окт. 09 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(11): Улан Батор, Монголия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в пътя към Улан Батор в Монголия.

Днес ще разгледаме столицата на Монголия — Улан Батор

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част единайсета:

Улан Батор, Монголия

На закуска слизам с тетрадката си и написвам две страници със задачи за престоя си в Монголия. Повечето са свързани с довършването на уебсайта. Скоро всичко трябва да заработи и то да заработи добре, or else… Като начало трябва да довърша почти готовата галерия, след което да преправя основната страница и да захвана страницата със спонсорите, която трябваше да е готова отдавна. Разбирам, че престоят ми тук ще е последният шанс да поработя нормално преди Владивосток, дори преди… преди където ще отида след Япония, за да чакам мотора си да доплува при мен. Където и да е това. Което означава, че поне месец, месец и половина няма да имам възможност да работя сериозно по сайта, а за да може изобщо някой да свърши някаква работа по него, първо аз трябва да направя дизайна на нещото… А на мен това не ми е единствената задача. Сега имам възможност да свърша всичко или поне голяма част от нещата, и ако това ми коства да видя като хората Монголия — so be it. Ще съжалявам друг път, когато имам време и енергия за това.

Получавам СМС — телефонът ми писука сравнително рядко напоследък. Алекс Рюмин е — руският велопътешествен-ик, с когото съм се запознал преди две седмици на брега на река Катунь в Алтай, Русия. „Видях на сайта ти, че си някъде в Монголия. Аз съм в Улан Батор. Да се срещнем ако си тук.“ Страхотно! Не мога да повярвам, че Алекс е изминал цялото това разстояние за толкова кратко време, или може би аз съм го изминал за много — няма значение. Разменяме си няколко съобщения, разбирайки се къде да се видим. Аз нямам абсолютно никаква представа как изглежда Улан Батор и само смътна идея в коя посока е центърът. Алекс е тук от ден, някъде в центъра има католическа църква, пред която трябва да се срещнем след час. Кръстът се вижда от далече.

Няма кръст, няма и църква. Няма и англо-или-руско-говорящи монголци, въпреки че съм си пробвал късмета с десетина. Бързо вървя по главната улица в посока центъра, от време на време спирайки, само колкото да попитам някого. Пред руското посолство, което ще се усетя, че ми трябва за да си изкарам руската виза чак по-късно, получавам съобщение от Алекс, че се е объркал и църквата е далеч от центъра. Да се срещнем на голямата сграда с форма на платно. Голямата сграда с форма на платно е точно пред мен — модерна сграда с огледални стъкла, вижда се кажи речи от всяка точка на града. Идеален ориентир.

Страхотно се радвам да срещна Алекс. Изведнъж, вървейки заедно, този непознат и чужд за мен град сякаш се променя — вече имам приятел, с когото да го изследвам. Алекс разказва за премеждията си — пътищата в началото са били ужасни — с големи камъни, чакъл, пясък и не, не е въртял педалите адски бързо — някакъв лагер в колелото му се е счупил в Улгий, и от там му се е наложило да се качи на един от сивите руски микробусчета — УАЗ-чета, и заедно с още 24 (двадесет и четири) човека да тръгне за Улан Батор. Счупеният детайл трябва да се изпрати по пощата, защото в Ю-Би няма магазин за велосипеди, и вероятно ще му се наложи да изчака почти седмица. Докато ядем монголския еквивалент на бурятските „пози“ в някакво кафе, разказвам му колко е готино в моя хостел и го карам да се премести — ако си вземем стая заедно, ще ни излезе и още по-евтино…

Казвам на Алекс, че тук е още една позната — Тифани от Англия, и двамата решаваме да видим къде е хостелът им отново. Влизаме в някакъв Интернет клуб и виждайки горе-долу на картата къде се намираме и къде се намира тя, решаваме, че е твърде далече за ходене пеша. Пиша на Тифани, че и днес няма да мина оттам — лошото е, че тя няма мобилен по принцип и това прави координирането трудно.

Някак сме подминали отбивката за моя хостел и вече сме почти при този на Алекс няколко километра на запад. Слънцето вече се е спуснало доста ниско, а аз имам само смътна представа къде се намирам. Питаме няколко човека къде е гарата, но никой не говори английски и руски. Ясно е, че трябва да се върна — сбогуваме се с Алекс, който утре сутринта ще се премести в моя хостел.

