окт. 02 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(10): През Русия към Монголия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в нейде в Казахстан

Днес продължаваме към Монголия.

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част десета:

През Русия към Монголия

Имам половин час да пресека границата. Обяснявам го на портала, докато момчето ме разпитва за пътуването ми и ми връчва необходимото картонче. Карам накъдето ме е насочил и паркирам пред навеса. Абсолютно никой не се приближава към мен, за да ми поиска документите. Отстрани има голяма сграда, която свети, и в прозорците се виждат хора на опашка.

Влизам.

Попълват някакви декларации, оглеждам се и търся къде да дам паспорта си за паспортния контрол. Някой от опашката ми казва, че трябва да го направя на друго гише, от другата стана на залата. До там няма път през този вход — трябва да изляза навън. Навън, върху другият вход, пише „влизащи в страната“, което значи, че не е правилният… Връщам се назад. Към мен се приближава митничар — казва ми да докарам мотора тук, за да го погледне и ми взима документите. „Кога ти изтича визата…“ — казва намръщено, гледайки в паспорта. Отговарям, че на девети. „Ако беше закъснял само с малко, щяхме да те задържим…“ — казва.

Не го разпитвам за подробности — имам още двайсет минути да мина границата. Негов колега ми обяснява, че трябва да попълня три декларации, с които да мина транспортен контрол, да се върна при тях, за да проверят мотора, и тогава да отида на паспортен контрол. Налага се да ми го обясни пак, защото явно мозъкът ми е прегрял от напрежението. Влизам в сградата и попълвам всичко, както никога не съм попълвал досега. Трите декларации са готови и не след дълго ми ги подпечатват. Момчетата на митническия контрол се бавят, въпреки, че единият ми е дал химикала си да попълня декларацията и знаят, че нямам време. Отварям всички куфари един по един и им показвам какво има вътре. Накрая, талончето е подпечатано и аз тичам към паспортния. В гишето няма никого. Митничарят, който минава оттам ми казва да изчакам — след пет минути някакъв друг митничар небрежно се приближава и спира до мен — не знам дали е от паспортния контрол. Пита ме дали съм „байкер“, откъде съм и накъде отивам и прочее — обяснявам му, казвам му и за изтичащата виза. „Ела с мен“ — казва, и ме води на съвсем друго гише, където с друг колега продължават разпита без да бързат — как трябва да мина, не съм бил в правилната посока, през Монголия нямало да стане…

Накрая стигаме до визата, казват на хората преди мен да изчакат и подпечатват талончето за последен път. Свободен съм да изляза от Казахстан без никой никъде да ме задържа, прибира, арестува или глобява, а само след десет минути нямаше да бъда… Когато си тръгвам, първият митничар ми подарява химикалката си за спомен.

Отново в Русия

130 е, когато профучаваме покрай ченгето, небрежно облегнало се на колата си. Не разбрах защо Сергей не намали, когато ни предупредиха няколко коли преди това, но беше безсмислено да го оставя да дава газ напред, а аз да сляза в ограничението — някак си би било тъпо. Докато минавам покрай него, така и не разбирам дали полицаят е махнал или не, въпреки че довършва някакво вяло движение с палката си и вдига радиото. Това последното — not good. Ако някъде тук има пост, вероятно ще ни спрат там и нещата ще се закучат до степен на брутално закучване… С безпокойство гледам напред, но километрите минават, ние си фучим и никакъв полицейски пост няма.

