Archive for май, 2013

май 30 2013

Дортмунд: Там, където футболът е религия! (2): Борусия – Арсенал и Борусия – Фрайбург

 Продължаваме с разказа на Атанас за похожденията му на мачовета на Борусия Дормунд – тазгодишен (2013) финалист в Шампионската лига. Предишната серия „гледахме“ мача на Борусия с Шалке 04, а днес наред са срещите с Арсенал и Фрайбург 🙂

Приятно четене:

 

 

Дортмунд: Там, където футболът е религия!

част втора

Борусия – Арсенал и Борусия – Фрайбург

Второ посещение: септември 2011 г.,

Борусия Дортмунд – Арсенал

В крайна сметка, Борусия стана шампион на Германия за 2011-та и придоби право да играе в Шампионската лига. Така се зароди идеята да посетя мач от най-силния европейски клубен турнир. В края на август изтеглиха жребия за груповата фаза и Бе Фау Бе се падна с английския Арсенал, гръцкия Олимпиакос и френския Олимпик Марсилия. Избрах първия мач – с Арсенал в Дортмунд, който беше само след две седмици и трябваше да се действа бързо. Георги – мой приятел, който е фен на Арсенал, изяви готовност да дойде с мен. Този път реших да се пробвам да купя билети от официалния сайт на отбора и в обявените дата и час за начало на продажбите бях в готовност пред компютъра. Нищо обаче не се получи. Борусия се завръщаше в Шампионската лига след осем години отсъствие от турнира и феновете в Дортмунд бяха наточили брадви за билети за мача. От многото заявки сайтът падна, а след час и половина непрестанно опресняване, се появи съобщение, че всички билети за мача с Арсенал са продадени. Наложи се да прибегнем до услугите отново на сайтовете за продажба на билети на вторичния пазар. Така, за едни от най-лошите седалки на стадиона платихме, колкото бихме дали за супер централни места от официалния сайт.

Борусия държи много на това да е социален клуб,

който дава възможност на всички фенове да гледат мачовете на отбора. Затова и продължава да държи ниски цени на билетите, въпреки, че спокойно може да ги увеличи при наличието на такъв огромен интерес към тима. Най-евтините места на „Сигнал Идуна Парк“ могат да бъдат купени с абонамент срещу около 200 евро за целия сезон, а най-евтините билети за мач от Бундеслигата са едва 20 евро. За справка, в Англия трудно се намира билет за мач от Висшата лига под 30-ина паунда, а абонаментите на топ клубовете за целия сезон обикновено започват от 600 паунда и нагоре.

След като платихме пропуските за мача, ни отанаха самолетните билети (тъй като ги взехме кажи-речи в последния момент, не излязоха много евтино) и резервация на хотел (същият, в който отседнах при предишното ми посещение). Две седмици по-късно, отпътувахме за Дортмунд в деня на мача. Тъй като пристигнахме доста рано сутрин,  имахме много време до чек-ин времето за хотела. От летището хванахме п ознатиятавтобус 440 (този път си носех дребни, за да платя „цвай-драйсих“ за билет), но вместо на последната спирка, слязохме доста по-рано. Показах на Жорката Ромберг парк и Вестфален парк. За разлика от февруари, този път времето беше слънчево и приятно, направо си ставаше за къс ръкав. От парковете продължихме към най-голямата зала в Дортмунд – Вестфаленхален. Представлява огромно хале, в което се провеждат изложения, концерти и други масови прояви. Аз го свързвам и като място за провеждане на един от най-силните шахматни турнири в света, в който нееднократен участник е бил и нашият Веселин Топалов.

Разходихме се и до

центъра на Дортмунд

Разширих малко кръгозора си, като освен Reinoldkirche и Alter markt, видях отвън и огромната градска Опера.

Стана обаче следобед и беше време да се отправяме към хотела.  Този път на рецепцията не говореха английски, но за късмет бях с Жорката, който няма никакъв проблем с немския. И двамата се учудихме, че нямаше нищо за нас на рецепцията, тъй като очаквахме билетите  ни за мача вече да ни чакат в хотела. Наложи се да звъня на компанията, от която ги купихме и ме увериха, че пратката е на път. След близо два часа чакане, когато с Жоро вече започнахме да си мислим да не са ни измамили, се почука на вратата на стаята ни и женица от персонала на хотела ни връчи плик.

А вътре бяха двата билета за мача с Арсенал!

Качихме се на Stadtbahn-а и слязохме от влака на станция Мьолербрюке, а оттам поехме с морето от хора в жълто-черни фланелки към „Сигнал Идуна Парк“. С приближаването към стадиона забелязох нещо, което по-рано през годината  ми беше убягнало в тъмнината на мача с Шалке. По пътя бяха вградени бронзови звезди на земята, нещо като

“Алея на славата” на Борусия

(точно така се и казваше –BVB Walk of Fame), като бяха отделени плочки само за хора и събития, оставили следа в историята на тима. При самия стадион имаше и плочка с посвещението: „Für die besten Fans der Welt“/“За най-добрите фенове на света“. Страхотно уважение към привържениците! Успях да видя само някои от плочките и си обещах следващия път като дойда да ги разгледам по-подробно.

Звездата, посветена на "Най-добрите фенове в света"

Звездата, посветена на „Най-добрите фенове в света“

Около стадиона естествено беше пълно с народ. Видяхме човек с табелка „I need a ticket”/”Трябва ми билет“. Имаше и доста фенове на Арсенал, дошли от Лондон, за да подкрепят любимия си отбор. Попаднахме на своеобразно надпяване между двете агитки пред стадиона. Фенове на Борусия и Арсенал бяха застанали едни срещу други и пееха с пълно гърло клубните си песни. Но само толкова. Без физически сблъсъци, въпреки че исторически германци и англичани не се обичат особено. Използвах момента да си направя една приятелска снимка с фен на Арсенал за спомен.

Приятелска снимка с фен на Арсенал

Приятелска снимка с фен на Арсенал

Според билетите ни трябваше да си правим компания с гълъбите на буквално

последния ред на Източната трибуна

И оттам се виждаше добре, но като се сетя, че за същите пари от официалния сайт можехме да си вземем много по-добри места, ми стана малко тъпо. В близост до нас имаше групичка японски фенки на футболиста на Борусия Шинджи Кагава. И с тях си направих снимка за спомен, като ги накарах вместо „Зеле“ или английското „Cheese”, да кажат „Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия“ 🙂

"Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия"

„Айн, цвай, драй, Бо-ру-сия“

Следваше отново изпълнение от целия стадион на „You`ll never walk alone”. Този път и аз пях, тъй като бях подготвен. При излизането на отборите, феновете на Борусия от Южната трибуна направиха страхотна хореография – огромна корона на жълто-черен фон и надпис „Zurück in der Königsklasse“/“Обратно в Кралската класа“, заради завръщането на Бе Фау Бе в Шампионската лига след осем години отсъствие. Ето и видео от обявяването на състава на Борусия:

<iframe src=“https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239115930067″ width=“1280″ height=“720″ frameborder=“0“></iframe>

"Обратно в Кралската класа"
„Обратно в Кралската класа“

След химна на Шампионската лига

започна и самият мач

Почти през цялото първо полувреме Борусия натискаше съперника си, като Левандовски, Марио Гьотце и Шинджи Кагава бяха постоянна заплаха за вратата на гостите. Феновете на лондончани обаче изригнаха в 40-ата минута, когато звездата им Робин ван Перси откри резултата. Жоро обаче си траеше. Май се притесняваше от реакцията на запалянковците на Борусия около нас, ако се беше зарадвал на гола. Ето и малко атмосфера от трибуните по време на двубоя:

Embed link:

<iframe src=“https://www.facebook.com/video/embed?video_id=2239169611409″ width=“1280″ height=“720″ frameborder=“0″></iframe>

След почивката Арсенал се прибра плътно в половината си, а Дортмунд увеличи натиска,

но трябваше да чака до 80-ата минута, когато резервата Иван Перишич изравни със страхотно воле от границата на наказателното поле. Стадионът буквално изригна, а дикторът обяви: „Минутата е 80-та, Борусия Дортмунд – Арсенал 1:1, Голмайстор: Ива-а-а-ан….“. Останалата  част довърши публикатас мощен възглас: „ПЕ-РИ-ШИЧ“. В самия край Роберт Левандовски имаше шанс да донесе победата на Борусия, но вратарят на Арсенал Шчесни спаси удара му и двубоят завърши без победител – 1:1.

Архитектът на успеха на Борусия - Юрген Клоп

Архитектът на успеха на Борусия – Юрген Клоп

С Георги след мача с Арсенал

С Георги след мача с Арсенал

Въпреки, че станаха шампиони на Германия, играчите на Борусия все още бяха неопитни в най-силния европейски клубен турнир (повечето бяха на по 23-24 години) и два месеца и половина по-късно отпаднаха, оставайки на последно място в групата си. Това обаче само им даде допълнителна амбиция – на тях и на треньора Юрген Клоп, за да изненадат следващия сезон цяла Европа, вероятно дори и себе си, достигайки до големия финал на „Уембли“!

Второто посещение на Дортмунд беше кратко – само за един ден, и на сутринта с Жорката хванахме влака за Амстердам. Холандското пътешествие обаче е обект на друг пътепис, който може би ще напиша по-нататък.

