Archive for март 19th, 2013

мар. 19 2013

През непало – индийската граница

Днешното ни приключение със Стефан и Жени ще ни води там, от където обикновено гледаме само научно-популярни филми. Двамата ще се опитат (успешно!) да мината границат между Непал и Индия. Да видим какво още ще ни разкажата двамата.

 

Приятно четене:

 

 

През непало – индийската граница

Kathmandu- Bhairawa- Sunauli- Gorakhpur- Varanasi – малко над  600км за 20 часа

Kathmandu – Bhairawa

Тази отсечка до границата няма значение като време с какъв транспорт ще се мине – джип, маршрутка или автобус. Разликата е за каква цена искаш да се лангъркаш около 300км  из Хималаите.  Избираме  препоръчания от гестхауза   Биг-Бъс-Ер-кон на  BestSaleena –  „модерен“ (според непалските критерии)  автобус с климатик , и с багажно.  А и цената е приемлива- около 12$ на човек. Озоваваме се на автогарата малко преди 8.00, любезно придружени от момчето за всичко.  Добре, че е то- на автогарата е пълен хаос, ние естествено сме единствените бели и всички ни зяпат само с нескрит интерес, желание за помощ никакво.  На гише 28-29 за Байрауа  навалицата  е порядъчно енергична и докато се приготвяме за „битката“,  нашия придружител си влиза в ролята и бързо осребрява ваучерите срещу билети.  След задължителните любезности и благодарности на раздяла, прекарваме час пазейки  автобуса  да не би да тръгне без нас  докато се мотаме. От време на време изпод возилото изпълзява омазнено непалче с кутия грес в ръка!?!

Най-после излизаме от долината на Катманду, след като сме спрели край всяка по-голяма групичка хора и стюарда хубаво ги е овикал с информация за маршрута, сякаш някой ей така ще реши че и на него му се ходи към Индия, и влизаме в планината. Пътят е ужасно тесен. На всеки стотина метра  шофьорът свири за да предупреди насрещно движещия се и спирачките стържат грозно и притеснително. Пътя е тесен за две превозни средства и понякога се „изчакват“ – по-нахалния минава, а другия рязко набива спирачки за да не се блъсне  или да не изхвърчи в реката течаща на дъното. Тя, реката, ни следва по целия път, но почти не й обръщаме внимание, просто отбелязваме че е там. Отбелязваме също и че това което сме гледали по Дискавъри е едно към едно (Спомняте си оня поредица с тримата американски шофьори на камиони , нали*) – от едната страна пропаст, на която не се вижда дъното, от другата- скали, които всеки момент ще остържем. Поне имаме късмет че сме от вътрешната страна.

Натоварен трафик  –

типичните пъстри очукани  камиони, раздрънканите престаряли автобуси, тромавите пъплещи бензиновози, леките коли Тата, буквално запушващи пътя затрупани със стока, моторчета, велосипедчета и всякакви други двуколесни и каквото още си помислиш – всичко се бори  с постоянни клаксони и невероятни маневри да оцелее по този път, който явно е един от основните в Непал. Тук там катастрофирали и изоставени МПС-та, сякаш за да напомнят на шофьорите, какво ги очаква ако Буда не е с тях. Пътуваме и си мислим – а бе ние луди ли сме или …. Тия го правят цял живот и си знаят за какъв рискуват при всяко пътуване, ама ние що се навираме, някой и нас да понесе в своя полет. То бива да обичаме предизвикателствата, ама чак пък толкова.  А всичко щеше да е спокойно и удобно срещу 180$ на човек с AirIndia, ама „бюджета,та бюджета“

 

Bhairahawa

След 7 часа и половина  най-после стигаме граничния град. Границата е на 4-5км  и с помощта на престрашилите се да комуникират с нас в автобуса спазаряваме една велорикша. Кльощавия шофьор подозрително мирише на алкохол, но нямаме избор – мятаме се на седалката и потегляме към непалския граничен пост. „Драйвъра” едва върти педалите, все пак сме двама (направо сме си трима, като гледам габаритите на пътниците по другите рикши), с доста големи раници отгоре, но  въобще не ми пука – не аз съм го молил да ме вози,  въпреки че на моменти сме готови да помагаме само и само да не се налага да спим в  граничното градче.

Bhairahawa, Непал

 

Непалския ГКПП е в самостоятелна сграда, обозначен на английски. Индийския е една дълга дървена маса в полуоткрито помещение- ако не са бледоликите и раниците, нахвърляни покрай стената, никакъв шанс да разбереш да го улучиш.Минаваме бързо и непалския, и индийския граничен пункт, придвижвайки се с дръгливия рикшаджия , омайвани от постоянното присъствие –любезни  тарикати които само за теб ще намерят евтин хотел, евтин превоз, евтин курс на рупията и въобще, каквото ти си пожелаеш , стига да те освободят от някой и друг долар .