Полицейски пост има. Полицаите стоят от двете страни на пътя и този път знакът, който ни дават, е съвсем недвусмислен. Отбиваме. Ченгето взима документите ми. „Само да ги отбележа, изчакайте.“ — казва, докато се отдалечава към сградата — може би няма проблем, може да е само рутинно. Не е. Сергей е влязъл в поста и през отраженията в прозореца различавам, че обяснява нещо — ръкомаха активно. Чудя се дали да не отида при него, но мога да направя нещата само по-зле — той си е свикнал с руските полицаи и знае какво да прави много по-добре от мен с моя лаишки опит… Чакаме. „Ти видя ли този полицай да ни спира? Махал ли е с палка?“ — казва Сергей високо, когато излиза — явно е заради ченгетата вътре, трябва да чуят. Въртя глава, подчертано отрицателно. Не съм го видял и наистина е така. Имаше някакво движение, ама по-скоро все едно си е бъркал в носа с палката и я отпуска да падне… Не бих казал, че ни спира… „Полицаите вътре твърдят, че ни е спирал, и че сме били превишили скоростта, представяш ли си!“ — продължава разпалено Серьожа. А ние карахме едва със сто и трийсет при ограничение деветдесет. Егаси наглите ченгета. Накъде отива светът? Оказва се, че трябва да ги изчакаме да дойдат — полицаите не искат да „видят какво ще правим“, защото това си е работа на онези, на които не сме спрели…

Накрая през облаците прозира и малко небе…

По-късно Коста минава през Новосибирск, Алтай и Иркутск, което можете да прочетете в специалния сайт на пътешествието, а ние ще продължим към Монголия — бел. Стойчо

Е те таквиз ябълки растат в Сибир. Тук сигурно не е лесно да си червей…

ден 74

Монголия

Взимам мотора от паркинга, където съм го оставил вчера. До границата с Монголия има едва няколко километра — пътувайки натам, на светло, ми прави впечатление как Кяхта е построена почти изцяло от ниски дървени постройки, и най-странното е, че някои места са с обща дървена ограда — отдалече приличат малко на древни крепости на Рохиримите.

Границата. Опашката от коли, джипове, микробуси и камиони е не само голяма, но е и в три реда. Отивам пеша до началото — портата е затворена. Питам единия от шофьорите на микробуси защо не пускат, а той ми казва да докарам мотора отпред. Правя го. Бурятската митничарка отвъд металната решетка ми прави знак да вляза и преглежда паспорта ми. Свободен съм да вляза в митницата. Явно моторите тук са с предимство… Руската митница преминавам за около двайсет минути, с все чакането. Дано и монголската граница да мина така…

Не минавам монголската граница така. Първият граничар, застанал на портата не говори руски — взима паспорта ми и отива някъде, после ми го връща. Не ми дава никакво талонче, както очаквам — обикновено се дава някакъв талон, който трябва да се подпечата от паспортния контрол и митническата проверка, за да те пуснат да излезеш на бариерата.

Питам някакви хора, които говорят на руски и попълват някакви документи в колите си. Дават ми някакво талонче, което трябва да попълня. Попълвам го. Идея си нямам какво да правя сега с него — нямат и те.

Отивам след един от бурятите до някаква сграда зад решетката, минавайки покрай същия митничар, който ми провери паспорта. Кимам му, той на мен също — много е идиотско да нямаш език, на който да се разбереш с някой. В сградата плащам петдесет рубли за санитарен контрол — после ще мина с мотора през някаква мръсна локва, в която вероятно има хлор или нещо дезинфекциращо.

Попълвам някаква анкета, че не боледувам от нищо. Не пиша, че съм прихванал тежък реализъм. Едва ли ще заразя някого с него — подозирам също, че много бързо ще ми мине. Жената ми казва, че трябва да отида в някаква къщичка еей там, от другата страна. Отивам.

Чакам доста чиновникът пред мен да ми обърне внимание, накрая преписва някакви неща от паспорта ми и ми дава талонче. Простата операция отнема петнайсет минути, защото пичът трака по клавиатурата със скорост на полумъртъв от глад кълвач, който е живял два месеца в пустинята и сега с последни сили се опитва да клъвне поредното камъче и да види дали няма да намери някой дървояд отдолу — без страст и без особено желание, просто е длъ-ъ-ъжен да клъвне. Накрая си получавам документите и карам към основната сграда.