Вървя назад към центъра, опитвайки се да открия с поглед онази жълтеникава сграда със странна бетонна конструкция отпред, която съм си набелязал за ориентир. Не мога да я намеря никъде. Хората които срещам по пътя изобщо не разбират нищо от това, което ги питам — накрая намирам някакво момиче, което говори малко английски.

— T-ra-in sta-ti-on — казвам. Клати глава неразбиращо и се усмихва. Ок.

— Ту-ту-у-у — Правя движения с ръце, все едно се въртят колела на влак.

— Тъдъп-тъдъп! Тъдъп-тъдъп! — вдигам въпросително вежди — чувствам се като идиот, но без това не може да мине.

— Чакай — казвам и вадя от чантата на камерата химикала си и онзи японско-руски разговорник, който си купих в Барнаул. На вътрешната страна на корицата рисувам релси, а на тях — влак.

— А-а-а! — кима момичето. Рисувам на релсите някаква сграда — прилича малко на мавзолей.

— Train station — казвам, тикайки в нея.

— Вокзал — Прави ми знак да тръгна с нея — явно, че и тя е в тази посока.

— Коста — тикам пръст в гърдите си

— Тценгел — казва момичето до мен. Тя е симпатична девойка — не съм сигурен, че мога да преценя възрастта на монголките, но мисля, че е мъничка — някъде на шестнайсет. Английският ѝ е точно на ръба на съществуването — не съм сигурен от коя страна, обаче. Вървим дълго и ми се ще с нещо да запълня мълчанието, но не мога да измисля с какво — оставям на нея. Тценгел ме отвежда до сградата, която съм запомнил — от тук мога да се оправя без проблем. Тя настоява да дойде с мен, въпреки че къщата и е в другата посока — днес и е свободен ден и няма какво да прави, а иска да ми помогне. Вече е тъмно и не съм сигурен, че това е добра идея — все пак това се предполага да не е добър квартал, но тя е сигурна. Вече почти сме при хостела — каня я да вечеря с мен в закусвалнята на хостела, а после ще и извикам такси и ще и го платя. Искам по някакъв начин да и се отблагодаря, от друга страна наистина не знам какво да кажа и как да се държа, точно защото е много по-малка от мен, не може да говори на английски, а аз не мога да говоря на монголски…

Тценгел се обажда по телефона — ще мине да я вземе брат ѝ. Чакаме го на съседната до хостела улица. С Тценгел сме си разменили мейлите и обещаваме да си пишем, за да може тя да си тренира английския. Брат ѝ идва — казвам му „баирлаа“, което на монголски е „благодаря“ и се прибирам на топло в хостела, защото вечерта е много студена…

В общата стая мяркам русата западно-изглеждаща-девойка, с която бяхме заедно на закуска. Качвам се в стаята си, хвърлям си якето на леглото и включвам чайника. Имам си и чайник, което е много важно парченце от пъзела, за да се чувствам наистина комфортно някъде. Не знам дали заради срещата с Тценгел и лавирането на ръба на комуникацията — тя наистина, наистина ми беше симпатична, но ми се ще да ПОГОВОРЯ с някого, а не да се чудя как да се държа, още повече защото е малка и нямаме общ език и в пряк, и в преносен смисъл — чувствам се два пъти по самотен от преди. Идиотско е да се чувстваш самотен по принцип и на мен ми се случва много, много рядко, но случаят е такъв. Някак си без особено да го обмислям слизам долу и каня русата девойка на чай — и без това в хостела в момента сме единствените гости.

С чая нарязвам и миниатюрната джобна диня, която съм купил заедно с Алекс — ей така, за експеримента — от някакъв голям магазин по пътя. Динята е някак неубедителна на вкус — все едно и се иска да бъде диня, и аха-аха да стане диня, ама все още не е…

Девойката се казва Джен и е американка. Зарязала е всичко в Щатите и е отишла в Сибир — искала е нещо интересно и различно, така и е дошло и никога не е съжалявала за избора си. Странно е как такива спонтанни желания просто могат изведнъж да ти преориентират целия живот… но какво от това. Нали го преориентират, за да стане по хубав? Сигурно всичко, което ни спира да правим такива крачки по-често, е страхът от промяната.

