Бургас – Клагенфурт – Бургас (2): Сърбия, Босна и Сребреница

Началото е тук:

Бургас – Клагенфурт – Бургас (1): през София, Сърбия и ЗалцбургПродължаваме със:

Сърбия, Босна и Сребреница

В неделя рано сутринта тръгвам към Калотина. Въобще не вярвам на
измислици за зверско отношение на сърбите към нас заради Косово. До един час ще стане ясно.

1. Шосето към Калотина,

за разлика от миналата година, когато спуках една гума край Божурище, и втора край Сливница, е прясно асфалтирано. Без маркировка още.
За настроение включвам „Хоризонт“. Депутатка разяснява: „На тази висока поанта аз приемам ад хок некомуникирането по проблемите за кохезионните фондове…“. Приемам и висока са, май, българските думи. Толкова ли не може да ги замени с европейски?!
Скоро ще включа сръбски станции, които не са тъй европейски и, както по-нататък ще видим, са по-човечни.
Поосвежих си сръбския с един разговорник. И в него не намерих често звучащата за пътуване дума саобрачаj. А то да било автомагистрала и трафик, както ми го преведе касиерката на пумпата.(бензиностанция).
Полски, чешки, сръбски съм „попивал“ от „Чтери панцерни и пес“, „Червони гитари“, „Болница на края на града“, „Д-р“ на Нушич, „Ъндърграунд“-а на Емир Кустурица. И ми трябва половин ден да „превключа“, без да ги бъркам много един с друг.
Знам ги тези езици доста по-добре, отколкото Стоичков испански и Надежда Михайлова — английски… Ще се оправя.

2. На границата (не забравям застраховката живот-болести!) —

никакви проблеми!

Сърбинът — граничар (винаги е така) любезно пита за маршрута ми. Соча му картата, залепена на страничното стъкло. Изреждам (и вас съветвам) най-хубавите им курорти и забележителности. Завиждат даже.
-Вози! Приятно!
Любимият си Ниш ще оставя за връщане. Днес трябва да се добера през Кральево, Чачак и Ужице до Байна Башта. Ще преспя там и утре ще се гмурна за час-два в Бе-Ха до Сребреница.
Байна Башта ми е загадъчна с името си. Разположена е на десния бряг на река Дрина, която тук е гранична.

За реките.

В цяла България нямаме нито една да ни идва от съседите. Ето и тук Ерма и Нишава идват от нашенско в сръбско. Пускаме си пълноводните Струма, Места, Арда, Марица, Тунджа в Турция и Гърция… Край Одрин Марица е като Дунав, а тънката у нас Нишава в Ниш е с корабчета.
Шейсет километра по магистралата и отбивам наляво. Прави впечатление пълната липса на билбордове покрай нея. Само пътни указатели. На одмориштата (места за отдих) с бензиностанция е много чисто. Купувам си още пътни карти.

3. Всеки е изпитвал трескавата нервозност

от бързането на път. За никъде особено не бързам и карам както куче вдига крак на всеки камък и храст. Не пренебрегвам нито едно одмориште!
Кафе с чаша вода. На следващото — „Пиво Jелен“ с девиз “Сад или никад!„(Сега или никога -б.ред). Сад, разбира се.
На бюфета ме успокаяват, че с моите килограми не мога лесно да набера забранените промили.
Во Македония има два вида бира „Никшичко“ и „Скопско“ (Скопие гори, „Скопско“ го гаси!) С жена ми паркираме в Скопие в странична улица и тя запомня „сигурен“ ориентир — чадър с надпис „Скопско пиво“. Връщаме се и я питам де е колата. Тя се оглежда, а навсякъде такива чадъри…
В Сърбия — „Jелен Пиво. Сад или никад!

4. Пътят се вие край… не — реката Морава се вие засега край пътя. Още е в равното. Но

между Чачак и Пожега се захълмя

и бързо навлизам в каньон. На реката виждам язовир с плаващ ресторант. Кое мъжко сърце ще пренебрегне чаша бира на такова място?
После, наистина както сочи картата, отляво и отдясно — поне десетина манастира. Посещавам три-четири. Всичките са обновени, боядисани. Поповете — охранени. Една сестра протестира, че правя снимки. Сдобрихме се. Те, сестрите, товареха от ръчна количка потрошени кирки лопати в една „Фича“ и на въпроса ми „Защо тако?“ отговарят че яко бачкат да разширят местата за паркиране… От броя на посетителите зависи тежестта на пангара.