Westfalenstadion, Strobelallee 50, 44139 Дортмунд, Германия

Трето посещение: май 2012 г.

Борусия Дортмунд – Фрайбург

   След отпадането си от Шампионската лига, Борусия имаше възможност да се съсредоточи изцяло върху изявите си в Германия. Отборът изоставаше с много от Байерн Мюнхен през първата част от сезона, но успя да навакса благодарение на добри игри и грешки на съперника.   Няколко кръга преди края водеше с две точки пред баварците и всичко трябваше да се реши в прекия сблъсък с Байерн в Дортмунд. Много ми се искаше да отида на този мач, но нямаше как да се освободя от работа и затова го пропуснах. А в него Борусия би драматично с 1:0, като малко преди края Ариен Робен от Байерн изпусна дузпа, с която можеше да изравни. Победата на практика гарантира втора поредна шампионска титла за Дортмунд и реших поне да отида на последния мач за сезона срещу Фрайбург, за да видя връчването на Сребърната салатиера на Германия. Отново се обърнах към сайтовете за препродажба на билети и намерих пропуск за Северната трибуна на стадиона. Хотелът, в който бях отсядал преди обаче беше напълно зает и трябваше да търся алтернатива за нощувките. Този път щях да остана за три нощи, като за първата и третата намерих хостел на поносима цена в центъра на града. За втората вечер, в която беше и мачът, обаче всичко се оказа заето (имаше места само в топ хотелите, в които цените бяха прекалено високи). Затова намерих алтернативно решение с хотел в университетското градче Витен, до което се стигаше само за 20 минути с влак.

В петък хванах рано сутрин полета на Wizz Air за Дортмунд,

а в самолета – изненада. Много ми се спеше и първо помислих, че ми се привижда, но после гледам – Ради – колежка, с която бяхме в един курс в университета. Знаех, че е част от кабинния екипаж на Wizz, но нямах представа, че ще се засечем.  Много съм й благодарен, тъй като ме накара да се чувствам специален – поговорихме си, донесе ми лично кафе и ми позволи да заема седалка с повече място за краката. Благодаря,Ради! Винаги е приятно да срещнеш стар познат, особено във въздуха.

Неочаквана среща с колежката ми от университета Ради

Неочаквана среща с колежката ми от университета Ради

Кацнах в Дортмунд рано сутрин, а за следобед имах уговорка да се видим с Пламен (няма нищо общо с Пламен от първото ми посещение) – сънародник, живеещ в града, с когото споделяхме две страсти – към английския футболен клуб Нюкасъл и към Борусия. Щяхме да ходим на тур на „Сигнал Идуна Парк“, за да разгледаме стадиона отвътре – нещо, което не успях да направя предишните два пъти. До следобед обаче имаше доста време, което трябваше да убия и реших да посетя

Центъра за изкуство и креативност на Дортмунд

Центърът се помещаваше в бившата сграда на местната пивоварна „Dortmunder Union”, а на върха й продължаваше да се мъдри, както някога петолъчката на Партийния дом, огромна буква „U”. На четвъртия и петия етаж

на Dortmunder U се намира Музеят на модерното изкуство Ostwall,

за който си взех билет (5 евро). В него има картини, скулптури, предмети, фотографии и инсталации, създадени след 50-те години на миналия век. Тук изгубих час и половина от живота си, които никой няма да ми върне! Вероятно не разбирам много, но за мен истинско изкуство е това, което съм виждал в мадридския „Прадо“, галерия „Уфици“ във Флоренция и Rijksmuseum в Амстердам. А тук имаше просто шантави инсталации и „картини“, създадени с изливане на няколко кофи с различна боя върху бяло платно.  Вероятно бяха „рисувани“ от някого на микс от крек и ЛСД. Кулминацията на посещението ми беше, когато германска леличка ми даде в ръката стар овехтял куфар и ми посочи коридор, по който да мина. От двете страни на коридора имаше бодлива тел и стъпвах върху вилици и лъжици, с които бе застлан целият под. За капак, в куфара явно имаше нещо, което непрекъснато издаваше тракащи и стържещи звуци. Май цялата идея беше да се пресъздаде концлагер от Втората Световна война, но нещо не се получи.

Освен, ако не сте ултра-мега-гига-хипер фен на модерното изкуство, препоръката ми е: разгледайте „Dortmunder U” само отвън.

"Dortmunder U" - не ходете там, ако не сте луди фенове на модерното изкуство

„Dortmunder U“ – не ходете там, ако не сте луди фенове на модерното изкуство

Време беше

да се отправям към стадиона

за срещата с Пламен. На път за там отново видях част от звездите на „Алеята на славата“ на Борусия. Оказа се, че са точно 100, пръснати са из целия град и, ако ги следваш, стигаш точно до „Сигнал Идуна Парк“, където са последните звезди с номера от 95 до 100. Докато чаках Пламен, влязох да поседна малко в стария стадион на Борусия – „Роте Ерде“(„Червената земя“), който приема домакинствата на тима до 1974 година. Някога е бил с капацитет 42 000 зрители и е видял доста славни мачове, в това число и успех с 5:0 над Бенфика през 63-та. Днес, „Роте Ерде“ се използва предимно като атлетически стадион и е буквално залепен за Западната трибуна, лежейки в сянката на сегашния стадион.

Срещнахме се с Пламен, който каза, че още няколко негови колеги от работа ще дойдат за тура.  Дойдоха четирима и така се събрахме общо шест човека в доста интернационален българо-мексикано-португалско-руски състав. Най-много ми допадна Жоао от Португалия, който постоянно пускаше майтапи. Докато пихме бира, пичовете споделиха, че и на тях им е трудно да си намерят билети за мачовете на Борусия, въпреки че живеят в Дортмунд. За тура се събраха сигурно към 80-90 човека. Имаше гид, което показваше уважение и лично отношение към феновете и беше още една причина да харесвам Борусия. Бил съм на турове и на други стадиона в Европа – „Олд Трафорд“ в Манчестър, „Бернабеу“ в Мадрид, „Ноу Камп“ в Барселона, но там се чувстваш по-скоро като клиент. Гледат да ти вземат парите за билет и те пускат да се оправяш сам без никой да те развежда или разказва нещо. Освен това, обикновено ти искат баснословни суми от порядъка на 20 паунда или евро за фото с някоя купа.

С Пламен, който е голям пич, на тур из стадиона

С Пламен, който е голям пич, на тур из стадиона

"Echte liebe"/"Истинска любов" e мотото на Борусия

„Echte liebe“/“Истинска любов“ e мотото на Борусия

Турът беше изцяло на немски,

който май никой от малката ни компания не говореше добре (пичовете бяха част от международна фирма, в която комуникацията е на английски). Въпреки това се забавлявахме искрено (поне аз със сигурност). Показаха ни съблекалнята за гостуващите отбори, която беше съвсем обикновена. Предполагам, че тази на Борусия е доста по-луксозна. Минахме през тунела, през който футболистите излизат за мач, усетихме какво е чувството да стоиш на треньорската скамейка. Навсякъде из коридорите на стадиона се мъдреше

мотото  на отбора „Echte liebe”/“Истинска любов“,

както и снимки на бивши величия на клуба – Ади Прайслер, Лотар Емерих, Андреас Мьолер, Михаел Цорк, Щефан Ройтер, Томаш Росицки, Ларс Рикен и др. Въобще, интересно си беше да се погледне зад кулисите на стадиона.

Флаш интервю с Жоао от Португалия из коридорите на стадиона

Флаш интервю с Жоао от Португалия из коридорите на стадиона

Тунелът на "Вестфаленщадион", от който играчите излизат за мачовете

Тунелът на „Вестфаленщадион“, от който играчите излизат за мачовете

Малко факти за стадиона на Борусия

Както вече споменах, той е най-големият в Германия с  80 000 места. Въпреки огромния интерес към мачовете на отбора, ръководството не предвижда ново повишаване на капацитета в близко бъдеще. Съоръжението е построено специално да Световното първенство през 1974 година, като през 2006 година отново беше домакин на срещи от шампионата на планетата. До 2005 година носеше гордото име „Вестфаленщадион“. Заради угрозата от фалит, обаче клубът продаде правата върху името на застрахователната компания Сигнал Идуна и, съгласно действащия договор,

стадионът ще продължи да се казва „Сигнал Идуна Парк“

до 2021 година. Почти изцяло е покрит (на 80 %), има четири видеостени, отопление под тревата (позволяващо да се играят мачове през зимата), а седалките му, разбира се, са в цветовете на Борусия – жълто и черно.

След тура се разделихме с колегите на Пламен, а ние двамата

поехме към центъра на Дортмунд за допълнителна доза бира

Там пък, не щеш ли, срещнахме пак сънародник на съседната маса на заведението –  Дейзи (какво хубаво българско име, а? 🙂 ), която учеше в Манхайм. Беше дошла в Дортмунд при приятеля си Момчил, който по-късно се присъедини към нас. След сладката раздумка на по бира беше време да оставя новите си познати, за да се отправя към хостела за почивка преди следващия ден, който обещаваше да бъде изпълнен с емоции. Този път билетът за мача ме чакаше на рецепцията и не се налагаше да чакам до последно, както миналия път.

Още от сутринта в деня на мача валеше.