Джен е работила като е давала частни уроци по английски, а след това е станала водач на туристически конни групи по Монголия. Качва се на коня — и хоп, две седмици троп-троп из пустинните хълмове с туристите, правейки им хляб в специална джаджа на огъня. Едно такова пътуване струва хикс хиляди паунда. Обича езици и говори и руски, и монголски. Държи да говори на руски, а не на английски и това пък затруднява нейния говор — аз все още имам чувството че на английски ми е по-лесно да говоря и често минавам на английски — може би просто лицето и или акцентът ме предрасполагат, но не мога да се спра и това е. Говорим си около час и пием по два чая, преди Джен да се прибере, а аз да се хвана да работя…

Надявам се да свърша нещата бързо и да имам време да се помотам малко из Монголия — някъде около Улан Батор, но на някакво по-диво място, желателно, където да мога да остана сам. Защо ми е това, идея си нямам.

ден 77

Получавам съобщение от Алекс, че е пред хотела, както сме се разбрали, за да сляза и да му помогна с колелото. Монголката от хостела не е разбрала, че Алекс остава в хостела, и му иска пари за гаража — с помощта на Джен, която говори монголски, изясняваме въпроса много бързо и колелото заема мястото си редом със Скитник. С администраторка-та сядаме на масата в дневната и решаваме, че с Алекс ще останем в една стая — същата като моята, само че с две легла, и ще ни излезе по девет долара на вечер с все всичките екстри. Култ!

Джен ползва компютъра в столовата докато може — като потегли на някой от конните си преходи няма да види Интернет със седмици.

Освен всичко, успявам да зарибя Алекс и с шницелите по три лева — вече е пристрастен. В стаята има маса, на която двата лаптопа се побират идеално — има и два стола и работната обстановка скоро се установява в краен вид — аз разхвърлям моята си половина на стаята и на бюрото, а Алекс — неговите си половини. Някак негласно се координираме много бързо, и ту единият прави чай и филийка с течен шоколад на другия, ту обратно — все едно „работим“ заедно от години. Стаята вече се е превърнала в офис и всеки работи по неговия си блог. В следващите няколко дни няколко руско-говорящи приятели, които следят блога и на Алекс ще ми кажат — добре, че е неговата страничка, да знаят какво се случва с мен…

Някъде следобед с Алекс излизаме да намерим хранителен магазин наоколо. Намираме един, който е пълен с какво ли не, но само не и зеленчуци — идеята е да направим вегетарианска вечеря, защото Джен, която сме поканили довечера, не яде месо. Да се връщаме до големия универсален магазин, от който си купихме миниатюрните неубедителни дини вчера, не е решение, защото се намира много далеч — въпреки това някак успяваме да не намерим магазин за зеленчуци на доста по-голямо разстояние в противоположнат-а посока — към центъра. Обикаляме повече от час и накрая, на връщане, недалеч от хостела си, намираме магазин с около три чушки, три домата и две краставици — точно колкото ни трябват за една салата, взимайки предвид, че аз имам някаква консерва със сладка царевица.

Вегетарианката Джен ни разказва как в Монголия е трудно да се намери нещо за ядене, което не е месо — това е огромна страна, в която има хикс пъти повече домашни животни, отколкото хора — навсякъде е фрашкано с овце и кози, крави, якове и камили и един Бог знае какви още познати и непознати ми животни. Със сигурност тук живеят и някакви оранжеви размазани животни, няколко от които забелязах на пътя към Улан Батор. Джен казва, че тук имат най-хуманният метод за умъртвяване на животни — разрязват мазнината на гърдите и прищипват някаква вена с пръсти, за да спрат кръвта — горкото животинче заспива, за да бъде после още по-вкусно (въпреки че това тя не го казва, а си е моя лична интерпретация).

