май 28 2008

По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(2): Вулкани и езера

Продължаваме с пътеписа на Изабела за Нова Зеландия. Ето началото

По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(1): Роторуа>>>

а ние продължаваме сред езерата и вулканите на Нова Зеландия

По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия

Част Втора:

Вулкани и езера

Розови тераси, Синьо езеро, Зелено езеро и други цветове

Вулканите в света се делят най-общо на три групи: активни, заспали и угаснали. Активните са най-лесни за разпознаване — те димят, пушат, бълват лава, треперят, гърмят, гъргорят. Изобщо всячески дават да се разбере, че са будни и опасни. С тях не може да стане грешка. Угасналите вулкани също би трябвало да са сравнително лесно разпознаваеми — те правят точно обратното т.е нищо, и се специализират в нищо-неправенето от милиони години. Обаче, така се държат и спящите вулкани — ту се спотайват и не дават признаци на живот, ту се събуждат внезапно и се развилняват, както само те умеят. И децата знаят какво се случило с Помпей, когато се пробудил Везувий. Разобличаването на спящите вулкани, оказва се, е несигурен и неблагодарен бизнес. Стават грешки.

Розовите тераси

Най-активната новозеландска вулканична зона, отговорна за много от вулканичните изригвания през последните 400 хиляди години —

Окатайна — се намира на югоизток от Роторуа

и понастоящем представлява лабиринт от вулканични конуси, пропаднали кратери, езера и долини, обрасли обилно с вечно-зелена растителност, предлагащи фантастичен риболов, мирни гледки и еко-туризъм. В Окатайна се намира и планината Тарауира — продълговато плато с характерен профил, резултат от синхронното изригване на 11 близкоразположени кратера. Категоризирана е като спящ вулкан. Сега. Но в началото на 19-ти век и на маорите, които обитавали местността, и на европейските посетители мястото се видяло съвършено спокойно и стабилно. Вулканът бил еднозначно и без колебание обявен за угаснал.

В подножието именно на тази планина се намирали

малкото термално езерце Ротомахана и неговите прочути Розови и Бели тераси.

Невижданата им хубост и лечебни свойства направили Нова Зеландия много популярна дестинация за балнео-лечебен туризъм през 19-ти век. Британските вестници обявили силикатните образувания на Ротомахана за осмото чудо на света и туристи, и художници от цял свят се втурнали да пресичат Южните морета, за да ги видят с очите си и да ги рисуват.

Съдейки по техните картини и няколкото оцелели черно-бели фотографии от онова време, терасите си заслужавали световната слава. Спускащи се ветрилообразно като пищно гранд-стълбище, каскадни варовикови корита преливат едно в друго кристалните термални води от гигантски гейзер на върха на възвишението, който имал странния навик да пресъхва периодично и да се завръща със зрелищен фонтан от вода и пара. Различни минерални примеси оцветявали каменните дантели — пастелно-розови, които били съответно наречени Розови тераси и синкаво-бели, наречени без много въображение Бели тераси. Отразени в тюркоазеното огледало на езерото, в пищна рамка от субтропична зеленина, сред фини драперии от водна пара терасите били приказни. Маорското им име — Отукапуаранги — означава Облак в Рая.

Единственият достъп до райските облаци, обаче, бил по вода. Пътят стигал до маорското село Те Уайроа — от другата страна на езерото Тарауира, където нескончаемият поток посетители неизбежно довел до появата на авангардно (за тия пущинаци) предприятие — хотел, а жителите на селцето основали малък транспортен бизнес — превозвали туристите отвъд с дълги бойни канута „уака“. Туризмът се развивал, бизнесът поцъфтявал и животът си течал безметежно докато в една страховита зимна нощ, уж мъртвият и отдавна изстинал вулкан, внезапно възкръснал. Яростно и зрелищно.