5. От Бургас съм минал 900 километра.

Мондеото послушно си папка плин (втечнен газ) и прави икономии. Наближавам

Ужице. (Титово Ужице преди демокрацията.)

Този град през втората световна война е удържал напора на германците чак до края на ноември. Това много се тачи и има грамадни бетонови паметници по бившата фронтова линия по баирите. В Югославия е имало 8!! града с представка „Титов“. И още Титовград (Подгорица). Тако jе народ „сакал“… (по-скоро е „хтео“; „сакал“ казват край Вардара — бел. ред.)

Ужице е в дълбока котловина,

място за „кучи“ (къщи) мало и сградите са все високи. Над града има много стара тврдина (крепост), водопади и други красоти. Но не съм дошъл за тях.
Вземам пътя надясно и излизам от града към

Байна Башта.

Башта било цветна (не зеленчукова!) градина. А за Байна — най-различни предположения.
-Може да е неща лjепо. — предполага жената в книжарницата, където поисках речник: Сръбско-какъв да е. Чак след два дни в Сараево една бошнячка обясни. Байно е нещо као бате, брате. А Байна Башта — байова ми градина.

Пускам радиото. Всички сръбски говорители се отличават с красиви баритони, а жените — с алти. Предаване по повод летуването.
– Де идемо: Бугарска или Грчка?
Доводи „за“ и „против“ на мушкараца, а жената от радиото, щом се спомене Паралия Катерини, или Слънчев Бряг отронва едно страстно „ах-х-а-а..“, като “х”-то е топло женско, „а“-то гяволито закачливо… Защо не е телевизор?… Не ща и да си припомня сутрешната тирада за кохезионните фондове и ад хок бързам да я заборавя. Прекаленото сравняване си прекалено. Но ще го правя, без сериозни изводи. Че не бива да се обобщава така просто.
Покрай пътя — полиетиленови чували със събрани бутилки и други пластмасови боклуци. Явно, тук бой-скаутите не се шегуват. („Бой-скаут — он всегда готов — всем принести воды и дров. И не боится он ментов и комаров…“) А природата наоколо — само Юндоли и Широки Лъки! Ами, намираме се в в

резервата Тара

Едно плато на височина 1000—1500 метара, ливади, хижи, борови и смърчови гори! Мирише така силно на чамсакъз, че неволно се отдръпвам да не ми се лепне на новите дънки!…Никакви Пампорови и Боровеци, обаче!!! Някой регулира застрояването и няма (още?) мутренски хотели.
Радиото извештая: „Пословни центнар Ужице продаjе бетонни дирека..“ Ако ви трябват бетонни стълбове — тука са! И започва двучасово предаване за детима. Под наслов: Аз, Буки, Веди, Глагол, Есть…
Песен по радиото: „Цвети са украсу баште. Дети са украсу свjета!…“(Цветята красят градината, децата — света…“). „Хоризонт“ да е пускал такава песничка?

6. В Сърбия наброявам четири сериозни резервата

  • Копаоник. За него писах в „По Балканите“. Бил сам три пута овде.
  • Тара — платото, за което споменах,
  • Джердап (Железни Врата) — край язовира на Дунав. (виждал съм го от румънска страна само),
  • Фрушка Гора под Нови Сад, покрай който ще премина след седмица. Живот и здрави гуми…

Река Дрина, която извира в БеХа и приема по-надолу като десен приток река Лим от Црна Гора, тече в живописен каньон дълбок 1300 метра и дълъг около 80 километра. Вторият по големина каньон в света след Колорадо! В района на Тара Дрина става, до вливането си в Сава, гранична между Сърбия и Бе-Ха. И, понеже е заприщена с няколко язовира, изглежда кротка. Водата – синя-синя! Но решат ли да има Rafting — спускане с лодки — от язовирите изпускат вода и става бясна.
Посетих Национален парк Дурмитор в Черна Гора, също и Биоградска гора пак там преди три години. Сега съм в Тара.
Карам си бавно за да мога да снимам. Изпреварва ме камионче с надпис „Гашени киреч“ — да ви превеждам ли?
Радиото: „Мене е никто не родил, я сам се родил сам“…
Надпис: „Тунел брой jедан. Палите светло“
Радиото: „Купите гуме — добиете бесплатна монтажа“ (Да не ми се налага!!)