Отпред някакъв странно изглеждащ човек ми иска паспорта — не мога да му преценя униформата, но говори с някакъв от митничарите, вероятно е митничар също. Върти се наоколо и разглежда паспорта, сравнява ме със снимката ми и вдига нанякъде — звъни по телефона. Това продължава около десет минути, след което ми връща паспорта и изобщо не разбирам за какво е била цялата работа. Влизам в сградата, където трябва да изчакам на някаква червена линия да ме допуснат до паспортния контрол. Чакам, докато няколко бурятки влизат в словесна смъртна схватка с една от митничарките — не разбирам нищо. О, блаженство! Понякога е добре да не говориш езика…

Днес ми върви на женски скандали — слава Богу, аз в тях не съм намесен.

Минавам паспортния контрол. Жената на следващото гише не говори руски. Взимам една от данъчните декларации пред мен и я попълвам чинно с цялата информация за парите, които внасям в страната. Взима декларацията, взима талончето, поглежда го — нещо явно липсва, трябва да мина първо на друго гише — от другата страна на голямата зала. Заставам на опашката. Когато стигам отпред, разбирам, че трябва да се върна пак на предишното гише с вече подпечатано талонче, а после да се върна пак тук. Мда.

Връщам се на предишното, където ми се налага да чакам неясно какво, защото никой не говори руски и никой не иска да ми обясни.

Чакам. Чакам много, и след това още доста, докато идва някаква друга жена, която подпечатва нещо, с което отивам някъде, където също подпечатват нещо и ми казват, че мога да си ходя. Не мога — твърди граничарят навън и с езика на символите ме праща някъде вътре за нещо друго. С много, много усилия разбирам, че не съм минал санитарен контрол, и след около двайсет минути разбирам също, че на гишето на санитарния контрол няма да дойде никой и трябва да се върна на първата къщичка с дезинфекциращат-а локва отпред. Отивам. Жената там се плеска по челото и ми подпечатва талончето. За пореден път отивам при граничаря отвън — кима утвърдително и маха с ръка да заминавам. Иде ми да го прегърна. Ура — махам се от тук!

Здрасти, Монголия!

Градът от монголската страна на границата е абсолютно неугледен и в него няма абсолютно нищо интересно — не изглежда отявлено монголско, че да го снимам, нито изглежда руско, нито по никакъв друг начин. Въобще не изглежда. Просто е някакво място, което напускам, излизайки на доста тесен асфалтов път без почти никакъв банкет. Времето е смотано. Не вали, но цялото небе е затлачено с ярки облаци, и изобщо, е ужасът на любителя фотограф…

Спирам някъде по пътя — за първи път виждам як на живо. Действително — много е як. Учудвам се, когато човекът пред неугледната крайпътна кръчмичка ме заговаря културно на чист английски език и ме кани да вляза. Мястото е тясно и вътре има само една дълга маса, на която се предполага да се хранят всички, а отстрани има прозорче към кухнята, където се суетят някакви монголки. Предлагат се ястия както от монголската, така и от корейската кухня — има дори и английско меню. Човекът ми препоръчва някакъв вид супа — не разбирам точно каква, но топла супа звучи достъчно добре.

Тъкмо сядам на масата, когато чувам отвън двигател и надничайки, виждам още един мотор, спрян до моя. Обичам такива моменти. Излизам да се запозная с човека — моторът е V-strom, а ездачът — турчин, живеещ в Лос Анджелис — кара почти по същия маршрут като мен, само дето вече го завършва, на път е от пет месеца и половина. Казва се Адам. Моторът ми и този на Адам са спрени в противоположни посоки, защото аз отивам в Улан Батор, а той — във Владивосток. Сядаме да хапнем заедно.

Давам на Адам контакти на хора напред по пътя му — на сайта на руския пътешественик Синус има списък, наречен help list, на който са отбелязани имена и телефони на хора в различни градове в Русия, готови да приютят и помогнат на мотопътешествен-ици. Преписвам някои от тях на английски и ги сейввам на флашката на Адам. Времето минава и трябва да тръгваме — вече минава шест и колкото и да е странно, границата е затворена — Адам ще трябва да остане някъде, предлага да къмпингуваме заедно. Плановете ми бяха да стигна до Дархан, но когато разбрах колко близо е Улан Батор реших да стигна до него днес. Това е нова промяна в плана назад, но добре дошла — такива хора като Адам не срещам всеки ден и съм сигурен, че имаме много какво да си кажем. Сбогуваме се с германеца и тръгваме да търсим къде да разпънем лагера.