Беше ситен, но пък постоянен и досаден дъждец. Напуснах хостела, в който щях да се върна на следващата вечер, и хванах влак от намиращата се съвсем наблизо жп гара, за да стигна до градчето Витен, което си е като предградие на Дортмунд.  Лесно намерих хотела, а с няколко базови израза на немски успях да се разбера с човека, който ме посрещна и да се настаня. След това, малко почивка и обратно с влака до Дортмунд. Пред жп гарата

вече се тълпяха хора с жълто-черни фланелки

Имаше около пет часа до мача и реших, че сега е време да разгледам„Алеята на славата“. Проектът със 100-те бронзови звезди, вградени в асфалта и разказващи историята на клуба с най-важните дати, събития и хора, е осъществен по случай стогодишнината на клуба през 2009-та. Първата звезда се намира на Борсигплац, който по-късно разбрах, че е мястото на основаването на клуба, а последната е при „Сигнал Идуна Парк“. Всеки от играчите, спечелили вече несъществуващата Купа на носителите на купи през 1966-та година и Шампионската лига през 1997-ма си имаше отделна плочка, посветена на него. Плочка имаше и за всяка титла и купа на Германия, спечелени от Борусия, както и за Междуконтиненталната купа, извоювана през 97-ма.

Тъкмо се бях разсеял с разглеждането на звездите на славата, когато пред мен мина открит автобус с фенове на Борусия, които вече подгряваха за големия празник и връчването на Салатиерата по-късно. Това ми напомни, че е

време да се отправям към стадиона

Можех спокойно да отида пеш, но реших да си спестя ходене и се отправих към жп гарата, където имаше станция на Stadtbahn. Огромна грешка! Попаднах в такова море от хора, че ми трябваше около час, докато се добера до платформата с влаковете. Но пък всичко беше по германски организирано – хората бяха пускани до платформата на порции и феновете търпеливо чакаха своя ред, пеейки песни на Борусия. Пред стадиона видях двама човека да размахват сезонните си карти, предлагайки ги срещу заплащане на някой, който иска да гледа мача. Явно не държаха да видят награждаването на любимия си отбор, а предпочитаха да изкарат малко пари.

Взех си картонено копие на Шампионската салатиера от една каравана за сувенири пред стадиона и влязох.

Оказах се в смесен сектор – имаше фенове и на Дортмунд, и на Фрайбург

около мен, но нямаше напрежение, всички се забавляваха. Пред мен размахваха японския флаг в чест на Шинджи Кагава, което ме накара да се замисля, че тук можеше да се развява и нашето знаме. За съжаление, нито Димитър Рангелов, нито Михаил Александров успяха да се наложат в селекцията на Юрген Клоп. Рангелов подписа четиригодишен договор с Борусия през 2009-та, но беше преотстъпен след само един сезон на „Сигнал Идуна Парк“. Мишо Александров пък беше взет във втория състав като обещаващ млад играч през 2007-ма година, но така и не успя да пробие до първия отбор и беше освободен след изтичане на контракта му през 2010-та. Така, никой от двамата българи не успя да стане част от възраждането на Борусия.

Знамената на фенклубовете на Борусия се веят на терена преди всеки мач

Знамената на фенклубовете на Борусия се веят на терена преди всеки мач

Фенове на Дортмунд и Фрайбург в един сектор - никакъв проблем!

Фенове на Дортмунд и Фрайбург в един сектор – никакъв проблем!

Мачът може да се опише само с една дума – празник

През първото полувреме четири пъти трябваше да ставаме, за да викаме…“ Тор!“, както се казва след попадение по германските стадиони. Аз, разбира се, не бях свикнал и си виках по нашенски „Гол“! През втората част Борусия реши да не унижава съперника си и намали оборотите, поради което нямаше повече „торове“ и мачът завърши 4:0 с по две попадения на поляците Куба и Левандовски.

Куба се радва на един от головете си срещу Фрайбург

Куба се радва на един от головете си срещу Фрайбург

"Тооор!"... или просто "Гол!"

„Тооор!“… или просто „Гол!“

Когато наближи края на двубоя пуснаха по видеостената молба към феновете да не прескачат оградите, тъй като след титлата предишната година, публиката масово нахлу на терена. Това, разбира се, въобще не спря ултрасите от Южната трибуна, които започнаха да се катерят по загражденията още преди последния съдийски сигнал.

Стюарди са направили кордон пред "Жълтата стена"

Стюарди са направили кордон пред „Жълтата стена“

Още преди края на мача феновете се покатериха по оградите

Още преди края на мача феновете се покатериха по оградите

 

Докато играчите се качваха към официалната ложа, за да получат шампионския трофей и медалите си, феновете пробиха двойния кордон от стюарди. Хиляди нахлуха през една от счупените огради на Южната трибуна. В ложата, капитанът на Борусия Себастиян Кел взе в ръцете си Сребърната слатиера, наричана на немски „Die Schale”, a през това време феновете купонясваха долу на терена.

 

Ултрасите от Южната трибуна нахлуват на терена

Ултрасите от Южната трибуна нахлуват на терена

В официалната ложа играчите ликуват. Борусия е шампион!

В официалната ложа играчите ликуват. Борусия е шампион!

Феновете празнуват на терена на "Вестфаленщадион"

Феновете празнуват на терена на „Вестфаленщадион“

Скоро и запалянковци от другите сектори на стадиона се включиха в инвазията. Да си призная, и на мен ми се искаше, но мястото ми беше твърде високо и нямаше как стигна долу до терена. Ето и видео от шампионските празненства:

Embed link:

<iframe src=“https://www.facebook.com/video/embed?video_id=3497273863229″ width=“1280″ height=“720″ frameborder=“0″></iframe>

Със Сребърната салатиера... от картон

Със Сребърната салатиера… от картон

След като празненствата позатихнаха се изтеглих от стадиона. Във влакчето един от феновете носеше кофичка, а в нея – част от тревата на „Сигнал Идуна Парк“. Изкопал си я за спомен човека 🙂

В центъра на Дортмунд партито тепърва започваше

При Стария пазар беше пълно с народ, имаше специална сцена с музика на живо, всички празнуваха. Имаше жени и мъже, хора от всякакви възрасти. Попразнувах и аз с тях, след което се прибрах до хотела във Витен за заслужена почивка.

Шампионски тържества при Alter markt

Шампионски тържества при Alter markt

 

Последният ми ден в Дортмунд посветих на айляк –

сутринта кафенце с позната българка, която дойде специално от Кьолн, за да се видим, а следобед – излизане на по бира с Пламен, Дейзи и Момчил. Година по-рано, на следващия ден след спечелването на титлата, имаше шампионски парад с отбора, показващ Салатиерата от открит автобус. Над половината от населението на града – между 300 000 и 400 000 души, излязоха по улиците на Дортмунд, за да празнуват тогава. Надявах се на същото и този път, но празненствата бяха отложени за следващата неделя, тъй като на Борусия предстоеше финал за Купата на Германия срещу Байерн Мюнхен. Мачът беше спечелен с категоричното 5:2 и седмица по-късно парад имаше и то с два трофея – с осмата Шампионска салатиера и третата Купа на Германия в историята на Дортмунд.

Точно година по-късно, проектът на Юрген Клоп постигна още един голям успех –

достигане до финала на най-силния европейски клубен турнир – Шампионската лига. А там съперникът е до болка познат – Байерн Мюнхен. Мачът е на стадион „Уембли“ в Лондон, а за него се говори, че ще е битка „Германия срещу Байерн“, тъй като феновете на всички отбори, освен, разбира се тези на баварците и Шалке 04, ще подкрепят Борусия. Още един факт за популярността и любовта към Бе Фау Бе в Дортмунд – при население на града от 580 000 души, за финала в Лондон постъпиха 502 000 заявки за 24 000 билета, отпуснати на отбора. Поне няколко десетки хиляди души ще отидат в английската столица без пропуск за мача само и само да са близо до тима. Искаше ми се и на мен да съм там и пуснах заявка за билети на официалния сайт на УЕФА, но нямах късмет при жребия. Затова, в един от най-важните мачове в историята на клуба, ще стискам палци за Борусия само от разстояние. Наскоро обаче открих, че имам и други съмишленици в България по отношение на любовта към Бе Фау Бе. Живот и здраве, догодина може и да развеем българското знаме на някой мач на „Сигнал Идуна Парк“.

 

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Германия– на картата:

Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности 🙂

One response so far

май 29 2013

Екскурзия из Егейска Турция (1): Галиполи – Айвалък – Пергамон – Кушадасъ – Ефес

Днес Анжело ще ни води на обиколна екскурзия из Егейска Турция. Понякога човек е нужно да се отпусне и да не мисли за маршрути, превоз, нощувки и организация, което е направил и авторът, но това, което е описал прекрасно може да се използва именно за самостоятелно планиране на подобен маршрут. 

Приятно четене:

Екскурзия из Егейска Турция

Галиполи – Айвалък – Пергамон – Кушадасъ – Ефес

Подготовка

Отдавна се канех да се позавъртим из егейското крайбрежие на Турция – да проверим какво става из комшулука, преди да се преместим малко пó на запад.