7. Пристигам в Байна Башта.

Едно съвсим джобно градче. Ама симпатично-пресимпатично! На площада – офис „Геометар“. Трябва да е земемер по дословния от гръцки превод. Не виждам соби на кирия, zimmer, rooms, и комнаты. Отивам в хотела:

–Лоша работа! Пуно е со ученикама! Екскурзии. Даем ти jедну собу, але буде шумно!
Вземам я собата. Плащам 1500 динара (по-малко от 40 лева) и се нанасям, че трябва и кафе да пийна и душ да взема и да се огледам и слики да направя.

8. Имам доста опит с хитрини в хотели. Този е от късния Соц, но е доста приличен. Вруча и хладна вода — колко сакаш! Но липсва… тапата на ваната! Вие мен за кого ме имате? Гошо-Тъпото се оправи в Лас Вегас с цял климатик, кат’ му резна (кой българин ходи без ножка?) кабела, че аз няма да мина без тапа? Намотавам на чорапа си тоалетна хартия и… кайн проблем!
Прошетах се по „стъргалото“. Магазини, витрини. Разликата — повеке сръбски, хърватски, словенски стоки. По-малко турски и кинезки (китайски).
На рецепцията ме посреща чиновникът и, разлиствайки паспорта ми, пита:
–Ова узбекистанска виза майтап ли е, или како?
–Нема майтап, брате! Ова je бугарски пензионер! Све jе можно! (Трябва с нещо да ги шашнеш! Една преуспяла в Италия наша волейболистка говореше по ТВ: „Бий ги — да те уважават!“)

9. Свакой дан (вечер) ми трябва час -час и половина — да прехвърлям снимки на компа, да зареждам батерии. Един колега правилно съветва: Не ви трябват пиксели, трябват ви карти-памет и батерии.
Ползвам и левия чорап, святкам една Поморийска Мускатова и заспивам гробно уморен.

Утре ще прекося границата и след 30—40 километра трябва да видя Сребреница. Едно от най-зловещите места от отминалата война.

Лаку ночь!

……………………..

Будилникът от мобила ме подсеща: „Точно осем часа! Време за ставане!“ Брей, че аз съм си поръчал доручака (закуската) за осем. Удрям бързо една контра и слизам в ресторана.(без „т“ по сръбски).

 

1. Децу са се най-после укротили и е подозрително тихо за осем сутринта. То не беше тичане по тенекиения покрив, скачане по него, блъскане по вратите. Всякакви перкусии на капак от тенджера и свирене в гърлото на термос. Като им отворех, се хилеха безобидно: „Извините, ни сме знали…“

Спускам се на партера. На рецепцията служителката чак се стресна, че я събудих. Питам де дават доручак.
— А колико е сад сата?
– Осем!, отговарям.
— Ние осам, седам jе!

Разбирам, че съм в централна Европа, а не съм превъртял часовника. Връщам се в стаята с нов вестник „Вечернье Новости“. Чета го паралелно с вчерашен „Труд“, който умишлено „забравям“ на масичката. Нека надникнат в ЕС. Не съм и гладен.

Като слязох отново в истинско осем, си поръчах само кафе. Келнерът мисли, че нещо не съм разбрал. Обяснява че ми се полага закуска за 200 динара.(5 лева)

– Какво кафе? Турско?

– Не, сръбско. Кувано.(сварено). С чаша студена вода и лед в нея.

(В Гърция не дават да продумаш за турско кафе. То си било гръцко! А да спориш с грък или македонец е обречена кауза.)

