окт. 16 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор, Монголия.

Днес ще прочетем последния по-подробен запис в дневника на пътешественика — за момента дневникът свършва тук, въпреки, че пътешественикът към днешна дата се намира вече в Япония. И така — последният засега описан ден. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част дванадесета:

В гонитба за руска виза в Улан Батор

ден 80

9-и септември 2009г

Девети септември… Девети септември беше ден на нещо, нали? Ама на какво… Да пукна, ако си спомням. Пукн! Някаква революция? Мисля си за посолството и за цялата тази работа с визата. Не мога да разбера защо толкова съм тръгнал да се притеснявам — а аз се притеснявам. Каквото и да стане, ще се наложи някак си да се оправя и да се страхувам от евентуални проблеми е безмислено, просто трябва да направя каквото мога, за да бъде всичко наред.

Мисля си за това колко много неща са ми се случили от началото на пътуването, всичките поради някаква причина, как всичко се нагласяше и как всичко не беше случайно и умът ми не побира защо започвам да се притеснявам изобщо от такива неща, при положение, че отлично знам, че всичко в крайна сметка ще се нареди точно както е трябвало да се нареди от самото начало — да, може да не е по начина, по който съм си го представял, но в крайна сметка по най-добрия възможен начин. И ще мога да разбера това само като погледна назад. Иска ми се да можех да погледна напред също, но нещата не работят по този начин, и замисляйки се схващам, че точно това е проблемът. Искам да имам сигурност и това е нормално — сигурност да знам какво ще се случи утре, а идиотското е, че точно това е едно от нещата, които ни ограничават. Плановете ни, представите ни за кое е най-добре, които са като малки програмки вируси, които се загнездват някъде и ти пречат да направиш нещо различно от тях, дори и когато става очевадно наложително… Не е толкова лесно да си ре-инсталираш операционната система, нито пък можеш просто да преминеш на друга. Сложно е. Трябва да ги изкореняваш вирусче по вирусче, а някои от тях е още по-сложно, защото дори не подозираш, че са там, и не знаеш какво да търсиш — а то си гложди някъде по гънките на мозъка ти и ситемата ти цикли. Мда.

Не успявам да мина в посолството. Мацката, която беше зад гишето вчера и ме върна за резервации, днес се жени и в посолството е пълно с дипломатични младоженци и гостите им, които сноват напред-назад през цялото време. Въпреки че вчера направихме нещо като списък на чакащите за утре, пристигнах десет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли през портата и беше досатъчно няколко човека да се прередят — един от които българско-говорящият англичанин — позор — за да не успея да мина днес. Поне правя нещо смислено като помагам на Руслан — момчето, което работи на едно от гишетата, и с когото вече се познаваме по имена — да комуникира с двойка от Чехия, които искат да удължат визите си и имат някакви въпроси — говорим поне двайсетина минути, след това пък казвам каквото знам за нещата с визите на един италианец и гаджето му от Индонезия или Тайланд, която обаче живее в Холандия или Финландия и изобщо, някаква Ландия, помагам със същото и на възрастна двойка германци, които пътуват с джип. Въобще, руското посолство в Ю-Би е прекрасно място за развитие на интернационални-те отношения. Хубавото е, че днес Тоби и Гилермо са успели да си предадат документите и ще имат визата си утре… Пред самото посолство се запознаваме с едно от момичетата, които бяха вътре — казва се Ана и е французойка.

Всички заедно решаваме да отидем до пазара Нарантул. Това е известен „черен пазар“ — най-големият тук, в столицата, където може да се намери почти всичко. С Алекс планираме да го разгледаме от няколко дни — няколко дена в Монголия не сме видели нищо монголско, някак си е срамота. Преди това обаче искам да минем през българското посолство — може би те могат да напишат някакво писмо до руското такова, което да улесни издаването на виза и да елиминира обикновените заяждания с чужденците и измисляния на пречки. Като се има предвид, че все пак не съм от съвсем западния блок — мисля, че шанс това да помогне има.

Знам грубо в коя посока трябва да е Българското посолство, и никой от цялата група, вървяща зад мен не знае, че аз не знам къде е то. Вроденото ми чувство за ориентация, плюс това, че питам няколко полицая за японското посолство, намиращо се точно до нашето, помагат да го намеря. Полицаят отпред не говори други езици освен монголски, но накрая се разбираме. Вече там няма никой — да дойда утре сутринта.