ден 78

ОК — днес е ден за The Руска Виза. Запазил съм си поканата, изпратена от Зип травел в отделен файл заедно с инструкциите и необходимите документи. Трябва да я принтирам, да я копирам заедно със застраховката и паспорта, да си направя снимка и да стискам палците си много силно. Вече знам къде е руското посолство и мога да стигна пеша до него за двайсетина минути. Приемният час за чужденци, който за голямо мое учудване, се оказва час в най-прекия смисъл на думата, е от 14:00 до 15:00.

Сутринта се заемам с организиране на нещата и намирам всички необходими документи — дори, за да съм сигурен, взимам и тези, които не ми трябват. Имам ксерокопия на всички документи, тоест всичко, което трябва да направя е да намеря необходимите, въпреки че е по-добре да ги копирам пак, за да не остана без копия. Единственото нещо което нямам е поканата, която ми е на мейла. Смъквам я, слагам на флашката и отивам в града да търся цветен принтер. Намирам някакво място с черно бял, който се оказва цветен, когато някой го пренастройва. На същото място правят и моментни снимки — правя си, въпреки че имам в подходящия за виза размер. Лошо няма. Вероятно си забравям флашката там, защото в следващата седмица няма да мога да я намеря.

За всеки случай, отивам пред посолството в 13:00 и заемам мястото си в опашката от двама човека, които стоят пред мен. Цялото посолство е оградено с няколко реда решетки — зад първия, външен ред се вижда беседка с няколко пейки, а зад нея — още един ред ограда. Приликата с вътрешен двор на строго охраняван затвор е недвусмислена… Спомням си, как преди около месец и нещо в разговор с някого, стана въпрос, че в руското посолство в Монголия, няма да могат да ми издадат втора виза за Русия, тъй като вече съм бил там скоро, а ще се наложи да се върна в руското посолство в България… Скоро след това, пак някой опроверга информацията, но това не ми пречи да продължавам да имам „лош вкус“ в мозъка си всеки път, когато мисля за това и да съм леко напрегнат. Да очаквам да имам неприятности или трудности е изключително тъпо и може съвсем недвусмислено да ги

а) създаде и

б) да ме накара да интерпретирам като трудности и неща, които не са, но все пак, да не мисля за това също не е изобщо лесно…

Малко по малко хората започват да се събират и опашката се формира — предвидливо съм се преместил на мястото си до вратата и гледам да варирам в рамките на не повече от трийсетина сантиметра отместване от него — искам да мина днес, за да махна това от главата си. Хората, които чакат са най-различни и много цветни — някои от тях буквално, защото има група от четири-пет будистки монаха, облечени в ярко оранжево. Единият от тях е висок американец, който дори ми изглежда смътно познат. Пристига още някакъв човек — този е млад, очевидно някакъв турист — идва директно при мен, аз също съм очевидно най-туристически изглеждащият от всички облечени нормално хора, и се набивам на очи. „Hey, what’s up dude!“ — казва и ми подава ръка — казва се Гилермо и е от Аржентина. Участвал е в „Монгол Рали“ — ежегодно рали с коли, в което, доколкото разбирам, част от идеята е да зарежеш колата след това в Монголия с благотворителна цел, като самото рали стартира в много европейски страни едновременно. Гилермо е докарал някаква линейка от Португалия и сега иска да вземе руска виза, за да се прибере вкъщи. Слушам го, и ми изглежда доста неподготвен за това — също като мен преди да бях изчел двата дълги по петдесет сантиметра, но въпреки това написани разбираемо (като за идиоти) и-мейла с инструкции от Зи. Разбирам, че иска да вземе транзитна виза, но има само билет от Улан-Уде до някъде в Централна Европа — мисля че Варшава, където и да е това (надявам се, че поне е в Централна Европа). Превеждам му какво пише на таблото срещу нас — знам това и без да съм го чел — за транзитна виза има нужда от билет и до самия Улан-Уде, който той упорито продължава да нарича или Улан-Удо, или Улан-Уда с преференции към първото. Освен това му трябват долари в брой, за да плати за визата — такива няма, но хора в опашката му обясняват къде наблизо има банка и той се втурва натам точно когато отварят вратата и всички се юрват навътре в абсолютно безреден поток — язък за моето твърдо не-вариране.