Та реших този път да ползвам туристическа фирма – да организира пътуването, за да се почувствам и аз бял човек, па макар и българин. Аман от логистика и екскурзоводски услуги: проучвай маршрути, нощувки, търси забележителности, синхронизирайработни времена, предвиждай задръствания, празници и реставрационни работи… И винаги поне една от жените е недоволна! Аман!

Основните

обекти, които искахме да посетим, бяха Троя, Пергамон и Ефес

Обикновено в рекламата се споменават Кушадасъ и Мармарис като екстра, но за нас това си е губи-време. Трудно си се представяме заровени в пясъка, доколкото го има, да се печем като скумрии и да се заблуждаваме, че ни е супер приятно. Като ни се прииска вода извън банята, отиваме на басейн! Допълнително условие беше това да стане по време на ученическата ваканция за Великден, която тази година беше наистина дълга.

Първата оферта, която ми попадна беше на „Караджъ Турс”. Обхващаше всичко, което бяхме решили да видим, но имаше две главни неудобства: 3 нощни прехода и тръгване от Хасково или Пловдив. За жалост, стандартните автобусни маршрути заобикалят Стара Загора. Имам „конаци“ и в двата града, където мога да оставя колата, но с голяма радост приехме офертата, която нашите приятелки от „Валден Тур“ ни намериха: „Бохемия“ предлагаше екскурзия, която при същия маршрут осигуряваше шест нощувки„в легло“ и качване от Стара Загора. По-високата цена се компенсираше от удобството. По- късно, след вече внесен депозит, стана ясно, че не всичко е чак толкова розово – след безкрайни разговори и уточнения
се оказа, че автобусът няма да тръгне от Русеи да мине през Стара Загора, а от София през Хасково; резервираните седалки (места) се променяха няколко пъти; отказана ни беше информация за превозвача, телефон на водача на групата и др. „лични данни”. По-късно разбрахме, че други участници вгрупата са получили тези данни.

Ден първи

С колата до Димитровград, оттам приятел ни закара до Хасково. Срещата трябваше да бъде 15-20 мин. преди 10:30 на бариерата на автогарата, но автобусът дойде около 11. Дотогава скачахме като гърмяни зайци при всеки преминаващ автобус. Все пак незнаехме кого чакаме. Дойде автобус с табелка „Бохемия”, но не бяхме в списъка и трябваше да чакаме следващия. Най-после дойде и вторият, но пак не бяхме в списъка. Малкото ми коса почна да настръхва. Оказа се, че търсим на 3-а и 4-а седалка,всъщност сме преместени още веднъж и затова не сме на обявените ни позиции в списъка.

Приятна изненада беше водачът на групата Ивайло, млад турколог, много добре подготвен за всичко по маршрута. Като стар екскурзовод съм виждал какво ли не, но този път имахме късмет. При досегашните ни пътувания в тази посока през цялото време снас беше местен екскурзовод, но този път от партньорската фирма „Moya“ осигуряваха инцидентно и за кратко местни кадри.

Границата минахме бързо, след Одрин директно тръгнахме към

Дарданелите

По пътя Ивайло ни „забавляваше“ с битката при Галиполи, но в програмата нямаше включено посещение на обекти на полуострова. Някой друг път… (още повече, че Ивайлопровокира с разкази за съдби и човешки проявления сред нечовешкия ужас на войната…).

Фериботът от Гелиболу (Галиполи)

няма разписание, а тръгва, когато се напълни. Донякъде е въпрос на късмет дали ще ви закара до Чардак (Çardak) или до Лапсеки. Чакането е около 30 мин. Толкова е и пътуването.

Gelibolu Feribot İskelesi

Camiikebir Mh.,

17500 Gallipoli, Çanakkale Province

GPS: 40.405817,26.670163

web: http://www.canakkaletravel.com/feribotingilizce.htm

Ферибот Чанаккале - Дарданелите

Напред към Азия

<img_6439> Напред към Азия

Около 21 ч. пристигнахме и се настанихме в

Айвалък (Ayvalık)

Всъщност бяхме не в града, а в някакво предградие/село в близост, наречено Саримсакли (Sarımsaklı), което се превеждало като Чесново (от чесън).

Grand Milano Hotel

Kahramanlar Mah. Gunes Sok. No:4

10425 Sarimsakli, Ayvalık

GPS: 39.314329,26.69403

тел.: +90 266 324 6667

web:

Вижте по-голяма карта

Хотелът е неподдържан, както и повечето 3-звездни хотели в Турция, доста мръсно, особено в банята. Персоналът е любезен. Закуската – прекалено европейска. Комарите нападат на ескадрили, после атакуват на глутници. Предимство – плажът е близо. Като цяло – не си струва парите.

Ден втори

Сутринта тръгваме по посока на Кушадасъ (Kuşadası). По пътя спираме за малко в местна фабрика (по-скоро работилница) за обработка на оникс. Пием по един ябълков чай, мотаем се из изложбаната зала, купуваме по някоя дреболия и продължаваме за

Пергамон (Bergama)

Türkay Onyx

Yeni Otogar Yani

35700 Bergama, Izmir Province

Тел.: +90 232 667 23 34

Факс: +90 232 667 23 36

web: http://www.turkayonyx.com/

Оникс – Кушадасъ, Турция

Оникс, оникс…

Поради тесния и необезопасен път вече е забранено изкачването с коли до върха на хълма. От паркинга (платен) се качвате срещу 8 TL на осемместен кабинков лифт и стигате до малко площадче, където са и касите на

Акропола

Akropol Cd

Talatpaşa Mh.

35700 Bergama, İzmir Province

GPS: 39.132657,27.18416

Цена: 20 TL

Турската културна политика гарантира правото на работа на турските екскурзоводи и само те могат да водят беседи. Нашият гид в симултантен превод на Ивайло разказва за историята на Акропола и Асклепиона. Мястото е добре запазено, но и добреограбено. Интересно ми беше да науча, че „Пергамон музеум“ в Берлин всъщност носи името си точно от изнесените от Бергама артефакти. През Втората световна война Олтарът на Зевс е бил още веднъж нарязан и потопен в езеро от немските музейниработници, за да бъде предпазен от бомбандировките.

Акрополът – Пергамон (Баргама), Турция

Акрополът

Амфитеатърът  – Пергамон (Баргама), Турция

Амфитеатърът за 10000 души е един от най-стръмните

Asklepion

Zafer Mh.

35700 Bergama, Izmir Province

GPS: 39.121238,27.170255

Цена: 15 TL

Системата на Асклепиона е действала като нашата НЗОК – лекували са се само тези, които имали шанс да се излекуват. Останалите са били връщани, вероятно, за да не развалят статистиката.

Разкопките в Асклепиона не могат за момента да продължат, тъй като няколкото струпани цигански колиби се бранят със зъби и нокти от обитателите им и те искат прекалено голямо обезщетение за събарянето им.

Асклепион – Пергамон (Баргама), Турция

Асклепион

Продължаваме за

Кушадасъ (Kuşadası),

където се настаняваме в хотела.

Surtel Hotel

Atatürk Bulvarı 20, 09400 Kuşadası, Türkiye

(кръстовище с Camikebir Mh.)

Тел: +90 256 612 0606

GPS: 37.861802,27.258527

‎web: http://www.surtelhotel.com/

Вижте по-голяма карта

Този хотел ще ни бъде база през следващите 2 дни. Само крайбрежният булевард (естествено – „Ататюрк”) ни дели от плажа. Добро ниво на чистота, удобство и обслужване. Имаше проблеми с асансьора (може би ние го претоварихме) и топлата вода – бойлерите не смогват да подават нужното количество, поне на четвъртия етаж. Кодът на безжичната мрежа е „0123456789”, но аз не можах да се включа – вероятно има ограничение на броя на едновременно включените клиенти. Като цяло – заслужава си парите.

Имаме време за кратка нощна разходка из селището. Смело може да се твърди, че този край на света е някакъв обособен руски анклав – руският език е най-разпространеният тук.

На хълма над града примамливо е осветена статуята на Ататюрк. Предупредиха ни да не помисляме поединично да ходим до нея, особено през нощта – намира се в проблемен, цигански квартал.

Старият кервансарай – Кушадасъ, Турция

Старият кервансарай

Ататюрк – Кушадасъ, Турция

Под погледа на Башицата…

Ден трети

До обяд сме свободни за разходка из Кушадасъ, плаж, пазаруване и т. н. Отиваме до

крепостта на Птичия остров

По предварителни данни входът е свободен, но на място се оказва, че кипи бурна реставрационна дейност и достъпът за посетители е забранен.

Крепостта усилено се реставрира – Кушадасъ, Турция

Крепостта усилено се реставрира

На пазара всичко е оригинално – Кушадасъ, Турция

На пазара всичко е оригинално

На обяд тръгваме към

Ефес

Градът е местен 5 пъти и от крайбрежен град се е превърнал в

град Селчук (Selçuk)

във вътрешността. Наносите на реката са затлачвали пристанището, появявали са се блата, болести и постепенно жителите са се установявалипо-навътре, към сушата. Земетресенията и пожарите също допринасят за преселенията. Император Адриан почиства пристанището и задържа процеса за 80 години, но след това вече не е имало пари за машабни мероприятия.