Погребаното село

Нашата българска групичка се катери по стръмните склонове на планината по сложна засукана траектория, силно наподобяваща лутаниците на муха без глава. Налага се да спираме на всяко уширение в тесния завойчест път, както за да се полюбуваме на гледката и фотографите да се нащракат на воля, така и за да поспорим разгорещено на разнообразни теми в диапазона от „Не трябваше ли да завием по онзи горски път, преди два километра?“ до „Няма ли скоро пак да похапнем?“ Навигаторите на групата разпъват карти върху предния капак на някоя от колите, прелистват атласи, чешат се умислено по главите, наместват си авторитетно очилата, сочат във всички възможни посоки, после пак бучат пръсти по картите и най-накрая се произнасят за избраната дестинация. Картите се скатават криво-ляво на омачкана топка, атласите се захлопват с трясък, двигателите се стартират припряно, пътниците се натикват обратно в колите и цялата процесия продължава уверено и тържествено до следващия разклон, където процедурата се повтаря.

Когато най-после стигаме до закътания под дърветата Музей на Те Уайроа слънцето вече е разпъдило сутрешните мъгли и облаци, и ентусиазирано се е захванало да изпари всичката дъждовна вода обратно в небесата. Всеки хълм и височинка наоколо пушат като активни вулкани.

След мирната картина на окъпана в слънце зеленина, пухкави агънца, блещукащи езерца и двойни пълноцветни дъги в синеещите небеса музейната експозиция ни идва като шок. Историята се оказва много по-драматична, отколкото сме очаквали.

Малко след полунощ на 10-ти Юни 1886 година, нищо не подозиращите жители и гости на Те Уайроа били събудени от серия мощни земетръси. Пред невярващите им очи могъщият хребет на Тарауира се разцепва по цялата си дължина като гигантска бобена шушулка и вулканът оповестява триумфалното си завръщане с грандиозен рев, фонтани от огнена лава и колони от вулканична пепел, които се издигат на 10 км в атмосферата и покриват района с плътно димно наметало. Нови кратери се отварят, включително в езерото Ротомахана и 17-километрова непрекъсната линия от вулканични кратери бълва яростно огън, кал, пара, пепел и дим. Огненият Армагедон трае само четири часа. Но животът в долината няма никога вече да бъде същият. Изгревът на слънцето заварва мястото променено до неузнаваемост.

Поне три маорски села са погребани безследно, засипано е дори отдалеченото селище Те Уайроа, изчезват завинаги Розовите и Бели тераси, езерото Ротомахана е изпарено до капка, а в последствие се напълва с вода до десетократно по-големи размери, цялата долина е обезлесена, затисната под тонове черна вулканична пепел и кал. Ражда се нова термална зона — Уаймангу, в която от 1900 до 1904 година бушува най-големият гейзер на планетата — с височина над 400 метра, а днес е все още дом на най-големият термален извор в света. Единствените оцелели свидетели на гнева на планината са неколцина маори и британци, които се крият първо в двуетажния хотел „Ротомахана“, а след като покривът му пропада — в по-надеждната къщичка на маорската водачка София.

София и шепата й съплеменници напуснали покрусени опустошените си родни места и се установили впоследствие в термалната зона Факариуариуа до езерото Роторуа, където създали нов успешен туристически бизнес, процъфтяващ и днес. А селището Те Уайроа след дългогодишни разкопки било превърнато в туристическа атракция, известна като Погребаното село. Новозеландският мини-Помпей.

Нова Зеландния - Погребаното село

В пълен контраст с трагичната история, районът на Погребаното село е пищно зелен, приказно красив, мирен, чистичък и подреден като викториански парк. Има си даже масички за пикник и полянки за игра на крикет. Тук-таме край насипаната с камъчки пътека се виждат покриви на заровени сгради, няколко откопани земеделски сечива, оцеляла бутилка, алуминиево канче, вкаменена шапка, маорско кану. Разходката е безметежна и приятна, граничеща със скучна в горещия следобед, докато не стигаме до бистрото поточе, обитавано от неприлично големи пъстърви, които се моткат мързеливо из сенчестите вирчета и припляскват предизвикателно в бързеите. Гледката мигом довежда кръвта на рибарите до точката на кипене и те, забравили скуката, загърбили умишлено забранителната табела, започват да обсъждат един от друг по-гениални варианти на незаконен риболов без въдици.