Започва да вали. Слава Богу, предвидил съм го и вече съм разпънал палатката — помагам на Адам да разпъне неговата. Правим си чай с неговия бензинов котлон и го ядем с моите руски бисквити, въпреки че времето за чай е отдавна минало. Седнали сме един до друг на земята, моторите и палатките пред нас, а безкрайните степи и хълмове на Монголия стигат до края на небето отсреща, потъвайки в синьо-сивата мъгла на лекия дъжд, който изглежда няма намерение да спре. Дънките ми са мокри и стават все по мокри, но това някак дори не ме притеснява — чувствам се добре и се наслаждавам на момента. Харесва ми да си говоря с Адам — има много готино чувство за хумор и двамата не спираме да се смеем, измисляйки какви ли не глупости…

Вятърът се засилва, също и дъждът. Става все по-студено — тук, в северната част на Монголия едва ли температурите ще паднат толкова, колкото в пустинята на юг, но все пак ръцете в ръкавиците ми без пръсти започват да измръзват. Въпреки това, явно че започвам малко по малко да привиквам към такива леки дискомфорти, които преди биха ме дразнили — не само че се чувствам ОК с това, а и дори в това усещам някакъв лек чар. Въпреки това — леки дискомфорти — окей, тежки дискомфорти — нот окей. Ситуацията преминава към все по-мокра такава и се налага да се приберем в палатките рано — едва осем и половина вечерта е.

Отнема ми петнайсет минути да оправя всичко вътре в палатката, защото е тъмно — към края се сещам, че имам челник и мога да го използвам. Дъждът не спира да барабани,а вятърът да плющи и да си играе със стените на моя сегашен дом — гледайки небето навън, вероятно няма да спре цяла нощ. Поне имам достатъчно батерия на лаптопа, че да успея да напиша всичко това. Проверявам — картата ми за Интернет през мобилна връзка не лови тук, както в Сибир. За момент се замислям дали да цъкна и да проверя дали някой овчар не е пуснал незащитен уайърлесс, но шансовете са пренебрежими. Мне. След като написвам това, не мога да се сдържа и проверявам. Windows cannot find any networks. Мда. Поне опитах. Не съм разочрован. Смешно ми е. Ха-ха. Хааа-аххаа…

ден 75

Към Улан Батор

Двамата с Адам сме вдигнали поглед към небето и чакаме слънцето аха-аха да се покаже иззад облака. Ако това стане, то това ще е първият път, когато виждам слънцето в Монголия, а именно сега ми е най-нужно. Панталонът ми е вир вода, а и палатката трябва да изсъхне преди да я прибера. Слънцето се показва, но радостта ни е краткотрайна — скоро се скрива пак. Поливаме мъката си с кафе, оправяйки багажа — по добре от това няма да стане. Времето е облачно и студено и изглежда, че няма изгледи да се оправи…

Събираме всичките си боклуци в една торбичка и оставяме мястото безупречно чисто. Тръгваме към главния път, спускайки се по леко влажната трева на стръмния хълм, с моторите си. Спирам на средата на хълма и тичам обратно да прибера камерата, която съм оставил да записва върху статива. Петстотин метра по-надолу, по средата на равното поле под нас се сещам, че съм забравил калъфа от статива чак на върха на хълма. Налага се да се върна да го прибера.