Обектите, които посещаваме са:

Къщата на Богородица – Virgin Mary House (Meryem Ana Evi)

Orman Yolu Park

Selçuk, 35920 Izmir Province

Тел.: +90 232 894 1012

GPS: 37.914138,27.333584

web: http://www.sacred-destinations.com/turkey/ephesus-house-of-the-virgin

Цена: 15 TL

Къщата на Девата, в която прекарва последните 9 години от живота си (приблизително), е търсена многократно, но е открита едва през XIX век, след виденията на немската монахиня Анна Катерина Емерих, която е обявена за „Блажена“ от папа Йоан Павел II през 2004 г. Освен от него, мястото е посетено и от Павел VI, и от Бенедикт XVI.

Всъщност са открити само основите на къщата и всичко, което виждате, е възстановка. В момента тя е действащ параклис. Свещите са безплатни, но даренията са силно приветствани. Палят се отвън, като вляво от статуята на Девата – за здраве, вдясно – за сбъдване на желания.

Можете да оставите и писмените си желания на малката Стена на плача, между два свещени извора.

Пожелайте си нещо – Къщата на Дева Мария, Ефес

Пожелайте си нещо

Ephesus (Efes Örenieri)

Efes Harabeleri

35920 Selçuk, İzmir

GPS: 37.941111,27.341944

Цена: 25 TL

Древният град е от римския период на селището. Тогава той е имал около 240 000 жители. Големият амфитеатър е бил за 24 000 души. Освен него има и по-малък, закрит (“Одеон” – има ли в момента европейска държава, в която да не е имало поне единтеатър с това име?! – нищо ново под Слънцето!), който се използвал за заседания на Съвета.

Турската ексурзоводка с непроизносимо име, накратко „Рени”, ни повежда в свински тръс по надолнището. Градът, за който е необходим цял ден, успяваме да „разгледаме“ за 1 час.

Ephesus Museum, 35920 Selçuk/Измир, Турция

За 100 години разкопки според нея са открити едва 15 % от Ефес. От скоро са достъпни т. нар. „Къщи на хълма“ с прекрасни мозайки (вход 15 TL). „Рени“ ни отпусна 15 мин. за разглеждането им. Предпочетохме да си купим не най-подробното, но луксозноиздание с репродукции на мозайките от сувенирния магазин. Уверихме се, че 15 мин. не биха ни стигнали дори само за бегъл поглед…

Главната улица на Ефес, Турция

По главната улица (вдясно, извън кадъра, се намират “Къщите на хълма”)

Библиотеката – Ефес, Турция

По главната улица (вдясно, извън кадъра, се намират “Къщите на хълма”)

Saint Johns Tomb

St. Jean Sk

35920 Selçuk, İzmir

GPS: 37.952455,27.36788

Цена: 8 TL

Базиликата първоначално е мавзолей на Йоан Евангелист, действащ и като църква. Построена от Теодосий през 4-и век, базиликата е възстановена и разширена от Юстиниян през 6-и в. Това е цял комплекс с крепостни стени, изпълняващ и ролята на защитенбастион. Напомня ми на укрепените абатства в Западна Европа.

Гробницата на Св.Йоан Евангелист – Ефес, Турция

Гробницата

İsa Bey Mosque

St. Jean Sk

35920 Selçuk, İzmir

Тел.: +90 232 892 6328

GPS: 37.952328,27.365901

По програма трябваше да разгледаме и джамията Иса бей, построена с камъни от древния Ефес, но по някаква причина това не се осъществи. Задоволихме се с поглед към нея от базиликата.

Джамията Иса бей – Ефес, Турция

Джамията Иса бей

Храмът на Артемида – Artemision Temple (Artemis Tapınağı)

Atatürk Mh.

35920 Selçuk, İzmir

GPS: 37.949303,27.3636

Храмът на Артемида многократно е разрушаван и възстановяван. Действал е като място за поклонение от незапомнени времена и банкова институция. Това може би обяснява и кратките срокове на възстановителните работи.

Опожарен от Херостат през 356 г.преди н. е. Обяснението е, че Артемида (Диана) е присъствала на раждането на Александър Македонски и затова не е опазила храма си. След това дълги години храмът е възстановяван и разширяван. След разрушаването му от готите през 286 г. е забравен.Част от колоните на Св. София в Истанбул са взети оттук. Храмът отново е открит след шестгодишно търсене през 1869 г. от експедиция на Британския музей. Днес от едно от Чудесата на света е останала само една колона със щъркелово гнездо на нея.

Храмът на Артемида – Ефес, Турция

Четвъртото чудо на света

Очаквайте продължението

Още снимки от маршрута днес:

(необходим ви е фейсбук юзер)

30.04.2013: Ферибот

01.05.2013: Пергамон

01.05.2013: Кушадасъ

02.05.2013: Кушадасъ

02.05.2013: Селчук

02.05.2013: Ефес

02.05.2013: Селчук

02.05.2013: Селчук

03.05.2013: Кушадасъ

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

5 коментара

май 28 2013

В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия) (2): На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

 Днес ще продължим посещението на Цветан при канибалите от остров Самосир в езерото Тоба на остров Суматра в Индонезия 😉 Предишния път притигнахме на острова, а днес ще разгледаме транжорната на канибалите.

 

Приятно четене:

 В транжорната на канибалите от Тоба (Индонезия)

част втора

На разходка до Народния съд или „Кого ще ядем на обяд?“

Хорас! Хайде на разходка до Народният съд или транжорната на канибалите.

 Транжорната на канибалите – Суматра, Индонезия

Сутринта паркираме в зелената зона на Амбарита.

 Резиденцията на краля – Суматра, Индонезия

 Резиденцията на краля…

 

 

 Резиденцията на кралицата – Суматра, Индонезия

и на кралицата…

 

 Резиденцията на ковчежника – Суматра, Индонезия

Къщата на ковчежника е пуста, защото той избягал на остров Бали със съкровището 😉

 

 Народният музей – Суматра, Индонезия

Народният музей ни кани: Хорас!

остров Самосир, 22395, Индонезия

 

 Тъкане на килими – Суматра, Индонезия

Вътре се тъче чеиз по наш чипровски мотив 🙂

 

 

 Народният музей – Суматра, Индонезия

Леглото е приготвено за гостите.

 

 Народният музей – Суматра, Индонезия

Мога ли да счукам още малко пипер за манджата?

 

 

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

А къде ли изчезна милият ми?

 

 

 

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

Да не са го отвлекли и заключили в пранги ?

 

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

Рушвет порти отваря, дори и на затвора…

 

 

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

Тогава и охраната брои звездите…

 

 

 

 

Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

В Народният съд гласуваме съдбата на пленника от съседното кралство Томок или дневния ред е: какво ще е менюто?

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

 

 

Пътешествениците Марко Поло и сър Томас Стамфорд Рафълс докладват, че

батак изяждали своите родители,

когато били стари и негодни да бачкат или поднасяли на скъпите гости за тържествен обяд военноплениците, печени на грил поръсени със сол, пипер, и лимон. Ммм, жестоко!

Тук всички били вечно млади, тук нямало пенсионери!

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

 

 

Ушите, носа, и петите са специално за краля! Освен това той има право на допълнителна порция! ” – гласи надпис в транжорната.

– А за нас, карантията ли? – посягам аз с усмивка към жертвата на дръвника.

 

 

 

 

 

 Транжорната на канибалите – Народният музей – Суматра, Индонезия

Напускаме това древно място със странен вкус…

 

 Мавзолей на краля – Суматра, Индонезия

Отдаваме чест пред мавзолея на краля и изпълнени с мистичен трепет тръгваме към съседното кралство Томок да се срещнем с Бегу – духовете на мъртвите.

За спомен от Битака си харесвам :

 

 

 Абал – Абал (резбована кутийка с астрологически батак календар) – Суматра, Индонезия

Абал – Абал, резбована кутийка с астрологически батак календар.

Смятам да я даря на Банята в Трявна, като се надявам да ѝ  направят нов Тоба покрив за да мяза повече на:

 Музей на афрканското изкуство в Трявна

 

 

Хорас!

Цветан Димитров, Рамазан, 2009 – 2013.

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Индонезия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ]

3 коментара

май 27 2013

За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите

Днес отново ще ходим до Италия и красивата ѝ област Тоскана. Този път наш водаш ще бъде Вили.

Приятно четене:

За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите

още съвети за пътуване

Уж нямах намерение да пиша точно сега каквото и да е, но пътеписът за Тоскана миналата седмица ме „ръчна“. Още повече, че накрая в коментарите имаше и конкретно питане към мен. И… ‘ми дойде ми отвътре, вместо отговор-коментар, да пусна отделен пост с малко обяснения и препоръки и от моя милост 😉
А Тоскана е благодатна тема. И мисля, че не са много хората, които биха оспорвали твърдението на италианците, че „Italia e bella“, a „Toscana e molto bella“.
Доколкото аз съм пътувала из Тоскана, смятам, че тя е едно място, което определено заслужава внимание, независимо какви интереси ви водят към нея. Защото Тоскана означава прекрасни пасторални пейзажи, много история, стари традиции, богата култура, хубаво вино, вкусна кухня… И спокойствие. Просто в Тоскана сякаш времето тече маалко по-бавничко. Или на мен така ми изглежда(ше).
В Тоскана историята и културата са много тясно преплетени. Неизброими съкровища на архитектурата, скулптурата и живописта блестят или се спотайват не само в големите градове, но и в малките средновековни градчета, накацали по хълмовете. И фактът, че именно тосканският диалект е приет за официален литературен италиански език е красноречив, нали? 🙂
Като че ли най-най-почитани от туристите места в Тоскана са Флоренция, Сиена и Пиза, след тях се нареждат Волтера, Сан Джиминяно, Арецо, Лука… Всъщност, ако човек разполага с повечко време и с кола, емоцията става определено много по-добра 🙂 Защото Тоскана е всъщност и една голяма емоция, изпълваща задълго душата с красота и удовлетворение.
Безспорен фаворит, като забележителност във всяко отношение, е Флоренция.