Хич не ме бива с опашките — хората, които ги бива, някак си усещат къде да се прередят и това става винаги пред мен. Едно от момчетата пред мен е англичанин, който помага на друг англичанин да вземе виза, защото говори руски. Когато разбира, че съм българин заговаря и български, което съвсем ме учудва — не говори изобщо зле. Доколкото разбирам учи славистика някъде тук… Накрая успявам да получа формуляра за виза, който трябва да попълня — не знам защо ми го дават на английски, и недоумявам как така там успява да има няколко непознати за мен английски думи едновременно. Това ме забавя достатъчно, както и това, че не знам къде точно да чакам — добре, че младежът зад гишето е услужлив и ми обяснява всичко. Всички чакаме да влезем зад една от вратите — отзад има коридор, който свършва в няколко гишета. Там е и прозорчето за подаване на документи, и касата. Пред мен чака Гилермо (попълнил заявлението за виза по-бързо от мен), който гравитира по непонятен начин около касата, и не разбирам дали е на опашката, и англичанинът с българския. Момичето на гишето за визите му подава обратно документите, не разбирам защо — някой от документите липсва… Разбирам, че Гилермо чака да пита нещо и го пускам да мине. Момичето му обяснява, че му трябват билети от Улан-Батор за Улан-Уде, а Гилермо твърди, че от Улан-Удо има билети — накрая се разбират. Три без десет е — момичето не взима документите ми все още, а се мота наоколо, звъни телефони и разнася някакви документи… Държа ги нервно пред прозорчето, където се пъхат… Е хайде де, вземи ги вече… Накрая тя застава пред прозорчето и ми обяснява троснато на английски, че не съм ли знаел, че били до три… Гилермо, който все още стои до мен и казва, че е говорила по телефона, но това не може да я интересува по-малко. Да дойда утре в два…

С Гилермо излизаме навън — аз съм леко умърлушен и се чувствам тъпо, че не съм успял да мина. Отпред Гил го чака още едно от момчетата в опашката, които минаха преди нас и с когото той се е сприятелил — запознаваме се. Казва се Тоби и е от Германия, някъде в северозападната част, до границата с Полша. „О, Франкфурт… Одер?“ — сещам се аз, защото минах оттам когато си докарвах Скитник. Живее близо до там, и също е пътешественик — пътува повече от година, като е минал през Туркменистан, Иран и прочее до Непал, където четири месеца е преподавал немски, а сега се връща при приятелката си, която му липсва. Върнали са и неговите документи. Казали са му, че за да му издадат туристическата виза, за която кандидатства — аз също — има нужда да е регистриран в Монголия. Учудвам се. Прочел съм на границата, че регистрация за Монголия не е нужна, ако стоиш по-малко от месец… Решавам да отида още утре в имиграционната служба и да се регистирам за всеки случай — по-добре да го направя сутринта и на обед да съм в руското посолство пак.

Билетът на Гилермо за Транс-Сибирския влак е двоен — за двама души — и всъщност го е получил на разменни начала с някакви туристи, които е срещнал, срещу храна и екипировка. Тоби предлага да плати билета и да кандидатства с Гил за транзитна виза. За това и на двамата им трябват билети до Улан-Уде и аз предлагам да ги заведа до гарата — така или иначе е до хостела — и да превеждам, ако се наложи.

Секцията за международни билети на гарата в Улан Батор е скрита така между блоковете срещу самата гара, че дори и изпечен следотърсач с дългогодишен детективски опит и по един джи-пи-ес във всеки от четирите си крайника би се отказал на първия час търсене, особено при инструкциите дадени на езика на знаците от жената на някакво гише на гарата. Ставаме свидетели на изключително объркващото даване на указания от типа вдигане на ръка на главата, завъртане по часовниковата стрелка тип „Давид се кани да застреля с прашка Голиат“, последвано от класическо изпъване на ръката напред, със сечащо нинджа движение тип „Хайяяя!“. С момчетата само се споглеждаме, и дружно отправяме на жената класическо кимане от типа „А-а-а, ето къде била касата за чуждесетранни билети, мерси!“ и си излизаме, след което дружно вдигаме рамене и понечваме да тръгнем в различни посоки. Някъде успявам да намеря плакат с инструкция на руски как да стигнем до там и не след дълго вроденото ми чувство за ориентация (което просто през по-голямата част от времето не работи, иначе е вярно) безпогрешно ни отвежда до там.