 

2. Голяма досада е да мъкна нагоре-надолу чанти, фотоапарати, компютър, цяла торба разни зарядни и кабели. Лесно му е било на Алеко. Един бастун, часовник на златния ланец и се качва на чакащия файтон… Разплащам се с приличен бакшиш и се сбогувам. Днес денят няма да е весел, а нахлулата „омладина“ се весели и крещи. Те няма да ходят в Сребреница.

Само на стотина метра има указател. Наляво към Бе-Ха,

Република Сръбска, в която е Сребреница

и направо „Transit“ — пътя който следва десния брят на Дрина и води към Сремска Митровица на река Сава.

Преминавам Дрина по железен мост. Няма следи да е бил разрушаван. Тук сърбите са били господари на положението. Малка барака на граничния контрол. Пак питат за целта на пътуването ми. Решавам да не лъжа и казвам:

– Сребреница, гроблjе сърби и бошняци.

– Може! — и вдигат бариерата.

От Гугъл пътят изглежда съвсем селски с безкрайни кривине (завои). Но след първото селце започва нешироко, но абсолютно ново шосе. Край пътя табели, осведомяващи, че е граджено (построено) с пари на Република Сръбска!(РС). Не от Бе-Ха. От РС! Въпреки че съм в Босна по къщите и пилоните само сръбския трикольор. Дейтън да си гледа работата!

3. Малко историо–география на района. В Босна до 1992 година бошняци, сърби и хървати са били доста силно пръснати по територията. В Уикипедия може да се види пъстротата на цветна леха. След боевете и прочистването (Олуй), в далечния Дейтън, политичари и геометари са направили нова карта. На нея босненци и хървати са съсредоточени в централните области (най-общо), а РС опасва от изток, север и северозапад Бе-Ха. Управлението е Протекторат на ООН. Валутата — конвертабелна марка. (=1 лев). Има съвсем куриозни картинки: Горажде е врязано дълбоко в РС. Само шосе го свързва с БеХа. Но излезеш ли от градчето в посока Сараево, на първия километър четеш големи табели: „Добродошли в Република Сръбска“. Някой се е опитвал да зацапа надписите с говежди тор…

От Сърбия за Бе-ха, оттам за Хърватска се влиза по паспорт, без визи. Така е и за Черна Гора.

4. Както казах, шосето е много прилично. Но от двете страни започват да се виждат къщи и бивши заведения простреляни, полу- и съвсем сринати от картечен, танков и оръдеен огън. Тъй ката по шосето са се движели войските, най-много са пострадали именно те. Защото са били опорни защитни пунктове. При това неведнъж разменяли „хазяите“ си.

При размърдването на политическите пластове след рухването на Системата „спонтанно“ всяка народност предявява своите „законни“ претенции към съседа и се почва тъй нареченият Олуй – етническото прочистване.

 

Сега като разпитвах в трите държави, всякакви националности как е могло да стане такова побоище? Не могат да отговорят нищо ясно. Така стана! И толкоз…
Олуят не е бил еднократен. Вълната се е лашкала насам-натам, като всеки път хората са губили имущество, дом, животи…

В една подквасена обстановка не е било трудно да юрнеш хората:

Дръжте неверниците! Колете! Бийте!

(През 1942 година чичо ми, запасняк, се върна в отпуска от Македония, където България си „връщаше своето“. Една вечер запя песен, много популярна сред войниците, както ни обясни:

„Щуки се вият над Куманово

И предвещават кой накъде е.

Бегайте, сърби! Българите идат!

Чия е тая земя Македония?!“

На това място се стреля във въздуха, обясни чичо.

Ами тя, подквасата, си е била налице. Само искра е трябвало.)

Как точно е станало най-голямото клане край Сребреница никой точно не знае. Марин Троянов говори за мюсюлмански първоначален Олуй, в който са заклани 3000 сърби. После сърбите си го „връщат“ в троен размер. В тези земи ПРЕЗ ЦЯЛОТО време е имало войски на ООН. Миротворци от разните КЕЙФОРИ, Айфори, които безучастно са гледали в цайсовите бинокли и… не са се намесвали!… Такъв е бил МАНДАТЪТ им! Страхотен „МИР“ са сътворили сегашните ни Brothers in arm!
Жертвите са от десетина околни общини.