Фиренце, както й казват италианите, е столицата на областта и културната столица на страната.

Пиаца Микеланджело, Флоренция

Флоренция е впечатляваща със старовремските сгради и достолепните палацо, с тесните улички, църквите, пиаците, Арно и мостовете, меко заоблените хълмове наоколо… Флоренция е удивителна с огромното си културно богатство. Флоренция е малко стряскаща с високите цени. Флоренция е изнервяща с тълпите туристи из нея… Но всичко си има цена, нали?

Ако приемем, че сте хора със средни или дори бюджетни възможности, но обичате и искате да пътувате, ето моите препоръки за Флоренция:

Къде да спим

Аз използвам Booking.com за резервации и го препоръчвам. По принцип си избирам хотели, които да са до или в близост до гарата или автогарата, а обикновено те са една до друга. Имайте предвид, обаче, че във Флоренция гарите са три. Но, ако не съм зависима от транспорта, което е определено по-удобно, тогава по-добър вариант, особено за големите градове или силно туристическите места, са околностите на разстояние около 20-30, до 50 км.

  • =>В самата Флоренция хотелите са целогодишно скъпи. Няма висок/нисък сезон, та затова по-добре спете на разстояние от Флоренция. Принципът е, колкото по-далече и по-зачукано, толкова по-евтино, при еднакъв стандарт.
  • =>Нощувките в тъй наречените „агритуризмо“ хотели/къщи за гости/ферми, всъщност у нас са познати като „селски туризъм“ (мисля).

Само че в Италия често те са по-скъпи от стандартен градски хотел 2-3*. Някои дори са доста луксозни и още по-скъпи. Този тип настаняване си има всичките съвременни удобства, някъде дори и басейн. Обзавеждането на стаите за нощувки в повечето от тях не е строго хотелско, а по-скоро като в уютен дом – по-просторни стаи, някъде има и комфортен кът за сядане, подробности от рода на дантелени пердета, огледала, цветя, картини, широка баня, често и с вана и т.н. Но този приятен домашен уют, както казах, се заплаща.
А как ще познаете дали една къща, която практикува агритуризъм, е просто хотел или е ферма, приемаща гости за преспиване? По това, че ако е ферма, в заглавието й по всяка вероятност ще има думата „подере“ /ферма/. Ето адрес на една „подере“ в Тоскана, само примерно, за ориентир:
http://www.agriturismoristella.it/web/
Значи, под „ферма“ не разбирайте непременно селски имот, в който се отглеждат крави, гъски, свинчета, чушки и домати. В тези ферми те може да са странична дейност, касаеща изхранването. Основната им дейност са лозята, маслините, житните култури или нещо друго, за чието отглеждане се изисква голямо пространство.
Също характерно е, че такова настаняване се практикува встрани от магистралите. Из Тоскана тези къщи са сред полето или по хълмовете, обикновено в близост до второстепенен път, но понякога са и на 2-3 километра от него, като до къщата се стига по самостоятелен път сред шпалир от кипариси. Предполагам, тези пътчета са частни, понеже тръгват от отбивка от междуселищният път и завършват точно пред къщата, а наоколо е поле или лозя. Кой да ги стопанисва, освен собственикът на имота?

Тоскана, Италия

При този вид настаняване се предлага от нощувка със закуска до пълен пансион като храната се приготвя намясто и се използват много местни продукти, които се отглеждат в същата ферма или някоя друга в близост. Винаги е възможно, ако човек поиска, да участва лично в приготвянето на храната в кухнята.
За хора, които желаят да се докоснат отблизо с местните нрави и традиции, да разберат как се готвят някои местни ястия, да тренират езика, или просто им е любопитно, този вид туризъм е точно за тях. Атмосферата, в която човек попада, дава възможност за тишина, спокойствие, въобще релакс и, ако целите точно това, си заслужава.
Някои от тези ферми предлагат за консумация и вино, собствено производство.

Тоскана, Италия

Но трябва да кажа, че си има и цял бизнес с организирани „винени турове“, които траят около 3-4-5 часа и са на различна цена, зависи какво включват и къде точно ще ходят. Колкото е по-прочута избата, толкова е по-скъпо – естествено. Но си имайте наум за от 30-40 евро и нагоре, на човек.
В общи линии

винената екскурзия протича така:

Товарят те на един автобус, заедно с още един куп желаещи винолюбци, и те откарват в съответната ферма/изба.
Там радостно те посрещат с „Бонджорно! Бенвенути!“/добър де, добре дошли/ и после почват да те развеждат из мазето, като ти изнасят кратичка лекция за митовете и историята, за района, гроздето и виното, евентуално за технологията с няколко думи и колко много го харесват по света точно това вино, тяхното – това с много гордост.
После пускат приятна музика за фон и ти поднасят за дегустация по чаша от няколко вида вино и сиренца и саламчета на клечка, да си замезиш. Обикновено някой чаровен италиано със сто карата усмивка оказва подчертано внимание на дамите, докато наточена рагаца-италиана кътка мъжете. От време на време си разменят местата, но не спират да те омайват колко е „изгодно“ да си купиш от самата изба някоя и друга бутилка за спомен или подарък. Ма ке белло, é?! /колко хубаво, а?/ 😉

Кианти - вино от Тоскана

И май винаги повечето хора успяват лееко да се омагьосат, щастливо да се „отпуснат“, и си купуват… Хм, и аз веднъж бях щастлива да си купя едно Кианти направо от избата 😀 /Пък после си купих и още едно от супермаркета близо до хотела, с две или три евро по-евтино – ама подробности де/

Всъщност накрая всички (или почти) се качват в автобуса ухилени, ефирни и доволни, чува се подрънкване на бутилки и до преди няколко часа напълно непознати хора от различни националности (обикновено) си разменят усмивки и закачки.

Прави са били древните: Ин вино веритас! /Във виното е истината./
Да, де факто, същите вина можете да намерите дори на по-ниски цени на щандовете в супермаркетите в близкия голям град. Но, по-друго си е като има и емоция 😉

Транспорт

В Италия съм пътувала с всички възможни возила, без мотор, колело и каруца 🙂 Транспортът е добре уреден, дори отличен, сравнено с България.
Влаковете са много добро решение,

защото не са много скъпи и са чести. Повечето даже са и свестни.
Подробност – най-евтино е пътуването с регионалните влакове. Реално погледнато, едно разстояние от около 70-80км /може би и до 100/, от гр. А до гр. Б струва, примерно 5 евро с регионален влак и се пътува 70 минути, но ако влакът е интерсити, цената е 9 евро и се пътува 55-60 минути. Много често влаковете са почти дублирани, имам предвид, че примерно интерситото тръгва в 8 ч., регионалният в 8:10 до 8:30 или около там. И така се редуват: единия, другия, единия, другия.
Големите разстояния обаче, да кажем Венеция-Рим, могат да се изминат със скоростен влак за по-малко от 4 часа, но редовната цена е 59-80 евро. Ако се използват регионални влакове ще излезе наполовина, но ще има поне 3 прекачвания и ще се пътува почти двойно.
Като цяло италианският ЖП транспорт е добре развит и често при прекачванията не се чака много, понякога дори само 10-15 минути – слизаш от единия влак, минаваш на съседния перон и се качваш веднага на другия. Ако обаче е около час-два или повече изчакването, което е по-рядко, ето ти възможност да видиш набързо и едно непланирано и неизвестно градче от провинциална Италия 🙂
Апропо, като казах „редовни цени“, се сетих – от тази година (мисля, че от януари) италианските железници въведоха едни много големи намаления за пътуване при високо скоростните влакове и, примерно, за Венеция-Рим има билети от само 29 евро. Но, естествено, има и условия – билетът се купува предварително по интернет и не може да се върне, презавери или преотстъпи и т.н. И в него няма включени никакви екстри.

Междуселищният автобусен транспорт

е /изобщо в Италия/, смятам, също добър. За него имам конкретни впечатления за Кампания, но пък сега става дума за Тоскана 🙂 Та, има автобуси, които циркулират между селищата като имат спирки „до поискване“ и на разклоните за фермите.
Всъщност имайте предвид, че извън големите градове едва ли не всички автобусни спирки в Италия /в цяла Италия!/ са „фермата а рикиеста“ /спирка по желание/. Когато искате да слезете, наближите ли спирката си, трябва да натиснете звънеца или да кажете на шофьора. Ако искате да се качите от някоя спирка, видите ли автобуса, трябва да му махнете, за да ви спре, защото ако няма никой за слизане, ще отпраши под носа ви.
Има регулярни автобусни линии между големите градове, и международни линии също. Но автобусният транспорт е по-скъп, а в почивните дни е… абе, колкото да не е без хич – доста по-нарядко. Не забравяйте това.