Малко по-нататък пътеката се раздвоява и ни предлага безпрепятствено равнинно завръщане в информационния център или стръмно предизвикателство надолу по реката, обещаващо гледки, емоции и водопади. Без никакво колебание приемаме предизвикателството и започваме стръмно спускане по планинската пътечка, следваща лъкатушенията на водата. Кроткото ромонливо бистро поточе скоро започва да демонстрира плашещи шизофренични изменения и се превръща в темпераментна препускаща пенлива бяла маса, скачаща все по-безрасъдно от камък на камък, гмуркаща се стремглаво в тъмната бездна между зелените чадъри на сребърната папрат.

Водопадът Те Уайроа

В началото на пътечката има любезна табела, обръщаща внимание на факта, че стръмният маршрут не е подходящ за хора в инвалидни колички, с наднормено тегло или сърдечни заболявания. След 20-тина минути спускане по невъзможно стръмните стълби, на собствен гръб се уверяваме, че този маршрут е абсолютно противопоказен и за всеки, който няма навика да прекарва уикендите си в скално катерене или маратонско бягане. Особено непрепоръчителен е за хора със седящи професии, независимо от техния пол, възраст, тегло и националност. Не минава много време преди всеки мускул и става в тялото ми да закрещят болезнено „Защо-о-о??? Защо ни подлагаш на целия този зор?“

Отговорът се явява под формата на зеленясало дървено мостче, небрежно прекрачило над реката. Очевидният замисъл на скромното инженерно съоръжение е двояк — хем се прехвърляш от другата страна на водната стихия с ходене, без плуване; хем получаваш здравословен леденостуден освежителен душ след душевадното изпотително спускане и преди още по-мъчителното изкачване. За да се постигне този двойнствен ефект, мостчето е построено точно под водопада, където нашата шизофренична бързоструйна приятелка прави лудешки 30-метров скок в нищото. Бистрото й тяло се разбива на милиони водни прашинки, пречупва слънчевите лъчи в бляскав хроматичен спектакъл, оросява обилно пищната субтропична растителност и наквасва щедро косите, дрехите и фотоапаратите на щастливо ухилените туристи. Ухилени, само защото още не знаят какво ги очаква по стръмнината от другата страна на реката. Та това е отговорът на болезнения въпрос „Защо?“ — заради гледката, заради екзалтираното усещане да си жив, макар и с известни затруднения в дишането, и щастлив, макар, че си мокър и ти е студено.

Нова Зеландия

Петнайсетина минути по-късно никой вече не се усмихва — твърде заети сме да дишаме. И да се молим градските ни лениви сърца да издържат на натоварването. В най-високата точка от изкачването ни чака награда — прелестна гледка към долината под нас и закачливо блещукащото езеро Тарауира. Вулканът кротко дреме някъде в задния фон. На голямо табло е монтирана снимка на местността, направена от същото място веднага след нощта на катастрофата. Контурите на релефа са същите, но няма следа от тучната зеленина, ширнала се под нас, нито от езеро или река — всичко е голо, черно и безжизнено. При други обстоятелства щях да си помисля, че снимката е правена на друга планета — необитаема и зловещо негостоприемна.

Докато хапваме (пак! — това тийнейджърките, първокласничките и вегетарианците нямат нахранване!) става ясно, че момичешката част от групата е силно впечатлена от мистичната история за кануто-фантом. (Мъжката половина се вълнува само от пъстървата и възможностите за риболов, разбира се.)