Sunauli – Welcome to India!

Направо онемяваме- през живота си не сме си представяли, че може да съществува такова място. Народ… народ и мръсотия! (Представете си че 10години по вашата улица не е чистено, умножете го по десет  и пак ще сте далеко като сравнение) Това не може да е град, освен ако градския боклук не се изхвърля на граничния пункт.

Успокояваме се  един друг че това все пак е границата, а и индийците сигурно не се долюбват и с непалците, та затова си правят  хигиенни интервенции. Подминаваме мълчаливо всички оферти за да хванем за някой долар по-малко  най-допотопното превозно средство наречено индийски междуградски държавен автобус. Нареждам Жени до прозореца. Барикадирам я с 3те големи раници. Затискам с тялото си и тях.   Нахлупвам качулката и здраво стискайки желязото на предната седалка, забивам поглед в предното стъкло, изчаквайки „стюарда“ да се навика и да се напълни возилото. Отдавна е мръкнало и след половин час бавно и мъчително измъкване от градчето под неспирните звуци на всичко притежаващо свирка, пъплим навътре към Gorakhpur, градчето от което трябва да хванем нощния влак за крайната точка – Varanasi.

Убеждаваме се че думите „тъмна Индия” и „дива Индия” не са току-така измислени.

 

Често, често, в тъмнината от заобикалящата пътя растителност  изскача тъмен силует и автобуса спира да качи и него. Всеки един е по-странен и по-мрачен от предния. Но  си приличат по едно – всички са си сложили по един мъжки шал през ушите като забрадка и са го вързали на дебел възел под брадата. И всички са по чорапи и джапанки. Странна мода. Преди години в един автобус от Дамаск до Бейрут си мислих че едва ли ще видя толкова изпаднали, мръсни, странно облечени  хора. Да, ама не! Индийците в това автобусоподобно мпс убедително повеждат съревнованието.

Разбираме че наближаваме град , когато  ходещите по пътя сенки зачестяват и скоростта намалява обратно пропорционално на пронизващите звуци от клаксони.  Успяваме да обясним че много бързаме и трябва да ни свалят на гарата. Индийските автобуси имат конкретна само начална и крайна спирка, останалото е по желание – или на шофоьора, или на пътника.

Gorakhpur Junction

Тук положението е още по-…впечатляващо – целия перон и пода на всички чакални, въобще всяко пространство е заето от налягали директно върху бетона хора- спящи, ядящи, разговарящи или само гледащи ни опулени. Прималява ни при мисълта че може да пътуваме в една посока! След неуспешни опити да стигнем да „информацията“, намираме някакво служебно лице, седящо спокойно в стаята си и гледащо умно пред себе си. На 5-ия,6-ия опит разбира за кой влак го питаме и услужливо изминава с нас около 50 метра за да ни покаже с пръст и  тропане на крак, че тук някъде ще спре нашия вагон от нашия влак. На учудените ни погледи към лежащите по пода, успокоително успява да ни обясни че те са в обратна посока.   По ръба на перона напред-назад  се разхождат четирима , омотани в големи одеяла , дъъълги пушки през рамо и замотани през кръста дебели въжета, на чийто край с дебели железни скоби през  китките  са завързани двама…арестанти!!!  Влака пристига след цяла вечност и се мятаме още преди да е спрял напълно.

Индийските железници

са с най-дългата жп мрежа в света –около 65 000 км. На ден превозват между 17 и 20 000 000  ( милиона) пътника, имат 4 класи със спални вагони (без да броим  туристическите луксозни, ама там цената е за.. престарели англичани) и 4-те климатизирани, и още няколко седящи, но там или трябва да си много закъсал, или голям мазохист. За 4-те клима-класи трябва да си купиш билет почти два месеца предварително. Онлайн! Иначе рискуваш да се озовеш при останалите, натъпкан като копърка в консерва.

Предвидливо сме свършили покупката на билетите и сега се озоваваме в AC2 Tier – втора класа климатизе, нещо като нашите кушет вагони, по 4ма в купе без врати, а с пердета,  но с одеяло, възглавница и с по два бели чаршафа. Вагона наистина е пълен до дупка с доста по-добре изглеждащи от налягалите по перона.  Леееко притеснени се завиваме и заспиваме, уморени от пътя  и емоциите до тук.

Varanasi

Събужда ни шафнера, по точно събужда всеки един според гарата на която трябва да слезе.  Часът е 3:15 сутринта. След кратък оглед констатираме че сме единствените бели и решаваме да действаме сами. След културно, възпитано и изключително любезно пазарене с белобрад  старец, вдъхващ доверие на външен вид и придружен от по-млад мургавелко, стигаме до консенсус относно цената и се отправяме, следвайки го, към далечния край на паркинга, където е паркирана някаква стара бричка без никакви опознавателни знаци на такси.