Прекарваме около час на гишето за билети, опитвайки се да изясним на коя дата могат момчетата да тръгнат от Улан Батор. Първо те самите не могат да разберат кога ще имат виза, след това експресният влак върви само в определени дни от седмицата, а за да стигнат в Улан Уде и да не им се налага да спят на гарата, трябва експресен, обаче пък не им върши работа — след това пък има ежедневен влак, който те се опитват да резервират за определена дата, обаче пък аха-аха да им издадат билетите, се оказва че билетите за няколко от дните са свършили. След това пък се оказва, че влакът се редува — ту монголски, ту руски, и всъщност не могат да си купят за руския. През цялото това време аз превеждам на руски на човека на гишето, а Гилермо накрая се плеска по челото и е готов да тегли на всичко една майна и да отиде да търси автогарата. С Тоби го разубеждаваме и накрая всички се спират на една дата — да, момчетата искат билети за тогава и да, билети за този влак има. Питам няколко пъти за да се убедя, и накрая всички кимаме дружно на човека зад гишето. Въпросният човек се налага да смени въпросното гише няколко пъти, като не забравя да ни даде документите, които да му дадем отново на другото гише след смяната… В залата има още един чужденец който се оправя забележимо по-бързо от нас, дори излиза първи. Положението плаче за бира, както казват Гил и Тоби, и аз се съгласявам на кола. Настигаме другия чужденец и го взимаме с нас — казва се Пит и е англичанин, и съответно абсолютно никой не му разбира нищо, защото говори на английски, а не на американски.

Минаваме дружно през хостела наблизо, за да вземем Алекс, който пише блога си в стаята — точно на входа получавам съобщение от него, че Тифани ме чака в стаята. Качвам се горе. Много се радвам да я видя — винаги се получава така, че когато се видиш за втори път с някого, ако ще и преди това да не сте прекарали много време заедно, някак си имаш усещането че виждаш стар приятел. Особено когато знаеш, че предишният път е било в друга страна — някак си е странно и екзотично да срещнеш двама такива човека в поредни дни.

Бързо сформираме голяма интернационална компания и отиваме всички заедно в съседния на хотела „Irish pub“, който прилича на сладкарница от залеза на тоталитарна България, в която обаче са сложили много големи и тежки завеси, както и бар-столчета. Най-ирландското нещо в „Irish pub„-а е акцентът на Пит, който дори не е ирландски, а английски, но въпреки това на моменти се изкушавам да помоля Тифани, която май е единствената, която му разбира, да превежда.

Оказва се, че приятелят на Тифани вчера е заминал за Англия — имали са произшествие някъде на запад от столицата. Моторът внезапно е паднал — Тифани няма никаква идея защо това може да се е случило, просто изведнъж моторът се е забил в земята първо с едната страна, после с другата. Нейната ръка се е оказала заклещена под мотора, а приятелят ѝ е паднал върху нея — возил се е отзад, естествено — и си е счупил ключицата. Застрахователна-та компания го е извозила обратно до родния му град — като кацне в Англия ще пътува 500 километра със специално осигурено такси. „Лечението му ще е безплатно“ — казва Тифани — „Така че застрахователна-та компания обикновено се грижи само за извозването.“ Моторът и е останал в града, близо до който се е случило това и тя ще трябва тези дни да отиде да си го вземе с бус. Предлага ми да отида с нея — мисля, че това е прекрасна идея да разнообразя от работата и да изляза от хостела, ще чакам да ми пише. Разказвам и, че се притеснявам за визата и тя ми казва, че може би е възможно да се изпрати паспортът в България с поща, да се направи там виза и да се върне обратно. На първо чуване е една от онези „гениалните неща са прости“ идеи…

С Алекс се прибираме в хостела. Минавайки през някакъв магазин си купуваме разни неща за ядене и готвене и си правим варени монголски „пелмени“, или поне техния тукашен еквивалент. Не са ло… не са ужасяващо зле. Утре… Утре се надявам да имам подадени документи за руска виза и съответно перспектива да взема такава…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(11): Улан Батор, Монголия”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор, Монголия. […]

Leave a Reply


Switch to mobile version