Около будката преминава няколко пъти някакъв човек, който явно се познава с полицая — говорят си нещо на монголски. Заговаря ме на английски и пита откъде съм. Не мога да определя откъде е по лицето, но започвам да подозирам, че може да е българин… въпреки това отговарям „I’m from Bulgaria.“ „А, така ли“ — казва човекът. Оказва се, че това не само е посланикът, а е и от Бургас — тоест земляк! Жестоко!

Разказвам му за премеждията си, той ме уверява, че няма да има проблем и ще помогнат с каквото могат. Той си тръгва след няколко дни, след четири прекарани години тук. Казва, че посолството ни тук е много хубаво, строено още в онези времена — понякога няма ток, понякога няма вода, но тук е така. Ще говори с консула да ме приеме утре сутринта. Трябва да съм пред посолството към осем и половина — потискам импулса да кажа „Ъ-ъ-ъ, не е ли малко рано?“

Разказвам на приятелите си, стоящи встрани до портата на посолството, че ще ми помогнат и цялата група са възхитени — в техните посолства те не биха могли да очакват такава подкрепа, казват. Това било егахси якото. В следващите няколко дни ще говорят с благоговение за това как българите в българското посолство са ми помогнали, а на тях, разбираш ли, техните не са им. Ха-а-а! Показахме ли ви, европейци! Йес-с-с!

За Нарантул си хващаме минаваща кола,

протягайки ръка. Някак си успяваме да влезем вътре всичките, въпреки че сме наредени като сардини и аз въобще не мога да се движа. Пазарът всъщност не е далеч от тук — отнема ни повече време да разплетем крайниците си и да слезем, отколкото да стигнем до там. На входа ни искат по петстотин тугрики, и добре че е Алекс, който казва, че искат да кажат петдесет — пет стотинки. Самият пазар изглежда точно по начина, по който си го представям — обикновени лавки, претрупани с китайски стоки с най-различни размери и цветове, прах във въздуха, много хора, които се блъскат, минавайки между тесните редове на пазара — голяма част от тях носят маски за прах и това е едно от малкото неща, наред с азиатските лица навсякъде около нас, които правят това място да изглежда азиатско. Гил запрашва някъде да си търси обувки, а останалите се движим в тясна група, пазаейки си гърбовете — предупредили са ни, че Улан Батор е пълен с джебчии, а Нарантул е пълен с джебчии, заради които дори и първите джебчии трябва да ходят с катинарчета по джобовете. Всички сме включили периферното си зрение на осем… Накрая намирам каквото търся — пуловер от камилска вълна за двадесет и пет лева. Смъкнал съм ги от трийсет и пет, но подозирам, че за монголци струва двайсет. Това е нещо, което е много вероятно да ми потрябва по пътя към Владивосток, където вече е станало много студено и скоро ще стане много по-много студено. Останалите си купуват някакви дребни неща, и след като не успяваме да намерим Гил на мястото на срещата — чакаме го половин час — се връщаме на пазара да намерим нещо за ядене. Монголската храна наистина е някаква… обикновена, както казват всички. Кренвирш с яйце, ориз и салата някак си не ми звучи национално, но го предпочитам пред разни конски неща.

Хвърляме донякъте Тоби и Ана с колата, която сме си хванали, след като сме се измъкнали от тълпата таксисти, искащи да ни откарат до гарата само за пет лева, когато това струва три, а ние им даваме четири, но те са непреклонни, и това се получи егахси дългото изречение, а ние отиваме да „блогим“ и да правим кой каквото има да прави. Свалям на Алекс материала от моята камера, на който него го има и някои от снимките на Улан Батор, защото той няма почти никакви, а все пак трябва също да пише блог…

Вечерта се изнизва много бавно и мъчително някъде до два през нощта, когато монголците в караокето на съседния хотел спират да вият. От известно време обмислям варианта да направя вуду кукличка за единия мъж и да я затисна с масата — няколко пъти и със злоба. Неговият скръбен вой е най-подтискащ, и от звука му всеки уважаващ себе си вълк би свил опашка между краката си и би заскимтял позорно. За щастие, не се налага да го правя — вероятно някой накрая е извикал полиция и са затворили караокето. Надявам се — завинаги.

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(13): Из Улан Батор в очакване на виза>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на руското посолстсво в Улан Батор, Монгол… […]

Leave a Reply


Switch to mobile version