Започваме да се споглеждаме притеснени. Горе-долу сме проучили посоката на движение, но от лъкатушенето из тъмните и празни улици я губим и адреналина пак се завръща. Най-накрая колата спира пред една малка, тясна, тъмна, страшна, плашеща уличка и дядката казва: „Е оттук надолу е вашия хотел”…  Така съм се стегнал, че ще избия вратата докато слизам. „ Ще платя като ме заведете до хотела! Няма хотел,няма пари!”

Мятаме раниците на гръб  и застиваме в очакваме. Неохотно младока тръгва  с бърза крачка да ни развежда из тесните улички.  Тъмни сенки се топлят клекнали около запалени огънчета. На всяка пресечка странно облечени хора с дълги пушки  мълчаливо ни оглеждат . Тук там някоя стояща като вцепенена крава бави забързания ни ход. С всяка крачка безпокойствието се увеличава и почти е стигнало границата с паниката- ”Мамка му, че и жена си докарах тук”…

Най-после спираме пред някаква врата със заключена решетка и надпис  „Ganpati  Guest house” и започваме да блъскаме по нея за да ни отворят. Никакъв отговор. Индиеца упорства че това е нашия хотел и няма никой, но той знае наблизо един мнооого готин и много евтин, съвсем наблизо, направо без пари.  ”Изключено! Имаме резервация.”- продължаваме да упорстваме ние.  Жени твърдо заявява че в това не е главния вход, главния вход е откъм реката. Съвсем случайно поглеждам зад ъгъла и съзирам Ганг!  Вадя 5-те долара и се опитвам да го разкарам. Индиеца започва да се усуква и пак се опитва да пробута неговия супер хотел, че и хленчи за още пари. Изтрещявам!  „..Ти за глупак ли ме мислиш , бе, мангал с мангал.. ” -започвам да го ругая, вбесен че се е опитвал да ни приложи най-изтъркания номер на всеки бакшиш-комисионер.

Тръгваме по стъпалата надолу и излизаме на реката.  Вляво,  като непрестъпна крепост върху кале, се е изправил нашия гестхауз, оключен отвсякъде с решетки. Пeрспективата да дочакаме зората на брега на свещената Ганг не е толкова плашеща, не ми пука че ще лежа няколко часа на бетона, само и само да не се връщаме в уличките.  Отнякъде се появяват две хлапета –„Мистър, лодка по реката?” на доста приличен английски подпитва едното въпреки че все още е няма 4ч. и е тъмно като в …. Кротко и любезно му обясняваме ситуацията, след което то възкликва „Няма проблеми, мистър” вади телефон, набира някого и докато дърдори на техния език, най-учтиво ни кани към хотела. На някой от етажите се появява глава и пуска ключ. Хлапето отключва и ни кани нагоре по стъпалата. Пърхаме от щастие по тях!!!  „Всички стаи са заети, но може да отидете горе на покрива” смотолявя със трудно разбираем акцент момчето от хотела и отива да си доспи. Качваме се на терасата на покрива.

„Мистър, казвам се Лакис. Искате ли разходка с лодка?” – представя се нашия ангел-спасител. Идва ми да го разцелувам по черната мутра, с чипо носле и гелосана назад чуплива коса, леко усмихната в очакване на нашия положителен отговор.  „ Да, приятелю, искам! Но не сега.”

….Сега искам да се накефя на момента, застанал на покрива на една от най-високите сгради покрай свещената Ганг, в свещения за всички индуси град Варанаси, след едни луди 20 часа, прегърнал своя верен и търпелив спътник- моята Жени. Решихме и го направихме!

Чак сега започваме да усещаме сковаващия студ и гъстата лепнеща слана, която се спуска. Вадим кърпи, хавлии, шалове и се увиваме в тях. После смълчани  и зъзнещи гледаме отсреща, към другия бряг, на изток, в очакване на изгряващото слънце. И на новия ден. И на новите емоции.. А часът е едва 4:20 сутринта местно време ( +3:30 източно).

Нашата „крепост“ за следващите няколко дни

Варанаси, Индия

Varanasi – by night

 Варанаси, Индия

 

On the rooftop

 Варанаси, Индия

 

 

Лакис – нашия ангел-спасител

 Варанаси, Индия

 

 

 Варанаси, Индия

 

За тези, които това пътуване ги е заинтересувало, всички снимки са тук: https://picasaweb.google.com/100263870214579547005/VaranasiJan13

Автори: Жени Русева и Стефан Русев

Снимки: авторът

 *Всъщност поредицата „Камиони по леда“ върви по канал History, а не по Discovery – бел.Ст.

Други разкази свързани с Непал на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :

5 коментара

Switch to mobile version