С Адам спираме на пътя. Навеждайки се да си провери гумите, той изпуска капачката от вентила. Заобикаляйки, за да я вземе, намира същата. Друга. Може би някога друг моторист е спирал на същото място, а може и изобщо да не бил моторист — но на кого му пука. Някак си е яко. Адам си намира и един от онези сини будистки шалове. Търсил си е такъв от известно време. Завързвайки го за мотора, се шегува че каквото и да прави, все е по стъпките на Юън Макгрегър… Кара ме да се замисля. Гледал съм този филм един милион пъти вкъщи с брат ми — те минаха точно по този път, на който стоим сега, само че в другата посока.

Някак си ми е тъпо, че Адам тръгва и няма да продължим да караме заедно — двамата някак си паснахме. Наистина се надявам да се видим в Лос Анджелис. Снимам с камерата, докато потегля и се загубва зад първия завой.

До Улан Батор пътят

не се променя — остава си същият тесен, двулентов и неподдържан асфалт, но все пак — асфалт. В Дархан, следващият голям град, намирам банка и обменям сто долара на местни пари — казват се „тугрики“ или, ако трябва да го произнасяш правилно — „тьогрьок“, само че с повече „х“ -та между сричките. Питам девойката зад гишето колко тугрика е едно евро. Оказва се, че две хиляди. Юпи-и-и-и! Никаква математика повече! Никакви сложни, приблизителни изчисления! Просто трябва да махна три нули и получавам цена в левове! Какво повече да искаш от живота?

По пътя на няколко пъти спирам на постове с бариера, за да платя пътна такса. Петстотин тугрици, след само две-три минути смятане, определям на около петдесет стотинки.

Първият ми сблъсък (за щастие в преносен смисъл) с монголския трафик отново е в Дархан. Тръгвам да влизам в някаква бензиностанция, престроявам се вляво с ляв мигач и спирам. Няколко секунди след това някаква неясно откъде изскочила кола е застанала зад мен, надувайки клаксона продължително. Без да спира. Клаксонът е доста жалко подобие на такъв, звучейки някак вяло, но посланието е ясно. Насрещният трафик не ми позволява да вляза в бензиностанцият-а, несъмнено човекът отзад трябва да го вижда. Обръщам се и го изглеждам също толкова продължително, колкото и клаксона му. Изглежда съвсем обикновен човек, в колата до него е жена му, а отзад има дете. Не знам монголски, но лесно мога да му отговоря с езика на символите — сигурен съм, че и моето послание може да бъде недвусмислено, но не познавам традициите на страната, в която съм влязъл. Може да не иска да ме обиди, а просто тук е така…

Тук е така, разбирам в

Улан Батор.

Трафикът… Трафикът е ужасен, непредсказуем и никога не знаеш, кога човекът до теб ще реши да завие и накъде. Абсолютно никой не се съобразява нито със знаците и светофарите, а и с другите коли на пътя — както ще разбера след няколко дена — карането тук е непрестанен блъф, броня до броня и врата до врата. Улиците са тесни и колите почти се опират със страните си. Светофарите обикновено не работят, и когато някоя кола трябва да се престрои се получава като битка на нерви — единия шофьор влиза в полето на другия, вторият не го пуска и дава напред — коя кола първа ще се изплаши и ще се отдръпне, решава някакво ясно само за монголците правило. Нервите ми не издържат да карам, притискан постоянно от двете страни. Правя единственото смислено нещо, което може да те запази в такава ситуация. Започвам да карам като тях, вдигайки максимално много шум и гледайки да съм пред цялата колона, с достатъчно място да реагирам…