Конкретно за Флоренция:

  • =Оставете колите си на паркинг и ползвайте обществения транспорт – уреден е, а в самия град, визирам Чентро сторико, спокойно можете да се движите само пеша, понеже топ-забележителностите са скупчени горе-долу в рамките на около километър (в радиус).Манджаре /ядене/ 😀
  • = Такаа… какво да се хапне във Флоренция?…. Именно, да се хапне. Не да се наядеш, да те домързи и да се сплескаш някъде на сянка край реката, преживяйки на фона на Понте Векио. Защото отиваш там, най-вече за да гледаш, а не да ядеш, нали така? А и по-горе споменах нещо за цените във Флоренция 🙂

Знаете ли, едно парче пица върши добра работа. А подобни пицарии за „на парче“ се срещат. И се сещам за първото ми такова изживяване, ама то и затова съм го запомнила така ярко 😀
А въпросната пицарийка се намира на стратегическо място, точно в единия ъгъл на Пиаца Дуомо, зад Баптистерията. Разглеждате Санта Мария дел Фиоре, после прочутите врати на Баптистерията, минавате зад нея и вместо към заведенията покрай пиацата, които по обед се изпълват с възбудени американи и инглезе, а може и някои изтървани от групата си джапонезе, наредени на масичките за доене (образно де 😉 ), и се насочвате към споменатата: „Пица, панини…“ – не помня целия надпис на табелата над вратата. Но заведенийцето е от типа „тейкъуей“ и е на приземния етаж в сграда на улицата – вижда се веднага.

Аз твърдя, че пицата във Флоренция е от най-добрите в Италия.

„На парче“ – представете си го: горещо, пáри, с размери около 20х15 см или повече, тънка подложка с дебела, сочна и богата плънка, а отгоре приятно разтопено, щедро количество пармезан. И го продават по следния начин:
Витрина с десетина огромни тави, всяка с различна пица, коя от коя по-богата, по-красива и по-апетитна. За аромата, който се носи наоколо, няма да кажа, че ще взема да се окапя 😉
Пицармена (аайде пак измислих нова дума 😀 ) държи грамаден нож в едната ръка и шпакла в другата, усмихва се и командва: Алора, синьора/синьор, прего! /смисъл: моля, кажете/ – Ти гледаш в тавите и викаш: ъъ, моменто сега… Моменто! – и ловиш уханията… и преглъщаш…
Той се юрва лично да ти помага от зад тезгяха като сочи с ножа във всяка тава и очевидно обяснява какво съдържа съответната пица и колко е „молто белло!“ /много хубава/. Ама, нали си е италиано, говори бързо, „на четвърта“, и ако не знаеш италиански… или хм, не добре, коме ме (като мен), то си е все тая… Накрая се спираш на една тава, а той вдига вежди: Куанто? /колко/ – и сочи кантара.
С ръце показваш големината на парчето, колко да ти отреже. Имайте предвид, че пицата е на килограм, а той винаги понечва да отреже по-голямо парче. Викаш: Но, но! Пиколо, пиколо!…/в смисъл за „малко, по-малко“, но (вече знам, че) „по-малко“ на италиански е „мено“/… Въпреки това той те разбира – реже, тегли, светкавично я завива във фолио и през това време клати глава, върти очи и бърбори нещо от рода на „Ааа, ма ке белла дона, коме си пуо манджаре кози поко, е?!“/Ааа, ма каква хубава жена си, как може да ядеш толкова малко?!/ или „Ааа, ма ке гранде уомо… и същото…“ /Какъв голям мъж си, как може да ядеш толкова малко?!/ 😀 Подава ти и една салфетка, плащаш 3-4-5-6 евро – ееми, зависи колко бързо си реагирал на ножа, и чао!
Първата такава пица, която ядох във Флоренция, беше от точно там. Беше със сметанова заливка и с нещо болонезе ли, тосканезе ли, не знам, не запомних, амаа… както не бях особено гладна, щях да си изям и пръстите. Сериозно! 🙂
Но, когато настъпи моментът да вечеряте, бягайте от Флоренция и пътьом към хотела (който е на 30-40-50 км оттам, нали се разбрахме?) спрете в някое малко и неблестящо рИсторантче в някое малко и не кой знае с какво забележимо градче/селце, настанете се удобно и си поръчайте нещо местно. И непременно с чаша вино. Впрочем тосканската, а и италианската кухня въобще, използва много зеленчуци.
Примерен речник с примерни ястия като пояснение:
прими пиати или антипаста -> предястие; т.е. това им е първо (ястие)
паста – всичко що е от макаронени изделия
ризото ай фунги – гъби с ориз
лазаня – знаете какво е 🙂 Ами, ядат я като първо, а ние я ядем като обяд/вечеря 🙂
Най-вкусната лазаня въобще, съм яла в Монтекатини Терме – изобщо не се сещам как беше името на рИсторанте-то, но помня, че беше из пресечките вляво на Вия Рома.
страчателла – супа от варена паста с яйца и подправки
минестроне – гъста зеленчукова супа – боб, моркови, целина и т.н. според сезона
карабача – това е италианската супа от лук и е типична за Тоскана; за разлика от прочутата френска лучена супа, в тази има и моркови, целина, яйца… демек, не се минават италианите да е само с лук и сирене и препечена филийка.
пиати ди мецо -> междинни ястия
панцанелла – салата от домати с крутони
поррата – манджа с праз (може да бъде и като яхния)
торта ди прошуто е формаджо – с шунка и сирене

секонди пиати – второ (ястие, основно)
риболита – типична местна зеленчукова яхния
бистека ала фиорентина – бифтек по флорентински (много е готин и е просто грях да не го полееш с едно червено сухо. Препоръчвам го. С Кианти! 😉
Изобщо, „второто“ най-често представлява едно парче месо /печено, пържено, удушено/ с нещо или пък просто някакви зеленчуци, най-често печени на грил и овкусени, ако искате постна манджа.
долчи -> десерти
сформатини кон… фраголе, карамеле, примерно – нещо като пудинг с… ягоди, карамел
тирамису – знаете го 🙂
торта ди фрути – плодова торта
торта чоколата – шоколадова торта
бискоти чоколата/бурро – шоколадови/маслени бисквитки, сладки
джелато – сладолед
джелато комбо кон фрути – мелба
Силно препоръчвам и торта „Сузана тутта панна“ на тези, които обичат сметана – това е сметанова торта, но е страшно лека, въздушна и много вкусна. Супер е! 😉

 

И след като вече е ясно къде да спим, как да се возим, и малко от манджарето, идва ред и на това, за което най-вече сме отишли във Флоренция.
Хора, вие сте в белла Италия, има много за гледане и не трябва да ви мързи! Затова ставате сутринта по-рано, първи сте на закуската и бегом към Фиренце – около 8-8:30ч. да сте в Чентро сторико.
Защо? Защото тълпите американци, японци, германци, руснаци и англичани, все още се разбуждат и докато се излюпят и назакусват, докато се организират да се понесат из уличките, вие вече ще сте ги прекосили, ще сте си наснимали сума ти снимки без нежелани физиономии в кадрите ви, и ще сте готови да се насладите на едно капучино в някое барче край река Арно, любувайки се на отраженията на сградите отсреща, тихичкото гукане някъде над главите ви и звъна на камбаните на Флоренция.

 

 

Река Арно, Флоренция
А после…
Момент! Преди да тръгнете към Галерия Уфици, Палацо Пити или Палацо Векио, преди да се качите на купола на Брунелески или да огледате още веднъж великолепната Санта Мария дел Фиоре или Санта Кроче, нека ви разкажа накратичко защо Флоренция е културната столица и може би най-богатият на шедьоври град в Италия.
Всъщност, ако нямате някакви по-специални интереси, спокойно можете да пропуснете Галерия Уфици. Иначе, не мисля, че си струва човек да виси 2-3 часа на опашка и да плати 9,50 евро за някакви си 20-30 минути в галерията. А се чака толкова много, защото пускат само групи по 20-тина човека, понеже сградата е много стара и ако всичките желаещи да влязат наистина влязат, просто галерията ще се срине.

Madonna del magnificat – Уфуци, Флоренция

 

 

За мен най-хубавите картини в Уфици са Мадона Манифико (Великолепната Мадона) и Примавера (Пролет). И двете са на Сандро Ботичели.
Мадоната определено ми изглежда като някоя днешна млада, нежна и красива жена с излъчване. Наистина е великолепна!

 

 

 

Primavera_Примавера – Уфуци, Флоренция Примавера-та… Хм, не е лоша, ама не знам защо, то на мен поне не ми изглежда така, но изкуствоведите я смятат за силно еротична картина!?! … Бе, аз ли съм някакъв тъпунгер, на тях ли нещо им хлопа не знам, ама къде я виждат тая еротика чак толкова, къде го виждат тоя толкова много секссс…?

