си номер и се скрива в нощта. Емо черпи персонала с цигари. Ако той не ги почерпи, те сами ще си вземат. Тук това било обичайно. Минаваме през покрит тъмен безистен, изкачваме 20—30 стълби и се оказваме на огромен балкон. Право от балкона се влиза в стаята. Впрочем, грузинските балкони са много специфични. Поне две от стаите на всяка къща са с „излаз“ към балкон. Виещите се лозички също са типични и ще ги видите дори по високите етажи на блоковете.

Рано на другата сутрин тръгваме да разучаваме забележителностите на

субтропическия остров на Европа — Батуми.

Преживявам силно носталгично чувство — едно време родният ми Благоевград беше побратим на Батуми. Имаше песен „Батуууми ии Благоооеевград — дваа рооодни брааатя…“. Кафенето на интелектуалците в града пък се казваше „Аджария“. Ето ме, тук съм, братя-побратими, предполагам си спомняте от някоя песничка моя град? Къде ти, никой нищо не знае по въпроса. Сега Батуми си има нови дружки. До 9:30 не успяхме да открием нито едно отворено кафене. След много тостове народът спи. Разхождаме се по триредната крайбрежна и изучаваме плажа. Камъче до камъче, пясък — няма. Изоставени съблекални, тук-там някой стар чадър. Но през лятото ставало много оживено и бизнесът цъфтял. Посочиха ни даже място, където на клиентите се предлагал тайландури /тай/ масаж. Фотографирам постоянното виенско колело на града, после разглеждаме импозантната сграда на университета. В района има много паркове и огромни розово-лилави азалии. Палми и лози допълват пейзажа. Насочваме се към театъра и паметника на средновековния поет Шота Руставели. Разменяме няколко приказки с трима университетски преподаватели от Трабзон, дошли да видят града в почивния си ден. После попадаме в центъра, който секундарно впечатлява със статуята на Медея, държаща златното руно в ръка. Така де, ще си увековечат своите, колхидците, а не някакви си Язоновци и пр. Сградите в центъра са приятни — почти всички в неокласически стил /любимият на Сталин/ и боядисани в бонбонени цветове. Време е нещо да се хапне и тук за първи път вкусвам хачапури със сирене. Хачапурито е тънка питка с пълнеж от сирене, месо или боб. После се досещаме, че нашенски вариант на кафене няма да открием, и че трябва да гледаме за „тайни“, дълбоки входове към мазета и подземия. Жегата става нетърпима. 20 април е, но термометрите показват 32 градуса. Пием някакви странни сокове, после се връщаме в хотела, за да уредим напускането и да се осведомим как да закупим билет за нощния влак до Тбилиси. Докато Емо разговаря с ангажиран вид по телефона с някого от гарата, аз решавам да го отменя в черпенето с цигари и започвам да раздавам наред. После се качвам за последен душ в хотела, после Емо идва, за да направи същото, после на вратата се чука. Един от рецепционистите ми подава двата билета за влака и смело нахлува в стаята. Докато се осъзная, той грабва ръката ми и започва да ме гледа влажно. Аз си издърпвам ръката с недоумение, шашардисвам се от любовната атака на младежа и понечвам да съобщя на Емо, че имаме гости. Не че душът не се чува, като че ли тече насред стаята… Гостът продължава да стои близо до мен и да ме разпитва наистина ли сме женени. Емо излиза, опасан с кърпа и мокър, но аджарецът не си тръгва. Предлага да дойде с нас на разходка. След категоричен отказ той най-сетне се омита. Това е моят първи сблъсък с тукашната действителност. Много скоро щях да науча, че взаимоотношенията между мъжете и жените в Грузия са сложни и непонятни за нас. Черпенето с цигара от страна на жена тук се смятало за напълно недвусмислено предложение за интимност. Аз откъде да зная това? Пътеписите за Грузия, дето ги четох в България, бяха написани от мъже. Да, те си отживяват в Кавказ с тостове и разни други мъжки дела. Тук ще избързам да информирам, че жените в Грузия не казват „благодаря“ и „довиждане“, защото и това може да се изтълкува като интерес към другия пол. Нещо повече — когато отказват, те трябва да кажат „ара“ /не/ поне три пъти, защото, ако е само един път, също се тълкува като полусъгласие. Жената най-често не седи с гостите на масата. Момичетата между 13 и 18 години често ги крадат, водят ги в планината, правят ги жени, после се женят за тях. Само преди три години отвличането е забранено със закон. Кой ли го спазва обаче? Всеки таксиметров шофьор, че даже шофьор на маршрутка, е готов да помага в тази работа. Срещи между млади хора? Моля, забравете. Ако след първата публична среща, момчето не се ожени за девойката, тя автоматично попада в категорията лошо момиче и обикновено напуска града. Това имах предвид, когато малко по-горе написах, че да станеш лошо момиче в Кавказ не е трудна работа. Разводи? Има, но малко. Обикновено след такова събитие жената напуска града. Таксиметровите шофьори предлагат на новодошлите мъже адресите на разведените жени и вдовиците — те са само за забавление. Докосване? Абсурд. Дори когато танцуват традиционни танци, кавказците внимават да не се докоснат. Даже и ръкавите на костюмите са дълги почти до коляното — за всеки случай. При нарушаване на правилото, някой може и да умре… И така нататък… Почти всички жени са облечени в черно или в най-добрия случай — в тъмни дрехи.