5. Шосето прави последен лупинг и пред мен е

Сребреница

Посрещат ме на асфалта група симпатични кучета с малки. От колата пред мен слиза местен и ги избутва встрани. Йошт километар и съм в центъра на градчето. Паркирам до кафенето и сядам на бутилка Jеленско.

Понеиже търся сближение с местните, и е неудобно за годините ми пряко да нахалствам за разговор, се оглеждам наоколо. Оглеждат и мен. Така правят събраните малки деца. Плахо оглеждат другиет и след това пристъпват към контакт. Така правят и старите. Сядам при един набор, поръчвам му бира и почваме беседа. Той малко се озърта и предлага да седнем на крайна маса.

– Три пута сме бегали! Едни ни гонят насам, други натам. Загубил сам черку и сина.(Бърше си очите…) Лошаво е било…

Казвам, че съм прочел, дека на предстоящите избори сърбите са разрешили на 25 000 бошняци да гласат во Сребреница.

– Па, нека! Све е минало. Сад си живем како до рата…

Пред кафето е спряла кола с дипломатически номера и ме наблюдават как снимам. Наборът псува сочно войната. Не бошняците, не хърватите. Войната!

– Проклети рат!

Питам къде са гробищата, но той хълца и крие очи. Не е в състояние да говори. Прощавам се и отивам до весела група младежи пред Дома на Културата. Веднага ме заразпитват откъде? Защо? Студенти от местния…универзитет! В някакъв Айтос — университет!!!
И на границата не си спомниха да е минавала български Форд, също и студентите. Показаха ми къде са сръбските гробища, къде на бошняците. На километър надолу виждам хубаво подредените сръбски с черква. Паметници от черен мрамор. Цветя.

Правя снимки и продължавам на втория километър където са големите гробища.

6. Отляво на шосето зад желязна ограда на площ от двайсетина декара в абсолютно прави редици набучени мраморни камъни примеро метър и половина високи с квадратно сечение 25×25 сантиметра. На всичките еднакъв надпис: първо кратки две-три букви на арабски. По-долу:

И НЕ РЕЧИТЕ ЗА ОНЕ ЩО СА

НА АЛЛАХОВОМ ПУТУ ПОГИНУЛИ: „МРТВИ СУ“.

НЕ, ОНИ СУ ЖИВИ, АЛИ ВИ ТО НЕ УСЕЧАТЕ.

Джананович Мехмед 1936—1955

И такива надгробия 8372 числото на които не е окончателно, сочи надписът. На каменния мемориал в полукръг са изсечени всички имена. Под модерен купол — молитвен мюсюлмански дом. На пода местата вместо с килимчета, са означени с гранитни правоъгълници. Пиша два реда в паметната книга…

7. Връщам се в градчето, като минавам покрай много хубав стадион, Университета, Робната куча (универмаг) и бързам да изляза от града че ми стига днес.

Край пътя „гласува“ млад мъж и го качвам. Сърбин от Байна Башта. Зидар. Дълго не мога да намеря точната дума за строеж, строене. Градьене е думата, да знаете. Драган имал Пежо, но не платил данъка и му взели номерата. Разказва ми за войната. Той е бил тиловак от сръбска страна, понеже е бил на петнайсет години. Още не е женен.

-Овде нема льепи жени! Као е код вас?…обещавам да му потърся като дойде в Бургас.

Спирам до хубава чешма с маса и пейки. Вадя провизии, давам му да обели краставиците, да измие доматите и слагам бутилката Поморийска под чучура. Оня не ще луканка, не ядял и сирене. Стигали му парадайсите.(домати по сръбски). Насила му пробутах един пастет. Но не хареса черния ми „Бородински“ хляб. Бил баят.

Спря микробусче с негови познати. Пиха и те по малка гроздова. Моля ги да намерят номера за Драган и единият измъква цяла връзка от колата… Драган нече. Требват му неговите.

8. Пробвам почвата (после още много пъти) и питам:
-Да знате где е Ратко Младич да го ухапшем (заловя, арестувам), че дават 30 милиона за ньега.
Видели са го през 1993-та за последно. Сад не знат.