Карам само по главната улица, по която съм влязъл в града. Представа си нямам как е построен Улан Батор, но е много вероятно, карайки само по нея, да изляза някъде в центъра. От там бих могъл да намеря или Интернет кафе и да намеря някакви евтини хостели, или просто да последвам съвета на Адам и да намеря неговия хостел, който се намира някъде близо до железопътната гара. Не е много близо до центъра, около двайсет минути път пеша. Сградите в Улан Батор са ниски, с убити цветове и неопределен архитектурен стил, тип „сгради“. Нищо повече за тях не може да се каже. Просто — сгради. Вътре живеят хора. По вида и честотата на магазините около мен разбирам, че съм близо до центъра. Намирам си удобно място до пътя и спирам. Няколкото опита да заговоря хора на английски и руски се провалят — хората дори не спират да говорят с мен. Не съм го очаквал и стоя в някаква нерешителност и неразбиране — какво съм им направил? Стъклото на колата до мен се спуска и някакъв монголец ме пита нещо на монголски. Вдигам рамене. Подава ми някаква опърпана книжка с някакъв монголец на нея, който смътно прилича на Борат. Не знам какво да правя с нея. Показва ми с езика на знаците че ми я подарява, дава ми и някаква монголска копейка, преди да замине… Не разбирам нищо. Чудя се защо стоя така и се чудя какво да правя… Какво има за чудене, какво точно чакам да се случи? Качвам се на мотора и продължавам още по в посока центъра, както се надявам. Някъде завивам на дясно от главната улица — така правят всички, движението е отбито. Група монголски младежи изглеждат по начин, който предполага говорене на английски — не знам защо решавам така. Действително говорят, и то доста добре. Сградата със синия покрив отсреща е циркът, трябва да го заобиколя и да завия надясно за гарата…

Намирам гарата след половин час киснене в ужасно задръстване, без никакъв шанс да използвам приоритета си на моторист — улиците са прекалено тесни, а колите — прекалено много. На втория опит намирам хостела, за който Адам ми е казал, че е евтин и има Интернет — казва се LG Guesthouse. Спирам точно пред него, леко на чорчик, когато до мен се приближава някакъв монголец с две пазарски чанти и вързана отзад на плитка коса. Пита ме дали съм за хостела, и когато отговарям утвърдително, обяснява, че той е собственикът — мога да закарам мотора от задната страна, където е гаражът.

Отзад при мен идва жената на собственика — след кратко пазарене се разбираме на 12 долара на вечер за самостоятелна стая — място, където да работя — с ток, топла вода и самостоятелен душ, закуска, Интернет и гараж… Егаси якото! Гаражът е подземен и се налага да изкараме джипа на хазяите, за да вкараме Скитник — ще го пазят две огромни кавказки овчарки с ужасен характер.

Стаята ми е огромна, чиста, топла и уютна. Има всичко. Не си спомням да съм спал на такова място от самото начало — чак от Кишинев, Молдова. Едва преди два месеца… Не, не може да е било два месеца? Двайсет, може би? Как ли ще се чувствам след още шест, когато се върна в България? Още ли всичко ще бъде като някакъв огромен, цветен и детайлен сън, в който се виждам някак леко отстрани?

Вече е късно. В заведението под мотела си поръчвам шницел за 3 лева и половина. Обожавам шницели. Това не е шницел, но няма значение, защото каквото и да е, е вкусно. Управителката ме съветва да не излизам в търсене на магазин — районът не е много добър — както и във всяка друга страна, районът около централната гара не се ползва с особено положителна репутация — правя го въпреки това, отчасти защото не искам да си позволя да започна да се страхувам. Много е лесно да се вържеш на такива приказки, и въпреки че хората ще бъдат прави за себе си — не е задължително да бъдат прави за теб. Разбирам това, и се опитвам да продължавам да вярвам — колкото и лоши хора да има, аз няма да ги срещна. Ако започна да го допускам, рискувам да си съсипя цялото преживяване, дори и само за това, че няма да допускам хората до себе си и няма да си позволя да преживея много неща, само защото искам да се защитя от други…

Очаквайте продължението

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(10): През Русия към Монголия”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в пътя към Улан Батор в Монголия. […]

  2. dafina каза:

    браво, чета с голямо удовлетворение

  3. Стойчо каза:

    http://patepis.com/?p=10477 e продължението Околосветско пътешествие с мотор(11): Улан Батор | Пътуване до…

  4. Banko каза:

    Завиждам ти за пътешествието приятелю! Карам същият мотор – ЯМАХА Драг Стар. Пожелавам ти здраве и прекрасни моменти!

Leave a Reply


Switch to mobile version