Трабзонското настроение си ме прихваща отново. Чувствам се ужасно неловко след събитието в хотела.

В пълно мълчание оставяме багажа на съхранение и поемаме към Ботаническата градина. Виж това преживяване си струва. Градината е на около 12 км от Батуми. Отиваме с маршрутка. Прекарваме сред омайни аромати почти целия следобяд. Ако се окажете в Батуми, не пропускайте удоволствието да се разходите в това царство на флората. Над 5000 растителни вида, които си съжителстват на над 100 хектара площ. Магнолията, японската камелия и азалията доминират /или поне на мен така ми се стори/ пейзажа. Морето е под вас, често-често ще виждате малки и по-големи заливи. Това тук е Зелени нос и си припомняме Александър Грин и романтичните му творби. Толкова е топло, че змийчетата вече са пъргави — видяхме поне две. Мирише на лимонов цвят и всякакви нежни ухания. Не ни се тръгва и дълго отсрочваме прибирането. Смело ще кажа, че тукашната градина /по-точно огромен парк/ е много по-приятна и богата от тази в Монако.

Слизаме на пристанището на Батуми и решаваме да похапнем риба или шашлици. Сядаме в градината на едно малко, махленско ресторантче, което предлага изглед към морето. На съседната маса добре почерпени мъже вече плачат и сплитат мустаци в сочни целувки. Собственикът не ни оставя да скучаем, сяда при нас, после кани приятели от съседната маса. Шашликът не го бива, бирата е топла, обещаната пържена рибка се оказва чироз. Впрочем в Грузия не сервират това, което си поръчал в 70% от случаите. Тъкмо решаваме да станем, когато към масата ни се насочват мезета, туршии, нови бири, чача /ракия/ и сладолед. Започват импровизирани тостове, от които запомних, че тези хора са обикновени, гостоприемни, хлебосольные… Думите се сипят на едро. Домакините сами си правят величави характеристики, не оставят госта сам да си направи изводи. Всяка добра дума за България завършва с репликата „А какие там девушки были“… Засилвам се и аз да кажа алаверди /отговор при тост/. Всички си отклоняват главите в друга посока и заговарят помежду си. Искам да кажа за „Батуууми иии Благооеевград…“, пак опитвам, пак не става. Тук е моментът да споделя допуснатите от мен груби грешки:

1. Понеже съм леворъка, държах чашата в лявата ръка. Това обаче е мнооого лошо! Тост за приятели се прави само с дясна ръка. По-късно научих, че когато искали да изразят лошо отношение към някого, грузинците говорели хвалебствия, но държали чашата в лявата ръка. На това му викат особеност на невербалната комуникация.

2. Жените не са най-подходящата част от населението на земята за произнасяне на тостове.

Така или иначе аз не разбирам какво се случва в този момент. Изпровождат ни по живо, по здраво. След разходка по крайбрежната сядаме да се нахраним в един видимо шикарен ресторант. Може би поради факта, че не сме двама мъже симпатяги, а сме двойка, композирана от мъж и жена — канят ни в самостоятелна зала. Тук Бриджит Бардо не е стъпвала. По стените, над камината, навсякъде… кожи от животни стоят за разкош.

Време е за отпътуване. Плащаме прилична сметка и тръгваме към гарата. Градът ми се вижда по-осветен от предишната вечер. Навсякъде казина, машинки, дивотии. С пристигането ни на гарата токът угасва. Емо купува местни мандарини за из път и заставаме на тъмния перон в очакване на влака.

Продължението:

Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (3): Рустави и Телави>>>

Автор: Росица Якимова


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (2): Трабзон и Батуми”

  1. […] Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (2… […]

  2. […] Черноморска Турция и Грузия. Предишната част беше за Трабзон и Батуми, а в началото беше това Пътуване до черноморска Турция, […]

  3. […] кажа обаче, че по-хубава ботаническа градина от тази в Батуми /Грузия/ […]

Leave a Reply


Switch to mobile version