Минахме половината път и на втората чешма (чешма е и по сръбски. Хърватите нямат такава срамна турска дума. И чешми нямат. Словените — хич!) показвам на Драго снимките на гробльето.

-А сръбското виде ли?
-Ето го.
-Не-е-е. Има сръбско с 3000 гроба!

Този студент или криво ми обясни, или криво питах…. Пак ли трябва да идвам? Вече пускам радиото и даже подпявам:

„Загърнеме се пред свима. Нека виде, да нас има..“ а после следва съвсем нашенско:

“Хайде, мала, кажи ми хвала! Я сам те научил на све…„(Айде, малката, кажи благодаря. Аз те научих на всичко…)

И те, значи, си имат свой Слави Трифонов… Или пък е римейк на „Ела в гаража, да ти покажа…“

Внезапно Драго ме кара да спра. Да излезем. Виждам на равния асфалт широка напречна груба кръпка около три метра.
-Тук бошняците прокопали пътя да не могат да минат сръбските тенки…
-Ами що не го запълнят?
-А они само това и чекат со картечницама!… Да доджемо.
Така е продължила близо месец.

9. На границата въобще не ми искат документите. Кимам към Драган — мой човек. Пропустите го! Пускат го. Тук всички се знаят. Както във всички крайгранични райони.

10. Отдъхвам си от Сребреница.

Минавам в Сърбия по моста

и поемам край реката. Трябва да попитам за пътя, а наоколо никой не се мярка. В малко кафе край шосето купувам сладолед и жената ме упътва. Прекрасна местност, зелени ливади, хубави селски къщи с каскадно мушкато в саксиите а:

-Всички напускат нашия край. Отиват в Београд! Казват, Кустурица щял да изкупи тези селца… Дано. Ке додат туристи…
11. Още малко равен път и опирам в язовирна стена с Електрарна (ВЕЦ). Зад стената голямо синьо езеро.

А моят път наляво е само стръмни серпантини

нагоре към платото Тара.

Движението е съвсем рехаво. След поредния дъжд на платното са се изсипали пет-шест камъка. Виждам, че зад мен се движат коли и правя „панаир“. Спокойно мога да ги заобиколя. Но спирам по средата, надявам ръкавиците от „Метро“ (1,80 лв.) и започвам разчистване. Един ТИР нервно надува клаксон. Но слезлите да помагат сърби му се заканватс пръст. Зер бугарин е дошел да ни чисти пута…

Благодарят ми и ми се струва, че не усетиха „постановката“. Мра да се „изхвърлям“ пред чужденци…

12. Горе на равното широко поле с ливади, елови и букови гори с почивни тук-таме станции и отделни кучи, пообърквам пътя. Нае се да ме води белградска „баничарка“ и се набутахме в едни хендеци… Оправихме се. Постлах мамината шарена черга на тревата и закусихме за сметка на Република България. Онзи вади чипс ими дае два пакета. Това има.

13. Сега — четвърта! Полный вперед към

Мокра Гора. Тя е част от Тара.

Отдалеч ме приветстват табели с „Добро дошли!“.

От Гугъл така се бях „ориентирал“, че на два пъти заорах в непроходими пътеки към нечии лозя. Накрая по струпаните автобуси „намерих“ пътя за Дрвен Град. (Намерила булката черяслото зад вратата..)

Тука ще нощувам.

(Скоро ще има снимки. Достатъчно. Оправям се мъчно с FTP-то. Защото — както твърди Хайтов — Едно е да имаш фотоапарат, друго е да можеш да снимаш, а трето и четвърто — да качиш снимките …)

Продължението:

Бургас – Клагенфурт – Бургас (3): Република Сръбска в Босна и Херцеговина>>>

Автор: Симеон Тодоров

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

3 Отговори

  1. 02.06.2008

    […] един пътепис http://patepis.com/?p=1068 […]

  2. 05.06.2008

    […] Бургас – Клагенфурт – Бургас (2): Сърбия, Босна и Сребре… […]

  3. 05.06.2008

    […] а предната част – това: Бургас – Клагенфурт – Бургас (2): Сърбия, Босна и Сребре… […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.