Историята е следната:

На 31. Май. 1886-та година, само десет дни преди катастрофалното пробуждане на вулкана, група туристи и техните маорски водачи прекосявали гладките води на езерото Тарауира на път към Розовите тераси, когато недалеч от тях, от мъглата изплувало прекрасно резбовано маорско кану, украсено по всички правила на бойната практика, с дванайсет гребци-воини в пълно церемониално траурно облекло, които не отговорили на поздравите, изобщо не дали вид да са забелязали туристите и с отмерени движения на греблата отплували отново в кълбестата мъгла. Величествената гледка предизвикала оживена дискусия. Един от британците успял дори да нахвърля бърза скица на великолепно декорираното кану и мълчаливите татуирани гребци. Маорите от екипажа на туристическата лодка знаели, че никое от племената в района на езерото не притежава подобно кану и замърморили нещо за „атуа„-дух и „уака-уайруа“ — Кануто-призрак. Водачката София станала раздразнителна и отказала да превежда. Когато чул за срещата, старият жрец Тухуто обявил видението за знак от боговете. Лош знак. За предстоящо бедствие. Предсказаната катастрофа настъпила броени дни по-късно и дори най-отявлените скептици хлъцнали засрамени, а историята за призрачното кану се разпространила като пожар по света. И до днес ловци на призраци от цял свят идват на езерото Тарауира с надеждата да го срещнат.

В информационния център на Погребаното село ни разказват за двойка румънски туристи, които много настоявали да си направят резервации за Розовите тераси и по никакъв начин не искали да повярват, че терасите не съществуват от 120 години, че днес никой не може дори приблизително да каже къде са били. Супер ефективна реклама или просто още един от онези крейзи ефекти на информационната революция?

Синьото езеро

Е, като не може да накиснем телеса в лечебните води на Розовите тераси няма да си тръгнем сухи, я! Без да се загубим нито веднъж и само с три спирки за бурни съвещания на нашите многоуважавани навигатори, се смъкваме по кривия планински път до езерото Тикитапу, много по-известно като Синьото езеро. Водата е топла, бистра и ярко синя, плажната ивица — песъчлива и бяла. Хич не е чудно, че точно тук идвала да се къпе дъщерята на маорския вожд и така се гмуркала и забавлявала, че не забелязала, кога е загубила свещения нефритен амулет на племето, който висял на канапена ремъчка на шията й. Затова и езерото е кръстено — Тикитапу — амулет.

Зеленото езеро

В съседство се намира не по-малко примамливото, но абсолютно забранено за посещения езеро Ротокакахи или Зеленото езеро. Изумрудените му води били някога любимо място за събиране на вкусни сладководни миди Какахи, на които дължи името си, но в последствие били обявени за сакрални и неприкосновени — „тапу“, така че маори и пакеха могат да се дивят на изумителния зелен цвят на водата само от близкия провлак между двете езера или през пролуките между дърветата горе на пътя.

Няма нищо по-прекрасно от

слънчева Коледа на плажа,

но нашата амбициозна туристическа програма не ни оставя много време за излежаване на топлия пясък. Чака ни дълъг път до най-големият вулкан на планетата — Таупо.

Напускайки Роторуа с последните алени отблясъци на залеза се забавляваме неимоверно от гледката на кротко преживящи овчици и крави, покатерени по шеметно стръмни хълмове и чукари, като корабокрушенци на самотен остров, оглеждайки се сякаш с недоумение, неспособни да открият път за слизане или поне да си спомнят за какъв дявол са се покекнали чак там.

Продължението:

По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(3): Скариди, кораби и още вулкани>>>

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(2): Вулкани и езера”

  1. […] Продължението: По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(2): Вулкани и ез… […]

  2. […] а предишната част е По Вулканичния маршрут на Нова Зеландия(2): Вулкани и ез… […]

Leave a Reply


Switch to mobile version