Но аз все пак съм лаик, та както и да е. Факт е, обаче, че всеки ден пред Уфици стоически се реди огромна тълпа и чака, за да се разходи из стаите, в които са ходили „главите“ на града и сума ти важни персони преди векове, и да гледа едни картини, които повечето хора не разбират и даже не харесват.
Какво да се прави – познавачите са ги обявили за шедьоври, за които някои маниаци биха били готови да хвърлят смайващи ума суми. Ама не се продават. Италианите пазят културното си богатство като очите си и знаят как да печелят от него. Защото най-голямата и най-трудна валута, валутата на изкуството, е вечна…
Ъъ… не разбрахте какво казах, нещо се омотах ли? 😀

Нее… Не съм и сега ще да поясня:
Значи,

първата банка е създадена точно във Флоренция

A ренесансовото банкерство отначало е било… Ами, нищо сложно, а по-точно нещо ей такова:
Седи си на пазара Марко /да го наречем/ край една маса и търгува с пари – надвиква се, че днес дава 20 флорина, примерно, /тогавашните пари/ на който има нужда, но той ще трябва да му ги върне еди-кога си, да кажем, до празника на Санта Катерина, или пък до Коледа. Но и с еди-колко си отгоре, заради услугата.
На друга маса по-натам из пазара седи Джовани и прави същото. По-натам – Джанлука, Франческо и т.н.
Такаа… На италиански думата „банко“ означава „маса, тезгях“ и оттам впоследствие по света се разпространява думата „банка“.
Обаче тази търговия с пари си е била доста рисков бизнес /ееми, и тогава!/ и често тези търговци фалирали дори в рамките на деня. Но, когато фалирали, кой от яд, кой заради „церемонията“, показно трошели „банко“-то /масата/. На италиански „ротто“ е „троша, чупя, разбивам“. Значи, чупенето на масата на италиански звучи като „банко ротто“ и оттук пък идва думата „банкрут“.
Медичите първи се светнали да направят банка, но като институция. И успели, защото имали „железни“ правила. Едното от тях било НИКОГА да не дават пари на кралски особи… ‘ми що? щото не ги връщали! 🙂
Обаче по онова време църквата била голяма сила и изобщо всички били страашно набожни и съответно бая се страхували като нарушават божиите заповеди. А даването на пари назаем, лихварството, какво е? Точно така, грях. Смъртен грях, понеже Бог е казал, че човек трябва да печели парите си с труд, а те ги печелели чрез интерес и не правейки нищо полезно. Труупали богатства, а заедно с тях и страх от възмездие.
Обаче в един момент умният Джовани ди Бичи открил как да се измъкне от това.

Съгласно църковната доктрина, можело да ти се опростят греховете, ако направиш нещо за църквата. Та, на Джовани ди Бичи, тогавашен глава на фамилия Медичи, и всъщност от него тръгва възхода на фамилията, му хрумнало, че ако спонсорира някое по-голямо произведение на изкуството за църквата, ще си откупи спасение на душата.
И човекът се размислил: к’во да вземе да финансира?… Ми какво да е, каквоо… Опаа, ето го: онова супер важно нещо,

Баптистерията,

в която всеки новороден гражданин на Флоренция бил кръщаван задължително, без значение дали е богат или беден.
И така, в прослава на Бога, през 1401г. били поръчани прекрасните бронзови врати на Баптистерията.
Джовани ди Бичи бил, естествено, в комисията, която избирала кой да направи вратите. И ето, от този момент, Медичите се забъркват с изкуството.
Комисията избрала Лоренцо Гиберти, който заедно с екипа си направил прекрасните врати. Те били направени от отделни панели и на всеки панел имало пресъздадена по една миниатюра от живота на Христос, съгласно Библията.
Сътворението на тази красота се проточило доста, цели 20 години, но то е защото Гиберти, осъществявайки проекта, създал и напълно нов метод за скулптуриране в бронз.

 

 

Porte d'oro – Флоренция

 

Скоро след това, благодарение на Козимо Медичи, банка Медичи се разпростряла из цяла Европа, а това носело огромно богатство. Фамилията станала задълго най-мощната фамилия във Флоренция. Но… банка, пари, лихви, божи заповеди, грехове… Душата на Козимо нямала покой.
Е, парите може да не могат всичко, но могат много. И тогава сам папа еди-кой си обещал на Козимо Медичи изкупление на всичките му грехове, ако… построи манастирът Сан Марко.
Не било странно понякога някоя богата фамилия да финансира построяването на някой малък параклис. Но цял манастир? Явно Козимо е имал доста грехове – построил го. Целият! С фреските и обзавеждането! И така си изпрал купищата мръсни пари. Амин.

Финансиране на изкуството станало всеобща практика

Богатите фамилии се надпреварвали да търсят таланти и да спонсорират проекти на цели цикли фрески за стените на църкви и манастири.
В своето време Медичите не просто били покровители на изкуството и не просто финансирали изкуството във Флоренция и из цяла Тоскана, те са създали с течение на времето една нова култура, която променила самото изкуство.
Защото до преди това всичко е било свеждано единствено до обикновено религиозно изкуство – двуизмерно, статично и непретенциозно, обвързано единствено с църквата.
През Ренесанса художниците развиват идеята за перспективата, триизмерността, и картините вече имат съвсем друг вид. Те стават живи, многоцветни и динамични. И много по-красиви и разбираеми.
Но сякаш единствената цел в живота на сина на Козимо, Лоренцо Медичи Великолепният (и напълно си е заслужил това прозвище), била да възлага създаване на изобразително изкуство. Банката му си работела по-скоро на автопилот, а той, понеже обичал своята Флоренция и искал тя да бъде прекрасна, си търсел кого да спонсорира да създаде някоя красота. И за целта създал… Художествената Академия, която била първата в Тоскана, в Италия, в Европа.
Лоренцо е човекът, открил Микеланаджело. Той го спонсорирал да завърши Академията и дълги години бил негов покровител.
Poggio a Caiano – Флоренция Обаче Лоренцо Медичи не си падал много по религията. Повече се радвал на историите в езическите митове от древността. Защото в тях нямало измъчени светци, изпити цветове, грехове и божии наказания, а пространство, въображение, любов и живот.
Затова, почти тайно (че църквата бди!), само за лична „консумация“, Лоренцо поръчал за вилата си Палацо Медичеа в Поджо а Каяно стените и таваните да са във фрески. И това били едни различни, но направо великолепни фрески, които и днес са доста интересни и приятни за окото.

Тези фрески, всъщност, са просто свободна интерпретация на римски и гръцки истории, и на места има… ъъ… чисто еротични моменти. Меко казано 😉 Поради тази причина във вилата можели да ходят само семейството и най-най-верните приятели на Лоренцо. Но много скоро това се превърнало в своеобразна мода и едва ли не във всяко ренесансово палацо се появили подобни фрески… Eeми, като си нямали телевизия хората по онова време, нито канали ХХL 😉

Работно време: Всеки ден без официалните празници 8:30-19:30/лято, до 16:30/зима
В градините може да се разходиш самостоятелно, но в палацото само в група до около 15 човека с гид. Заслужава си!

Всъщност само за около един век Медичите се издигнали от прости търговци и стигнали далеч. Вярно, че по някое време имали и около 20-годишен период на изгнание. Но не загубили богатството си, а то им помогнало после отново да си върнат властта и да продължат напред. И стигнали още по-далеч. Толкова далеч, че дори един от синовете на Лоренцо станал папа, а друг – Алесандро (за който сведенията твърдят, че бил голяма гад), възглавил фамилията, върнал си и властта, и…
И отсякъл монети със своя лик. Това било грубо нарушение на закона и предизвикало скандал, защото според вековните традициите във Флоренция, никой нямал право да сече монети с образа си върху тях. А Алесандро просто пренебрегнал това, което означава, че по това време във Флоренция Медичите са били равностойни на крале.

 

Палацо Векио – Флоренция

 

 

 

И понеже кралете могат всичко (по презумция, полага им се), Медичи декларирали новия си статус на благородници на Пиаца дела Сеньория (главният площад) и най-нахално се настанили в Кметството на града, Палацо дела Сеньория (Палацо Векио) и го превърнали в княжески дворец.
Но преди да се нанесат да заживеят щастливо в него, направили… ремонт. О, просто един „козметичен“ ремонт, при който покрили стените и таваните на Палацо Векио с фрески в прослава на династия Медичи.

 

 

 

Палацо Векио – Флоренция

Палацо Векио – Флоренция

 

Добри или лоши, факт е, че с парите си

Медичите превърнали Флоренция в един от най-красивите градове в Европа

Те казвали, че не е лошо човек да има пари и няма нищо лошо в това да има много пари.
Но смятали, че ако тази алчност се използва за изкуство, то това не е алчност, а нещо добро. И така превърнали Флоренция в свое собствено произведение на изкуството.
Това, което са направили Медичите, е стигнало и до нас. Ние имаме възможност да го видим, да се докоснем до него, да му се радваме и възхищаваме.
Очевидно, без да осъзнават, те преобразили изкуството. А кой знае, може би с това да са променили и развитието на цивилизацията? Но най-голямата ирония е, че са започнали всичко това, само за да изперат мръсните си пари и да спасят душите си.

 

Понте Векио – Флоренция

Трамонто, панорама – Флоренция

Продължението

Панорамни снимки от Тоскана

Автор и снимки Вили
(компания, спонсор, гид, шофьор и т.н. – Анджело) 😉

 

Автор: Вили

Снимки: авторът и Анжело

Други разкази свързани със Тоскана – на картата:

Тоскана

12 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version